Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“ (34)

Двадесет и трета песен

„Противоречия! — крещеше той. — Версии! Колебания!

Например броят на загиналите: 1635?

1715? 1490?“ Беше си пробил път,

бе дръпнал микрофона към себе си

и бе запитал: „Но на какво, уважаема публика,

дами и господа, на какво да се опрем?“

Той беше поет, имаше здрави мишци, изтласка

встрани другите, също повече или по-малко

поети, и завика: „О, емпирия!

Ще се побъркам! О, вечни препирни

между експертите! Горко на вещите лица!

Ах, библиографи, как ми е жал за вас!

Вие също ще загинете, ала никой

никога не ще ви сметне достойни за сериозно проучване,

тъй ще си потънете безславно, амин!“ — „Щѐ ти се! —

изрева друг един от сганта. — Повярвайте ми —

закрещя той и задърпа кабела от поета,

догдето онзи изпусна микрофона, — всички те

са взели за истина само написаното във вестниците

на другия ден, дори очевидците, жертвите

не са вярвали на очите си, а и ние

си казваме: «Сигурно е било, както го дават на кино.»“

Но ето че сцената превзеха колективно неколцина

доста яки поети, уловени един-друг под ръка,

с извити навън лакти. „Е, хайде,

добре дошли, слухове и легенди,

също и лъжи! — запяха те в хор. — Колкото по-празни,

толкова по-хубаво, дайте ги тук! Тишина в залата! Молим,

аплодисменти за Едуард Дж. Смит, нашия капитан,

белобрад, тридесет и осем години на служба,

загдето, без да слуша предупрежденията по радиото,

подкупен от алчни корабопритежатели, кара с пълна пара

право към айсберга, та да пристигне

за рекордно време, а сега изревава «Be British!»^[1]

и надъхва в устата си дулото на револвера!

Браво! Колко чини един поет, догдето не глътне

от солената слуз, догдето не оближе

втечнената пара от желязната стена,

догдето не проникне до мозъка на костите му

смразената пот, ръмящата историческа влага?

Истина, истина ви казвам: Тишина в залата!

Туш! За графиня Ротес по нощница —

туш! За вещицата, суфражетката,

разюзданата лесбийка, загдето в спасителната лодка,

която завзе в своя власт — туш! —

провъзгласява господството на жените! Туш

за офицерите, които, мъртвопияни,

залитат по трапа и изпразват

пистолетите си в сганта, извираща

от трета класа: италианци, евреи, араби,

поляци! Всички слушайте моята команда!

Шайка огняри с черни лица

е изтласкана обратно в машинното отделение,

където отдавна се плиска водата, мастилена,

в това време, на разстояние по-малко от четири мили,

в своя плаващ ковчег, при спрени машини,

капитан Лорд, небрежно облегнат

на релинга, праща радиста в каютата,

та спокойно да се наслади на сигналите за бедствие

и на предсмъртните викове. Туш! Скъпи мои,

винаги се намира някой, който просто наблюдава,

с прочутото потрепване в ъгълчето на устата,

някой, който не действа, а си има едно наум.“

Поетите беснееха, призоваваха, съгласяваха се:

орда, която вече нищо не можеше да задържи.

„Задръжте го — викаха те, — задръжте милионера“,

който, предрешен като жена, с огромен

тюрбан на главата, се промъква,

забулен в последната спасителна лодка,

преди корабът да се пръсне на хиляди късчета.

„По-близко, Господи, до кого?“, свири оркестърът;

не, той свири рагтайм, „Трае песента ми

стара колкото една цигара“, не,

„Бог на състраданието и милостта“, не, нищо

подобно не е свирил, нямало е джазбанд,

нищо не е прозвучавало, не е била произнасяна нито дума,

никого не е имало там дори само за да изсвири един туш,

единствен туш, уважаеми дами и господа,

за вас, за поетите, за нас.

 

1978