Георги Стоев
СИК 3 (15)

Глава XV

Вечерта Женята ми се обади по телефона. Той не знаеше къде живея, както и никой друг от организацията. Срещахме се в едно кафене, недалеч от офиса.

— Голяма мъка, братче — оплака ми се Женята. — Поли ме кара пет пъти да преписвам това изложение, а пък аз не съм силен с думите. Голям зор видях.

— Знаеш ли поне къде се слага запетайката? — попитах го насмешливо.

— Ами! Блъскам отвреме-навреме по една главна буква и някое тире, колкото да изглеждам интелигентен. Добре, че не ме прати на Витоша, щото лошо ми се пише. Ти щеше ли да ме гърбиш?

— Няма как. Ако те бяха вдигнали на баира, щях да те гърбя до посиняване. Работа, братко!

Това си беше самата истина. В организацията приятелството свършваше до първия гаф. Пък и напоследък Поли наистина го бе обзела изненадваща полицейщина и изискваше писмени обяснения от всеки провинил се.

— Знаеш ли как отървах кожата? — погледна ме хитровато Женята.

— Как?

— Казах му, че двамата с теб сме изловили някакъв непознат, който краде колите на СИК.

Направо замръзнах. Застрахованите от СИК автомобили крадяхме именно двамата със Женята и от тях си изкарвахме хляба. Нямаше никакъв непознат.

— Той върза ли се? — попитах.

— Знаеш го, че не е никак лесен. Даде ми една малка камерка, с която да запишем самопризнанията му и подробности около кражбата. И ми го рече директно: „Ако спипате някой от улицата и му теглите един бой, той ще си признае всичко каквото пожелаете. На мен ми трябва истинския крадец!“

— И к’во прайм сега?

— Издаваме го, к’во прайм?

— Пара ще падне ли?

— Трябва да падне.

На другата сутрин около единайсет часа се срещнахме отново с Женята и тръгнахме към сборния пункт на бригадите. Напоследък там се събираха изключително нови хора. Наричахме ги „пълнеж“. Обличаха се с дънки, широки ризи и маркови маратонки. Подстригваха се високо, носеха тъмни очила и се държаха крайно арогантно. Подвикваха подир всяко хубаво момиче. Поли ги беше събрал от „Пиротска“ и от дворовете на централните софийски квартали. Той не търпеше селяни около себе си. Плащаше им по двеста долара на месец, за да бъдат винаги на линия. И те толкова се забравиха, че вземаха такси дори и за разстояние по-малко и от километър. По цял ден пиеха кафе и си говореха глупости. Не познавахме нито един от тях.

Малко преди да пресечем булеварда към кафенето, забелязахме Бори. Беше около двайсетгодишен, силно плешив, поради което носеше главата си бръсната, и пращеше от анаболи. Преди време го запомнихме именно заради името му — Бори поразително приличаше на Поли. Момчето си беше якичко и доста агресивно. Някакво такси му подсвирна, след което той без да се замисли започна да го рита и да го блъска, докато таксиметраджията успя да се измъкне най-сетне невредим.

— Само така — потупа го по гърба Женята. — Винаги помни, че си борче и никой не може да те унижава!

— Ако го бях хванал, щях да му счупя главата — кимна Бори и веднага омекна. Все пак за него ние бяхме шефове.

— Ей този ще ни свърши работа! — обърна се към мен Женята.

Бори използваше за свой морален кодекс не Библията, а някаква измислена книга „Наръчник на мъжа“. Там пишеше, че трябва да говори бавно и тържествено и той точно така се изразяваше. Единствения път, когато мадама го бе поканила да танцува в някакъв бар, Бори съвсем сериозно я отблъсна с думите:

— Мъжкарите не танцуват.

Освен това избягваше всякакъв вид алкохол, вдигаше тежести до припадък и ядеше единствено висококалорични храни.

— Имаш ли си гадже? — попита го невинно Женята.

— Не, и няма да имам — отговори тържествено Бори. След което разказа невероятно сърцераздирателна история.

Брат му бил студент, но не му се ходело на някаква бригада през лятото и той отишъл вместо него. Там се залюбил с хубава женица, около петнайсетина години по-голяма от него и при това женена. Като се върнали в София я завел направо вкъщи. За радост на родителите си. Още на първият месец те я обвинили, че е крадла и тя обидена го напуснала. На всичко отгоре, установила с точност колко беден е нейният млад любовник. След като започнал да работи за нас, Бори придобил самочувствие и отново я потърсил. Хвърлил всичките двеста долара за подаръци. Мадамата отстъпила и той я чукал редовно, когато мъжът й бил на работа. Първият път се разочаровал по следния повод: тъкмо й подарил гривна за глезена, бъхтал се упорито над нея и изведнъж забелязал, че тя си лакира ноктите на ръцете. Вторият път я хванал да люпи семки. Третият път съвсем се вбесил. Бори тъкмо изпразвал бойлера, когато телефонът звъннал. Разговорът се чувал съвсем ясно.

— Как си, скъпа!

— Тъкмо довършвам една книга, миличък! Сред това смятам да изляза и да ти купя нещо за вечеря.

От този момент нататък Бори намразил жените завинаги. И решил да прекара живота си в абсолютна самота.

— Тоя е напълно луд! — подметнах аз на Женята.

— Луд е за двама — потвърди той, — обаче ще ни свърши работа. Смятай го нает!

Театралните форми се меняха с всяка минута. Тръгнахме от драма, минахме през оперета и стигнахме до водевил. Или Женята не знаеше какво точно прави, или аз не го разбирах.

— Извикал си ме да ти помагам — избухнах. — Казваш ми всичко! В противен случай или се оправяш сам, или отиваш отново да пишеш обяснения на Поли.

— Спокойно бе, Жорка! — положи ръка на рамото ми той. — Ще наемем не само този идиот, ами още един.

В „пълнежа“ се мотаеше наистина някаква странна птица — епилирано отгоре до долу около трийсет и пет годишно жиголо, цялото накичено със злато. Беше хлъзгав като плужек и основното му занимание се състоеше да чука бабички за пари. Казваше се Иван. Ползвахме го като отцепка, когато набелязвахме обекти за рекетиране. Въпреки външността му, кой знае защо хората му вярваха. Женята си поговори насаме с него пет минути и тутакси го домъкна. Така двамата с Бори станаха екип.

— Слушай сега какво съм намислил — заведе ме вечерта Женята в едно от заведенията, които само той си знаеше. — Нали ги черпя из квартала, та познавам едно перспективно крадче. Дадох му да опъне малка линийка и той ми снесе информация, колкото можеш да измъкнеш от бригада пребити до смърт крадци.

— Каква? — попитах аз.

— Ами как гепи колите, къде ги кара, кой е каналджията.

— И кой е каналджията?

— Един преподавател по информатика в университета — потри брада Женята.

Бях свикнал вече да не се учудвам на нищо, но когато на другия ден заложихме капана направо се шашнах. Каналджията задължително си правеше срещите в центъра на София. Никой не го знаеше къде живее. Заложихме камерката в шапката на невинно изглеждащия Иван, а Бори застана на около двайсет-трийсет метра от него да го пази. Ние наблюдавахме сценката отдалече.

Известно време не се появяваше никой и тъкмо когато си мислехме, че вечерта ще мине напразно, пристигна странен тип. Висок на ръст, с къдрава и разпиляна във всички посоки коса, мръсен шлифер и под него някакво мазно сако. Панталоните му не бяха гладени след излизането си от магазина. По грубите му обувки имаше парчета кал. Това представляваше преподавателят по информатика. Казваше се Чавдар.

— Какво има, момче? — обърна се той към нашия Иван.

— Имам една кола за издаване, бате!

— Каква марка?

— Ауди А6.

— Е-е-е, много е скъпа. Не ми се захваща, да ти го кажа направо — чупи се в неизвестна посока преподавателят.

На другия ден обаче, ние отново заложихме капан.

— Айде бе, бате! — примоли се Иван. — Дай да издадем тази кола, да не ми седи в гаража.

— Застрахована ли е? — заинтересува се преподавателят.

— Има стикер на СИК.

— Ти си ненормален — избухна онзи. — Знаеш ли кой стои зад този стикер? Чувал ли си нещо за Поли? Неговите мутри направо ще ни направят на пестил. Не искам да имам работа с теб.

Този запис вече ни вършеше работа донякъде и още същата вечер ние го показахме на Поли. Той го изгледа два пъти, без да каже нито дума. Накрая ни огледа и мрачно се ухили:

— Както виждате, никой не смее да пипне от мен.

— Ще пипне той, ще пипне! — поклати глава Женята. — Щом един път го е направил, ще го повтори.