Георги Стоев
СИК 3 (20)

Глава XX

Имаше разбира се и хубави дни. Точно в един такъв спрях аудито си кабрио пред басейна „Спартак“, целият окичен в златни ланци и златен кръст на гърдите. Тези атрибути изглеждаха смешни и ненужни, обаче посветените знаеха много добре какво означават. Всъщност, правото да ги носиш определяше точното ти място в йерархията. Изкачих се бавно по стълбите и забелязах група стилно облечени момчета, които пиеха различни безалкохолни питиета, разположени около две пластмасови маси.

— Кой от вас е Златко? — попитах небрежно, гледайки една педя над тях. Това си ми беше стар навик. Никога не се интересувах от събеседниците си.

— Аз съм Златко — изправи се един здрав мъжага, приблизително една глава по-нисък от мен, но видимо много як. Носеше дънково, изрязано около раменете яке, дънков панталон и маркови маратонки. Веднага го познах. Бяхме приблизително на еднакви години и доста често се засичахме във фитнес-залите. Нямах представа за кого работи, а както се оказа по-късно, той пък съвсем не знаеше аз къде съм.

— И ти ли си в тая работа? — засмя се Златко. Прегърна ме съвсем приятелски и ме потупа по рамото.

— Бе, май и двамата сме в кюпа — засмях се аз.

Златко безспорно ми стана симпатичен. Причината да се появя на басейна беше съвсем елементарна. Комшиите обикновено ме отбягваха, но когато ножът опреше до кокала, винаги търсеха моята помощ. До нас живееше една художничка. Приложничка някаква, разработила дизайна на един от многобройните араби, които по това време нахлуваха в България. Когато свършила работа, онзи отказал да й плати. И тя веднага изтича при мен. След месец се оказа, че зад него стои Златко.

— Дай да оправим тая далавера — предложих му аз. — Женицата си изкарва хляба с бачкане.

— Ами да я оправим! — кимна Златко. — Само че къде да го търся този циганин?

— Нали си му застъпник? Ти гарантираш парите, ти плащаш и после си ги търсиш от него.

— Колко съм му застъпник аз си знам! Укроти се малко да помисля — отдели ме той от масата и тихо допълни: — Имам си шеф, брат. Не мога да взема никакво решение без него.

— Аз знам, че имаш шеф. Молбата ми е да приключим по-бързо.

Златко извади мобилни си телефон, загърби ме и набра някакъв номер.

— Пламене, можеш ли да прескочиш за миг? — попита той. След това отново ме върна на масата и ми поръча кока кола.

Нямах представа нито кой е Пламен, а още по-малко каква им е организацията. Смятах ги за поредните самодейци, които се правеха на ВИС и СИК. Едва сега забелязах, че Златко имаше по себе си злато. Две тежки обици на лявото ухо и масивна гривна на китката. Другите изглеждаха съвсем нормално. Нямаше нито един с бръсната глава, а дрехите им не се различаваха по нищо от тези на всеки нормален гражданин.

— Ето го Пламен, идва — вдигна се по едно време Златко. Аз също станах след него.

По стълбите се изкачваше симпатичен рус мъж, също облечен съвсем семпло — риза и дънки. Имаше здраво телосложение, ведра усмивка и бистро сини очи. Вдъхваше симпатия отдалеч. „Поредният измислен бригадир“ — повислих си. И бях опроверган.

— Много хубав кръст имаш! — спря пред мен Пламен и ми подаде ръка. Усетих насмешката, обаче не ми мина и през ум да се обидя. — Здрасти, аз съм Кимбата.

В първият момент не можах да повярвам. Името на Кимбата отдавна се налагаше като легенда на улицата и в подземния свят, но никога не бях си го представял такъв. В него имаше всичко, което може да си пожелае един истински мъж, но и много от онази чистота и почтеност, която носим от детството си.

— Защо не доведе човека в офиса? — обърна се той към Златко.

— Не мога да го направя на своя глава — оправда се оня.

— Добре де, хайде да слезем долу.

Офисът се намираше на отсрещната страна на улицата и това беше причината Пламен да се появи толкова бързо. Отпред се навъртаха не по-малко от четиридесет бръснати глави, което веднага ме накара да променя мнението си за мощта на непознатата ми организация. Кимбата обаче продължи да се държи съвсем приятелски. Отвори ми нова кока кола и ме покани да седна срещу него.

— Кажи сега, с какво можем да помогнем! — усмихна се благо той. — Ти си наше момче, веднага го усетих.

— Ами аз вече в общи линии изложих случая. Не мисля, че един тъп арабин може да тероризира наше момиче и да и отказва да плати за свършена работа.

— Правилно — погледна Кимбата към Златко. — Тоя тъпан ние ли го защитаваме?

— Ние — наведе глава Златко и още тогава усетих, че донякъде ме намрази. Не му беше приятно да се чувства виновен пред чужд човек.

— Е, все ще се справим някак си — продължи все така кротко Кимбата. Изобщо не се скара на Златко. Обърна се към мен и добави: — Предай на девойката, че ще си получи парите. По-важно е да има мир и сговор. — После потри чело и тихо помоли съдружника си: — Би ли отишъл да видиш какво имаме в касата?

Този път Златко съвсем побесня. Изхвръкна от стаята, затръшва вратата и се върна почти веднага.

— Имаме — сопна се той.

— Ами донеси пет хиляди марки, ако обичаш — погледна го благосклонно Кимбата. — Четири хиляди си е изкарало момичето и хиляда да приеме извинението ни.

В стаята внезано настъпи гробно мълчание. Златко не помръдваше от мястото си. Аз отпих глътка кола без да поглеждам към нито един от двамата. На кръстовището стана дребна катастрофа, но нито един от нас не й обърна внимание.

— Откъде знаеш, че този няма да вземе парите и да не даде нищо на девойката — изправи се почервенял като рак Златко.

Ние не само бяхме на едни години, но и мислехме приблизително еднакво. На мен също ми се въртеше подобна мисъл в главата. Кимбата обаче запази приятелския тон и разтегли мека усмивка:

— Недейте така, момчета! Това, което прави Жоро е много хубаво. Хората и без това ни мразят, не е лошо да им помагаме понякога. Така ще живеем по-дълго.

— Ако аз се опъна, този няма да получи парите — заяде се Златко.

— Сигурно — отвърнах му аз. — Само че ще започна да мачкам твоя арабин, пък ти ела го спасявай!

— Мир, момчета, мир! — изправи се между нас Кимбата. — Златко е прав, че не се консултирах с него като мой съдружник дали да дам парите и ако не се съгласи, аз просто ще ида до банката и ще изтегля от моите.

— Давай! — излезе Златко и пресече улицата към басейна „Спартак“ без да се оглежда. Толкова беше ядосан.

Прибрах се някъде късно вечерта. Въпреки това комшийката ме чакаше. Разбира се, че не и дадох всичките пари. Дори постъпих щедро. Заделих й половината, а другите запазих за себе си. Не й бях длъжен за нищо. Без мен тя щеше да си остане с една чаша студена вода, а сега получаваше солидна сума и продължаваше да ме мрази. Със сигурност и следващия път щеше да говори с мен, ако отново я ограбят.