Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], 1978 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Венцеслав Константинов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Поема
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Обработка
- NomaD (22.01.2011)
Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов
Източник: http://vkonstantinov.hit.bg/dichter/dichter.htm
Източник: http://liternet.bg/publish3/vkonstantinov/svetlinata/content.htm
История
- — Добавяне
- — Добавяне на липсващ маркер за стихотворение
Седемнадесета песен
Безшумно потъваме. Тихо, като във вана,
водата изпълва блестящо осветените палмови зали,
тенис кортовете, фоайетата и се оглежда в огледалата.
Мастиленочерни мигове, замръзнали като в желатин.
Няма спорове, няма препирни. Полугласни диалози.
„Моля, след вас. Поздравѝ децата. Пазѝ се да не настинеш.“
В лодките можеш да чуеш дори скриптенето на въжетата
и виждаш как от перото на веслото, което в забавен каданс
изплува от водата, падат обратно в морето фосфоресциращи капки.
Едва най-накрая — тъмната кърма се издига отвесно
от глъбините като някаква абсурдна кула,
светлините по корпуса са угаснали, никой не гледа часовника —
страхотен грохот раздира кристалната тишина:
„Скърцане бе това, не, трясък, дрънчене,
тътнеща поредица от гърмежи, сякаш от някакъв свод
захвърляха в бездната предмети, тежащи с тонове,
и тези неимоверно тежки неща разрушаваха при падането си
всичко. Това бе грохот, който никой човек преди
не бе чувал и който никой от нас, догдето е жив,
не би пожелал пак да чуе.“ От този миг нататък
вече нямаше кораб. Онова, което ни връхлетя после, бяха виковете.
1978