Георги Стоев
СИК 3 (16)

Глава XVI

Марката СИК явно плашеше много преподавателя и той още няколко пъти отказа да вземе колата от Иван.

— Ти знаеш ли колко струва това ауди, момък? — повтаряше неспирно той. — Най-малко петдесет хиляди марки. За толкова пари мутрите ще ни разчекнат и ще ни заровят три пъти в земята. Особено Поли.

— Кой е този Поли? — пулеше се невинно Иван, макар че работеше именно за него.

В крайна сметка разбрахме, че трябва да търсим някакъв друг подход. Даскалът не можеше да е толкова праволинеен. Женята се сети да прескочи до крадчето, което му беше подало каналджията и се върна ухилен до уши.

— Нашият човек има проблем с жените. Не му се връзват изобщо.

Иван си беше сводник и жиголо по природа, така че задачата не му се видя трудна. Напротив, изпълни я с най-голямо удоволствие.

— Разбери бе, мой човек — захапа за пореден път преподавателя той. — Дай да го махнем това ауди, аз ще изтрия всички стикери и ще пренабия номерата. Пък и много време мина, вече са забравили.

— Те никога не забравят!

— Глупости! Дай да свършим работата и после ще те заведа малко на пички.

— Сериозно ли говориш? — ококори се Чавдар.

— Напълно сериозно.

— Ама искам тънка, стройна и висока.

— Ще ти доставя каквато кажеш — успокои го Иван. — Но да знаеш, че нямам кола.

— Аз ще дойда с моята. Тя е лада седмичка и ако ми беше предложил такава, отдавна да съм я пробутал — издаде се най-сетне Чавдар. — Сам си ги пренабивам, карам ги известно време и после не е никакъв проблем да ги издам.

Най-сетне бяхме стигнали до нещо съществено и се подговихме за акцията както подобава. Облякохме се в черни кожени якета, за да приличаме на оперативни полицаи. Димата ни отстъпи един син форд, каквито караха само в столично градско и една синя лампа, взета кой знае откъде. Преподавателят по информатика се появи на срещата точно в уречения час. Изглеждаше изкъпан, носеше златна гривна и златен пръстен, шлиферът му седеше почти като изгладен. Иван го поведе към един затънтен квартал, както се бяхме разбрали. Настигнахме ги веднага след като уличното осветление рязко намаля и пуснахме сирената. Спряхме ги по всички правила.

— Излизай! — развика се като бесен Женята, но първо измъкна нашия Иван.

— Ама аз не го познавам изобщо този… — започна да се оправдава преподавателят. — Преди малко се срещнахме и ми обеща да ме запознае с някакви момичета.

— Излизай! — закопчах му ръцете с белезници аз и го облегнах на колата. Женята на секундата му нахлупи черна качулка върху главата.

Някаква бабичка от съседния блок изведе кученцето си на разходка и вцепенена замръзна на входа.

— Прибирайте се, госпожо — вживя се съвсем в ролята си Бори и набързо показа първия документ, който му попадна в ръката. Може и да е било карта за трамвай. — Полицейска акция, районът е отцепен.

После върнахме Иван в ладичката, вкарахме преподавателя в синия форд, седнахме от двете му страни и потеглихме. През цялото време имитирахме разговор с въображаемото управление на столичната полиция.

— Обектът е заловен — дереше се Женята. Беше нагласил радиото така, че да пращи точно като полицейска станция. — Пристигаме!

Десетина минути по-късно спряхме пред офиса на Кирчо Малкия и изтикахме нещастния преподавател в мазето. В действителност то беше бивш хладилник, но в момента не работеше нито една от инсталациите му. Въпреки това спокойно можеше да мине както за затворническа килия, така и за една от прословутите стаи за разпит на столично градско управление. Даскалът буквално се насра от страх.

— Разказвай подробно за цялата схема! — реши да продължи играта на полицаи Женята. Имаше известни основания. Онзи вече беше заявил, че го е страх от мутрите и естествено се надявахме, ако ни повярва, да издрънка някоя глупост пред властта. Макар измислена.

— Защо съм тук? — опъна се каналджията. — Не съм държавен престъпник и бих искал да се свържа с адвоката си.

— Като не си престъпник защо ти е адвокат? — ядоса се Женята. — Прибрали сме те без свидетели, колата ти е на топло, така че никой не знае за теб. Най-много да те обявят за безследно изчезнал. Преподавателят по информатика обаче съвсем не се оказа толкова загубен и тъп, колкото го смятахме. Може би заподозря нещо нездраво и неистинско, а може би вървеше просто подир логиката.

— Убийте ме, но не вярвам да имате сърце за това. Всички ченгета са страхливи.

— Майната ти! — хлопна вратата на мазето Женята и ни избута напред, нагоре по стълбищата. Остави даскала сам в мазето. Очевидно се чудеше вече какво да го прави.

Седнахме в кухнята, изпихме по една минерална вода и започнахме да обсъждаме въпроса делово. Явно този ден не ни вървеше.

— Виж какво, Женя — предложих аз. — Той няма да се върже на полицейските номера, ами дай да го почнем както си знаем.

Женята ме изгледа отдолу нагоре сякаш бях споменал най-скверното нещо на света. Той също бе странна фигура. Поръчваше убийства без да му мигне окото, пращаше бригади да правят погроми, но не понасяше лично физическото насилие. За последен път беше използвал юмруците си преди много години.

— Да опитаме ли още веднъж? — почеса се по носа Женята.

— Няма какво да опитваме повече — отвърнах. — Време е да действаме!

За разлика от него, аз изобщо не се притеснявах да напердаша когото и да е било. Пък и на всичко отгоре този преподавател силно ме дразнеше с неговото нахалство и пренебрежение. С най-голямо удоволствие щях да го смажа. Единственото ми съображение да не го почна веднага беше свързано със собствените ми ръце. От известно време бяха в синини.

— Я иди намери нещо, за да не се хабим! — кимнах аз към Бори.

Той веднага се сети за какво става дума, завъртя се из къщата и след минути се върна с две железни удължения за прахосмукачка. Вършеха ни прекрасна работа.

Слязохме в мазето и се изправихме от двете страни на леглото, за което бе окован даскалът. Той имаше качулка на главата и не ни виждаше, но и ние едва го различавахме в мижавата светлина.

— Да те почваме ли? — попитах го аз без никаква милост. След което стоварих желязото върху гърдите му с такава сила, че онзи загуби ума и дума.

Точно тогава влезе Женята. Фенерчето му беше по-силно от нашите и осветяваше почти цялото мазе. Приближи се до окования на леглото преподавател по информатика и спокойно опипа вратната му вена, за да се убеди, че е жив. Сетне кротко го погали по качулката.

— Познаваме се отдавна с теб, Чавдаре — заговори изненадващо Женята със собствения си глас. — Помниш ли Магурата?

— Значи вие не сте ченгета, а мутри? — усети се най-сетне даскалът.

— Не сме никакви мутри, а твои приятели, които познават приятелката ти.

— Оставете момичето на мира. Тя няма нищо общо с моите истории.

— Този път не позна. След малко ще пратя четирима да й се изредят.

— Прати петима, за да й стигнат — изненадващо подрипна както бе окован даскалът. — Хич не ми пука за нея, нали за това съм хукнал по пички!

Женята видимо се обърка от тази реакция на каналджията, прехапа устни, издърпа желязната тръба от ръцете на Бори и очерта една линия около коляното му. После тихо му прошепна:

— Точно тук ще ти счупя крака.

— Чупи го! — изрепчи се за пореден път даскалът. — Ти явно не знаеш нищо друго, освен да заплашваш.

Женята върна тръбата на Бори и тихомълком се изниза. Остави всичко на нас. Започнахме да млатим Чавдар само по меките части от тялото. Налагахме го жестоко и безмилостно, но внимавахме да не строшим някоя кост. Побоят си има своя вътрешна логика и психология, като всяко друго човешко действие. Етапите се подреждат горе-долу така:

Първо битият изпитва жестока болка и крещи като луд. След това омеква, организмът му се предава и е готов да обещава всичко. Накрая не чувства нищо. Консумира ударите като нещо съвсем нормално и ако е съумял да запази капчица съзнание, просто се чуди дали ще умре сега или по-късно. Бори не познаваше тази логика и затова се наложи да го спра насила. Пък и моята желязна тръба се изкриви.

— Стига дотук, засега! — тръгнах към изхода аз.

— Що бе, този е готов да си каже всичко — подвикна след мен Бори.

Изобщо не си направих труда да му отговарям. Пребитият преподавател по информатика трябваше да поизстине малко, да усети болката от нанесените удари и да се ужаси от перспективата за следващ побой. По този начин се правеха тия работи. След това щеше да признае каквото поискаш от него. Слава богу, че с годините си бях изградил някаква лична защита. В мазето наистина се държах като звяр, но още щом излязох на светло, тутакси забравих за случая. В общи линии така оцелявах. На практика живеех в два паралелни свята.