Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“ (21)

Петнадесета песен

При десерта го запитахме не го ли смущава

мастиленочерното, чемерновлажно дълбокомислие на метафорите му;

тези обрати и значения са овехтели,

модата, твърдяхме ние, е неумолима, дори в изкуството,

търпението ни се изчерпва; а впрочем не проумяхме

какво общо има тук Куба, Куба е идея-фикс.

И какво — дословно — целиш с тези свои басни

за живописта, за Гордън Пим^[1], Бакунин и Данте?

 

„Именно вие — закрещя той и от устата му заизригва словесен порой, —

вие сподавяте всеки дъх, оцапвате всичко и кълцате

значения с касапските си ножове…

А не аз — гневно продължи той, — аз се оплитам,

пелтеча, приказвам завалено, размесвам, сливам думи,

ала кълна ви се: Този кораб е наистина кораб! —

Сега той бе извън себе си. — А разкъсващото се платно —

това той почти изпя — символизира разкъсващото се платно,

точно така, ни повече, ни по-малко, и знайте:

аз приличам на него, приличам на този опнат до скъсване

парцал.“ И той издърпа пред нас покривката от масата.

 

„Но това е превзето — възразихме му ние, — превзето

и объркано!“ Тогава той стана. „Аз не споря — рече тихо, —

аз поучавам.“ Стана и си тръгна.

От яд ни се искаше да му забием в гърба

ножа за хляб. Но при вратата той се извърна

и пак започна: „Забравяте — (с презрителен тон), —

че и аз съм ял човешко месо, също като вас

и като Гордън Пим! Слушах как старият анархист хъхри

до мен върху мръсните си възглавници, догдето прегръщах

жена му, усмихната. Не можете да ме баламосате! Най-малкото

вие! А освен това — (той така и не си тръгваше) —

нима аз съм виновен? Не аз съм измислил тази история

за Потъващия кораб, който е и не е кораб;

лудият, който се смята за Данте, е самият Данте;

пасажер с такова име винаги се намира на борда;

няма метафори. Вие не знаете какво говорите.“

 

„Това е объркано! — закрещяхме (объркано) един през друг, —

това не е поема, това е миш-маш!“ Тогава най-сетне той си отиде,

отиде си, а ние се спогледахме, погледнахме и ножовете си за плодове

и се запитахме дали има толкова остри метафори.

После отново захрупахме своите царски круши и зарзали.

 

1978