Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“ (42)

Философски семинар

Вярно с, че сме кадърни. Но понеже сме далеч от мисълта

света да променим, върху салонния подиум

измъкваме от главите си зайчета, зайчета и гълъби,

рояци белоснежни гълъби, които непрестанно

цвъкат по книгите. А за да схванеш, че разумът

е разум и не е разум, за това не е нужно

да бъдеш Хегел, достатъчен е само

един поглед в джобното огледалце. Там се виждаме

наметнати с развети сини плащчета, обвезани

със сребърни звезди, а на главите

с по една островърха шапка. В избата, където

лежат мъртвите души, се събираме на Хегелов конгрес,

наизваждаме своите кристални топки и хороскопи

и се залавяме за работа. Размахваме

експертизи, махала, научни отчети,

с мощта на духа си преместваме масите, питаме:

„Доколко действително е това, което е действително?“ Злорадо

се усмихва Хегел. Изписваме му мустаци.

И вече прилича на Сталин. Конгресът от радост

подрипва. Надлъж и шир не се мярка вулкан. Незабележимо

стои стражата на стража. Напълно спокойно —

„Скочи, тояга!“ — психическият ни апарат

бълва остроумни фрази, а ние си казваме:

„Във всеки брутален катил все пак се крие

един сговорчив помощник и приятел,

в който се крие един брутален катил.“ Абракадабра!

Като гигантска носна кърпа разгръщаме теорията, догдето

пред вратата на превърнатата в бункер семинарна зала

скромно чакат господата в шлифери.

Те пушат, почти не прибягват до служебното оръжие

и охраняват щатните бройки, книжните цветя

и белоснежния гълъбов тор, който покрива всичко.

 

1978