Пер Вальо, Май Шьовал
Роузана (25) (Роман за едно престъпление)

25.

Докато слушаше, Хамар драскаше човечета по хартията пред себе си. Обикновено това беше добър признак. После каза:

— Откъде ще вземеш жената?

— Трябва да има някоя от корпуса.

— Най-добре първо да я намериш.

Десет минути по-късно Колберг попита:

— Откъде ще вземеш мадамата?

— Кой от двама ни е прекарал осемнайсет години с опрян задник в бюрата на другите хора?

— Няма да стане с коя да е.

— Никой не познава състава по-добре от теб.

— Добре. Мога да се поогледам.

— Точно така.

Меландер изглеждаше напълно незаинтересован. Дори без да се обърне или да извади лулата от устата си, заговори:

— Вибеке Амдал живее на „Толдудгаде“, на петдесет и девет години е и е вдовица на бирен фабрикант. Не може да си спомни да е виждала Роузана Макгро освен на снимката, която е направила на „Ридархолмен“. Карин Ларшон е изчезнала от кораба в Ротердам. Но полицията твърди, че вече я няма там. Възможно е да се е качила на друг кораб с фалшиви документи.

— Чуждестранни, разбира се — обади се Колберг. — Правила го е и преди. Може да мине цяла година, докато я пипнем. Или пет. И после няма да каже нищо. Кафка обаждал ли се е?

— Не още.

Мартин Бек слезе на долния етаж и се обади в Мутала.

— Да — отговори спокойно Алберг. — Това явно е единственият начин. Но откъде ще вземеш момичето?

— От полицейския корпус. Може и от вашия.

— Не, не става.

Мартин Бек остави слушалката. Телефонът звънна в същия миг. Беше един от цивилните патрули в квартал „Клара“.

— Направихме точно каквото каза.

— И?

— Мъжът изглежда уверен, но повярвай ми, като подгонен е. Нащрек, често се обръща, често се спира. Ще бъде трудно да го следим, без да забележи.

— Видя ли някого от вас?

— Не, бяхме трима и не вървяхме по петите му, само стояхме спокойно и го оставихме да мине покрай нас. Освен това нали работата ни е да не ни разпознават. Можем ли да направим още нещо за теб?

— Не, не и за момента.

Следващият разговор дойде от района на „Адолф Фредрик“.

— Тук е Хансон от пети. Видях го на „Бровалагатан“ и сутринта, и сега, когато се прибра.

— Как се държеше?

— Спокойно, но ми се стори, че все пак е нащрек.

— Не забеляза ли нещо?

— Не, нямаше как. Сутринта седях в колата, а вечерта беше тъпкано с народ. Единственият път, когато бях по-близо до него, беше сега при будката за вестници на „Санкт Ериксплан“. Бях зад него, пред мен имаше двама души на опашката.

— Той какво купи?

— Вестници.

— Какви?

— Цял куп. Всички сутрешни и двата вечерни.

Меландер драсна по вратата и промуши глава.

— Смятам да си тръгвам. Може ли? Трябва да купя коледни подаръци.

Мартин Бек кимна и си помисли: „Боже мой, коледни подаръци“, и веднага забрави какво си беше помислил.

Тръгна си късно за в къщи и въпреки това не успя да избегне навалицата. Коледната треска бе в разгара си и магазините бяха отворени до по-късно от обикновено.

В къщи жена му каза, че изглежда разсеян, но той се направи, че не я е чул, и пропусна репликата покрай ушите си.

На сутрешното кафе тя попита:

— Ще бъдеш ли свободен на празниците?

Нищо особено не се случи до четири и четвърт, когато Колберг влетя задъхан:

— Мисля, че имам една, която става.

— От корпуса ли е?

— Работи на „Бергсгатан“. Ще бъде тук утре в девет и половина. Ако е подходяща, Хамар ще се погрижи да я освободят.

— Как изглежда?

— Някак ми се стори, че прилича на Роузана. Но е по-висока, малко по-хубава и очебийно по-умна.

— Какво може?

— В полицията е от няколко години. Спокойно и изискано момиче. Здрава и силна.

— Добре ли я познаваш?

— Почти никак.

— И не е омъжена?

Колберг измъкна лист с нещо написано на машина от джоба си.

— Тук има всичко, което ти е нужно. Сега тръгвам да купувам коледни подаръци.

„Коледни подаръци“ — помисли Мартин Бек и погледна часовника си. Четири и половина и като ударен от някаква мисъл грабна телефона и се обади на жената в Будал.

— А, вие ли сте. Но моля ви…

— В неподходящо време ли се обаждам?

— Не, не е това… Мъжът ми не се връща преди шест без четвърт.

— Само един простичък въпрос. Мъжът, за когото говорехме с вас вчера, получавал ли е нещо от вас? Имам предвид някакъв подарък, нещо за спомен…

— Не, никакви подаръци. Не сме си правили такива. Разберете…

— Беше ли стиснат?

— По-скоро икономичен, бих казала. Аз съм същата. Единственото…

Мълчание. Той почти чу как тя се изчервява.

— Какво му дадохте?

— Един… един малък амулет… евтино нещо…

— Кога му го дадохте?

— Когато се разделихме… Той го пожела… Никога не го свалях от себе си.

— Той ли ви го взе?

— О, дадох му го с удоволствие. Хубаво е човек да има някакъв спомен… дори ако…

— Много ви благодаря. Довиждане.

Звънна на Алберг.

— Говорих с Ларшон и с градския прокурор. Областният управител е болен.

— Какво казаха?

— О кей. Разбраха, че няма друг начин. Малко е необичайно, но…

— Правено е много пъти преди, тук в Швеция също. Това, което сега искам да ти предложа, е нещо повече от необичайно.

— Звучи добре.

— Пусни съобщение във вестниците, че убийството е на път да се изясни.

— Сега?

— Да, веднага. Днес. Разбираш ли ме?

— Да. Чужденец.

— Точно така. Например: „Според получено съобщение една личност, която отдавна е преследвана от Интерпол във връзка с убийството на Роузана Макгро, е била арестувана от американската полиция.“

— А ние през цялото време сме мислили, че убиецът е в Швеция?

— Горе-долу. Важното е да стане бързо.

— Разбирам.

— После е най-добре да дойдеш тук.

— Веднага?

— Почти.

В стаята влезе куриер. Бек притисна слушалката до лявото си рамо и разкъса телеграмата. Беше от Кафка.

— Какво пише? — попита Алберг.

— Само две думи: „Направете капан.“