Георги Стоев
СИК 3 (17)

Глава XVII

Качихме се уморени при Женята и Иван. Заварихме ги един срещу друг, притиснали ушите си с длани.

— Какво правите, бе? — попитах ги аз.

— Отдолу се чува всичко — проплака Иван. — Направо ужас!

— Работа, братовчед, работа… — потупах го по гърба аз и си отворих нова бутилка минерална вода.

Бори отиде до тоалетната, Иван съвсем се смали от страх, а Женята изпадна в някакво летаргично настроение. Гледаше през прозореца без да продума. Отвреме-навреме нервно се чешеше зад врата и отново се вторачваше в нищото.

— Дай да го пуснем тоя — предложи по едно време той. — Няма да ни каже нищо.

— Точно сега е готов — възпротивих се. — Само ми дай минутка, за да взема глътка въздух.

Боят наистина беше тежък физически труд. Пребиваш човек, който не иска да умре и с когото реално нямаш разговор. По-лесно е да го застреляш примерно, отколкото да го пречукаш. Изобщо — цяло изкуство.

— Добре — въздъхна Женята, — но този път искам да свършите бързо.

— Нямаш проблем — отвърнах. — Даскалът е готов. Слязохме отново в мазето и докато свикнахме в тъмнината се случи нещо, което никой от нас не очакваше. Преподавателят по информатика успя да се изправи с цялото легло и налетя върху нас.

— Аз съм непобедим! — крещеше той в някакъв странен делириум, докато Бори го налагаше с тръбата по главата. — Ще ви смачкам, мръсни копелета!

— Пусни го Бори — наредих. — Махни му и прангите!

— Сериозно ли говориш?

— Напълно сериозно!

По това време вече мразех организацията до смърт. Особено масовите издевателства, когато сто души пребиваха един. У мен се обаждаше бившия спортист. Исках да се изправя очи в очи с противника, който и да е той, и тогава да видим как ще свършат нещата.

Бори страхливо издърпа леглото и отключи белезниците на ръцете и на краката. Даскалът се нахвърли върху мен като слон. Без съмнение беше доста як мъж, но аз го придърпах с една от обичайните си хватки (сваляне с придърпване) и му направих оглавник. Усещах го как се задушава под мишницата ми. Бори също не си губеше времето, налагаше го по бъбреците и го риташе в слабините, докато оня си глътна езика.

— Стига! — показа се на стълбите Женята и се включи в операцията по спасяването. Не беше никак лесно, защото явно даскалът имаше някакво хронично заболяване, за което ние нищо не сме подозирали. В крайна сметка успяхме да му измъкнем езика и след десетина минути той дойде на себе си.

— Какво искате? — промълви омаломощен.

— Долари, марки и злато — наведе се над него Женята.

— Имам една златна гривна и един пръстен, вземете ги! Имам и триста марки, които мислех да пръскаме по пички… Долари нямам!

Бори това и чакаше. Веднага измъкна от джоба му тристате марки и ги напъха в горното джобче на ризата си. Женята взе златната гривна и пръстена. Поли обаче ни беше внушил едно поверие, че златни бижута се подаряват само от сърце, иначе носят нещастие.

— Това злато от сърце ми го даваш, нали? — попита го той.

— Абе, давам ти го! Вие ме пребихте от бой, к’во ме питаш дали е от сърце. Смея ли да ти откажа?

Бори дори не дочака да си довърши изречението и отново го удари с тръбата по главата.

— Кажи, че е от сърце.

— Добре де, от сърце е — съгласи се най-сетне мъжът. След това, малко поуспокоени, се качихме отново горе, за да обмислим как да продължим.

— Да му теглим още един бой?

— Няма да издържи — опъна се Женята. — На всичко отгоре преди малко се разходих по улицата и гледам някакви прозорци почнаха да светват. Много врещи тоя, изглежда мазето не е добре изолирано.

Пратих Бори отново долу и реших сам да проверя как стои въпросът с изолацията. Наистина се чуваше. После слязох и аз в мазето. Ударих един лакет в гърба на Чавдар и той отново си глътна езика. Направо ни скъса нервите с тоя език. Изглежда му имаше нещо. Извадихме му го криво-ляво и за последен път му поставих директно въпроса:

— Ще признаеш ли, че си крал коли от ВИС, СИК и „Аполо“?

— Никога не съм пипал застраховани от вас коли — отвърна за пореден път преподавателят. Не можеше да му се отрече, че носеше корава душа. — Вие ме пребихте вече, нищо не остана от мен. Няма какво да признавам!

Качихме се горе и легнахме да спим. Разположихме се върху столовете, по масите, кой където намери. Сутринта се събудихме в ужасно настроение. Бяхме изчерпали кажи речи целия арсенал от средства и срещу тях имахме единствено някакви кирливи триста марки и една златна гривна.

— Да се обадим на Поли.

— Ти ли ще му звъниш — изгледа ме продължително Женята.

Той не умееше да говори конспиративно и хем му се искаше аз да поема отговорността, хем не искаше да отстъпва позициите си пред боса. В крайна сметка се съгласи.

— Здрасти, Поли — вдигнах телефона аз. — Имаме проблем.

— Не съм в София — отвърна ми той.

Това доста ни изненада. Даскалът явно нямаше да ни свърши работа, но пък от друга страна не смеехме да го пуснем без разрешение. Трябваше бързо да измисля нещо.

— Тука имаме едно кученце. Оказа се много непослушно. Постоянно си защипва езика и вряка като настъпано. Чува се из целия квартал.

— Разбрах те — прекъсна ме Поли. — Непослушните кучета се изхвърлят на улицата. Само кажи на онзи до теб да не ми се обажда, аз сам ще разбера откъде сте го взели този помияр като се върна.

Поли без съмнение ми предаде в същия конспиративен стил да го предпазя от Женята. Той също прекрасно го познаваше и се боеше да не изтърси нещо директно по телефона.

— Махай го тоя пендел, че ми дойде до гуша! — изтегна се уморен на фотьойла Женята.

— Ще слезна да го питам още един път — оставих го да дреме аз и за пореден път слязох в мазето.

Даскалът изглеждаше съвсем изстинал. Беше посинял от студ. Болеше го всяко кътче от тялото му и още като го попитах готов ли е да почваме отново, с треперещ глас вдигна ръка:

— Стига толкова, момчета! Ще говоря каквото искате, не мога да издържа повече бой.

— Искаме да признаеш, че си крал коли на ВИС, СИК и „Аполо“ — повторих за кой ли път аз. Това беше хрумване на Поли, за да не може балъка да се усети от коя точно организиция сме.

— Добре де, как да призная като се занимавам само с ладички и си ги пренабивам сам. Не ми е минавало и през ум да навлизам във ваша територия.

Вдигнах тръбата на Бори, тъй като моята вече не ставаше за нищо и леко го плеснах през бъбреците. Целият се сви отново. За съжаление, стана ми пределно ясно, че този преподавател е грешен избор, обаче от друга страна можехме да вземем по някой лев.

— Ти едва ли работиш сам… — побутнах го аз.

— Естествено. Учителят по математика ми помага. Прави ми отцепление когато крада ладичките и е по-добър специалист от мен в пренабиването на номерата.

— А откъде намери канал?

— С това се занимава даскала по литература. Той има връзки в Молдова, Украйна и нагоре.

— Чудна мафийка сте! — не можах да сдържа смеха си. — Интересно на какво учите децата?

— Лично аз съм преподавател по информатика — послушно отвърна онзи под качулката.

— Браво на теб. Ще те пусна, но искам двеста хиляди марки от спестяванията ти!

— Не съм и сънувал толкова пари — подскочи даскалът, обаче на мен такива не ми минаваха. Той беше в занаята доста години и лесно можех да направя сметка колко е заровил в някои лозе. — Най-много мога да ти дам двайсет хиляди.

— Май ще се наложи отново да развъртя сопата — предупредих го аз.

— Добре де, да ги направим трийсет…

— Казах ти сумата мой човек.

— Съгласен съм, давам ти сто хиляди — клекна накрая даскалът и в общи линии уцели сумата, която и без това си бях набелязал. — Само, че ми донеси чаша вода, защото вече два дни ме държите жаден.

— Ей сега — качих се бързо по стълбите към кухнята. Женята доста се изненада, когато набързо му разказах какво точно е станало. Обиколи нервно два-три пъти масата, пресмята нещо и по едно време се изправи срещу мен, сякаш ме виждаше за първи път.

— Сто са малко. Ще му искаш двеста.

— Абе ти допреди малко ни натискаше да го пуснем без нито една стотинка, сега ми поставяш невъзможни условия — ядосах се аз.

— Нали е жаден?

— Жаден е.

— Пусни му едно диазепамче вътре и ще се разпее като славейче.

Преподавателят по информатика наистина имаше нещо под шапката си. Веднага усети странния вкус на водата. Изхвърли я и вече на ръба на нервите си се разкрещя:

— Всичко стана заради онова малко лайно, дето ме поведе по пички! — Имаше предвид Иван, без да подозира, че той седи горе и се чуди как да избяга от тази инквизиция. — Той вече сигурно е мъртъв, нали? А сега искате да отровите и мен!

— Има нещо такова — отвърнах неопределено аз. Донесох нова чаша вода, която даскалът категорично отказа. Беше се поукротил малко.

— Ама много професионално ме отмъкнахте — съвсем сериозно извърна главата си под качулката той в тази посока, където предполагаше, че седя аз. — Личи си, че сте професионалисти. Трябва да сте от „Аполо“.

— Грешиш — подхвърлих му несигурно. Направих го съвсем съзнателно и това окончателно го убеди, че сме от „Аполо“. — Хайде да те водим там, където си заровил паричките и да приключваме! Много се забавихме.

— Да не съм луд? Да ви заведа и да ми вземете всичко! На мен ще ми се наложи да се лекувам най-малко една година след този кютек. Пък и имам майка за гледане. Имам си и приятелка.

— Приятелка ли? Нали се съгласи да я чукат наред само да си спасиш мангизите.

— Ами, чукайте я! От нея няма какво да научите — замълча за известно време даскалът и накрая с доста укрепнал глас предложи: — Ще ви покажа къде живея, къде работя и къде ходя. Винаги може да ме намерите. След това ще ме оставите на мира, докато ви донеса стоте хиляди марки. Ако не сте съгласни, доубийте ме, че да свършваме!