Михалаки Георгиев
Шарен свят (Хумореска)

Огнището на дядовата Лозанова къща беше светнало от накладения огън. Едни от пламъците издигаха своите езици доста нависоко, като че догонваха искрите, които излизат от комина, другите се помъчат да се издигнат и току се снишат пак и вземат да се увиват около догорелите угарци. Бледосинкавата тяхна светлина заедно с буйната червена жар на другите представлява скромността и обикновената смъртност на едните и блескавината и величието на другите. И тук, както и у хората: тези, които се издигаха много нависоко, току погледнеш, след малко изгаснали и едва блещукат, като че се задоволяват да са при самата пепел, само да се лижат и братимят с нея!… Но каква ли подпорка може да даде пепелта на гаснещите пламъци, когато тя е била свидетелка и на тяхното горко величие и на тяхното позорно пълзене!? Зер може човек да вникне в назидателните примери на природата? Такъв е светът, такъв ще си остане и човекът вечно: сълзи и смях — и смях и сълзи!

Около самото огнище бяха насядали няколко души — кой на камък, кой на столче, кой на земята. Едни от тях смучеха своите лулички, други ровеха изгорялата и охладняла пепел, а трети дялаха клечки със своите привързани бритвички, които клечки най-подир или пречупваха, или пък забождаха в земята. Освен по-възрастната мъжка челяд на дяда Лозана край огнището имаше едно ново лице, което беше гост тая вечер у дядовата Лозанова къща. Този нов гост беше чичо Дуро Антов от Мравинчево. Рожденото място на чичо Дуро беше нещо по-голямо от обикновено село и по-малко от една паланка. Гражданите от В… наричаха Мравинчево село, а мравинчани го наричаха градец. Чичо Дуро беше прекарал четиридесет Великдена, но на лице и снага беше много добре запазен. Пълното му, червеникаво и гладко лице, възрусите му засукани мустаци и гладко обръсната брада представяха чичо Дуро за много по-млад, отколкото беше. Широките плещи и малко изпъкналият му корем в пропорция с доста дългия му ръст очъртаваха една твърде гиздава и стройна снага. Върху шарената антерия, притегната на кръста с един червен вълнен пояс, чичо Дуро беше облякъл бяла абена дреха без ръкави, прошарена по шевовете със син гайтан. Белите му нови потури бяха от същата материя, както и дрехата. Върху тях чичо Дуро беше обтегнал на краката си едни здрави, грамадни чизми, които допираха дори до колената. Чичо Дуро имаше синкави и продълговати очи, които изразяваха един не само приятен, но и примамлив поглед. Особено му приличаше, когато посвие трепките си и погледне малко отстрана на човека. В този приятен поглед, вярвам, би се залюбила всяка царица на кой да е бал, стига да бъде и чичо Дуро във фрак и черни панталони вместо неговите гиздави дрехи, с бяла риза на гърдите вместо артерията и с лачени чепичета вместо неговите чизми.

Па кой знае дали чичо Дуро не би се съгласил най-после за голям хатър и да се омаскари с подобен костюм, ако видеше, че си струва трудът. Толкова повече, вярвам, би се съгласил на подобна жертва, защото го зная, че беше много мераклия човек. Щом видеше, че на някоя жена очите почнат да играят като по зехтин, той току улавяше своя десен мустак, опне го между палеца и показалеца си и после прихване със средния пръст да помогне, за да го засуче отляво надясно. При това погледнеше отстрани, под око, ама така майсторски, щото би му завидели мнозина от нашите кавалери, които са учили тоя занаят по Италианския булевард в Париж или по Грабена във Виена. Дявол човек беше чичо Дуро, ама аз не му намирах махана, защото е още ергенин.

Чичо Дуро се наричаше търговец, но по-право той беше само калаузин на търговците. Неговата задача се състоеше да обикаля селата по целия район и да раздава търговските пари за вълна, за кожи, за храна, за добитък и т.н. Той знаеше на пръсти всичките села от окръга, минал бе през всяка пътека, знаеше всеки мост, всяка чешма и всеки кладенец. Имущественото състояние на всяка селска къща, отношенията им, кавгите им, родството им, сватовщините им — всичко това беше така добре познато на чичо Дуро, както му бяха познати и неговите съдрани дисаги. Покрай това чичо Дуро беше правил и някои по-големи пътешествия. Така например освен окръжния град, който той често посещаваше, и освен по-главните паланки той беше посетил и един-два други града, па беше стигал кракът му и до самата София. Разговорът около огнището беше станал много оживен. Говореха за един чиновник, дошел по някаква царска работа в селото, когото всички бяха взели за луд.

— Чудно нещо — продума бае Драгойко, — така да го гледаш, да речеш — нищо нема, ама като почне да ти ги нарежда: ни тая, ни оная, като че чете из книга некои соломонии, тогава чак видиш, че е побъркано, сиромашкото! А инак добро момче се види; като го оставиш на мира, а он дойде така, па се загледа, захласне некъде, па само зяпа и мълчи! А че е язък — язък: таман сега свет да светува, ама де, нещо треба да му е влезнало у главата, я некой чръв, като у метилявите овце — кой знае?!…

— Знам ли я?… Не знам и я що да речем — подзе бае Вълчо. — Може пък да не е съвсем лудо, ама така си е на, малко щуро, каквото си са повече сегашните из град. Зер не помните летос, кога дохожда един да търси некакви камъчета. Упрегнал, брате, четири коня в кочията си, па лети, като че кой знае за каква голема работа иде… а оно — цел ден се лута по баирите и по долищата: тук чукне, там копне, пише нещо, пише на една книжка, па пак тръгне да копа. Па барем да намери да земе нещо като хората, а оно събира из песъка пужулци, сколчици — такива знаеш ситнории, дека и за лула тютюн не чинат. Па не е дете, та да речеш, че си играе, а он, хе, човек — брадата му по-голема от поп Матеевата брада!… Ами оня другият, дето беше дошел да събира буболечки?! Що съм се смел с това момче!… Хваща буболечките, па ги туря у едно шишенце и цел ден все това прави. Питам джандарино: „Що ги събира, рекох, за ядене ли, за лек ли?…“ Ама и он, човекът, не знае… Дига рамена, па се чуди!… Само на едно се чудим: като ги пращат тия хора оттам, они не ги ли видят колко им чини памето?…

— А бе та само тия ли са — подхвана чичо Дуро, — я идете у София да ги видите, па ако се не кръстите от чудо, те ме къде съм. Та нали ги знам, нали ги видо̀х зимъс, като ходихме да се давосваме за селското бранище с ония хаирсъзе от Щърково. Гледам ги, гледам, па що да речем: все некакво като на замаяно ли го речеш, въртоглаво ли го речеш, все са такива; види се, соят им е там такъв.

Тия думи на чичо Дуро раздразниха любопитството на слушателите и бае Драгойко, подкрепен от всички присъствуващи, поиска да им разкаже за София. Чичо Дуро, горд, че му се падаше случай да порази слушателите със своето дълго и чудно пътешествие, поизкашля се като всеки оратор, завъртя десния си мустак и с въодушевление подзе така:

— Бе, брате, оно, що да кажем, като не е за изказване! Какво и да кажем, все нищо!… Чудо и свет. Пойдохме ние, да го речем, у София. Ходиш, ходиш: нема! Пак спиме, пак пойдеме… Утрепаш се от ход, па пак нема! Пак спиме! Пак пойдеш, па вървиш, вървиш, току нещо изгърми зад тебе: „рррууу!“ Обърнем се, па гледам: оная кола — също като на свети Илия, а пък конете? По-хубави и от коня на свети Георги, що го писа Тошо зографинът у нашата църква. Лети, лети, гледаш, чак у облаците ще се дигне, па се загуби, па хич и не видиш! Пак тръгнахме. Бре, ха сега да стигнем, бре, ха утре да стигнем, та чак на петия ден! Оно, нали ти кажем, по-далеч и от Цариград! У София бех кондисал на един хан при некой си Спиро цинцарина. Ама чалъшкан човек е тоя цинцарин, може да има барем пет кесии пари. Като спахме у град, на заранта пойдох да тражим нашия си двоокатин! Он беше стигнал преди мене, па не знаех къде е. Тръгнах по града, па що да видиш: чудо и сеир! Да гледаш, па памето да ти се завърти!… Къщи, къщи, като изписани. Погледнеш нагоре, а оно отишло у висините, та се не видело. Гледаш, гледаш, все пенджер над пенджер, врата над врата, наредени като иконите у църква. Разгеле, срещнах нашия двоокатин, па се запътихме да идеме при друг един, по големец от него.

Слисани от названието на тая зверка, която чичо Дуро нарече „двоокато“, слушателите прекъснаха оратора и го запитаха да им разясни какво нещо е това „двоокатото“. Той удовлетвори любопитството им, като им разясни по своему следното:

— Двоокато, санким, аджигьозин, та вижда и с двете очи, па май и повечко. Оно и ние имаме по две очи, ама нали не виждаме ни с по половина око?! А он, дяволът, види, види, та отскача. И змия у дупка да се за̀вре, и нея ще я види, па ще прави, ще върши, ще я измъкне, па баш да има на̀ толкива крака. Много е дявол двоокат човек. Ще идеш у съд. Земане ли имаш, даване ли имаш, треба да им кажеш. Да им кажеш колай, ама не те разбират, па и да те разберат, нали ти им нищо не разбираш — каква файда?! Щеш не щеш, ще търсиш некой двоокат. Ти ще думаш нему, а он ще им дума ним; они ще рекат нему, а он ще ти го каже тебе; па да видиш, върви като по зейтин. Печелиш ли, губиш ли, за него си е все едно, двоокатинът все си зема. Море, зема ги по-лесно, отколкото да ти е ортак. По некой ще те издои-издои, все ще остане по нещо за мая, а пък по некой, който се падне с по-дълбоки джебове, като те издои, та пресъхне все. Ама асли си и знаят да хортуват, бра-те-е-е! Да речеш, че това му е занаят. Като отвори ония уста, па като завърти оня език… на̀, на̀, на̀, бърбори също, като кога поп Стойко чете у псалтиро. Я съм гледал, па съм се чудил какво ли му идат на памето толкова лакърдии! Това да е да се набират като пред улей на воденица, оно кой знае що би прелело: и яз би откъртило, и все би направило на парам-парче!…

Слушателите въртяха учудено глава, като че им някой разказваше за плътеници и караконджовци. Чичо Дуро ги изгледа самодоволно, подхвана пак мустака си и продължи:

— Та какво ви бех заказал, ха̀ сетих се, за големия двоокатин. Нашият бутна вратата, като стигнахме, па зехме да се качиме по некакви мердевене… качихме, качихме, та чак горе. Погледнах, а оно: дрехи покачени, покачени, па обуща наредени, да речеш, десетина души да облечеш и да изобуеш. Като влезнахме у одаята, а оно, брате, да се объркаш от сеир. Все прострено, па наредено, па натъкмено, мо̀ре по-хубаво и от дюкяна на Мошон чифутина у град, дека продава забрадки и богалии. Па седалките му да видите, па ако се не кръстите, а я нищо да не знам! Все некакво като чувалчета, па отгоре едно платно, море по-хубаво от това, дека е на антерията ми. Я се наведох да приседна, а оно току пошавна нещо под мене, също като живо. Сепнах се, та рипна на нозе! Кога гледам, а оно си мирува — ни шавнува, ни помръднува. Двоокатино се засме, па каже: „Седи, седи, не бой се“. Приседнах, а оно пак мърда, баш като че натиска с гърбина, та ме понадигне, па ме спущи, пак подигне, пак спущи. Море, рекох, ти ще си играеш ли с мене?… Чекай, па като седнах, оно едвам пошавнува, ама я натискам, та нема накъде!… Седех, седех — омръзна ми. Двоокатите сѐ хортуват нещо, ама я им баш нищо не разбирах, а божем хортуват нашенски, ама дѐ, ако е разбрало това, що мърдаше под мене, та иди-речи, че и аз съм разбрал нещо. Седех, натисках, седех, натисках, омръзна ми. Нито смеем да се поклатим, нито с крак да пошавнем: онова, проклетото, току примърда, да речеш на̀, сега ще се опне! Хеле, даде господ, че се нахортуваха, па нашио стана да си пойдем. Като станах, а онова се току опна нагоре, като надута гайда. Загледах отдолу — нищо, па току запитам двоокатино: „Куче ли е, какво е затворено тука, та толко шава?“ Они се разсмеха, па рекоха нещо, ама не ги разбрах!…

Пойдохме си. По пътя вървим и все се чудим! Хора, хора, едни насам швък-швък, други натам щвък-швък, разпълзели са се като мравки, край мравенище. Дали си немат работа по къщи, какво ли! И аз не знам. Па да видите женската им челяд у София! Току гледам, па море що е това, мислим си. На всека се поиздало нещо отзад, да прощавате, да е като на гърба, я бих рекъл, че всичките жени у София са гърбави, а оно не е на гърба. Я се зверих, зверих, па рекох: може па водата им да бъде я геранлива, я варовита, та може па и от водата да бъде това чудо.

Бае Цако прекъсна оратора и като човек сведущ съобщи на узверените от това чудо слушатели, че той е слушал, че от някои води може да нарасне гушата на човека, ама за такова нещо не е слушал, та затова се усъмнил, да не би да бъде друго нещо и прошепна тихо своето предположение на чичо Дуро. Но този заклати отрицателно глава.

Бае Цако се смути, че така аргументално разкритикуваха неговото предположение, и се произнесе отсечено:

— Е, тогава, ако е така, оно друго нищо не ще бъде, а пак ще си е от водата, както си рече ти.

Всичките заклатиха глава одобрително и промънкаха:

— Така е, така, от водата е…

А чичо Дуро пипна тайнствено челото си и като прошепна тържествено „акъл“, изгледа гордо своите слушатели и продължи:

— Повече от жените им ще видиш, че са си пошли така, неприбрани, и целото им лице набрашневено, види се, както са си сеяли брашното в къщи, така си пошли по сокаците, ни мити, ни изчистени. А пък облеклата им, пък шапките им — да гледаш, па да се чудиш и да се маеш! Все некакво като щърково гнездо ли го речеш, като кошничета ли речеш, па приболи ония пера — от петли ли са, от що ли са, — па като привесили над очите си нещо като було, както се забулваха ханъмките, ама по-другояче, да ги гледаш, та капата ти да падне от залисия.

Кога скривихме с двоокатино при един мегданлък, а там едно блато замръзнало, па оня лед — като джам. Гледам, набрало се свет, набрало, като на сватба. Узрех се, а оно: и млади и стари, и мъже и жени — нагъчкани като семе у тиква. Всеко си турило под нозете по едни подкови с ножове, па стъпи, брате, на ножа, като се пусне по оня лед, жив дявол да е, па пак не може да го стигне. Край леда стои един с некакво сандъче, па върти една реза, а оно свири ли — свири! Чудих се, чудих, па рекох: он само върти с резата и оно свири, ами да земе да духа като гайда, тогава пък какво ли би правило?!…

Като вървехме, а моят двоокатин се току спре пред една къща, може да има — да ви не излъжа — колко двайсет воденици на едно место. Он се отби да влезне, па ми рече да го почекам. Както го чеках, току се загледах през джамовете и видо̀х едно бамбашка чудо. Натъкмили една голема синия, покрили я с едно зелено платно, а на нея три яйца като топки, ама коджа едрички. Едното беше червено, другото — бело, а третото — жълтункаво, като пуйче яйце. Двама души се изправили до синията, па зели всеки по един остен в ръцете си, па като го чукне, а оно — хоп у другото! Я рекох, че са се счупили, кога погледнах, а другият го чукна назад със своя остен. Колкото време стоях да гледам, а они все така правиха: ту единият чукне едното, ту другият — другото! Мислих, мислих: за какво ли ще бъде, аджеба, това нещо? Кой знае по колко им плащат надница да ги чукат тия яйца!…

Двоокатино излезе и пойдохме къде чаршията. Ех, да видите, брате, чаршия, да видите ония дюкяне, па оная стока — от врабче млеко да затърсите — и него ще намерите. У един дюкян между джамовете затворили едно детенце, малко още, така да има, да има две-три години. Облекли го, нагиздили го, па го затворили и оно, сиромашкото, стои, та не мърда. Я го гледах, гледах, засмех му се, подшмръкнах му, а оно си мълчи, па се таи, хич не сака да ме погледне; види се, че така са му поръчали.

Привечер се прибрах у Спировата кръчма и слушам, нещо свирят некъде, като на сватба. Излезох навън: поразгледах и видо̀х една къща колко един хвърлек нещо надалеч, откъдето се чуваше свирнята. Рекох: стой да видим каква ще бъде тая сватба у вторник. Надникнах през пенджера и що да видим? Вие виждале ли сте женски цигане, това де — женски свирджии? И я не бех виждал, ама у София и това чудо видо̀х. Наредили се нещо около десетина — моми ли са, жени ли са — господ да ги знае за това, — па една уловила цигулка, друга — тъпан, трета — трампе, четвърта — кавал, па като засвирили, та се захласнали. А вътре — пълно, като за причест на Великден. Едни пият, други ядат, а трети — като разтворили уста, па зепнали в свирджийките, та се прехласнали. Свирят, свирят, па току по некоя стане, земе една паничка и пойде по всичките наред да събира пари, както ходят по църквите да събират на дискуса. Свириха, що свириха, събираха, що събираха, па после да видите големото чудо. Едните останаха да свирят, а другите слезнаха, па се хванаха с момчетиите да играят, ама не както си се играе — да се хване за ръка или за пояс — къде… къде?!… Едно мъжко и едно женско — хванат се с ръце като за гуша; загнетат се един у друг, кръстосат си главите, па като почнат да се друсат! Нали ви кажем бе, брате, така на̀ — ашикере! — да гледаш, па у дън-земя да потънеш от срам! Я гледах само от надвор, па пак треба да съм се изчервил, обле ме една жежчевина, па се изпотих, у сред зима станах вир-вода! А ония хора вътре гледат, па се смеят — зевзеклендисуват си се, па си нищо!… Като че ни лук яли, ни лук мирисали! Оно, нали ви кажем, етѐ, хортуваме го, що е рекъл некой, има, бива… ама това е диптен безалия… диптен, диптен артък!…

От всичките чудесии, които чичо Дуро разказа, това последното чудо не само слиса, то и възмути слушателите. Даже и дядо Лозан, който досега слушаше с по-голямо хладнокръвие опачините на света, както той се произнасяше, и той се възмути от това последно чудо и запита с оживен поглед:

— Па тия хора, у София… немат ли они поп бре, та да ги посъди!…

— Девет попа за пара — отговори чичо Дуро и добави: — Кой ти слуша поп, кой ти слуша владика?!… Нали ви кажем, оно, там се е обърнало наопаки, на, така!… — И чичо Дуро размята и завъртя ръцете си, за да поясни по-нагледно степента на разбъркаността и опачността, които са овладели жителите на столицата.

След една пауза, предизвикана от дълбокото впечатление на чичо Дуровите думи, той замаха ръка из въздуха и добави:

— Къде, къде ще им доде ним поп до̀хака, когато там не знаят ни що е среда, ни що е петък! Преди сирница колят ягне, а пък на касапниците им се продава месо и на велики петък!…

На това ужасно съобщение присъствуващите неволно вдигнаха ръка да се прекръстят и бае Драгойко продума с негодувание:

— Па после се чудиме откъде тия бели и неволи: и град, и суша, и сипаница по овцете, и болести по деца, и шуга по козите, и какво ли още зло не ни е дошло до главата!…

Едно нямо роптание пълнеше сърцата на присъствуващите. Някои от тях климаха отчаяно глава, други гледаха умислено, а трети шепнеха като в себе си:

— Зло, и пак зло! Да съчува господ от тоя сегашен шарен свет!…