Пер Вальо, Май Шьовал
Роузана (3) (Роман за едно престъпление)

3.

Беше пет и четвърт сутринта, валеше. Мартин Бек дълго и грижливо си ми зъбите, за да премахне оловния вкус от небцето си, надявайки се да успее.

После си закопча яката, завърза вратовръзката и вяло се вгледа в огледалото. Вдигна рамене и излезе от банята в хола, премина през дневната, погледна с копнеж към полуготовия модел на учебния кораб „Дания“, с който се беше занимавал до късно предишната вечер, и влезе в кухнята.

През цялото време се движеше леко, на пръсти — отчасти по стар навик, отчасти да не събуди децата.

Седна до масата в кухнята.

— Още ли не е дошъл вестникът? — попита.

— Никога не идва преди шест — отвърна жена му.

Навън вече бе съвсем светло, но мрачно и дневната светлина в кухнята беше сива и мръсна. Жена му не бе запалила осветлението. На това му викаше пестеливост.

Той отвори уста, но я затвори наново, без да каже нещо. Само дето пак щеше да има кавга, а моментът не беше подходящ.

Вместо това бавно забарабани с пръсти по мушамата и погледна празната чаша с нащърбен ръб, украсена със сини рози. Тя ги придружаваше през целия им съпружески живот. Повече от десет години. Жена му рядко чупеше, във всеки случай не нещо, което не можеше да се поправи. Странното бе, че децата бяха същите.

Възможно ли е толкова специфични качества да се предават по наследство? Не знаеше.

Жена му взе каната с кафе от печката и наля. Той престана да барабани по масата.

— Искаш ли сандвич? — попита тя.

Пиеше внимателно, на малки глътки. Седеше попрегърбен в края на масата.

— Наистина трябва да хапнеш нещо — подкани го жена му.

— Знаеш, че не мога да ям сутрин.

— Но трябва — настоя тя. — Особено ти, с твоя стомах.

Той прекара върховете на пръстите по брадата си и усети няколко забравени косъмчета, малки и остри. Отпи.

— Мога да препека малко хляб — предложи тя.

Пет минути по-късно той постави чашата върху чинийката, вдигна очи и погледна жена си.

Върху найлоновата нощница бе облякла червен вълнен пеньоар. Седеше с подпрени на масата лакти и брадичка върху дланите си. Беше руса, със светла кожа и кръгли, малко раздалечени очи. Боядисваше си веждите, но през лятото те бяха изсветлели и сега бяха руси като косата й. Беше една-две години по-възрастна от него и въпреки че значително бе напълняла през последните години, кожата на врата й се бе поотпуснала.

Когато преди дванайсет години се роди дъщерята, тя приключи със службата си в една архитектска фирма и така и не започна работа отново. Когато и момчето тръгна на училище, Мартин Бек й предложи да работи на половин ден, но тя прецени, че не си заслужава. Ленива по природа, беше доволна от положението си на домакиня.

Аха, помисли си Мартин Бек и стана. Тихо изрита синята табуретка под масата, застана до прозореца и се вгледа навън в ръмящия дъжд.

Долу, край паркинга и ивицата трева, пътят се беше проснал лъскав и пуст. В няколко прозореца от отсрещните небостъргачи зад станцията на метрото светеше слаба светлина. Две чайки кръстосваха ниското сиво небе, наоколо не се виждаше жива душа.

— Къде заминаваш? — попита го тя.

— В Мутала.

— Задълго ли?

— Не знам.

— Онова момиче ли?

— Да.

— Мислиш ли, че ще е задълго?

— Не знам повече от теб. Само онова, което пише във вестниците.

— Защо ще пътуваш с влака?

— Другите заминаха вчера. Нямаше смисъл да пътувам с тях.

— Минават те, както винаги.

Той пое дълбоко дъх и се втренчи навън. Дъждът май спираше.

— Къде ще отседнеш?

— В градския хотел.

— Кои взимаш със себе си?

— Колберг и Меландер. Както казах, заминаха вчера.

— С кола?

— Да.

— И ти ще се друсаш с влака?

— Да.

Зад гърба си чу, че мие нащърбената чаша със сините рози.

— Тази седмица трябва да платя тока и уроците по езда на Лилан.

— Нямаш ли достатъчно?

— Не искам да тегля, знаеш.

— Не, разбира се.

Той извади портфейла от вътрешния си джоб и надникна в него. Извади шестдесетачка, погледна я, остави я обратно и пъхна портфейла пак в джоба си.

— Мразя да тегля пари — повтори тя. — Почнеш ли да теглиш, това е началото на края.

Той извади наново банкнотата, сгъна я, обърна се и я постави на кухненската маса.

— Приготвила съм ти чантата — каза тя.

— Благодаря.

— Пази си гърлото. Много е коварно в този сезон, особено през нощта.

— Да.

— Ще вземеш ли и онзи отвратителен пищов?

„Не, да. Дъра, бъра, два чадъра“ — мислеше Мартин Бек.

— На какво се смееш? — попита тя.

— На нищо.

Влезе в дневната, отключи чекмеджето на скрина и взе пистолета. Сложи го в джоба на чантата и щракна закопчалката.

Пистолетът беше обикновен 7,65-милиметров валтер, произведен в Швеция по лиценз. В общи линии не вършеше работа и стреляше много лошо.

Излезе в антрето и си облече шлифера. Стоеше с шапка в ръка.

— Няма ли да се сбогуваш с Ролф и малката?

— Смешно е да наричаш дванайсетгодишно момиче малката.

— Мисля, че е сладко.

— Жал ми е да ги будя. Освен това знаят, че ще пътувам.

Той си сложи шапката.

— Довиждане засега. Ще се обадя.

— Довиждане и умната.

Стоеше на перона в метрото, чакаше влака и си мислеше, че няма нищо против да се махне замалко от къщи въпреки полуготовия макет на кораба „Дания“.

Мартин Бек не беше шеф на комисията по убийствата и нямаше никакви аспирации да става такъв. Дори понякога се питаше дали въобще трябваше да става комисар, макар че единственото, което можеше да попречи на това, би било неговата смърт или някоя по-сериозна служебна грешка. В държавната полиция той беше първи криминален асистент, назначен в Кралската комисия по убийствата преди осем години. Някои смятаха, че е най-способният следовател в страната.

В полицията беше прекарал половината си живот. На двайсет и една започна в полицейската станция в Якобс и след шест години като патрулиращ полицай в различни райони на Стокхолм-град премина през асистентския клас на Държавното полицейско училище. Беше един от най-добрите в класа и със завършването на курса вече бе криминален асистент. Тогава беше на двайсет и осем.

Същата година почина баща му и за да се грижи за майка си, той се премести от стаята под наем в Клара^[1] обратно в родителския дом в Сьодер^[2]. Лятото се запозна с жена си. Тя наемаше виличка заедно с една приятелка на остров в архипелага, където той попадна с малкия си платноход. Влюби се силно и есента, когато вече очакваха дете, се ожениха в кметството и Мартин се премести в малкия й апартамент в Кунгсхолмен^[3].

 

Година след раждането на дъщерята почти нищо не бе останало от веселото и жизнерадостно момиче, в което се бе влюбил, и бракът им потъна в меланхолия.

Мартин Бек седеше на зелената пейка във вагона на метрото и зяпаше през замъгления от дъжда прозорец. Мислеше вяло за брака си, но щом усети, че му става жал за самия него, измъкна вестника от джоба на шлифера и се опита да се съсредоточи върху уводната статия.

Изглеждаше уморен, загорялата му кожа жълтееше в сивата дрезгавина. Лицето му бе слабо, с широко чело и яка брадичка. Устата под късия прав нос бе тънка и широка, с две дълбоки бръчки край устните, но щом се усмихнеше, белваха здравите му зъби. Тъмната му вчесана назад коса с идеално прав път още не бе посивяла, а погледът на сивосините му очи бе ясен и спокоен. Беше слаб, но не особено висок и леко прегърбен. Намираха се жени, според които бе красив, но повечето смятаха външния му вид за обикновен. Никога не се обличаше натрапчиво, по-скоро дискретно.

Въздухът в купето беше задушен и потискащ и той усети леко замайване, което често му се случваше в метрото. Щом влакът навлезе в централната спирка, той вече беше при вратите с чанта в ръка. Ненавиждаше да пътува с метрото, но тъй като още по-малко харесваше да пътува с кола, а мечтаният апартамент във вътрешността на града все още бе само блян, той бе принуден да ползва това транспортно средство.

Експресният влак за Гьотеборг тръгваше в седем и половина от Централна гара. Мартин Бек попрелисти вестника, но не намери нито ред за убийството. Обърна на културната страница и се зачете в статията на антропософа Рудолф Щайнер, но още в Стувста вече спеше.

Събуди се точно за смяната на влака в Халсберг. Оловният вкус в устата му се бе върнал и така и не изчезна въпреки трите чаши вода.

В Мутала пристигна в десет и половина, вече не валеше. Понеже идваше тук за пръв път, в будката до гарата попита как да стигне до градския хотел, като същевременно си купи пакет „Флорида“ и местния вестник.

Хотелът се намираше на Големия площад, само на няколко пресечки от железопътната гара, и кратката разходка го ободри. Вече в стаята той си изми ръцете, разопакова багажа и изпи бутилка минерална вода „Медевиватен“, която беше купил от портиера. Остана известно време до прозореца, наблюдавайки площада със статуята, която според него изобразяваше Балтазар фон Платен. После излезе от хотела и тръгна към полицията. Тъй като знаеше, че тя се намира от другата страна на улицата, остави шлифера на закачалката.

На охраната на входа каза кой е и веднага бе упътен към стая на първия етаж. На вратата й пишеше „АЛБЕРГ“.

Мъжът зад бюрото бе широкоплещест и набит, леко оплешивял. Блейзерът му висеше на облегалката на стола, а той самият пиеше кафе от картонена чашка. Една цигара димеше самотно на ръба на пепелника, вече препълнен с угарки.

Мартин Бек имаше навика да се приплъзва през вратите, което много дразнеше някои хора. Твърдяха, че притежавал дарбата да се появява в стая, на която току-що е затворил вратата зад гърба си, и същевременно да почука отвън.

Мъжът зад бюрото изглеждаше леко стреснат. Остави чашката и се изправи.

— Казвам се Алберг.

В поведението му имаше нещо изчаквателно. Мартин Бек бе виждал подобно нещо преди и знаеше на какво се дължи. Той беше експертът от Стокхолм, а мъжът зад бюрото — един провинциален полицай, който е започнал разследване. Следващите две минути щяха да бъдат решаващи за тяхното сътрудничество.

— Как ти е името? — попита Мартин Бек.

— Гунар.

— Какво правят Колберг и Меландер?

— Нямам представа.

— Не изглеждаха ли като „това ще го оправим с едно махване на ръката“?

— Горе-долу.

Мартин Бек седна срещу него, извади пакета „Флорида“ и го остави на ръба на бюрото.

— Изглеждаш уморен — каза той.

— Отпускът ми отиде по дяволите.

Алберг изпразни чашата с кафе, смачка я и я хвърли под масата по посока на кошчето за боклук.

Безпорядъкът на бюрото беше забележителен. Мартин Бек се сети за своето в Кристинеберг. Беше съвсем различно нещо.

— Е — рече той, — как върви?

— Никак — отвърна Алберг. — След повече от една седмица нямаме нищо освен онова, което ни казаха лекарите.

По стар навик мина към други формулировки.

— Убита чрез удушаване във връзка със сексуално насилие. Извършителят е брутален. Белези за перверзни наклонности.

Мартин Бек се усмихна. Другият въпросително го изгледа.

— Извадихме я преди осем дни — сякаш се оправдаваше Алберг. — Оттогава не знаем нищо повече. Не знаем коя е, нямаме местопрестъпление, нямаме заподозрени. Нямаме нито една следа, която да води към някаква смислена връзка с нея.