Брайън Перо
Кулата Ал Баб (17)

16
Дългът на демона

Аннакс снижи гласа си и разкри истинската си самоличност:

— Работя като посредничка, но в действителност съм контрабандистка на сол. Начело съм на група бунтовници сивунгери, които са си поставили за цел да сринат стените на това кралство и да либерализират търговията със сол. Ние смятаме, че за всички народи ще е добре, ако познават тайната за добиването на сол в мините и от реките, но преди всичко искаме да извоюваме свободата си! Искаме да напуснем това кралство, за да открием света! За нас единственият начин да напуснем Солниците е да разкрием тайната на солта.

— Разбирам — каза Амос. — Трябваше да ни кажете това по-рано. Намеренията ви са добри и вашата кауза ми се струва справедлива.

— От много години — продължи Аннакс — продаваме сол контрабандно. Така трупаме средства за нашето дело. Купихме мълчанието на неколцина високопоставени стрелци и извършихме няколко нелегални сделки, без да ни хванат. Когато ви видях, веднага разбрах, че мога да ви се доверя. За първи път правим опит да изведем сивунгери от Солниците. Тяхната задача е проста: когато се озоват навън, трябва да обучат на изкуството да се добива сол хората от съседните кралства.

— И така ще лишите Солниците от клиенти и кралят ще бъде принуден да отвори вратите и да върне свободата на своя народ.

— Именно. Обаче има един проблем.

— Какъв?

— Струва ми се, че в редиците ни има шпиони — поверително съобщи сивунгерката. — Много признаци ме карат да мисля, че сме били предадени и че…

Преди да довърши изречението си, „Мангуста“ спря и на борда се качи цял отряд стрелци с арбалети. Докато Аннакс разказваше, към дракара тихо се бе прилепил друг плавателен съд. Юношите, които не можеха нито да помръднат, нито да видят нещо, чуха как един сивунгер извика:

— Аннакс Криснакс Гилнакс, арестувана сте заради държавна измяна към народа на Солниците!

Амос стисна с една ръка въжето, което го държеше в плен, и се съсредоточи, за да го изгори между пръстите си. С умението си да владее огъня той превърна ноктите си в горещи въглени и ги впи във въжето. В същото време заповяда наум на вятъра да разпръсне дима и миризмата на изгорено.

— Държавна измяна! — учуди се Аннакс. — Но в какво ме обвинявате? Съвестта ми е кристалночиста, защото не съм направила нищо във вреда на моя народ!

— Млъкнете! — нареди стрелецът. — Имаме доказателства!

— Тогава ги покажете! — заяви самоуверено посредничката.

— Излез от скривалището си, шпионино! — извика стражът.

В този момент до ушите на пътниците достигна приглушен звук. Нелегалните бяха увити в платното и привързани към напречната греда на мачтата. Един от тях се мяташе в платното, като крещеше нещо неразбираемо.

— Извадете ги оттам! — заповяда командирът на стрелците.

Платното бе развито и петима сивунгери тежко се строполиха на палубата. Един от тях чевръсто скочи на крака и нервно обяви:

— Аз ви предадох информацията, аз съм от вашите!

— Значи ти си издайникът? — презрително подхвърли командирът.

— Да — закима предателят, развълнуван. — Отначало бях с тях, но вече не съм! Аннакс се опитваше да ни изведе от Солниците, за да разкрием тайната за добиване на сол. Контрабандистите искат да предизвикат разрухата на кралството!

— Но и ти знаеш тази тайна, нали?

— Знам всичко по този въпрос — наивно призна доносникът. — Привлякоха ме, защото отговарях за добива в мина 45-Т-2, която се намира отвъд народните квартали в северната част на кралството. Исках да напусна страната, но промених решението си. Ето защо ви изпратих съобщение!

— Нали знаеш, че е лошо да предаваш своите — с ирония отбеляза командирът.

— Но… но… аз не съм ви предал!

— Бил си готов да се отречеш от родината си, за да изпълниш плановете на контрабандистите, а сега се разкайваш! Не обичам тези, дето много се колебаят и много приказват. Убийте го!

Десетина стрелци изпразниха арбалетите си в тялото на предателя. Горкият сивунгер залитна назад и се строполи мъртъв на палубата.

Беорф, Лолия и Медуза усетиха как въжето, което ги пристягаше, се разхлаби.

Амос, който най-после бе успял да го прогори, им прошепна:

— Сега, докато презареждат!

Планът на Пазителя на маските беше прост. Той знаеше, че на борда на дракара стрелците са беззащитни. Беорф се преобрази на мечка, изтръгна превръзката от лицето си и скочи върху малката група войници. Приятелите му разбързаха очите си и Амос бързо прецени обстановката. „Мангуста“ беше обект на щателно претърсване и два големи плоскодънни кораба я задържаха от двете страни. На всеки от тях имаше по петнадесетина сивунгери, готови за стрелба. В задната част на кораба Беорф вече бе повалил трима от войниците на командира, а останалите изглеждаха на края на силите си.

— Заемете се с левия борд, аз поемам десния! — подвикна Амос на момичетата. — Срежете въжетата, които ни държат към техните кораби, аз ще измъкна всички ни оттук!

Медуза рязко смъкна лурнетката си и скочи с разперени крила върху бастингажа на „Мангуста“, като застана с лице към вражеския кораб. Изненадани от внезапната й поява, сивунгерите се прицелиха в нея. С бързо движение на главата Медуза срещна погледите на всеки един от стрелците.

Преди някой от тях да понечи да стреля, те се превърнаха в статуи.

Колкото до Амос, той бе възнаграден с цял облак стрели. Двама от контрабандистите бяха убити, а Аннакс едва избягна една стрела. Пазителя на маските плю в реката и призова мощта на водата. Щом докосна Волф, слюнката предизвика малка ударна вълна. Амос я трансформира в огромна вълна, която се стовари върху противниковия кораб. Загубили равновесие от внезапния тласък, стрелците паднаха по гръб, без да успеят да презаредят оръжията си.

През това време Лолия сграбчи една бойна секира, забравена на „Мангуста“ от викингите на Урм, и разсече въжетата, които придържаха дракара към корабите на сивунгерите.

Докато Беорф изхвърляше през борда последния си противник, Амос насочи към платното неудържима вихрушка. Дракарът изведнъж набра скорост и остави след себе си безредие и смут. Тъй като вятърът вече беше доста силен, Пазителя на маските престана да се концентрира веднага щом корабът се озова вън от опасност.

Аннакс и двамата контрабандисти паднаха на колене и се поклониха на юношите.

— Но вие сте… божествени създания… полубогове… — заекна посредничката. — Нито едно живо същество в този свят не може да притежава такива умения!

— Станете! — извика Амос. — Не сме богове и нямаме нищо общо с тях. По-добре ни кажете какво ни чака по-нататък.

— Нищо! — отговори Аннакс, все още подвластна на вълнението. — Нищо, чак до голямата Източна порта.

Като възвърна човешката си форма пред втрещените контрабандисти, Беорф заяви:

— Ако прилича на Западната порта, през която влязохме, няма да можем да я разбием. Дракарът ще се строши в нея, без дори да я одраска.

— Имаш право, Беорф — обезпокоен се съгласи Амос. — Очевидно няма да ни е лесно да минем през тази врата. Магията ми все още не е достатъчно силна, та да…

— Но… — прекъсна го дебеланкото — ти… ама… как… видя ли това?

Слисан, Беорф сочеше с пръст корема на приятеля си. Там имаше дълбоко забита стрела от арбалет. Амос подскочи от удивление.

— Ъъъ… аз… нищо не усещам! — заекна той. — Трябва да… Не разбирам…

Беоритът хвана стрелата и я изтегли с рязко движение от тялото на приятеля си. Наместо да е покрита с кръв, стрелата бе обвита с дебел слой кал.

— Сега ми е ясно каква е магията на маската на земята — доволно обяви Амос. — Служи ми за защита.

— Искаш да кажеш, че е нещо като броня? — попита Беорф, все още със стрелата в ръка.

— Да, нещо подобно — предположи Пазителя на маските.

— Гледайте! — извика внезапно Медуза. — Нещо изключително!

Юношите застинаха известно време в съзерцание на красотата на Солниците. Пейзажът беше наистина фееричен. Волф течеше през стотици басейни-изпарители. Водата на реката бе отклонена в преливници, които след това захранваха големите открити хранилища. Под въздействието на слънчевите лъчи водата се изпаряваше и оставаше само солта. Между планините от бели кристали хиляди сивунгери се трудеха на различни етапи на прибиране на скъпоценното вещество.

Аннакс, все още впечатлена от удивителните способности на младежите, им обясни различните функции на отделните работници. Някои от тях плъзгаха големи тояги с широк накрайник по повърхността на водата и събираха най-горния слой — „цвета на солта“, наричан така заради това, че представляваше деликатес. Други вадеха тинята от басейните, която се използваше за изработване на пътища или ремонт на дъната на хранилищата. Близо до каналите се вадеше едрата сол, за да се товари на корабите, а многочислени бригади изгребваха калта и водораслите в първите басейни на хранилищата. На цели левги околовръст истински мравуняк от дребни сиви същества с големи уши работеше с ожесточение за извличането на солта от реката.

— Ето какъв е животът на обикновения сивунгер — развълнувано обобщи Аннакс. — Ние се раждаме в това кралство, работим през целия си живот в Солниците, за да увеличим богатството на краля, и умираме, без да сме видели нищо от света. Затова трябва да излезем оттук и да работим навън, да сринем стените, които ни държат в плен!

Амос се замисли за мисията си на Пазител на маските, според която трябваше да възстанови равновесието в света. Помагането на Аннакс в порива й към свободата изглеждаше напълно в духа на тази мисия. Пред картината, която се разкриваше пред очите му, Амос се сети за майка си, пленница на шумерите, и почувства тревога за Сартиган. Дали страдаха? Дали все още бяха живи? После в главата му нахлу споменът за усмивката на баща му, съсечен от червеношапковците в Берион. Така в пълно мълчание мина известно време. Рязък звук на рог изтръгна момчето от вглъбението му.

— Портата! — извика Беорф. — Ето я!

Гигантският Източен портал се издигаше недалече отпред. Двете стражеви кули, от всяка страна на портала, гъмжаха от хиляди стрелци с арбалети.

— Никога няма да минем оттук! — извика Аннакс. — Стражите сигурно вече са предупредени. Ще ни надупчат със стрели!

— Някой да има някаква идея? — обърна се Амос към приятелите си.

Беорф вдигна рамене в знак на отрицание. Медуза отчаяно се почеса по главата. След известен размисъл обаче Лолия предложи:

— Виждам само едно решение: Грюмсон ни е длъжник и именно сега трябва да плати дълга си! Бързо ще направя справка в книгата на Бая Гая, а през това време ти, Амос, издуй платната с колкото може по-силен вятър. После трябва да се скрием, защото и аз като Аннакс смятам, че ни чака дъжд от стрели!

Младата магьосница грабна книгата си и бързо я запрелиства, за да открие ритуала, с който да призове Грюмсон. Следвайки инструкциите на ръкописа, тя си направи временен олтар на завет от вятъра, като използва за целта едно буренце за захар, което покри с червен плат. След това си поряза единия пръст и капна три капки кръв върху плата, запали малка черна свещ и поръси върху главата си прах от мандрагора. После викна с все сила:

— Призовавам силата на мрака и на злото. Нека думите ми стигнат до Бездните и гласът ми да бъде пренесен на крилата на инкубуси и сукубуси. Призовавам скъперника Грюмсон и изисквам да плати дълга си към мен. Нека прекара този кораб през вратата на кралството и ще го освободя от тежестта на задължението му!

Благодарение на магическите способности на Амос силен вятър вече издуваше платното и дракарът се носеше с пълна скорост към портата. Беорф, който стоеше на руля, се бе прикрил зад един щит, а Медуза се беше скрила в задната част на кораба зад няколко сандъка с храна. Аннакс и приятелите й контрабандисти се бяха натъпкали в малкия трюм. Амос си бе приготвил голяма празна бъчва, в която се напъха заедно с Лолия още при първите долетели стрели.

— Е, ще стане ли? — попита той магьосницата. — Грюмсон ще отвори ли портата?

— Не знам — поколеба се тъмнокожата девойка и започна ритуала отначало. — Призовавам силата на мрака и на злото. Нека думите ми стигнат до Бездните и гласът ми да бъде пренесен на крилата на инкубуси и сукубуси. Призовавам скъперника Грюмсон и изисквам да плати дълга си към мен. Нека прекара този кораб през вратата на кралството и ще го освободя от тежестта на задължението му!

— Скоро ще бъдем в обсега на стрелците — констатира Пазителя на маските. — Идвай!

— Не! Не съм сигурна, че са ме чули! Ще го направя пак. Прекалено е рисковано и ако не се получи…

Още веднъж Лолия повтори заклинанието. Една стрела се заби в олтара й, на няколко сантиметра пред нея.

— Ела! — викна Амос и заповяда на вятъра последен бурен пристъп.

— Нищо не се случва! — обезумяла извика Лолия. — Ще се размажем в портата, ако не успея!

Десетина стрели се забиха около юношите. Следващият залп щеше да е решаващ. Нямаше време за губене! Амос изтича при приятелката си, сграбчи я за кръста и я хвърли в бъчвата. Стрелите вече валяха от небето като дъждовни капки. Пазителя на маските скочи в дървената бъчва и едва успя да затвори капака, когато хиляди стрели се изсипаха върху „Мангуста“, вдигайки адски шум на палубата, и корабът потрепери при тази първа атака.

Все така тласкан от вятъра на Амос и управляван от Беорф, дракарът се носеше право към портата. В тези секунди дебеланкото беше сигурен, че е настъпил последният му час. Всички щяха да умрат, премазани в непробиваемата сивунгерска порта.

Тогава се случи чудо. Водите на реката се разтвориха точно пред „Мангуста“ и корабът се плъзна под гигантския портал. Беорф изрева от радост, когато дракарът му изскочи невредим от другата страна.

— Урааааа! Преминахме! Успяхме!

Амос, Лолия, Медуза, Аннакс и двамата й другари излязоха от скривалищата си. Пазителя на маските предизвика нов порив на вятъра, който да отдалечи колкото се може по-бързо дракара от Солниците.

— Трябва да наречем този кораб „Таралеж“ вместо „Мангуста“ — отбеляза Медуза, като огледа щетите.

Стрелите бяха навсякъде — по палубата, по бастингажа, по мачтата, по фигурата на носа, навсякъде! Не можеше да направиш и две крачки, без да се препънеш в стрела!

— Ако нямате нищо против, да благодарим на Грюмсон за помощта му — с облекчение заяви Лолия. — Без него никога не бихме минали през тези врати!

— Аз ви благодаря — обърна се към тях Аннакс, като плачеше от радост. — Благодарение на вашата храброст и умения може би един ден моят народ ще бъде свободен. Ние сме първите свободни сивунгери от стотици години насам! Благодаря ви от цялото си сърце!

— Не ни благодарете! — изсмя се Беорф. — Това е наше ежедневие — да вършим невъзможни неща!

Целият екипаж избухна в смях, докато дракарът тихо се носеше към Мрачното море.