Пер Вальо, Май Шьовал
Роузана (11) (Роман за едно престъпление)

11.

Тръгнаха си към пет и половина сутринта, с първите лъчи на зората, когато боклукчийски машини, вестникари и тук-таме полицаи бяха единствените господари на блесналите от дъжда улици. Много сиви километри от пътя трябваше да изчезнат под колата, преди някой от тях да наруши тишината. Малко след Хиндос Алберг се прокашля и каза:

— Мислиш ли, че е станало там? Вътре в тая тясна кабина?

— Къде другаде?

— С хора само на двайсетина сантиметра зад стената на другата каюта?

— Дъсчената преграда.

— Какво каза?

— Зад дъсчената преграда, а не зад стената.

След километър-два Мартин Бек додаде:

— Може би точно затова.

— Да, за да й попречи да вика.

— Точно така.

— Но как би могъл да й попречи? Трябва да е… продължил доста дълго.

Мартин Бек не отговори. Всеки от тях ясно си спомняше малката каюта и нейните спартански размери. Никой не можеше да спре реенето на фантазията си. И двамата изпитваха безпомощното чувство на надигащо се гадене. Заровиха из джобовете си за цигари и запушиха в пълно мълчание.

Мартин Бек проговори чак когато навлизаха в пристанището Улрикехамн:

— Възможно е да е получила повечето от нараняванията, когато вече е била мъртва или най-малкото в безсъзнание. В протокола от аутопсията има някои неща, които показват това.

Алберг кимна. Без да говорят, знаеха, че тези размишления ще ги накарат поне малко да им олекне.

В Йоншьопинг спряха да пият кафе. Както винаги, на Мартин Бек му прилоша, но същевременно някак си се ободри.

Край Грена Алберг изрече на глас онова, което мислеха и двамата през последния час:

— Не я познаваме.

— Не — Мартин Бек не вдигаше поглед от мъгливия, но прелестен изглед над езерото Пер Бархес Визингшьо.

— Не знаем коя е тя, искам да кажа…

Алберг млъкна.

— Знам какво искаш да кажеш.

— Нали? Как е живяла, как се е държала. Как е общувала с хората. Всичко това.

— Да.

Това наистина беше така. Жената върху брезента имаше само име, адрес и професия. Нищо повече.

— Мислиш ли, че момчетата от криминално-техническия ще открият нещо?

— Винаги можем да се надяваме.

Алберг му хвърли бърз поглед. Не, нямаше нужда от излишни фрази. Единственото, на което в рамките на разумното можеха да се надяват от техническото разследване, беше поне да отхвърлят предположението, че каюта номер А 7 е идентична с местопрестъплението. Откак жената от Линкълн е била на борда й, „Диана“ беше направила двайсет и четири пътувания по канала. Това означаваше, че кабината е била основно почиствана двайсет и четири пъти, точно толкова пъти са били прани чаршафи, кърпи за ръце и други вещи и всякакви следи безвъзвратно са изчезнали. Това означаваше също, че между трийсет и четирийсет души са обитавали кабината след Роузана Макгро. Всички те естествено са оставили своите отпечатъци.

— Остава разпитът на свидетелите — въздъхна Алберг.

— Да.

Осемдесет и пет души, от които вероятно един бе виновен, а останалите — свидетели, представляваха всеки своето малко парченце от пъзела на голямата игра. Осемдесет и пет души, разпръснати по четирите краища на света. Само да ги откриеш представляваше Сизифов труд, какво ли оставаше да бъдат разпитани всички и да се съпостави материалът — за това Мартин Бек дори не смееше да помисли.

— И Роузана Макгро — обади се Алберг.

— Да — отвърна Мартин Бек. И след малко: — Има само един начин, доколкото разбирам.

— Момчето от Америка?

— Да.

— Как се казваше той?

— Кафка.

— Странно име. Изглежда ли ти добър?

Мартин Бек помисли за абсурдния телефонен разговор преди няколко дни и на лицето му се появи първата за деня мрачна усмивка.

— Трудно е да се каже.

На половината път между Вадстена и Мутала Мартин Бек изрече почти на себе си:

— Куфарите. Дрехите. Тоалетните принадлежности, четката за зъби. Сувенирите, които си е купила. Паспортът. Парите. Пътническите чекове.

Алберг впи ръце в кормилото, вперил поглед в тира, който пълзеше пред тях през последните три километра.

— Ще прочеша канала — обеща той. — Първо между Буренсхулт и пристанището. После на изток от Бурен. Шлюзовете са вече чисти, но…

— Тинята?

— Да. И тогава нямаме почти никакъв шанс. Ако екскаваторът не е погребал всичко в езерото. Понякога го сънувам тая проклета машина, събуждам се посред нощ и псувам. Жена ми мисли, че съм луд. Горката — Алберг наби спирачки пред полицейското управление.

Мартин Бек го изгледа с внезапно проболо го чувство на завист, недоверие и респект.

Десет минути по-късно Алберг седеше зад бюрото си, както винаги по риза, и говореше с криминално-техническия отдел. Междувременно в стаята влезе Ларшон, ръкува се и въпросително повдигна вежди. Алберг остави слушалката.

— Няколко капки кръв по дюшека и килима. По-точно четиринайсет. Продължават да анализират.

Ако тези петънца от кръв не се бяха намерили, щяха да смятат теорията за каюта номер А 7 като местопрестъпление за несъстоятелна.

Комисарят дори не забеляза тяхното облекчение. Дължината на вълната, по която протичаше безмълвната им комуникация, му беше неизвестна. Той пак повдигна вежди и попита:

— Това ли беше всичко?

— Няколко стари отпечатъка от пръсти — допълни Алберг. — Не много. Там чистят добре.

— Областният управител е на път за насам — съобщи Ларшон.

— Винаги е добре дошъл — вдигна рамене Алберг.

— Само това ни липсваше — намръщи се Ларшон.

Мартин Бек замина в 17,20 през Мьолби. Пътят му отне четири часа и половина и през цялото време той работеше над писмото до Америка. Когато пристигна в Стокхолм, концепцията му беше готова. Не бе съвсем доволен, но нямаше значение. За да спести време, взе такси до „Николай“^[1], зае на заем една от стаите и написа писмото на машина. Докато го четеше, чуваше как пияниците хъркат и псуват, а един старшина им говореше:

— Спокойно, момчета, само спокойно.

За пръв път от доста време насам той си спомни за времето, когато патрулираше и колко дълбоко ненавиждаше цялата тази съботна история.

В единайсет без четвърт беше пред пощата на „Васагатан“. Металният капак на пощенската кутия се затвори с трясък.

Помъкна се на юг в ръмящия дъжд, покрай хотел „Континентал“ и новия супермаркет. На ескалатора в метрото мислеше за Кафка и се питаше дали този мъж, когото не познава, ще разбере какво има предвид.

Мартин Бек бе уморен и заспа още на спирка „Шлюза“, твърдо убеден, че няма да слиза преди последната спирка.