Георги Стоев
СИК 3 (19)

Глава XIX

На другия ден по обяд се обадих на даскала:

— Готов ли си? — попитах.

— Готов съм — отвърна мигновено той. — Чакам. Затворих му веднага и го оставих да виси пред телефона. Звъннах едва на следващия ден и то по същото време:

— Как си тарикат?

— Готов съм.

— Браво на теб — затворих телефона и отново се обадих на третия ден.

Всъщност първо звъннах и изчаках да вдигне, след което веднага хлопнах слушалката. Повторих няколко пъти, докато оня се изнерви до крайност. И когато сметнах вече, че е напълно омаломощен, най-сетне се представих:

— Обажда се един твой приятел.

— Готов съм — щеше да ми спука тъпанчето даскалът. На четвъртия ден му се обадих около два часа следобед. Настъпих го още с вдигането на слушалката:

— Готов ли си?

— Нали ти казах! Чакам ви.

За пореден път хлопнах телефона, обаче се обадих след някакви си пет минути и очевидно го намерих напълно объркан:

— Излизаш от вкъщи с парите, тичаш по бордюра към локалното платно на булеварда и не се оглеждаш. Ние ще те наблюдаваме през цялото време.

— Тръгвам — съгласи се преподавателят по информатика.

До едно време мислехме, че планът върви така, както го бяхме замислили. Даскалът наистина се появи с чанта, в която трябваше да са парите, изкачи запъхтян малката височина и хукна по бордюра покрай локалното платно. Наблюдавахме го внимателно от нашата кола. Шофираше Иван, до него седеше Бори, а аз се бях настанил отзад. Женята чакаше върху кросов мотоциклет под моста на детелината. Той бе отличен шофьор и още по-добър мотоциклетист. За него не преставляваше никакъв проблем да гепи чантата в движение. Видяхме го как излезе от завоя и точно тогава забелязахме една магистрална полицейска кола от най-бързите — алфа-ромео. Явно, тъпото преподавателче все пак ни беше издало и сега полицаите ни дебнеха на гюме, за да ни хванат.

— Този път му ебах майката на тоя тъпанар! — заканих се аз.

Нямаше как да спрем Женята. Мина с огромна скорост покрай даскала, дръпна чантата и в същият момент алфа-ромеото започна да го преследва. Хората наоколо си изкараха акъла. В първия момент дори ние се същисахме донякъде, но сетне подвикнах на Иван:

— Карай, да го приберем тоя идиот! Настигнахме даскала на стотина метра преди отбивката към булеварда, набутахме го докато се усети на задната седалка и аз му нахлупих една от нашите качулки, за да не ни вижда. Нямахме друг полезен ход. Ако ченгетата хванеха Женята, щяхме да накараме този педераст да отрича до последно каквато и да било агресия върху него.

— Какво правите бе, пичове? — опита да се прави на изненадан той.

— Чак сега ще ти разкажа аз къде расте лимонтозуто — цапардосах го жестоко по главата. И дружески го посъветвах: — Моли се всичко да мине добре, защото иначе ще забравиш цялата си наука само за един час!

След това го закарахме до най-близкото езеро. Вързахме ръцете и краката му на „люлка“ и го оставихме да гледа тъпо напред без да ни вижда. През цялото време се опитвах да се свържа със Женята, но в крайна сметка той се свърза с мен. Явно говореше от някакво шумно място, защото едва го чувах.

— Всичко е наред. Успях да им избягам.

— Никога не съм се съмнявал. Държа тук онзи капут и се чудя какво да правя с него.

— Ще ти се обадя след малко — затвори ми той. Даскалът ме беше вбесил. Извадих пълнителя на пистолета си и го опрях в главата му.

— Ей сега ще те гръмна.

— Свършени сте момчета. Ченгетата знаят всичко за вас.

— Така ли? — дръпнах предпазителя аз и натиснах спусъка. Празният пистолет изщрака на милиметри от ухото му.

Човекът буквално откачи от страх. Бог го знае какво си е мислил до този момент, обаче сега наистина разбра, че нещата отиват към лошо.

— Ти ме би най-много — проплака той. — Пуснете ме да си ида или ме застреляйте. Не мога да издържам повече.

— Готово! — съгласих се аз. Взех пистолета на Бори, който беше с пълнител и демонстративно му го показах. След това се присегнах за моя и му го наврях в устата. Даскалът изпадна в ужасна криза. Квичеше като недозаклано прасе. Не му се разбираше нищо, макар че очите му всъщност издаваха всичко. Едва не изхвръкнаха от орбитите си. Натиснах спусъка, пистолетът изщрака и този път нервите не му не издържаха. За момент си помислих, че е изгубил съзнание.

— Всичко ще ви кажа, всичко ще ви кажа, всичко ще ви кажа… — повтаряше като побъркан той.

— Няма нужда — потупах го по темето. — Ние вече знаем.

Захладняваше все повече, но не смеехме да мръднем от езерото без разрешение. На четвъртия час Женята най-сетне отново звънна.

— Оставете го вързан и до десетина минути да ви няма — изрепчи се той.

— Я не ми се прави на началник! — срязах го аз.

— Поли, братче — смекчи гласа си Женята и веднага ми стана ясно кой е дал разрешение даскала да бъде екзекутиран.

Оставихме го вързан, качихме се на колата и излязохме на алеята. След стотина метра накарах Иван да спре. Изтичах обратно в тъмното и се скрих в сянката на едно дърво. Не чаках дълго. Първо пристигнаха Данкина и Ганеца, а след тях и Бесника. Натовариха даскала като чувал в колата и отпрашиха нанякъде. По това време аз следях организацията, защото исках да знам всичко, каквото става в нея. Нямах никакво намерение да ме ползват като дребна пионка.

Късно вечерта все пак стигнахме до Поли. В апартамента му влязох само аз, а Женята вече беше вътре. Стоте хиляди марки лежаха разпиляни по масата. Правилата бяха такива — един лев да вземеш, трябваше да го дадеш на някой от главните акционери, а те решаваха как да го разпределят. Ако някой от бригадирите си позволеше да ги разпредели сам, наказанието беше начупване, а можеше да стигне и до смърт.

— Добра работа свършихте, момчета! — изгледа ни отдолу нагоре Поли. Не изглеждаше особено весел, нито пък доволен. Явно полицейската намеса бе смутила и него.

— Къде отмъкнахте даскала? — попитах аз.

— Никой не може да си позволява да застава срещу организацията! Най-малко да търси помощта на полицията.

— Това какво означава?

— Това означава следното — не ми обърна внимание Поли. — Организацията взема обичайните трийсет хиляди марки, аз също смятам да си оставя трийсет хиляди марки, а останалите четиридесет си ги делете със Женята както искате! — Поли побутна парите към нас.

— Ами другите двама?

— За тях вие решавате:

Мобилният телефон на Женята имаше особен и изключително дразнещ звук. Винаги съм го ненавиждал. Разкудкудяка се с нарастваща сила, Женята го вдигна без да каже дума, изслуша какво му говорят отсреща и кимна на Поли.

— Даскалът ли? — попитах аз.

— Не мисли за него. Той е вече в един по-добър свят — отряза ме Поли.

Отношенията ми с него винаги са били доста особени. Поли не си позволяваше да се държи с мен както с останалите бригадири, защото интуицията му подсказваше колко ще сбърка, ако се опита да ме наругае пред всички. Бях готов да му посегна за всяка обида и той го съзнаваше прекрасно. Затова сдържа нервите си, когато вбесен докрай се обадих.

— За втори път ни преебаваш, Поли! Нищо не взехме от парите на Амигоса, а пък сега и от тези.

— При Амигоса бяха деветдесет хиляди, нали така? — просъска той.

— Толкова.

— Ти беше наел Никеца без да ме питаш, а пък Венци сам напусна?

— Е, и?

— Значи те няма какви пари да търсят от мен. А за теб остават трийсет хиляди, нали?

— Така е.

— Така е, но сега ти налагам глоба двайсет хиляди за дето си вкарал Никеца в играта без мое знание. Затова вземи десет хиляди — отброи от купчината Поли и ми ги подаде.

— Дай да тръгваме — дръпнах Женята с раздразнение и след малко бяхме на чист въздух.

Чувствахме се безкрайно уморени и изтощени. Изминалият ден не беше от най-хубавите в живота. На всичко отгоре, трябваше да дадем по някоя марка и на нашите помощници.

— Хиляда марки им стигат — заяви безцеремонно Женята.

— За двамата? — учудих се аз.

— Не бе, по хиляда на всеки. И без друго Иван нищо не е свършил.

— Как не е свършил? Той ни домъкна даскала.

— Хиляда на Иван и две хиляди на Бори — отсече Женята. — Нито искам да се карам с тебе, нито да се пазаря.

— ОК — съгласих се аз.

Беше ми криво и единственото ми желание се въртеше около леглото вкъщи. Едва ли щях да заспя без диазепам. Надежда, както винаги, щеше да дойде със следващия ден и със слънцето. Бедата беше, че все още не знаех надежда за какво.