Георги Стоев
СИК 3 (14)

Глава XIV

Женята ми се обади рано сутринта. По гласа му разбрах, че не е на кеф.

— Чакам те пред Южния парк — каза ми той.

— И какво ще правим там? — попитах.

— Обикновена масовка.

Масовката беше най-досадното нещо и най-тъпата простотия, до която прибягвахме. Изсипвахме се като природно бедствие върху жертвата и грабехме кой колкото може. После по същия начин изчезвахме. Понякога полицаите арестуваха двама-трима от нас и ни държаха известно време в ареста, колкото да ни скъсат нервите, с което всичко се изчерпваше. Големите босове не плащаха нищо. Принципът към по-малките се изчерпваше с пиратския призив: „Каквото вземете, си остава за вас!“

Пристигнах пред главния вход на Южния парк някъде към десет часа. Беше почерняло от народ. Всички носеха плетени докерски шапки и се правеха на много важни, единствено Женята се разхождаше между тях гологлав, с червения си анцунг и червения суитчър. Не познавах почти никого. Бригадите на Пашата си личаха по строго поддържаните си катинарчета, с които, мислеха че приличат на своя върховен вожд. Повечето от другите се оказаха пълни новобранци, събрани от кол и въже.

— К’во ще правим? — издърпах аз настрани Женята.

— Абе, поредната дивотия — троснато ми отвърна той. — Искат да щавим Киро Японеца.

Японеца имаше славата на най-известния кардараш — циганин, който печелеше от всичко. Събираше данък от джебчиите между Сточна и Централна гара, шеташе безнаказано из циганските квартали и не се съобразяваше с никого. Жена му работеше като представител на Мобиком и имаше офис в хотел „Шератон“. Щабът му се намираше до складовете в Илиянци, където неговите хора паркираха цяла армада от мерцедеси S и E класа. Обикновено се движеха като стадо, целите окичени в златни ланци, гривни и всякакви подобни дрънкулки. Да се чуди човек, как издържаха с толкова метал цял ден.

— Работата няма да стане лесно с тия перекендета — придърпах аз отново Женята.

— Виждам ги, че са гола вода всичките — съгласи се той. — Мислех да останем по-назад, ама май трябва да сме в първите редици и поне да вземем за нас каквото ни се полага.

— Защо не тръгваме тогава?

— Чакаме някакви вождове на Пашата. Вили Културиста и Жоро Плувката.

— Ние висим вече четири часа…

— Ами к’во да правиш? — повдигна рамене Женята и точно тогава забеляза слизащия от колата си Дима.

— Какъв е тоя панаир? — обходи с поглед той приличащата на мравуняк тълпа.

— Какъвто сте ни го пратили — озъби му се Женята.

— Хората на Пашата тук ли са?

— Няма ги. Ще остареем докато ги чакаме. Димата извади телефона си и последователно набра три номера. Вдигнаха му едва на четвъртия.

— Румене, ти ли си? — извиси глас той, без да се съобразява с никого. — А-а-а, не си ти значи… Е, кажи му на твоя шеф, че е пълен педераст — довърши разговора Димата и вбесен прибра телефона в джоба си.

Хората на Пашата, наричани още „пашите“ заради рехавите си брадички, се държаха важно и надуто, а другите се бяха разпръснали и подпийваха сутрешната си бира. Не се криехме от никого. Отвреме-навреме минаваше някоя полицейска кола, намаляваше леко и отминаваше по пътя си. Поли пристигна към обяд.

— Пак ли цирк? — изправи се с ръце в джобовете той до нас.

— Цирк я! — отвърна му ядосан Димата. — Бригадирите на Пашата пак се осраха.

— И какво правим сега с тая пасмина?

— Нямам представа.

Все пак трябваше да се вземе някакво решение и тъкмо го умувахме, когато изненадващо се появи нов юнак — дебел, грамаден, с поглед на недозаклано теле.

— Здрасти — представи се той. — Аз ще водя акцията.

— Ти ли? — изгледа го насмешливо Поли.

— Така ми е наредено.

Киро Японеца изобщо не беше дребна риба. Дълги години слугуваше на Карамански, а от известно време работеше за Пашата. Подробност, за която подозираше единствено Димата. Полицаите около Илиянци отдавна бяха купени и то до такава степен, че Киро влизаше в участъка, след като арестуват някого от враговете му и ги гърбеше пред очите на всички. За Поли беше пределно ясна невъзможността дебелият да се справи с акцията.

— Женята ще води! — нареди той. После прибра Димата, двамата се качиха в колата и изчезнаха.

— Няма такива работи! — изрепчи се огромният мъжага. — Вие с Пашата ли сте, или против Пашата?

Това беше стар номер на Румен. По такъв начин той често поставяше в неудобно положение както съдружниците си, така и техните подчинени. Женята обаче не се уплаши.

— Абе, ти не си ли бивш гепач от центъра на София? — изгледа внимателно той дебелия. — Що ми се струва, че навремето съм те ловил там и съм ти плюл в устата?

Тълпата, която беше замряла в очакване на развръзката, избухна в смях. Женята явно ги беше спечелил на своя страна. Дори „пашите“ го гледаха благосклонно.

— Слушайте ме сега, момчета! Всички по колите и гледайте да не се загубите по определените ви маршрути. Взимате каквото ви падне, но ключовете на мерцедесите давате на мен. Докарал съм най-добрите шофьори в София, няма нужда да се хабите!

Докато се придвижим и се дислоцираме на различни места в квартал „Свобода“ и „Надежда“, минаха още два часа. Само глухите и слепите май не разбраха какви намерения имаме. Женята съвсем се взе насериозно като вожд и съобщи на отговорниците по телефона:

— Чакайте по места, ние отиваме с Жоро да разузнаем какво е положението.

— Да ти го начукам в конспирацията — ядосах се аз. — За какво се правихме толкова време на тайнствени, като съобщаваш на сто души къде ще бъдем.

— Ти трай сега и не се бъркай в работи, от които не разбираш. Аз съм си направил предварителен план.

— Като си го направил, сваляй ме тука и върви да си го изпълняваш!

— Не се сърди бе, Жоре! — примоли се Женята. — Ще свършим за пет минути.

Минахме покрай кафенето почти пълзешком и забелязахме, че всички коли са там. Женята веднага почна да им изчислява цената.

— Жоре, тоя мерцедес — първия, ще го продадем, S класата става служебен, а ти направо си вземаш роудстара и да знаеш, че много ще ти отива.

— Поли ти каза никога да не изчисляваш предварително плячката, защото всичко може да се случи — окончателно се вбесих аз.

— В ръчичките са ни — потри нос Женята, обърна колата и след като се върнахме на изходния пункт, нареди на всички: — Момчета, има една горичка пред кафенето. Навлизате масово в нея и викате колкото можете, за да ги стреснем. Давайте!

Така и стана. Цялата банда нахлу с мощни викове в кафенето и за нула време го натроши. Само дето вътре нямаше нито един циганин, отвън — нито една кола, а от Киро Японеца, когото трябваше да приберем като заложник, за да го продадем срещу откуп, липсваше и най-малка следа.

— Свободни сте! — разпусна бригадите Женята и двамата с него потеглихме към офиса. По пътя той се обади по телефона на Поли.

— Свършихте ли? — попита онзи.

— Всичко е наред — бодро отвърна Женята.

— Карате ли ми Японеца?

— Никого не караме. Кафенето беше празно, но го направихме на бербап.

— След пет минути да си тук! — затвори му Поли.

В офиса ни посрещнаха толкова студено, сякаш влязохме в хладилник. На Поли направо не му се говореше.

— Сядай и пиши изложение до мен, с копие до Маджо — нареди грубо той на Женята. — Искам всичко по случая и най-подробно описание на твоето поведение.

— К’во ще пише бе? — рипна Димата. — Той не знае цялата азбука. — После се обърна към мен, разтри слепоочията си и вече по-кротко попита: — Кажи как стана, Жоре?

Разказах му нещата от игла до конец. Нямаше нужда да крия нищо, защото Димата така или иначе щеше да научи подробностите.

Той мълча известно време, след което отново избухна:

— Ще те катерим към Витоша, Женя, да знаеш! — закани се Димата. След това се вторачи в Поли и отчетливо добави: — Това е оня педераст прокажен Пашата, няма кой друг да е! Целият е пунт и пластика, да му еба майката! Той ни е издал. Пак е използвал пинизите на баба Илийца.