Пер Вальо, Май Шьовал
Роузана (9) (Роман за едно престъпление)

9.

Мартин Бек пое дълбоко въздух, когато слезе на перона пред метрото при шлюза. Пътуването в претъпкания влак както винаги го бе омаломощило.

Въздухът беше ясен и от Салтшьон над града повяваше свеж бриз. Той пресече улицата и купи пакет цигари. После запали и подпря лакти на парапета. На кея бе закотвен туристически параход с английското знаме. Оттук не можеше да прочете името, но предположи, че е „Девония“. Ято чайки с крясъци се биеше за някакви кухненски отпадъци във водата. Той постоя малко, загледан в кораба, после продължи надолу към кея.

На купчина греди седяха двама мъже с мрачен вид. Единият се опитваше да напъха фас в дървеното си цигаре и като не успя, другият, на когото ръцете по-малко трепереха, му помогна. Мартин Бек си погледна часовника. Девет без пет. По това време вече са без пари, помисли си, иначе щяха да висят пред магазина за пиене.

Той отмина „Буре II“, който товареха на кея, и застана на тротоара точно срещу „Рейсен“. Минаха няколко минути, преди да успее да пресече безкрайната върволица от коли и да премине магистралата.

Списъка на пътниците от курса на „Диана“ на трети юли го нямаше в кантората на каналното параходство. Имаха го в Гьотеборг, щяха да му го изпратят колкото могат по-скоро. Но списъка на екипажа и бележките за персонала можеше да получи веднага. Когато си тръгваше, взе и една-две брошури, които изчете по пътя към Кристинеберг.

Меландер вече седеше в креслото за посетители.

— Здравей, момче — поздрави Мартин Бек.

— Добро утро — отвърна Меландер.

— Тая лула вони. Но стой си, стой си и трови въздуха. Нали си на гости. Или може би искаш нещо?

— Човек не хваща рак толкова скоро, ако пуши лула. „Флорида“ впрочем са най-опасните цигари на света. Така съм чувал. Иначе съм по служба.

— Провери „Американ Експрес“, поща, чекове, телефони, контакти… ти знаеш какво.

— Мисля, че да. Как се казваше дамата?

Мартин Бек написа името на парче хартия — Роузана Макгро, и го протегна на Меландер.

Той си тръгна и Мартин Бек отвори прозореца. Въздухът бе студен и вятърът свистеше в короните на дърветата, правейки въртопи от листа по земята. След малко го затвори, окачи сакото си на облегалката на стола и седна.

Вдигна слушалката и набра номера на Отдела за чужденци. Ако се е регистрирала в някой хотел, би трябвало да я имат в техните регистри. Всъщност наистина би трябвало да е в тях. Наложи се да чака доста дълго, преди някой да отговори, а после минаха десет минути, докато момичето се върна на телефона. Беше намерила картона. Роузана Макгро е живяла в хотел „Жилет“ от тринайсети юни до втори юли.

— Изпратете фотокопие — нареди Мартин Бек.

Натисна копчетата на телефона и изчака сигнала със слушалка в ръка. После поръча такси и си сложи сакото. Пъхна ретушираната снимка на Роузана Макгро в джоба си и излезе от стаята. След десет минути слезе на площад „Брункеберг“, плати и влезе през стъклените врати на хотела.

Пред стойката на портиера стоеше компания от шестима господа. Имаха табелки с имената им на ревера на саката си и говореха един през друг. Портиерът изглеждаше нещастен и отчаяно ръкомахаше, правейки извинителни жестове. Изглежда дискусията щеше да се проточи и Мартин Бек седна в един от фотьойлите във фоайето.

Изчака, докато човекът успя да убеди участниците в конгреса в нещо си, и изгледа как групата изчезва в асансьора. Чак тогава се приближи.

Портиерът стоически прегледа регистъра, докато намери името най-долу на една страница. Той обърна книгата така, че Мартин Бек да може да прочете. Беше написала с красиви равни букви: „Месторождение — Денвър, Кол., САЩ. Домашен адрес: Линкълн, Небр. Последно местопребиваване: Небр., САЩ.“

Мартин Бек провери останалите гости, записали се в дните около тридесети. Над Роузана Макгро стояха имената най-малко на осем американци. Всички без най-горните двама бяха посочили някакво място в САЩ като последно местопребиваване. Първата в редицата се казваше Филис, другата част от името й беше нечетлива. Тя бе написала Нордкап, Швеция, като последно местопребиваване. Следващият бе написал Нордкап, Норвегия, в същата колона.

— Това група ли е било? — попита Мартин Бек.

— Да видя — посегна портиерът и наклони глава. — Не, всъщност не си спомням, но е напълно възможно. Тук често идват американски групи. Пристигат с влака от Нарвик.

Мартин Бек му показа снимката, но човекът поклати глава:

— Не, съжалявам, имам толкова много гости…

Никой не я беше разпознал, но все пак посещението в хотела даде някакъв резултат. Сега знаеше къде е живяла, видя името й в регистъра и дори успя да погледне стаята й. На втори юли бе напуснала хотела.

— И после? Накъде е тръгнала? — каза си той тихо.

В слепоочията му бумтеше и пламтеше, болеше го гърлото. Питаше се колко ли висока температура има.

Може да е заминала с парахода по канала и да се е качила вечерта преди заминаването му от Стокхолм. В брошурата от параходството беше прочел, че на борда може да се нощува преди отпътуване. Той все повече се убеждаваше, че тя е била на „Диана“, въпреки че все още нямаше нищо, което директно да сочи това.

Къде ли е Меландер, помисли той и се пресегна за телефона, но тъкмо да набере номера, на вратата отчетливо се почука.

На прага стоеше Меландер.

— Не. Нито „Американ Експрес“, нито на други места. Никой нищо не знае за нея. Отивам да хапна, ако нямаш нищо против.

Нямаше нищо против и Меландер изчезна.

Обади се в Мутала, но Алберг не беше там.

Главоболието му се засили. След като напразно търси таблетки, отиде при Колберг да вземе назаем една-две. На вратата получи ужасен пристъп от кашлица, който го направи неспособен да каже нещо цяла минута.

Колберг изкриви глава и загрижено го погледна.

— Звучиш по-зле и от осемнайсет дами с камелии. Ела да те види чичо доктор.

Той заразглежда Мартин Бек през лупата си.

— Ако не слушаш доктора, не ти остава много. Върви си у дома, пъхни се в леглото и изпий един-два огромни грога. Най-добре три. С ром, само това помага. После ще заспиш и ще се събудиш като новороден.

— Що за глупости! Освен това не обичам ром — намръщи се Мартин Бек.

— Ами вземи коняк тогава. Не се безпокой за Кафка. Ако се обади, аз ще се погрижа за него. Английският ми е перфектен.

— Няма да се обади. Имаш ли прахчета за главоболие?

— Не, но получаваш шоколадов бонбон.

Мартин Бек се върна в стаята си. Въздухът бе плътен и застоял, но той не искаше да пуска вътре студа и се отказа да проветрява.

Алберг все още го нямаше, когато половин час по-късно му звъня. Зае се със списъка на екипажа на „Диана“. Съдържаше осемнайсет имена и адреси на различни места в страната. Шест от тях бяха в Стокхолм, а две от имената бяха без адрес. Двама живееха в Мутала.

Когато стана три и половина, реши да последва съвета на Колберг. Подреди бюрото и си сложи палтото и шапката.

По пътя за дома влезе в една аптека и купи кутийка аспирин.

В шкафа откри малко коняк, изсипа го в чаша бульон и с нея в ръка се прибра в спалнята. Когато жена му малко по-късно се появи с грейката, той вече спеше.

На другата сутрин се събуди рано, но остана в леглото до осем без четвърт. Тогава стана и се облече. Чувстваше се значително по-добре и главоболието бе изчезнало.

Точно в девет отвори вратата на канцеларията си. На бюрото му имаше плик с червена лента „експресно“. Той го отвори с показалец, преди да се е съблякъл.

В плика се намираше списъкът на пътниците.

Погледът му веднага се закова на нейното име:

„Макгро, Роузана, мис, САЩ — самостоятелна каюта А 7.“