Пер Вальо, Май Шьовал
Роузана (28) (Роман за едно престъпление)

28.

Соня Хансон беше в банята и плакнеше прането. Когато изцеди водата и изправи гръб, чу, че телефонът звъни в дневната. Втурна се и вдигна слушалката дори без да си избърше ръцете.

Беше Бенгтсон.

— Бюрото е на път. Колата трябва да е там след четвърт час.

— Благодаря, много мило, че лично се обаждате. Иначе, както казах, никому не отварям, пък и не вярвах, че ще пристигне толкова бързо. Да дойда ли в кантората да платя, или…

— Може и на шофьора. Той има фактура.

— Благодаря, така ще направя. И благодаря за любезността, господин…

— Бенгтсон. Надявам се, госпожице Хансон, да сте доволна от нас. Както казах, ще пристигне след четвърт час. Благодаря и довиждане.

Щом приключиха разговора, тя се обади на Мартин Бек.

— Бюрото пристига след четвърт час. Току-що се обади. Замалко да изпусна разговора, беше чист късмет, че успях. Не бях мислила преди за това, но когато тече водата в банята, не чувам телефона.

— По-добре да не се къпеш известно време — посъветва я Мартин Бек. — Сериозно, винаги трябва да си близо до телефона. Няма да се качваш на тавана, да простираш и други подобни.

— Не, вече знам. Да сляза ли долу, когато дойде бюрото?

— Мисля, че да. После ми се обади.

Мартин Бек беше в стаята с Алберг, който въпросително повдигна вежди, когато остави слушалката.

— Да не би да й се е случило нещо?

— Спокойно. Ще се обади.

Чакаха още половин час, когато тя пак звънна.

— Какво стана? — попита той и прочисти гласа си.

— Почвам отначало. Двама носачи дойдоха с бюрото двайсет минути след нашия разговор. Дори не го погледнах, говорихме само къде да го поставят. Когато си тръгнаха обаче, забелязах, че не е същото бюро, и отидох да се оплача.

— Беше там доста дълго.

— Да, при него имаше клиент, когато пристигнах. Седях зад стъкленото прозорче и чаках, той няколко пъти ме погледна и като че ли побърза да отпрати клиента. Беше направо съкрушен, а аз казах, че е обикновена грешка и фирмата не бива да бъде обвинена за това, като накрая почти се скарахме чия е вината. После той отиде да търси някого, който да докара истинското бюро още тази вечер.

— И?

— Но не можа. Във всеки случай обеща да го докарат утре преди обяд. Каза, че с удоволствие щял сам да го донесе, аз му отвърнах, че няма нужда да се безпокои, но че все пак е мило от негова страна.

— Така. Ти тръгна ли си после?

— Не, поостанах.

— Разговорлив ли беше?

— Не особено. По-скоро стеснителен.

— За какво говорихте?

— За ужасното движение в града и колко приятен бе Стокхолм преди. После му казах, че не е най-подходящият град за самотни хора, и той се съгласи, но въпреки това се чувствал удобно да е сам.

— Изглеждаше ли, че му е забавен разговорът с теб?

— Мисля, че да. Но не можех да остана дълго. Той каза, че обичал да ходи на кино, иначе не излизал много-много. Сетне си тръгнах, той ме изпрати до вратата и въобще беше ужасно учтив. Сега какво ще правим?

— Нищо. Ще чакаме.

Два дена по-късно Соня Хансон отново отиде във фирмата.

— Исках само да ви благодаря за помощта. И да ви съобщя, че бюрото пристигна точно навреме. Съжалявам, ако съм ви създала някакви неприятности.

— Никакви неприятности — усмихна се Фолке Бенгтсон. — Госпожице Хансон, заповядайте пак. Винаги на вашите услуги.

После се появи някакъв мъж, който явно беше шефът, и ги прекъсна.

Излизайки от стаята, тя почувства, че Бенгтсон гледа след нея, и на външната врата се обърна и срещна погледа му през стъкленото прозорче.

Проточи се една сива седмица, преди експериментът да се повтори. Поводът отново беше транспортен проблем. Не беше изминало много време, откак беше получила жилището си на „Рунебергсгатан“, и Соня Хансон все още събираше наследствени предмети и други вещи от разни тавани.

След още пет дни тя отново беше във фирмата, малко преди пет, просто минавала и решила да надникне.

Когато се обади на Бек, звучеше унило.

— Все още ли не реагира?

— Умерено. Мисля, че не е той.

— Защо?

— Изглежда много стеснителен. И малко незаинтересован. Последните един-два пъти доста се поотпуснах, едва ли не му се слагах. Седем мъже от десет биха седели пред вратата ми и биха вили като вълци още преди седмица. Вероятно нямам никаква привлекателна сила. Какво да правя?

— Продължавай.

Продължавай. Но докога? С всеки изминал ден погледът на Хамар ставаше все по-въпросителен, а лицето, което виждаше в огледалото, изглеждаше все по-изтощено.

Електрическият стенен часовник в стаята на полицейския участък в „Клара“ изтиктака още три лишени от събития нощи. Три седмици бяха минали от генералната репетиция. Планът бе изпипан до най-малката подробност, но нищо не сочеше, че някога ще имат повод да го приведат в действие. Абсолютно нищо не се беше случило. Човекът на име Фолке Бенгтсон живееше спокоен и редовен живот, пиеше си млякото, гледаше си работата и спеше девет часа на нощ. Те самите бяха на път да загубят всякакъв контакт с обкръжаващата ги действителност и с нормалното си съществуване.

Мартин Бек враждебно наблюдаваше телефона, който не бе дал сигнал вече три седмици. Жената в апартамента на „Рунебергсгатан“ не би трябвало да го използва, освен в една-единствена ситуация. Самите те й звъняха информативно всяка вечер в шест и в дванайсет часа. Това бе единственото, което правеха.

У дома настроението бе потискащо. Жена му не казваше нищо, но подозрителният блясък в очите й се засилваше всеки път, когато вдигаше поглед към нея. Отдавна беше престанала да вярва в странната задача, която му бе възложена и която не даваше никакъв резултат, но го държеше далеч от нея нощ след нощ. А той не можеше и не искаше да дава обяснения.

При Колберг нещата като че ли бяха по-добре. Всяка трета нощ го сменяха Алберг или Стенстрьом. Алберг упорито играеше шах сам срещу себе си. Естествено казваха „да му имам проблемите“. Всички теми за разговор отдавна бяха изчерпани.

Мартин Бек абсолютно не внимаваше в материала, който четеше в някакъв вестник. Прозя се и изгледа нещастните си колеги, които със замислени физиономии седяха един срещу друг, свели глави. Погледна часовника. Десет без пет. Прозя се отново, сковано се изправи и отиде до тоалетната. Изми си ръцете, изплакна лицето си със студена вода. Върна се.

Само на три крачки от вратата чу, че телефонът иззвъня.

Колберг вече беше завършил разговора и тъкмо поставяше слушалката.

— Да не би той…

— Не — отвърна Колберг. — Но стои вън, на улицата.

През следващите три минути Мартин Бек успя да анализира плана във всичките му подробности. Това наистина беше неочаквано, ала всъщност не промениха почти нищо. Мъжът не би могъл да насили долната врата, но дори и да го направеше, нямаше да успее да се изкачи по стълбите, преди те да са вече там.

— Трябва да сме внимателни.

— Да — съгласи се Колберг.

Мартин Бек стоеше в сянката на малкия портал. Видя как Алберг влиза през вратата и погледна часовника си. Точно четири минути бяха минали, откак тя се бе обадила. Помисли за самотната жена в апартамента на втория етаж. Човекът на име Фолке Бенгтсон не се виждаше никъде.

Тридесет секунди по-късно горе светна лампа. После угасна. Алберг вече беше там.

Чакаха в пълно мълчание до прозореца на спалнята. Вътре беше тъмно, но под вратата се процеждаше ивица светлина. Лампата в дневната светеше, за да покаже, че тя си е у дома. Прозорецът гледаше към улицата, а от спалнята имаше изглед към площад „Ериксберг“, долната част на парка, която обграждаше част от къщата, малко от „Биргерярлсгатан“, „Регерингсгатан“ и „Тениегатан“ и под прав ъгъл — началото на „Рунебергсгатан“.

 

Бенгтсон беше застанал на автобусната спирка точно отсреща на ъгъла. Гледаше към нейния прозорец. Беше сам на спирката. След известно време огледа улицата. После бавно премина пешеходното островче, разделящо платното, и изчезна зад някаква телефонна будка.

— Сега — каза Алберг и направи движение в тъмнината.

Видяха как автобусът задминава спирката и когато зави зад ъгъла на „Тениегатан“ от другата страна на площада, Бенгтсон все още не се виждаше никъде. Беше невъзможно оттук да се разбере дали е влязъл в телефонната кабина. Алберг здраво държеше ръката й, докато чакаха сигнала.

Но телефонът мълчеше. След няколко минути мъжът се появи, крачейки отсреща по уличното платно.

По дължината на тротоара се простираше стена, завършваща досами къщата, под нейния прозорец. Отгоре се подаваше зеленина, обграждаща къщата, и някъде там имаше два писоара, с вход откъм улицата и с врати в самата стена.

Отпред на тротоара мъжът отново спря и погледна към къщата. После бавно се приближи към вратата.

Изчезна от полезрението им и Алберг дълго се вглежда към площада, докато забележи Мартин Бек, който стоеше напълно неподвижен под едно дърво. За няколко секунди го закри трамвай, идващ от „Биргерярлсгатан“, и когато отмина, той беше изчезнал.

След около пет минути те отново съзряха Бенгтсон.

Той се бе прилепил толкова плътно до стената, че не го забелязаха, преди да стъпи на платното под парка и да тръгне към трамвайната спирка по средата на площада. Спря пред един павилион и си купи хотдог. Докато ядеше, през цялото време стоеше до павилиона и наблюдаваше прозореца. После се заразхожда по трамвайните релси с ръце в джобовете. От време на време поглеждаше право към тях.

Четвърт час по-късно Мартин Бек отново застана под същото дърво.

Движението се бе оживило и поток от хора минаваше покрай парка. Киносалоните бяха затворили.

За няколко секунди загубиха Бенгтсон от погледа си, но после го откриха сред тълпа зрители, които се прибираха след прожекцията. Той тръгна към телефонната будка, сетне спря на един-два метра от нея. После внезапно се отправи с бързи крачки към градинката. Мартин Бек се обърна с гръб и бавно се отдалечи.

Бенгтсон отмина малкия парк, пресече улицата в посока към ресторанта и изчезна в „Тениегатан“. След една-две минути отново се появи на другия тротоар и тръгна да заобикаля площада.

— Мислиш ли, че и преди е бил тук? — попита жената. — Искам да кажа, че съм го видяла по чиста случайност.

 

Алберг седеше с опрян на стената гръб до прозореца и пушеше. Той погледна момичето, което стоеше до него разкрачено, с ръце в джобовете. На слабата улична светлина очите й бяха като тъмни дупки на бледото лице.

— Може да е идвал тук всяка вечер — предположи тя.

Когато човекът там, долу, за четвърти път мина покрай ресторант „Тение“, жената каза:

— Ако се мъкне наоколо така цяла нощ, аз ще полудея, а Ленарт и Мартин сто на сто ще умрат от студ.

В дванайсет и двайсет и пет той вече бе обиколил площада осем пъти в нарастващо темпо. В подножието на стълбите към парка спря, погледна къщата и почти се затича през улицата към спирката.

Там спря автобус и когато отново тръгна, Бенгтсон го нямаше.

— Гледай. Ето го Мартин — посочи Соня Хансон.

Алберг се стресна при звука на гласа й. През цялото време си бяха шепнали и сега за пръв път през изминалите два часа тя заговори с нормален глас.

Той видя, че Мартин Бек бърза през улицата и скача в колата, която чакаше пред „Лила Театерн“. Тя потегли още преди той да е успял да затръшне вратата и се отправи в същата посока, в която тръгна и автобусът.

— Благодаря за тази вечер — каза му Соня Хансон. — Сега смятам да спя.

— Добре — отвърна Алберг.

Той самият не би имал нищо против да поспи, но след десет минути влезе през вратата на полицейския участък в „Клара“. Две-три минути по-късно се появи и Колберг.

Тъкмо бяха направили пет хода, когато Мартин Бек се върна.

— Взе автобуса до „Санкт Ериксплан“ и се прибра. Светлината угасна почти веднага. Предполагам, че вече спи.

— Беше чиста случайност, че тя го е видяла — подхвърли Алберг. — Може да е ходил там и преди.

Колберг изучаваше ситуацията на шахматната дъска.

— И какво от това? Нищо не доказва.

— Защо?

— Колберг е прав — отвърна Мартин Бек.

— Нали? Аз самият съм обикалял като мартенски котарак около къщите на склонни девойки.

Алберг вдигна рамене.

— Макар че, разбира се, бях по-млад. Значително по-млад.

Мартин Бек не каза нищо. Другите направиха неохотен опит да завършат партията шах. След известно време Колберг постигна реми след повтаряне на хода, въпреки че победата му бе в кърпа вързана.

— Майната му — изруга той. — Онзи идиот ме накара да изпусна нишката. С колко водиш?

— С четири точки — отвърна Алберг.

Колберг се изправи и се заразхожда из стаята.

— Трябва да го приберем пак, да направим един юнашки обиск на жилището му и да изстискаме от него всичко, което можем.

Никой не отвърна.

— Бихме могли да почнем следенето пак, със свежи попълнения.

— Не — възпротиви се Алберг.

Мартин Бек се опитваше да захапе кокалчето на показалеца си. След малко се обади:

— Тя страхува ли се?

— Не изглежда да е така — вдигна рамене Алберг. — Това момиче не можеш го уплаши от самото начало.

Така е било и с Роузана Макгро, помисли си Мартин Бек.

Не говориха много, но все още бяха напълно бодри, когато шумът от движението по „Регерингсгатан“ вече показваше, че работният ден е свършил за едни и тъкмо започва за други.

Нещо се бе случило, но Мартин Бек не знаеше точно какво.

Още един ден се прибави към останалите. Алберг увеличи преднината си с още една точка. Това беше всичко.

Следващият ден беше петък. Три дни оставаха до края на първия месец от годината и времето продължаваше да е относително меко — дъжделиво и влажно сутрин, после мъгливо.

В девет и десет в тишината експлодира телефонен звън. Мартин Бек грабна слушалката.

— Пак е тук. Стои на автобусната спирка.

Пристигнаха с петнайсет секунди по-бързо от предишния път, въпреки че Колберг паркира на „Биргерярлсгатан“. След още половин минута се получи и сигналът, че Алберг е на мястото си.

Всичко се повтори с ужасяващи подробности. Мъжът на име Фолке Бенгтсон се задържа четири часа около площада. Четири или пет пъти се колебаеше около телефонната будка, един път яде хотдог. После се прибра. Колберг го последва.

Мартин Бек ужасно измръзна. Тръгна по „Регерингсгатан“ с бърза крачка в южна посока, с ръце в джобовете и поглед, забит в земята.

Колберг пристигна след половин час.

— На „Рьорстрандсгатан“ всичко е спокойно.

— Видя ли те?

— Вървеше като сомнамбул. Не мисля, че би видял и хипопотам на два метра.

Мартин Бек завъртя номера на полицейски сержант Соня Хансон. Чувстваше, че ако не се отнася към нея с повишено внимание и ако не оценява усилията й, тя просто няма да издържи.

— Утре е събота, по-точно днес вече е събота. Той работи до дванайсет. Мини покрай него, когато свършва. Ей така, просто намини, сякаш ти е по пътя, хвани го за ръката и кажи: „Ей, аз те чаках. Защо не се обади?“ Или нещо такова. Горе-долу. Нищо повече. После се махни от него. Гледай да не си много загърната. — И след кратка пауза: — Този път трябва да направиш всичко възможно.

Завърши разговора. Другите двама го наблюдаваха.

— Кой следи най-добре? — попита разсеяно Мартин Бек.

— Стенстрьом.

— От мига, в който онзи излезе от портата утре сутринта, трябва плътно да бъде следен. Стенстрьом да се заеме с това. Всичките му движения да бъдат докладвани. Тук. На другия телефон. Двама от нас трябва винаги да бъдат тук. Ще напускаме стаята един по един.

Алберг и Колберг все още го гледаха, но той не ги забеляза.

В осем без двайсет и две минути се отвори портата на „Рьорстрандсгатан“ и задачата на Стенстрьом започна.

Той се придържаше близо до експресната фирма на „Смоландсгатан“, докато часът стана единайсет и четвърт, после влезе в кафето, седна до прозореца и зачака.

В дванайсет без пет видя Соня Хансон на ъгъла с „Норландсгатан“.

Беше облечена в тънко синьо палто от туид с широко остро деколте и силно стегната с колан талия. Под палтото носеше черен джемпър с висока яка. Беше гологлава, с ръкавици, но без чанта. Чорапите и черните обувки изглеждаха твърде тънки за студеното време.

Тя пресече улицата и изчезна от погледа му.

Персоналът от бюрото за експресни услуги започна да излиза и накрая мъжът на име Бенгтсон се появи и заключи вратата на кантората. Той тръгна по тротоара и тъкмо бе слязъл и изминал един-два метра по уличното платно, когато Соня Хансон го настигна тичешком. Хвана го за ръкава на палтото и каза нещо, гледайки го право в лицето. Пусна го почти веднага, продължи да говори, отдалечи се малко от него, завъртя се на токчетата си и затича по улицата.

Стенстрьом успя да види лицето й. То изразяваше порив, радост и молба. В себе си той изръкопляска на нейното представление.

Мъжът остана на мястото си, следейки я с поглед. Направи движение, сякаш да я последва, но промени решението си, пъхна ръце в джобовете и бавно продължи пътя си с наведена глава.

Стенстрьом си взе шапката и внимателно се измъкна през вратата. Когато Бенгтсон зави зад ъгъла, той го последва.

В полицейския участък в „Клара“ Мартин Бек тъжно се взираше в телефона. Алберг и Колберг временно бяха прекратили играта на шах и мълчаха всеки зад своя вестник. Колберг се бореше с някаква кръстословица и френетично дъвчеше писалката.

Когато телефонът най-после иззвъня, той така силно я захапа, че я счупи на две.

Мартин Бек държеше слушалката плътно притисната до ухото си още преди да заглъхне сигналът.

— Здрасти. Соня е. Мисля, че мина добре. Направих каквото каза.

— Добре. Видя ли Стенстрьом?

— Не, но предполагам, че беше някъде наблизо. Не посмях да се обърна, тичах по целия път чак до ЕнКо.

— Нервна ли си?

— Не. Ни най-малко.

Часът вече беше един и петнайсет, когато телефонът иззвъня отново.

— Намирам се в павилиона за цигари на „Йернторгет“ — обади се Стенстрьом. — Соня беше чудесна. Май че му пусна муха в главата. Минахме през парка, по моста „Стрьомбрун“, а после той се мота в Стария град.

— Бъди внимателен.

— Няма страшно. Той ходи като зомби, не вижда и не чува нищо наоколо. Трябва да потеглям да не го изпусна.

Алберг се изправи и се заразхожда напред-назад.

— Не е най-приятната работа, която й дадохме — намръщи се той.

— Ще се справи отлично — възрази Колберг. — Ще се справи и нататък. Само Стенстрьом да не направи нещо и да го уплаши оня.

След малко добави:

— Но Стенстрьом, разбира се, е добър.

Мартин Бек не отговори.

Часовникът на стената сочеше три часа и две минути, когато Стенстрьом отново се обади:

— Сега сме на „Фолкунгагатан“. Той само върви нагоре-надолу из разни улици, без да спира и без да се оглежда. Някак изглежда апатичен.

— Продължавай — нареди му Мартин Бек.

Искаше се доста, за да се наруши външното спокойствие на Мартин Бек, но когато три четвърти час непрекъснато беше местил поглед от часовника до телефона и обратно, той рязко се изправи и излезе.

Алберг и Колберг се спогледаха. Колберг вдигна рамене и започна да подрежда шахматните фигури.

В тоалетната Мартин Бек наплиска ръцете и лицето си със студена вода и грижливо се избърса. Когато излезе в коридора, се отвори една врата и някакъв сержант по риза му викна, че го търсят по телефона.

Беше жена му.

— Дори не съм виждала сянката ти цяла вечност, а сега не мога и да ти се обаждам. Какво правиш? Кога ще се прибереш?

— Не знам — отвърна той уморено.

Тя продължи да говори, гласът й се извиси и прехрипна, тогава той я прекъсна по средата на изречението.

— Нямам време сега. Довиждане. Недей да звъниш повече.

Поставяйки слушалката, вече съжаляваше за тона си, но сви рамене и се върна при играещите шах колеги.

Третият разговор на Стенстрьом беше от моста „Шепсбрун“. Часът беше пет без двайсет.

— Влезе в една кръчма, седи сам в ъгъла и пие бира. Обиколихме целия „Сьодер“^[1]. Все още се държи странно.

Шумът в слушалката напомни на Мартин Бек, че не беше ял целия ден. Изпрати за храна от грил-бара от другата страна на улицата. Когато се нахраниха, Колберг заспа на стола си и захърка.

Щом телефонът звънна, той сепнато се събуди. Часът беше седем.

Стенстрьом звучеше задъхано, сякаш беше тичал, и затвори телефона, преди Мартин Бек да успее да каже нещо.

— Тръгнал е натам — потри ръце Колберг.

Следващият разговор дойде в седем и половина и бе още по-кратък.

— „Енгелбректсплан“. Върви по „Биргерярлсгатан“ много бързо.

Чакаха. Гледаха ту телефона, ту часовника.

Осем и пет. Мартин Бек вдигна телефона по средата на сигнала. Стенстрьом изглеждаше разочарован.

— Зави по „Ериксбергсгатан“ и тръгна по виадукта. Сега сме на път към „Оденплан“, по улица „Оденгатан“. Сигурно си отива в къщи. Върви по-бавно.

— По дяволите! Обади се, когато се прибере.

Мина половин час, преди Стенстрьом да се обади отново.

— Не си отиде в къщи, а зави по „Упландсгатан“. Този човек май няма крака. Само върви и върви. Моите вече не издържат.

— Къде си сега?

— На площад „Нора Банторгет“. Минава покрай „Щадстеатерн“.

Мартин Бек мислеше за мъжа, който минаваше покрай „Щадстеатерн“. Какво ли мислеше той? Въобще мислеше ли или само вървеше, час след час, движен от някаква странна сила? Какво усещаше? Повече от осем часа той вървеше, без да забелязва околния свят, затворен в себе си, само с една мисъл или назряващо решение в главата.

През следващите три часа Стенстрьом се обади четири пъти от различни места. Човекът през цялото време се движеше по улиците около „Ериксбергсплан“, но така и не се приближи достатъчно, за да вижда нейната къща.

В два и половина Стенстрьом съобщи от „Рьорстрандсгатан“, че Фолке Бенгтсон най-сетне се е прибрал и че току-що светлината е угаснала в неговата стая.

Мартин Бек изпрати Колберг да го смени.

В осем сутринта Колберг се върна, събуди Алберг, който спеше на дивана, сам се тръшна върху него и мигновено заспа.

Алберг отиде при Мартин Бек, който клюмаше над телефона.

— Върна ли се Колберг? — попита Бек и погледна със зачервени очи.

— Спи. Спи като заклан вол. Стенстрьом е там.

Чакаха само два часа, преди да дойде първият телефонен сигнал.

— Излезе пак. Върви към моста на „Кунгсхолмен“.

— Как изглежда?

— Същият. Същите дрехи. Дявол знае дали въобще ги е свалял.

— Бързо ли върви?

— Не, доста бавно.

— Успя ли да поспиш?

— Да, малко. Е, не се чувствам точно като супермен.

— Хубаво.

Стенстрьом се обаждаше почти през час до четири следобед. Цели шест часа Фолке Бенгтсон бе в постоянно движение с две кратки прекъсвания, когато влизаше в кафенета. Обикаляше „Кунгсхолмен“, „Сьодер“ и Стария град. До жилището на Соня Хансон дори не се приближи.

Когато часът беше пет и половина, Мартин Бек заспа на стола до телефона. Четвърт час по-късно бе събуден от Стенстрьом.

— „Нормалмсторг“. Върви към „Страндвеген“ и сега изглежда различно.

— Как?

— Сякаш се събуди за живот. Като че ли е някак форсиран.

Час и половина по-късно:

— Сега трябва да бъда по-внимателен. Тъкмо зави по „Свеавеген“ от „Оденгатан“. Заглежда се в жените.

В осем и половина:

— „Карлавеген-Стурегатан“. Бавно върви към „Стуреплан“. Изглежда успокоен и продължава да се обръща след момичетата.

— Бъди внимателен — напомни му Мартин Бек.

Той внезапно се почувства ободрен и отпочинал, въпреки че две денонощия почти не беше спал.

Вгледа се в картата, на която Колберг се бе опитал да проследи с червена писалка криволиченията на Бенгтсон из града. Телефонът звънна.

В микрофона прозвуча гласът на Соня Хансон. Беше пресипнал и леко заекващ.

— Мартин! Той пак е тук!

Той впи пръсти в слушалката.

— Идваме!

Соня Хансон затвори телефона и погледна часовника. 23.01 часът. След четири минути Алберг отново ще влезе през вратата и ще я освободи от безпомощното, пълзящо чувство, обсебило я в нейната самота.

Дланите й се потяха, тя ги избърса в памучната роба. Платът се триеше в хълбоците й.

Мина на пръсти в тъмната спалня и се отправи към прозореца. Усещаше паркета твърд и студен под босите си крака. Повдигна се на пръсти, подпря дясната си ръка на прозоречната дъска и внимателно надникна през тънкото перде. Долу се движеха хора, трупаха се пред ресторанта на ъгъла, но трябваше да мине минута и половина, преди да го съзре. Идваше от „Рунебергсгатан“ и се насочваше към нейната врата, шмугна се покрай ниската стена, но продължи направо по „Биргерярлсгатан“. По средата на трамвайната линия се обърна и зави надясно. След около половин минута изчезна от полезрението й. Движеше се много бързо, с дълги, плъзгащи се крачки и с поглед, вперен право напред, сякаш не виждаше нищо наоколо или се бе замислил за нещо свое.

Соня се върна в дневната, която все пак й предлагаше нещичко — топлина и светлина и някои вещи, които тя много обичаше. Запали цигара и вдъхна дълбоко и продължително. Въпреки че отлично съзнаваше с какво се е захванала, винаги чувстваше огромно облекчение, когато той се махаше, без да влиза в телефонната кабина. Твърде дълго бе очаквала ужасния телефонен сигнал, който щеше да разбие спокойствието й на хиляди късчета и щеше да я въведе в ирационална и обезпокоителна ситуация в собствения й дом. Сега вече се надяваше той въобще да не се обади. Надяваше се всичко това да е грешка, да се върне към обикновената си работа и никога повече да не мисли за този мъж.

Вдигна пуловера, който плетеше последните три седмици. Отиде до огледалото и го подържа пред себе си. Скоро щеше да е готов. Пак погледна часовника. Алберг закъсняваше вече с десет секунди. Днес нямаше да постави рекорд. Тя се усмихна, защото знаеше, че това ще го подразни. Срещна собствената си спокойна усмивка в огледалото и видя перлена огърлица от капчици пот да се стича по слепоочията й.

Соня Хансон мина през антрето и влезе в банята. Постоя с широко разтворени крака на хладния керамичен под, наведена напред, докато плискаше лицето и ръцете си със студена вода.

Когато затвори крана, чу, че Алберг дрънка с ключовете при вратата. Беше закъснял близо минута.

Все още с хавлиената кърпа в ръка, тя направи крачка в антрето, протегна ръка, отключи секретната брава и отвори вратата.

— Слава Богу, радвам се, че дойде.

Не беше Алберг…

Все още с усмихващи се устни тя бавно отстъпи навътре в жилището. Човекът на име Фолке Бенгтсон не я изпускаше от поглед, докато зад гърба си заключваше вратата и поставяше веригата.