Георги Стоев
СИК 3 (21)

Глава XXI

Генерала разпечата пура „Кохиба“, отряза единия край с гилотината и си поръча коняк „Курвоазие“. Рехавата му косичка създаваше впечатление на подредена косъм по косъм. Беше както винаги гладко избръснат и с великолепен костюм. Суперскъпите бифокални очила му стояха така, сякаш беше роден с тях. Срещу него седеше Маджо. Той също не изглеждаше по-зле. Избръснатата му до синьо гъста брада му придаваше особен чар. Късо подстриганата черна коса със едва загатнат път отсрани стоеше като на менекен. Беше облечен с елегантно сиво сако, под което се подаваше матово бяла риза. Единствено панталоните изглеждаха като крадени, но той открай време не можеше да намери точно своята мярка. Белите му обувки също леко смущаваха, обаче всичко това се компенсираше с баровската поза, характерна за него. Както обикновено седеше леко изпънат назад и гледаше небрежно към тавана. По едно време вдигна дясната си ръка без да продума. Личният му телохранител Бабаса веднага изтича със шише уиски Royal Salute и с кутия цигари бял Davidoff. Маджо дори не се обърна да го погледне. Изтегли бавно една цигара и бавно си я напъха в цигарето. Слугата услужливо му подаде огънче. Маджо дръпна блажено и издуха дима в посоката, в която гледаше.

Намираха се в ресторанта на Интерпред. Генерала издърпа една салфетка, написа на нея „Кимбата“ и разтвори ръце. Жестът му означаваше най-просто казано: „Докога ще чакам?“ Маджо още един път изтегли дима от цигарата, наведе се леко и съвсем тихо отвърна:

— Знаеш ли какво, приятелю, смятам да отменя тази поръчка. — След което отново се дръпна назад. — Да пиша ли и аз? — едва чуто промълви той.

Генерала се повъртя на стола видимо смутен, огледа пурата и направи нещо необичайно за него. За втори път отпи от коняка в разстояние на една минута.

— Няма смисъл! — каза той.

— И още нещо, приятелю — наведе се отново към него Маджо. — Мисля да ударя направо Пашата.

Този път Гоцев видимо загуби самообладание. Изчака Маджо да се облегне отново на стола, хвърли поглед за всеки случай на съседните маси и положи длан върху ръката му:

— Румен е виновен за всичко, приятелю, знам го прекрасно. Не съм сантиментален човек, но докато съм жив аз, ще бъде жив и той.

— Нали говорим за бизнес?

— Досега сгрешихме с много от нашите хора — отдръпна се Генерала. — Те трябваше да са живи. Давам си сметка, че Румен в случая не ни предложи никакъв друг изход, обаче присъдата му остава — жив!

Маджо загаси остатъка от цигарата си, отново вдигна ръка и Бабаса веднага притича с кутията бял Davidoff. Ритуалът се повтори едно към едно.

— Как така сме сгрешили, приятелю? — изобщо не си направи труда този път да запази каквато и да конспирация Маджо. — Нали през цялото време изпълнявах каквото ти искаше?

— Добре, де. Нека аз да съм виновният — съгласи се Генерала. Избърса си по навик очилата и продължи: — Исках да въведа американския модел.

— Аз от американски модели не разбирам.

— Добрия, лошия и злия.

— Добрия беше Васко, нали? — провлечено измънка Маджо.

— Точно — кимна Генерала.

— Аз съм лошия?

— Точно.

— А кой е злия?

— Още не сме го измислили.

Двамата за пореден път замлъкнаха, без да се гледат и отстрани изглеждаха просто като приятели, опитващи се да убият скучния следобед на чашка. А всъщност всеки от тях калкулираше трескаво възможните и невъзможни промени в един непознат за обикновените хора свят.

— Какво общо има с това Кимбата? — обади се по едно време Маджо.

— Ще ти обясня, но първо искам да знаеш от мен нещо друго — погледна го този път право в очите Генерала. — Ние с теб проявихме не гордост, в което по принцип няма нищо лошо, а горделивост. Оттам дойдоха всички беди. Никой не обича да бъде унижаван.

— Така да е.

— И то си е така. Но нашата грешка извади на видело един нов и то много по-обичан „добър“ — Кимбата. И той без да иска развали схемата. Вече сме минали по този път, приятелю.

— Ясно — доля чашата с уиски Маджо. — Само не можах да разбера кой ще бъде злият.

— Маргина, естествено.

Ресторантът не беше от най-добрите. Предпочитаха го, защото бе удобен на Генерала и лесен за охраняване. Климатиците му отдавна трябваше да бъдат сменени, сградата отвън изглеждаше доста модерна, но отвътре беше напълно амортизирана. Кухнята беше чак на другия край на салона, въпреки това оттам се чуваха пискливите гласове на готвачките и дрънченето на тенджерите от алпака.

— И все пак мисля, че Кимбата няма да ни пречи с нищо — изправи се най-сетне на стола Маджо. — Пък и американската ти схема съвсем не се е изчерпала. Винаги ще имаме нужда от „добър“.

— Тази роля ще я дадем на Пашата — приключи най-сетне с пурата си Генерала.

— Не го виждам някак си. Струва ми се доста бездарен, за да я изпълни както трябва.

— Виж какво, Младене! — затисна отново ръката му с длан Генерала — Румен е селяк, каквито сме и аз, и ти. А селякът знае две и двеста. Ще играе точно по сценария, повярвай ми! Няма да сбърка нито една реплика. — След това внезапно се изправи, притисна ръката на Маджо в дланите си като в сандвич и преди да си тръгне, бодро му каза: — Няма да ти губя повече от времето, приятелю! Пожелавам ти безсмъртие!

Измъкна се с бърза крачка от ресторанта, обаче Маджо му знаеше номерата и веднага дръпна пердетата към улицата. Долу Генерала отръска сакото си и съвсем спокойно тръгна по тротоара, а оттам през градинката към своето жилище. Очевидно не бързаше за никъде. Просто беше свършил своята работата за този ден и при това според него отлично.