Пер Вальо, Май Шьовал
Роузана (22) (Роман за едно престъпление)

22.

Навън снежната киша покриваше улици и покриви, а от големите жълти коледни звезди, провиснали между фасадите по „Регерингсгатан“, капеше. Висяха там вече близо две седмици, въпреки че до Коледа оставаше цял месец.

По тротоарите се тълпяха забързани хора, а по уличните платна движението се точеше в плътни редици. От време на време някоя кола увеличаваше скоростта си и се промушваше в пролуката от върволицата автомобили, като колелата й пръскаха наоколо кишав сняг.

Патрулиращият старшина Лундберг май беше единственият, който нямаше забързан вид. С ръце на гърба той се разхождаше по „Регерингсгатан“ в южна посока, плътно до коледно украсените витрини. Разтопеният сняг от покривите капеше на тежки капки върху униформената му шапка, а кишата шляпаше под ботушите му. При ЕнКо^[1] той зави по „Смоландсгатан“, където автомобилите и тълпата не бяха толкова нагъсто. Движеше се внимателно, за да не се подхлъзне, и току пред къщата, където едно време се намираше полицейският участък „Якобс“, спря, за да изтърси водата от шапката си. Беше млад и нов в полицейския корпус и не помнеше стария полицейски участък, разрушен преди няколко години.

Старшина Лундберг имаше задача на улица „Смоландсгатан“. Влезе в сладкарницата на ъгъла с „Норландсгатан“. Беше получил заповед да вземе плик с неизвестно за него съдържание от една сервитьорка. Докато чакаше, той се облегна на бара и се огледа наоколо.

Часът беше десет сутринта и само три-четири маси бяха заети. На канапето срещу него седеше мъж с чаша кафе пред себе си. Лундберг реши, че видът му му е познат, и се разрови в паметта си. Мъжът забърка в джоба си за пари и докато правеше това, гледаше с отсъстващ поглед към старшината.

Лундберг усети как космите на врата му настръхват.

МЪЖЪТ ОТ ЙОТАКАНАЛ!

Почти беше сигурен, че е той. Няколко пъти беше виждал фотографиите в участъка и образът беше заседнал в съзнанието му. Обзет от възбуда, замалко да забрави плика, който получи, щом мъжът се изправи и постави няколко монети на масата. Беше гологлав, без палто и когато тръгна към вратата, старшина Лундберг констатира, че ръстът и цветът на косата му съвпадаха с описанието.

През стъклената врата видя, че мъжът сви надясно. Тогава направи бърз жест към келнерката, вдигайки пръсти до козирката, и забърза след него. Десетина метра нагоре по улицата мъжът мина през някакъв портал и старшината успя да види как зад гърба му се затвори врата. Там имаше табелка със следния текст:

„А.ЕРИКСОН — КАНТОРА ЗА ЕКСПРЕСНИ УСЛУГИ И ПРЕВОЗ“.

В горната част на вратата имаше стъклено прозорче. Лундберг бавно влезе. Минавайки, се опита да надникне през прозорчето, но успя да види само още едно прозорче под прав ъгъл спрямо вратата. В двора зад нея имаше два камиона, на които отстрани с бели букви пишеше:

„А.ЕРИКСОН — КАНТОРА ЗА ЕКСПРЕСНИ УСЛУГИ И ПРЕВОЗ“.

Той отново мина през вратата на кантората. Този път още по-бавно, с изпънат врат и изострен поглед. През прозорчетата се виждаха две или три преградени помещения с врати към коридора. На най-близката врата, на която имаше отвор, пишеше „КАСА“. На другата — „ЕКСПЕДИЦИЯ — г-н Ф.БЕНГТСОН“.

Високият мъж стоеше там и говореше по телефона. Беше извърнат към боядисания в бяло прозорец с гръб към Лундберг. Беше сменил сакото си с черна престилка, едната му ръка пъхната в джоба. Някакъв човек с дочени дрехи и фуражка влезе през една врата в дъното на коридора. В ръцете си държеше хартии. Когато отвори вратата към експедицията и тръгна към външната порта, Лундберг спокойно продължи пътя си и излезе през портала.

Беше провел първото си преследване.

— Да ме вземат мътните! — възкликна Колберг. — Време е да започваме.

— Явно обядва в дванайсет часа — констатира Мартин Бек. — Ако побързаш, ще успееш. Умно момче е този Лундберг, ако, разбира се, се окаже прав. Обади се, когато можеш, и Стенстрьом ще те смени.

— Мисля, че за днес ще се справя сам. Стенстрьом може да се включи довечера.

В дванайсет без четвърт Колберг беше на мястото. Точно срещу къщата с експресната фирма имаше кафене и той седна вътре до прозореца. На масата пред него димеше чаша кафе, в ъгъла й стоеше малка, боядисана в черно вазичка с увяхнало лале. Той бавно изпи кафето, неизпускайки от очи портала от другата страна на улицата. Предположи, че петте прозореца вляво от портала принадлежаха на фирмата за превози, но не можа да различи нищо през стъклата, защото долната им половина беше боядисана в бяло.

Когато един камион с надписа на фирмата, изписан по вратите, излезе от портала, Колберг погледна часовника си. Дванайсет без три минути. Две минути по-късно вратата на кантората се отвори и висок мъж в тъмносиво палто и черна шапка излезе оттам. Колберг остави крона и петдесет на масата, изправи се, взе шапката си, като през цялото време не откъсваше очи от мъжа, който слезе от тротоара и пресече улицата, минавайки покрай кафенето. Когато Колберг излезе, видя как оня завива зад ъгъла на „Норландсгатан“. Той го последва, но не се наложи да върви дълго. На около двайсет метра от ъгъла имаше грил-бар и мъжът влезе там.

Имаше опашка и мъжът зачака търпеливо. Стигна до бара, взе табла, сложи върху нея малка бутилка с мляко, хляб и масло, поръча нещо на гишето, плати и седна на една свободна маса с гръб към Колберг.

Когато момичето от касата извика „Една пъстърва“, той стана и взе чинията. Ядеше бавно и съсредоточено и вдигаше поглед от яденето само когато посягаше към чашата с мляко. Колберг си взе кафе и седна така, че да вижда лицето на мъжа. След малко бе напълно убеден, че това действително е човекът от филма.

Мъжът не пи кафе, нито запуши след ядене, само внимателно избърса уста, взе си шапката и палтото и излезе. Колберг го проследи до „Хамнгатан“, където онзи пресече към парка „Кунгстрегорден“. Вървеше доста бързо и Колберг се придържаше на около двайсетина метра зад него по източната алея. При фонтана сви надясно, отмина басейна, пълен наполовина с мръсна киша, и продължи нагоре по западната алея. Колберг го следваше покрай „Виктория“ и кафе „Бланш“, през улицата към ЕнКо, надолу по „Хамнгатан“, към „Смоландсгатан“, където пресече улицата и изчезна в порталната врата.

Брей, каза си Колберг, то пък едно напрежение!

Погледна ръчния си часовник. Обедът и разходката бяха отнели точно три четвърти час.

През целия следобед не се случи нищо забележително. Камионът се върна с празна каросерия, хора влизаха и излизаха от вратата, един фургон също влизаше и излизаше. И двата камиона минаха през портала, а когато единият от тях се върна, замалко да се сблъска с фургона.

В пет без пет единият от шофьорите излезе от вратата в компанията на дебела сивокоса жена. В пет се появи и другият шофьор, третият още не се бе върнал с камиона. Почти веднага след него излязоха трима мъже и пресякоха улицата. Влязоха в кафенето и на висок глас си поръчаха бира, която изпиха в мълчание.

Пет минути след пет часа високият се появи. Той застана пред вратата, извади връзка ключове от джоба си и заключи. После пъхна обратно ключовете, пробва дали вратата е добре заключена и излезе на улицата.

Докато Колберг обличаше палтото си, чу как един от пиещите бира каза:

— Фолке си тръгва.

И друг:

— Какво ли прави сам в къщи, като не е вързан? Дори не знае колко му е гот. Да бяхте чули мойта, когато вчера се прибрах… Що за проклет живот, ако човек не може да си пийне една-две бири след работа! По дяволите…

Повече Колберг не чу. Високият, който със сигурност се наричаше Фолке Бенгтсон, беше изчезнал от полезрението му. Но на „Норландсгатан“ го зърна отново. Мъжът вървеше през тълпата към „Хамнгатан“, където продължи към спирката на автобуса точно срещу ЕнКо.

Когато Колберг го настигна, между него и Бенгтсон се бяха наредили четирима души. Той се надяваше автобусът да е така препълнен, че двамата да не попаднат един до друг. Бенгтсон през цялото време гледаше право пред себе си, разглеждаше коледната украса по витрините на ЕнКо. Когато автобусът дойде, той скочи на стъпалото, а Колберг с адски усилия успя да се пъхне между вратите тъкмо преди да се затворят.

На площад „Санкт Ериксплан“ мъжът слезе. Движението беше претоварено и той доста се позабави, докато успее да премине на другата страна на площада. На „Рьорстрандсгатан“ влезе в един супермаркет.

После продължи по „Рьорстрандсгатан“, мина „Биркагатан“, веднага пресече улицата и влезе в една врата. След малко Колберг се приближи и прочете имената по табелките. Къщата имаше два входа — единият водеше към двора, а другият към самата улица. Колберг мислено се поздрави за късмета, когато прочете, че Бенгтсон живее в къщата към улицата, на втория етаж.

Той застана в един вход на отсрещната страна и погледна нагоре. Зад четири от прозорците се мержелееха бели, украсени с рюшове пердета и цяла гора от стайни растения. Благодарение на човека от кафенето той бе разбрал, че Бенгтсон е ерген, и не му се видя вероятно тези прозорци да са на неговото жилище. Тогава концентрира вниманието си върху останалите два прозореца. Единият бе полуотворен и докато го наблюдаваше, светна лампа в съседния прозорец. Колберг реши, че е кухненският. Виждаше тавана и горната част от стените, които бяха бели. Един-два пъти мерна някого, който се движеше вътре, но недостатъчно ясно, за да различи дали това бе Бенгтсон.

След двайсет минути светлината в кухнята угасна и се светна в другата стая. След малко Бенгтсон се показа на прозореца. Той го отвори широко и се надвеси навън. После го затвори и дръпна щорите. Те бяха жълти и пропускаха светлината, така че Колберг видя силуетът на Бенгтсон да изчезва навътре в стаята. Вероятно прозорецът нямаше завеси, защото от двете страни на щорите се виждаха ивици светлина.

Колберг се обади на Стенстрьом.

— В къщи си е. Ако не ти се обадя преди девет, ще дойдеш да поемеш.

В девет и осем минути Стенстрьом дойде. Нищо повече не се бе случило, освен че в осем часа светлината угасна и оттогава зад ивиците от двете страни на щорите се мяркаше слаб синкав отблясък.

В джоба си Стенстрьом имаше вечерен вестник и те установиха, че по телевизията предават американски игрален филм.

— Добър е — отбеляза Колберг. — Гледал съм го преди десет-петнайсет години. Финалът е чудесен, всички умират освен булката. Сега изчезвам, може и да успея да го догледам. Ако не се обадиш преди шест, пристигам.

Утринта беше студена и ясна, когато девет часа по-късно Стенстрьом си тръгна към „Санкт Ериксплан“. След като светлината угасна в десет и половина, в стаята на третия етаж не се бе случило нищо.

— Гледай да не замръзнеш — посъветва го Стенстрьом, преди да си тръгне.

Когато вратата се отвори и дългият излезе, Колберг бе благодарен на съдбата, че може да се пораздвижи.

Бенгтсон носеше същото палто, както и предния ден, но беше сменил шапката с друга, от изкуствена вълна. Движеше се бързо и дъхът му излизаше като бяла пара от устата му. На „Санкт Ериксплан“ взе автобуса до „Хамнгатан“ и няколко минути преди осем Колберг го видя да изчезва в портата на експресното бюро.

Два часа по-късно отново излезе, измина няколко крачки до съседната сладкарница, пи кафе и изяде два сандвича. В дванайсет бе в същия грил-бар и след като обядва, тръгна по пътя около Сити обратно към кантората си. Няколко минути след пет заключи вратата след себе си, взе автобуса до „Санкт Ериксплан“, купи хляб от една пекарна и се прибра в къщи.

В седем и двайсет излезе от вратата. На „Санкт Ериксплан“ зави надясно, продължи по моста и накрая зави по „Кунгсхолмсгатан“, където хлътна в някаква врата. Колберг постоя малко пред нея — думата „БОУЛИНГ“ светеше с големи червени букви. После отвори вратата и влезе вътре.

Залата за боулинг беше със седем пътеки, зад тях имаше бар с малки кръгли масички и столове, обшити с ширити. Вътре ехтеше от гласове и смях и от време на време се чуваше думкането на търкалящи се топки и падащи кегли.

Колберг не успя да забележи Бенгтсон никъде. Затова пък веднага видя двама от тримата мъже от кафенето предишния ден. Седяха на маса в барчето и Колберг се отдръпна назад към вратата, за да не го познаят. След малко се появи и третият мъж заедно с Бенгтсон. Щом започнаха да играят, Колберг напусна локала.

След един-два часа четиримата играчи на боулинг се появиха. Разделиха се на спирката на трамвая на „Санкт Ериксплан“ и Бенгтсон си тръгна сам по пътя, откъдето беше дошъл.

В единайсет в жилището му беше тъмно, но тогава и Колберг си лежеше в леглото у дома, докато добре облеченият в кожи негов заместник тъпчеше нагоре-надолу по „Биркагатан“. Стенстрьом беше настинал.

Следващият ден беше сряда и в общи линии протече както предишния. Стенстрьом въпреки настинката прекара по-голямата част от деня в кафенето на „Смоландсгатан“.

Вечерта Бенгтсон отиде на кино. Четири реда зад него се терзаеше Колберг, докато на екрана русокос и полугол Мистър Америка се боричкаше с праисторически чудовища.

Следващите два дни бяха същите. Стенстрьом и Колберг се редуваха да следят скучния и лишен от събития живот на високия мъж. Колберг отново посети залата за боулинг и узна, че Бенгтсон е добър играч и че отдавна посещава локала заедно с тримата си колеги.

На седмия ден, неделя, според Стенстрьом се случи единственото интересно нещо досега — хокеен мач между Швеция и Чехословакия, който той наблюдаваше заедно с Бенгтсон и още десетина хиляди души.

Нощта между неделята и понеделника Колберг се премести в друг вход на „Биркагатан“.

Когато на втората събота видя Бенгтсон да излиза и заключва кантората в дванайсет и две минути и да тръгва към „Регерингсгатан“, си каза: „Сега отиваме в «Льовенбрау» да пием бира.“ И когато Бенгтсон отвори вратата на „Льовенбрау“, Колберг стоеше на ъгъла на „Дротнингсгатан“ и го ненавиждаше.

Вечерта отиде в стаята си в Кристинеберг и разгледа снимките от филма. За кой път, вече не помнеше.

Той се взираше във всяка снимка дълго и основно, но въпреки че му беше трудно да повярва, постоянно виждаше само мъжа, чийто спокоен живот бе проследил цели две седмици.