Пенчо Славейков
Чумави

Една е у майка, на братя седмина,

        Петкана девойка напета,

и дойдоха нея да искат Загорци

        през девет села от десето.

 

Босилко Радойкин, най-личен Загорец,

        допратил е китени свати;

Петкани невян и огърлица бисер,

        а майци й похти с позлати.

 

Шестима я братя не вричат, далеко —

        и майка сама не пристава…

Най-малък брат Лазар, един само склонен,

        потихом ги тъй увещава:

 

„Не връщайте, майко: такъва късмет се

        не всякога пада на сгода;

Босилко е личен и ударен момък,

        из първи от първа е рода.

 

Дали му се лесно доброто намира,

        доброто и харното име?

За връщане лесно — но вижте отпосле

        сами да не се пишманиме.

 

Далеко бил уж — това да е грижа!

        Та ние сме братя седмина;

наред по веднъж да й идем на гости —

        и седем са пъти в година!“

 

Полъга се стара Петканина майка,

        несговорни братя склониха.

Неделя бе днеска, през горна неделя

        Петкана девойка жениха…

 

И дома се върнаха весели братя

        от сестрина сватба в Загоре:

но щом сете върнаха, черната чума

        сполетя ги в бащино дворе.

 

И всички тя в гроба без време отвлече,

        сал стара им майка пожали —

да има гробове им кой да спохожда,

        свещица за мъртви да пали.

 

Осъмваше утром горката им майка

        и вечер замръкваше тамо,

от гроб на гроб ходи, нарича и плаче —

        ден минва в наричане само.

 

Гробове им черни реди и полива,

        обкича с босил и върбина.

И само отминва Лазаря гроба,

        и Лазаря люто проклина:

 

„О, бог да даде нестопен да останеш!

        Дух бродник духът ти да стане…

Че ти ме подстори, без време да женим

        в далечно Загоре Петкана.

 

Та няма днес кой в непосилна неволя

        тъга от сърце да развърне…

О, милост за тебе от бога да няма,

        лице той от теб да отвърне!“

 

И Лазарю вече докрай се додея

        от майчини клетви зловоли,

от майчини думи и тежки и грозни…

        И той се на бога примоли:

 

„О, чуеш ли, боже, от ден на ден стават

        по-грозни, горчиви наветви,

и сякаше змии се впиват дълбоко

        в сърцето ми майчини клетви.

 

Стори, пристори ми от шарен кръст плоска,

        кон добър от дървено ложе,

ошел бих, довел бих от пусто Загоре,

        Петкана при майка си, боже!“

 

И стори се чудо — чу господ молбата

        и тесния гроб се разтвори.

И яхна си Лазар припряната коня —

        потегли направо в Загоре.

 

Премина край девет села и отби се

        в десетото, Каменна Чука,

там право се спря на Петканини порти

        и тихо на порти почука.

 

„Стани, поемни от ръцете ми плоска

        и хайде со мене Петкано,

че седем сме сватби подигнали — дойдох

        на весели сватби с покана!“

 

Излезе Петкана, та брата посрещна,

        ръка му цалуна, и тръпна,

подникна го мълком под вежди и тъй му

        сподавени думи пошъпна.

 

„Защо ти са, братко, тъй жълти ръцете

        и образа синкав, подпухнал?

Болял ли си болест невярна, че тъй ти

        миришеш на пръст, на подмухнал?“

 

„От болест не ще е… Но къщи сме седем

        подигнали, сестро, туй лято;

на пръст аз доганям, че ред ми се падна

        самси да префърлям земята.“

 

Петкана се върна, стъкми, премени се

        со нова за сватба премяна —

и тръгнаха. Ето, откакто на път са,

        ден мина и други настана.

 

Ей майчино село далеч се съзира;

        през валог навлизат в лозята;

в почуда озърна се плахо Петкана

и с думи изви се към брата:

 

„Мина виноберма и всички лозя са

        обрани и вече прибрани,

а нашите, братко, какво още чакат?

        Виж, ронят ги черните врани!“

 

„Лозята ги дадохме ние пролетес

        на изпол, че много ни бяха;

неволя слетя изполци другоселци —

        лозята небрани остаха!“

 

Ей дойдоха близо до самото село;

        край село широки ливади.

И още по-плахо, изново се брату

        Петкана тогава обади:

 

„Веч късна е есен, коситба се мина,

        вей острия вятър есенни.

Прибрани са хорски ливади — защо ли

        сал наште стоят некосени?“

 

„Пролетес отидоха в Добруджа пуста

        вси братя на кяр цялолетен —

самси не можах да сколасам навреме,

        от болест невярна сполетен.“

 

„А къщите как ги сколасахте?“ Лазар

        наведе посърнало чело:

„За къщите, сестро, не питай: ще видиш,

        когато пристигнеме в село!“

 

Вървят те през селото… И смаяни люде

        изглеждат ги в страх мълчеливо —

и бягат… Настръхнали псета по двори

        баучат и грозно, и диво.

 

Ей старата църква само посред село,

        со бял зид висок обградена;

изтракаха порти — излезе стария

        со черен чембер прибрадена.

 

Пристъпи през прага и очи подигна,

        но смръзната тамо застана —

юздата изпусна неволно и в ужас

        към брата възви се Петкана.

 

Но зърна пред нея как той се превърна

        на чад — и невидим изчезна…

Кат гръмната мигом в почуди, Петкана

        не сети от коня как слезна.

 

Към майката щерка, към щерката майка

        се спуснаха виком веднага —

со плач сете живи пригърнаха двете;

        и паднаха мъртви пред прага.