Метаданни
Данни
- Серия
- Мартин Бек (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Roseanna, 1965 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Васа Ганчева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://bezmonitor.com
Издание:
РОУЗАНА: РОМАН ЗА ЕДНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ. 1995.Изд. Камея, София; Изд. Орфия, София.. Биб. Кристална библиотека Детективи, No.3. Роман. Превод: [от швед.] Васа Ганчева [Roseanna / Maj Sjowall, Per WAHLOO]. Формат: 20 см. Страници: 224. Цена: 90.00 лв. ISBN: 954-444-029-1 (Орфия)
История
- — Корекция
18.
Часът беше единайсет и петнайсет и те отново седяха в канцеларията в Кристинеберг. Вятърът се беше усилил и мяташе пръски дъжд по стъклата на прозорците.
Двайсетте фотографии лежаха пръснати пред Мартин Бек. Беше отделил деветнайсет от тях настрана и може би за петдесети път се втренчваше в Роузана Макгро през светлия кръг на увеличителното стъкло. Видът й беше точно такъв, какъвто си я беше представял хиляди пъти. Погледът й сякаш беше насочен нагоре, вероятно към църквата на Ридархолмен. Изглеждаше здрава, отпусната и напълно не съзнаваше, че й оставаха трийсет и шест часа живот. Вляво от нея се виждаше каюта № А 7. Вратата беше отворена, но на снимката не личеше как изглежда отвътре.
— Ясно ли ти е какъв късмет извадихме днес? — попита Колберг. — За пръв път през цялото това проклето разследване. Винаги ти излиза късметът, рано или късно. Този се позабави доста.
— Но не може да се каже същото и за нейния.
— Искаш да кажеш, че е попаднала на една маса с двама глухи пънове и три полуслепи бабички? Е, това не е лош късмет, просто си е законът за всемирната гадост. Ще те откарам. Или ще ползваш чудния обществен транспорт?
— Трябва първо да изпратим телеграма на Кафка. Другите писма ще напишем утре.
След половин час бяха готови. Колберг караше бързо и нервно в проливния дъжд, но Мартин Бек въобще не реагираше, въпреки че по принцип винаги му ставаше лошо в автомобил. Не промълвиха и дума през целия път. Чак пред къщата в Багармосен Колберг се поотърси и каза:
— Така. Сега трябва да си легнем и да помислим за всичко това.
В жилището беше тихо и тъмно, но когато минаваше покрай стаята на дъщеря си, чу приглушена музика от радиото. Сигурно лежеше с транзистора под възглавницата. Едно време и той четеше романи за морски приключения с фенерче под завивката.
На кухненската маса имаше хляб, масло и сирене. Той си направи сандвич и потърси бира в хладилника. Нямаше. Изяде оскъдната си вечеря прав до мивката и я поля с чаша мляко.
После се прибра и си легна много внимателно. Жена му се обърна в съня си и се опита да каже нещо. Той лежеше по гръб, сдържайки дъх. След няколко минути дишането й стана равномерно. Той се отпусна, затвори очи и се замисли.
Роузана Макгро се появи още на първите снимки. Освен това тези снимки ясно идентифицираха другите — двамата пенсионирани военни, жените им и вдовицата Либенайнер. Той спокойно можеше да разчита поне на още трийсет или четирийсет колекции, повечето по-големи от тази. Трябваше да бъде изровен всеки негатив, всеки фотограф, най-прецизно да се разпознае всеки или всички от снимките. Това чисто и просто щеше да свърши работа — най-сетне последното пътуване на Роузана Макгро щеше да бъде изяснено. Ще го имат пред себе си като на филм.
Много зависеше от Кафка и как той щеше да открие осем домакинства, пръснати по целия северноамерикански континент. Американците са разточителни в снимането, нали са прочути с това? Пък и ако някой друг освен убиеца е бил в контакт с жената от Линкълн, най-вероятно е да бъде неин земляк. Може би убиецът въобще трябва да се търси сред нейните сънародници? Може би един ден щеше да седи със слушалка до ухото си и да чува гласа на Кафка през адската шумотевица: „Йеа, застрелях този кучи син!“
По средата на тази мисъл Мартин Бек заспа, много по-неочаквано и по-бързо от обикновено.
На другия ден също валеше, дъждът се лееше на сиви струи и последните жълти листа тъжно се блъскаха в стените на къщите и в стъклата на прозорците.
Сякаш достигнат от нощните мисли на Мартин Бек, Кафка изстреля лаконична телеграма: „Изпрати колкото се може повече материал.“
Два дни по-късно Меландер, който никога нищо не забравяше, извади лулата от устата си и разсеяно каза:
— Уди Милденбергер се намира в Хайделберг. Бил е там през цялото лято. Искаш ли го за разпит?
Мартин Бек се поколеба пет секунди.
— Не.
Тъкмо да добави „запиши адреса“, но се въздържа в последния момент, вдигна рамене и слезе в своята стая.
През тези дни все по-често се случваше да няма какво да прави. Разследването беше навлязло в стадий, където нещата се движеха почти от само себе си, като същевременно се разпростираха по цялото земно кълбо, също като в едновремешен старомоден роман. От Алберг в Мутала горещата линия достигна до него в Кристинеберг, оттам се разпростря ветрилообразно по редица точки от картата, от Нордкап на север до Дюрбан на юг и Анкара на изток. Безспорно най-важната контактна линия водеше до канцеларията на Кафка в Линкълн, близо десет хиляди километра на запад. Оттам се разклоняваше до места с различно географско положение на американския континент.
Възможно ли е при този огромен апарат на разположение да не може да проследи и обкръжи един убиец? За съжаление логичният отговор беше да. Мартин Бек имаше болезнени спомени от разследването на друго сексуално убийство. Беше извършено в мазе в едно от предградията на Стокхолм, тялото беше открито почти веднага и полицията е била на местопрестъплението след по-малко от час. Няколко души бяха видели убиеца и го описаха най-подробно, мъжът беше оставил следи от стъпки, фасове, клечки кибрит и дори беше изгубил някои предмети. Но не успяха да го хванат. Освен това отношението му към жертвата сочеше за изключително специална перверзност. Постепенно оптимизмът им се превърна в безсилие, всички следи сякаш потъваха в земята. Седем години по-късно същият мъж бе направил опит за изнасилване в съвсем различна част от страната и бе хванат на местопрестъплението. По време на разпита той внезапно рухна и си призна всичко.
Но за един от по-възрастните му колеги това бе от решаващо значение. Добре си спомняше, че месец след месец, година след година, дълго след като разследването бе приключено и оставено настрана, той седеше в канцеларията си по цели нощи, зает да прелиства за петстотин или за хиляден път всички протоколи и свидетелски показания. Колко пъти го беше срещал в най-неочаквани ситуации и на най-необичайни места, когато би трябвало да е в отпуск или във ваканция, непрекъснато на лов за нови и нови доказателства по следствието, което се бе превърнало в трагедията на неговия живот. Постепенно той се разболя, пенсионираха го преждевременно по болест и въпреки това не се предаде. Накрая настъпи денят на развръзката, когато някакъв тип, който преди не е бил осъждан или дори подозиран за някакво престъпление, внезапно избухна в плач пред смаяния областен прокурор в Халанд и призна убийство чрез удушаване със седемгодишна давност. Тогава всъщност беше хвърлена ярка светлина върху всички предположения и невероятни съвпадения, които са пречели на полицията веднага да хване убиеца. Но Мартин Бек се питаше понякога дали закъснялото разрешаване на случая би могло да донесе покой на стария криминалист.
Такива ми ти работи. И все пак жената от мазето в никакъв случай не би могла да има нещо общо с Роузана Макгро — някаква запусната, шляеща се човешка отрепка, чиято асоциалност бе толкова неоспорима, колкото и жалкото съдържание на ръчната й чанта.
Мартин Бек много мислеше за това, докато очакваше нещо да се случи.
В Мутала Алберг бе погълнат от това да дразни държавната инспекция с настоятелните си молби да бъде преровен всеки сантиметър от канала, а всеки отделен квадратен метър от дъното на езерото да се претърси старателно от водолази. Той рядко се свързваше с Мартин Бек, но последният очакваше всеки миг телефонът да звънне.
След седмица пристигна нова телеграма от Кафка. Текстът беше загадъчен и зашеметяващ: „Всеки момент ще можете да си починете.“
Мартин Бек се обади на Алберг:
— Казва, че щяло да ни просветне всеки момент.
— Което за мен означава, че трябва да се стегнем — отговори Алберг.
Колберг погледна на нещата от съвсем друга страна:
— Човекът е слабоумен. Страда от мания, която се нарича интуиция.
Меландер изобщо нищо не каза.
След десетина дни вече разполагаха с петдесетина готови снимки, а за копиране бяха предадени три пъти повече. Много от копията бяха с лошо качество и успяха да открият Роузана Макгро само на две от тях. И двете бяха направени на кея на Ридархолмен и тя все така си стоеше сама на десния борд на палуба А, на един-два метра от своята каюта. На една от снимките се беше навела и почесваше дясната си китка, но това беше всичко. Иначе успяха да идентифицират още двайсет и трима пътници. Така общият им брой стигна до двайсет и осем.
Меландер се занимаваше с проучването на снимките, после ги пращаше на Колберг, който се опитваше да ги подреди по някаква хронология. Мартин Бек изучаваше купчинката час след час, но не казваше нищо.
Следващите дни им донесоха още няколко дузини снимки, но Роузана Макгро не беше на нито една от тях.
Затова пък пристигна закъсняло писмо от Анкара. То лежеше на бюрото на Мартин Бек в утрото на тринайсетия ден — според тяхното ново броене, но трябваше да минат още два дни, преди посолството да им предостави превод на английски. Въпреки всички предположения то съдържаше първия напредък от много време насам.
Един от турските пътници, двайсет и осем годишният студент по медицина Гюнес Фрат, бе признал, че познава жената от снимките, но не знаел името и националността й. След „притискащ разпит“ пред някакъв полицейски полковник с много дълго име, изобилстващо с букви като йо, ю и з, той признал също, че му се сторила привлекателна и още първия ден от пътуването направил два „устни опита за запознанство“ на английски, но не му провървяло. Жената просто не му отговорила. По-късно я зърнал с някакъв мъж и си направил заключението, че тя е омъжена и само случайно или по някакви нейни съображения се е показвала сама. Единственото, което свидетелят могъл да каже за въпросния мъж, било, че онзи бил „доста висок“. През останалата част от пътуването свидетелят не видял повече жената. Чичото на Гюнес Фрат, който бил разпитан „информативно“ от полицейския полковник с дългото име, потвърдил, че по време на цялото пътуване е държал строго под око своя племенник и не го е оставял сам за повече от десет минути.
Посолството допълни случая с коментара, че и двамата пътници били от заможен и почитан род.
Писмото не ободри особено Мартин Бек. Сякаш през цялото време е знаел, че рано или късно ще се появи подобно съобщение. Все пак бяха напреднали с една крачка и докато се мъчеше с обърканите телефонни връзки с Мутала, се питаше какво ли ще да е „притискащ разпит“ от турски полицейски полковник.
Един етаж по-горе Колберг прие новината хладнокръвно.
— Турците ли? Аз ги намерих. Доста хора са ги посочили в показанията си. Ето — снимки номера 23, 38, 102, 109…
— Достатъчно.
Мартин Бек порови в купчината и измъкна едно копие, на което двамата мъже се виждаха много ясно. Той се позагледа в белите мустаци на чичото и премести поглед на Гюнес Фрат, който беше дребен, но елегантно облечен, с тънки черни мустачки и правилни черти. Не изглеждаше хич зле.
За съжаление Роузана Макгро е била на друго мнение.
Беше петнадесетият ден от възникването на тяхната идея и сега със сигурност бяха идентифицирали четиридесет и един пътници, които се виждаха на една или повече снимки. Освен това колекциите се бяха увеличили с още две снимки на жената от Линкълн. И двете бяха направени в Сьодертелье, по канала. На едната тя се виждаше в дъното, неясно и с гръб към фотографа, а на другата си личеше в профил на релинга, на фона на железопътния мост. Три часа преди смъртта си Роузана Макгро бе свалила тъмните очила и мижеше срещу слънцето. Вятърът рошеше тъмната й коса, устата й беше полуотворена, сякаш е искала да каже нещо или просто се е прозявала. Мартин Бек дълго я наблюдава през лупата. Накрая попита:
— Кой е направил тази снимка?
— Една датчанка — отвърна Меландер. — Вибеке Амдал от Копенхаген. Пътувала е сама, в самостоятелна кабина.
— Научи каквото можеш за нея.
Половин час по-късно тресна бомбата.
— Телекс от Съединените щати — обади се жената от телеграфа. — Да го прочета ли? „Набарах златната жила вчера. Десет ролки осеммилиметров цветен филм и 150 диапозитива. Ще има да гледаш, колкото си искаш, Роузана Макгро. Някакъв непознат тип изглежда е бил с нея. «Панамерикан» гарантира доставката в Стокхолм в четвъртък. Кафка.“
Мартин Бек хлътна в стола. Нервно започна да масажира слепоочията си и хвърли поглед на календара върху бюрото.
Днес беше Света Катерина, сряда, 25 ноември 1964.
Навън се лееше дъждът, остър и студен. Скоро щеше да дойде и снегът.