Георги Стоев
СИК 3 (11)

Глава XI

Бай Миле се настани в ресторант „Пчела“, откъдето много добре се виждаше входа на блокчето. Видя как пристига Генерала, заобиколен от охраната на Маджо, как го вкарват във входа и как отново се връщат по местата си. „Тия ще обсъждат моите пари, да го еба!“ — рече си той и положи пистолета си върху масата.

— Какво ще желаете, господин бай Миле? — наобиколиха го тутакси всички сервитьори и започнаха да кръжат около него като панаирджийска въртележка.

— К’во давате? — изтегна се на стола той.

— Предлагаме нещо съвсем ново. Печено месо от кенгуру и щраус.

— К’во беше това кенгуру, бе? Някакъв австралийски заек, май?

— Не е точно заек — огъна се оберкелнерът. — Едно такова дето подскача и носи малкото си в корема като в торба.

— Ще го опитам. Ама първо ракията със салатата.

— Готово, господин бай Миле!

Сервираха му на секундата и докато се огледат, той вече беше изял печеното кенгуру и бутовете от щраус.

— Това няма да ви го плащам — разсърди се бай Миле. — Нищо не струва. Пригответе ми тава с кебапчета и кюфтета и ми донесете още една ракия.

— Готово, господин Миле! — хукна веднага да изпълнява задачата оберкелнерът.

Момчетата от охраната стояха пред ресторанта и оглеждаха внимателно всеки нов посетител. Бай Миле не ги броеше за хора. Плащаше им минимални надници, най-много по шестстотин лева на месец. При това, не повече от два пъти в годината.

— Виждаш ли ги тия моите? — хвалеше се той на съдружниците си. Държа ги гладни по половин година, но никой не смее да ме напусне. Любов, к’во да правиш! Иначе им скъсвам главите като на пилета!

И през ум не му минаваше, че повечето от тях не бяха яли дори по една кифла от сутринта и го гледаха отвън с жадни погледи как се тъпче като прасе. Бай Миле си имаше собствена философия по въпроса. Правеше се на страшен, прибираше колкото може повече от парите за себе си и не се интересуваше от никого. Той наистина си беше страшен, въпреки комичния си вид.

Преди да начене третата ракия, в заведението влезе Бабаса — сто и седемдесет килограмовия шеф на охраната на Маджо. Пухтеше като локомотив. Тръсна се срещу бай Миле и без да се бави му подаде под масата десетте хиляди долара.

— Да ги броя ли? — попита бай Миле.

— Всичко е преброено — отвърна му уморено Бабаса.

— Ще пиеш ли нещо?

— Не мога. На работа съм.

— Ами сметката кой ще плати?

— Колко ти струва?

— Двеста лева — излъга безочливо бай Миле.

— Ето ти — извади от личните си пари Бабаса и пак така тежко напусна заведението.

Бай Миле го изчака да се върне отново до кооперацията на Милкана и нехайно извика оберкелнера. Сметката му не надвишаваше шейсет лева. Обаче по стар обичай той попита:

— Какво имам да ти давам тарикат?

— Както винаги нищо, господин Миле — разпери ръце онзи.

— Разбрано момче си ти — потупа го по бузата дебелака и се запъти към колата си.

Всъщност бай Миле отдавна имаше план как да отсвири Кимбата. Знаеше, че неговия ред все някога ще дойде. Този път не разчиташе на Данчо от морето и на Любо от Видин, защото искаше да ги подържи по-дълго време гладни. От опит знаеше колко са свирепи изоставените кучета. Напоследък Иван Кубето също му се губеше. Правеше се на бизнесмен с някакви дребни кръчмички, от които губеше повече, отколкото печелеше. Вечерно време обикновено се напиваше с новия кадър Мени от „Дружба“ и оставаше да спи при него. Намери ги в някакво кафене.

— Какви ги дробите бе, тъпанари? — звънна им по мобилния телефон той.

— Черпим се — отвърна му кротко Мени.

— Чакайте ме там, сега ще дойда да ви взема — нареди дебелакът. Той не беше се спрял случайно на тях. Живееха на вход разстояние от Кимбата и го виждаха всеки ден. Нямаха нужда да проучват нито навиците му, нито местата по които минават, още по малко да се крият. Те просто бяха добрите комшии.

Бай Миле ползваше две коли — бронирания мерцедес „Чичоне“ на Маджо и една червена S класа. Возеше се обикновено в S класата, защото хващаше окото, пък и нямаше никакви страхове за себе си. Забра Иво Кубето и Мени от кафенето, след което нареди на шофьорите да карат към Боровец. Там вече го чакаше Туцо Дебелия. Кръщелното му име беше Янко, но никой не го наричаше така отдавна. Всички знаеха, че е личен слуга на бай Миле и управлява неговите чайни. Туцо също обичаше да се хвали с приятелството си.

— Ще извикам бай Миле и тогава ще видите вие какво става! — плашеше той хората около себе си.

Пристигнаха по мръкнало и Туцо веднага ги въведе в най-добрия ресторант. Познаваше отдавна вкусовете на бай Миле. Трапезата ги очакваше с многобройни мезета, всякакъв вид алкохол и всевъзможни лакомства. Ето ти хиляда долара да платиш тока и к’вото има там друго, подаде на управителя си парите бай Миле.

— Няма да стигнат доникъде — плахо ги пое Туцо.

— Стигат, не стигат — толкова. Оправяй се!