Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“ (4)

Трета песен

Тогава в Хавана окапваше мазилката

от сградите, в пристанището тегнеше

мирис на гнило, пищно прецъфтяваше старото,

оскъдицата ден и нощ стръвно

глождеше десетилетния план, а пък аз

пишех Гибелта на „Титаник“.

Липсваха обуща, играчки,

електрически крушки и спокойствие,

особено — спокойствие, а слуховете

жилеха като комари. Тогава всички мислехме:

„Утре всичко ще бъде по-добре, ако ли не

утре, то вдругиден. Е —

може би не непременно по-добре,

но все пак по-различно, съвсем различно —

при всички случаи. Всичко ще бъде различно.“

Прекрасно чувство. Спомням си.

 

Пиша това в Западен Берлин. Като него

и аз мириша на стари гилзи от патрони,

на Изток, на сяра и на лизол.

Бавно пак застудява.

Бавно препрочитам наредбите.

Далеч оттук зад многобройни кина

незабележимо се издига стената, зад която

далеч едно от друго се издигат единични кина.

Виждам чужденци в нови-новенички обуща

как единично дезертират през снега.

Зъзна. Спомням си — просто

да не повярваш, че оттогаз

не са изтекли и десет години —

странно леките дни на еуфорията.

 

Тогава едва ли някой мислеше за гибел,

дори не и в Берлин, който отдавна вече

бе преживял своята. Остров Куба

не се люшкаше под нозете ни.

Имахме чувството, че предстои нещо,

нещо, което трябва да бъде открито от нас.

Не знаехме, че празникът отдавна е свършил,

а всичко останало е работа

за секционните шефове на Световната банка

и за другарите от Държавна сигурност,

също както при нас, а и навсякъде другаде.

 

Дирехме нещо, бяхме нещо загубили

на този тропически остров. Тревата израстваше

над бракуваните кадилаци. Къде бе останал ромът,

бананите? Нещо друго трябваше

там да дирим — трудно е да се каже

какво всъщност бе то, —

но все не го намирахме

в оня мъничък Нов свят,

където всички говореха за захар,

за освобождението, за бъдеще, пълно

с електрически крушки, дойни крави

и нови-новенички машини.

 

Там, дето младите мулатки

с шмайзери в ръце

се усмихваха по уличните кръстовища —

на мен или на някой друг, — аз пишех ли,

пишех Гибелта на „Титаник“.

Нощем бе толкова топло, не можех да спя.

Млад не бях — какво значи млад?

Живеех край морето — все пак бях почти десет години

по-млад от сега и бледен от усърдие.

 

Сигурно е било през юни, не,

беше в началото на април, малко преди Великден;

вървяхме надолу по „Рампата“,

бе минал един часът, Мария Александровна

ме гледаше с искрящи от гняв очи,

Еберто Падиля^[1] пушеше, той още не беше

в затвора — но кой бе този Падиля,

никои вече не знае, понеже се изгуби, един приятел,

един изгубен човек, — а някакъв немски

дезертьор уродливо се смееше — той също

се озова в затвора, само че по-късно,

а пък днес живее тук наблизо, пиянства

и върши своите укрепващи държавата проучвания,

и е смешно, че не съм го

забравил, не, малко неща съм забравил.

 

Говорехме на някакъв смесен език —

испански, руски, немски —

за страхотната захарна реколта

на Десетте милиона^[2], днес, естествено,

никой вече за това не приказва. „Какво

ме интересува захарта, аз съм турист!“ —

крещеше дезертьорът, после цитира

Хоркхаймер^[3], тъкмо Хоркхаймер

в Хавана! Говорихме също за Сталин

и Данте, вече не помня защо,

какво общо имаше Данте със захарта.

Разсеяно гледах навън,

над вълнолома към Карибско море,

и тогава го видях, много по-голям

и по-бял от всички бели неща, далеч навътре,

виждах го единствено аз и никой друг,

сред тъмния залив — нощта беше безоблачна,

а морето черно и гладко като огледало, —

там съзрях айсберга, безмерно висок

и студен, като ледена Фата Моргана,

той бавно и неотменно се носеше

с цялата си белота към мене.

 

1978