Брайън Перо
Кулата Ал Баб (5)

4
Загадките

Амос и Беорф бяха на борда на новия си дракар, който бе наречен „Мангуста“, и внимателно разучаваха картата, получена от Лолия. За да избегнат и заобиколят опасностите, които ги дебнеха в робовладелските селища на варварите по време на пътуването си към Ал Баб в Източните земи, корабът трябваше да тръгне по пълноводната река Волф. После трябваше да прекоси едно вътрешно море, от което на картата бе изобразена само малка част. Момчетата не знаеха къде точно се намираше кулата Ал Баб, но предчувствията, сънищата и виденията на Лолия постоянно ги насочваха по пътя към Източните земи.

— Хей, не сте ми платили! — зад гърба им откъм кея долетя неприятен глас.

— Вчера вече ви платих — отвърна Амос, без дори да извърне глава.

— И как ще го докажете? — продължи господин Грюмсон.

— Ето листа, който ви накарах да подпишете за доказателство — търпеливо отговори Пазителя на маските и извади документа. — Вие сте на служба при мен от една седмица: следователно остават още три, за да изпълните ангажимента си… освен ако не предпочитате да си тръгнете незабавно и, разбира се, без синовете ви?

— Не, не, всичко е наред — заотстъпва скъперникът. — Като изключим мръсния таван на странноприемницата и отвратителната храна, всичко е чудесно. Вярно, че в това село има хора, дето за нищо не стават, но това не е моя работа. Селищата много често приличат на старейшините си.

Беорф вътрешно кипеше. Грюмсон открито го обиждаше, като така унижаваше и народа му. Тези силни и храбри мъже и жени, честни и предани, бяха принизени до „хора, дето за нищо не стават“! Дебеланкото не вярваше на ушите си! Беше на път да излезе от кожата си, но Амос го потупа приятелски по гърба, за да го укроти. Беоритът неохотно изръмжа:

— Защо не вземем да го уволним? Това човече наистина ми лази по нервите!

— И на мен — призна приятелят му. — Но имам предчувствие, че му е отредена някаква роля в нашата история. Започвам да приличам на Лолия… имам предчувствия!

— Моля? Какво казахте? — изврещя татко Грюмсон. — За мен ли говорите?

— Не — отвърна Амос и се надвеси над картата. — Говорим за пътуването, което ще предприемем. Тази карта едва се разчита, а някои от рисунките на варварите са същинска загадка.

— Значи обичате загадките? — попита Грюмсон, докато се качваше на дракара. — Е, тогава имам една за вас!

— Много съжалявам — изръмжа Беорф. — Нямаме време за това.

— Хайде, хайде! — възкликна скъперникът. — Винаги се намира време за малко развлечение. Залагам заплатата си за една седмица, че няма да откриете отговора. Не ви ли изкушава?

Беорф хвърли на Амос съзаклятнически поглед. Знаеше, че приятелят му е непобедим в подобни игри и мисълта, че ще лиши стария Грюмсон от паричките му, много му допадаше.

— Вярно, трябва да се позабавляваме! — поде дебеланкото, който изведнъж бе възвърнал доброто си настроение. — Да си направим почивка. Аз се обзалагам на удвоената ви седмична заплата! Ако Амос не реши вашата загадка, ще ви дам дванадесет златни монети. Но ако спечели, вие ще ни върнете заплатата от миналата седмица и ще работите наравно със синовете си, безплатно, в продължение на следващите три седмици! Разбрахме ли се?

Замаян от предложението, господин Грюмсон отстъпи крачка назад. Вярно, рискуваше да загуби пари, но можеше също така и да спечели, и то много. Затова реши да приеме облога.

— Чуйте — каза той. — Ако загубя, ще работя за вас заедно със синовете ми напълно безплатно в продължение на следващите дванадесет седмици. Но ако спечеля, този дракар става мой!

Мизата се вдигна неимоверно. Втрещен, Беорф погледна Амос с тревога. Пазителя на маските нехайно вдигна рамене, сякаш да каже: „Щом Грюмсон иска да работи без пари, негова си работа!“.

Успокоен, Беорф прие предложението на Грюмсон:

— Съгласен, дванадесет седмици работа, ако загубите, и дракарът става ваш, ако спечелите! Ще напиша условията на договора на този лист, за да го узаконим.

Когато всичко бе написано черно на бяло, Грюмсон и младият капитан подписаха облога.

— И така, ето моята загадка — прокашля се скъперникът. — Да предположим, че съм рибар и съм хванал с екипажа си огромен кашалот. Искам да разбера точното тегло на животното, но разполагам само с везна за теглене на камъни. Как да се справя? А, да! Не мога да разрежа кашалота на части, защото искам да знам теглото му като цяло!

— Два въпроса — замислено се обади Амос. — Във вашата загадка имате ли кораб?

— Ами да, разбира се, нали съм китоловец!

— Вашата теглилка може ли да претегля и големи скални късове?

— Да — изкудкудяка Грюмсон. — Не се изморявай, тъй или иначе спечелих! Решението на тази загадка не може да се открие! Аз я знам от най-ранното си детство и никога никой не е успял да я разгадае. И така, ето че вече съм собственик на този прекрасен дракар…

— Не мисля — отбеляза Амос. — В действителност отговорът е много прост.

— Е, хайде, обясни ми го, малко генийче! — изсмя се подигравателно старецът. — Предполагам, ти ще успееш да направиш онова, което никой друг не е успял?

— Достатъчно е да качиш кашалота на палубата и да отбележиш с една чертичка нивото на водата върху корпуса на кораба. После животното се сваля и корабът се пълни с камъни, докато водата стигне до резката. След това не остава нищо друго, освен камъните да се премерят един по един и да се събере теглото им, за да се получи накрая точното тегло на вашия кашалот.

Грюмсон бе замръзнал на място. За първи път в живота си той бе загубил облог с неразрешимата си загадка. Направо бе онемял! Стоеше като треснат, като ударен от гръм след отговора на Амос.

— Е — наруши тишината Беорф, — за нас ще бъде огромно удоволствие да ни служите безплатно, вие и синовете ви, като моряци на моя дракар през идните дванадесет седмици. Ако позволите, ще си взема обратно шестте жълтици, които спечелихте миналата седмица, след което ще ви пожелая приятен ден!

— Ама… ама… не разб… това е невъзм… — заекна старецът.

— Бихте ли ни извинили сега, чака ни доста работа. Беше извънредно приятна почивка. Посетете ни пак! Или по-скоро, пригответе се за път, защото възнамеряваме да вдигнем котва след два дни!

Господин Грюмсон върна заплатата си на Беорф и напусна кораба като сомнамбул. Не спираше да повтаря тихо:

— Не, това не е… Не разбирам… Обаче… Не, това не е… Не разбирам… Обаче…

— Мисля, Амос, че ти току-що го накара да си загуби ума — разсмя се Беорф.

— Идеята за облога не беше моя! Надявам се, че ще се оправи.

В този момент на кея пристигна Лолия. Размина се с татко Грюмсон почти без да го забележи и скочи на борда на дракара.

— Вижте какво открих! — обяви тя и остави пред момчетата счетоводната книга на ловците на роби. — Тук пише на варварски език. Изглежда ми като някакъв древен език, вероятно диалект от Източните земи.

— Чудя се какво ли означават тези думи? — промълви Амос.

— Сложи си кристалните уши — подсказа му девойката.

Амос и Беорф бяха получили този безценен подарък от Гуенфадрил, кралицата на гората Тарказис. С кристалните елфически уши можеше да се разбира и говори всеки език. За съжаление те бяха безполезни за разчитане на текст. Амос изтъкна на Лолия този факт, ала тя не се остави лесно да бъде разубедена.

— Значи трябва да обединим усилията си тримата! Медуза знае няколко диалекта, аз говоря пет езика, а ти, Амос, със сигурност ще намериш някаква връзка помежду им!

— Ами аз? — включи се Беорф. — Аз мога да ръмжа!

— Разбира се, и ти ще ни бъдеш от полза — усмихна се Лолия. — Ще имаме нужда от теб, за да ни приготвиш вечеря, докато се мъчим да разчетем надписите.

— Ами, да! — възкликна дебеланкото. — Знаех си, че и от мен има нужда!

— Тогава да отиваме в колибата на Сартиган — предложи Амос. — Пък и нещо огладнявам.

Амос, Медуза и Лолия работиха до късно през нощта. Колкото до Беорф, той заспа скоро след като се нахрани. Горгоната, която бе родена в Източните земи, бе чувала разни истории за шумерите. Разказа, че според техните вярвания, светът се е създал тогава, когато морето избухнало към небето и от този взрив се появила небесната планина, която родила първите четири божества: Огънят, Земята, въздухът и водата. Космическите богове дали началото на други богове, които на свой ред станали родоначалници на всичко, що населило вселената. Редом с четирите главни богове, разни по-низши божества си поделили властта над Слънцето, Луната и планетите. Природните стихии — вятъра, дъжда и мълниите — също били приписвани на дребни божества, както и управлението на реките, поддържането на планините, обновяването на полските треби и създаването на градовете. Колкото до хората, те изникнали като тревички по земната повърхност, за да облекчат низшите божества в ежедневните им селскостопански задължения. Шумерите си имали бог за всяко нещо! Всяка подробност от живота им била управлявана от божество! Всяка ферма си имала богиня покровителка, както всяка дига и всяко поточе, а имало и богове на търнокопите, на каруците и на точиларските камъни.

— Вероятно заради това издигат кула — заключи Лолия, след като изслуша разказа на Медуза. — Несъмнено при тях се готви велика космическа революция и това здание ще провъзгласи култа към един-единствен бог. Кулата ще привлече толкова много вярващи, че могъществото на божеството ще се увеличи хилядократно. Така то ще отстрани постепенно по-низшите от него и ще стане единственото божествено същество за шумерите.

— Каква ти революция! — възкликна Амос. — Ако това, което казваш, е истина, стотици богове ще изчезнат и равновесието в света може да се наруши!

— Ще бъде истинска космическа касапница — допълни тъмнокожата девойка. — Като изчезнат боговете, които ги управляват, реките може да пресъхнат или да прелеят, а въздухът — да стане невъзможен за дишане. В тази част на света ще настъпи пълен хаос!

— Мислиш ли, че подобно бедствие може да ни засегне чак тук? — разтревожи се Медуза.

— Без никакво съмнение! — потвърди Лолия. Като помълча, добави: — впрочем мисля, че нещата никога не стават случайно, Амос. Ако майка ти е била отвлечена и продадена като робиня на шумерите, то е защото ти трябва да отидеш там. Пленяването й е начин да бъде привлечено вниманието ти върху онова, което се крои в тези далечни земи. Тази кула трябва да бъде съборена!

— Ама… ама… — заекна младият Пазител на маските. — Аз не съм толкова силен, че да съборя цяла кула! Нито дори да победя цяла армия разгневени шумери! Искам само да спася мама, да открия Сартиган и да се прибера колкото може по-скоро.

— Докъде стигнахте с книгата на варварите? — прозя се Беорф.

Дебеланкото се бе събудил. Със схванато все още тяло и полузатворени очи, той се настани до Медуза.

— Е? Какво става тук? Изглеждате, сякаш са ви потънали гемиите!

— Нищо — замислено отрони Амос. — Говорехме за шумерите.

— Това добре — нетърпеливо продължи Беорф. — Но какво пише в книгата на варварите? Искам да разбера дали успяхте да преведете текста!

— Ами да, ето какво смятаме, че означава: „Ти трябва да яздиш и да не яздиш, да ми носиш подарък и да не ми го носиш. Всички ние, малки и големи, ще излезем да те посрещнем и ще трябва да накараш хората да те приемат и да не те приемат“. Следва подпис „Енмеркар“.

— И кой е този Енмеркар? — попита Беорф.

— Нямаме и най-малка представа — лаконично отвърна Лолия.

— Ама как може да носиш подарък и да не го носиш? Да яздиш, пък да не яздиш? — обърка се беоритът. — Тези изречения нямат никакъв смисъл!

— Знам, обаче засега това е единственото, с което разполагаме — заключи Амос.