Брайън Перо
Кулата Ал Баб (16)

15
Прекосяването на Солниците

Слънцето едва се бе показало, когато четиримата пътешественици се сбогуваха с Нерея Демоницата и с Урм Червената змия. Управителката още веднъж благодари горещо на Беорф и го разцелува, задето бе спасил селото й, после почтително поздрави Амос, Лолия и Медуза. Увери ги, че винаги са добре дошли във Волфстан.

Колкото до краля, той отново се опита да убеди Медуза да напусне приятелите си и да се присъедини към неговата армия. Горгоната пак отказа, като се престори, че е трогната от вниманието му. Разочарован, Урм прие извиненията й, но все пак я увери, че вратите му винаги ще бъдат отворени за нея, ако някога й хрумне да промени решението си.

След това флотата от дракари пое обратно към Волфстан и остави далече назад младите пътешественици. Чудна работа, никой дори и не бе попитал какво се е случило с Грюмсон и синовете му. А Нерея ги бе виждала! Нали тъкмо тя бе забила юмрука си в корема на стария скъперник? Изглеждаше, сякаш споменът за Грюмсон се бе изпарил заедно с него. Медуза вече не си спомняше лицето му, а Амос и Беорф много скоро престанаха да мислят за него. Само Лолия бе съхранила ясен и точен спомен, може би заради висящия му дълг.

Юношите все още стояха на палубата и гледаха как величествените дракари на крал Урм се отдалечават, когато огромните порти към вътрешността на кралството на Солниците се отвориха с оглушително скърцане и през тях излязоха три широки плоскодънни кораба. Двадесетина сивунгерски стрелци с арбалети, предвождани от посредничката Аннакс, заплаваха към „Мангуста“.

— Нещо става! — възкликна Беорф при тази гледка.

— Нашите пътници добре ли са скрити? — разтревожи се леко Амос.

— Да, не се притеснявай — успокои го Беорф. — Тази нощ им намерих сигурно място, на което спокойно ще прекосят Солниците чак до другия край. Никой няма да ги открие!

— Напълно ли си сигурен? Не искам нелегалните ни пасажери да бъдат намерени и екзекутирани по наша вина. Нося отговорност за безопасността им.

— Казвам ти да не се тревожиш, Амос! Спомняш ли си за приключението с яйцето на дракона? То беше скрито добре, нали?

— Е, да, така си беше! Бая Гая никога нямаше да го намери!

— Говориш за твоята приятелка вещицата или за красивата Отарел? — пошегува се беоритът.

— Знаеш ли, че мога да ти подпаля гащите с едно щракване с пръсти? — отвърна му Пазителя на маските с лукава усмивка.

— Извинявам се! Вземам си думите обратно!

— Ще продължим този спор малко по-късно — изсмя се Амос. — Пристигат.

На дракара първа се качи Аннакс.

— Ще обискират — прошепна тя, обезумяла от страх, на ухото на Амос. — Добре ли са скрити?

— Не се тревожете, Аннакс. Беорф се зае с това, а той има талант за тези неща!

Петима стрелци се качиха на борда. Най-дребният от групата пристъпи напред:

— Тук присъстващата посредничка Аннакс ни уведоми за желанието ви да преминете през територията на Солниците до Източната порта, в посока към Мрачното море. Кой е капитанът?

— Аз — отговори Беорф.

— Добре! — продължи сивунгерът. — Вие сте платили данъка за преминаване през кралството, съгласно нашите закони. Сумата, уговорена и внесена от Аннакс в трезора на кралството на Солниците, ви осигурява защита и сигурност в нашите земи. За сметка на това обаче, вашият кораб трябва да бъде подложен на задължителен обиск. После ще завържем очите ви и ще преведем сами дракара ви до другия край на кралството. Пътуването ще продължи четири до пет часа. Някакви въпроси?

— И през цялото това време няма да можем да гледаме? — леко разочарован попита дебеланкото.

— Изобщо — увери го стрелецът. — Тайната на добиването на сол тук е държавна политика. Изгаряме очите и изтръгваме езика на всеки, мъж или жена, който направи опит да погледне през борда по време на пътуването. Не правете глупости и всичко ще мине добре!

Дребният сивунгер направи знак на хората си да започнат огледа на „Мангуста“. Те прегледаха щателно бъчвите с питейна вода и провизиите, обърнаха дракара наопаки, претършуваха и малкия трюм, но не намериха нищо подозрително. После накараха младежите да седнат на палубата, в кръг около основата на мачтата, за да ги завържат един за друг. Покриха очите им с широка черна превръзка и по заповед на командира на стрелците прекосяването на Солниците започна.

Леко объркана, Аннакс седна срещу Амос и попита:

— Сигурни ли сте, че приятелите ми са на борда?

— Разбира се. Имам пълно доверие на Беорф за тези неща.

— Защото — настоя посредничката — те наистина преровиха всичко и не виждам къде може да се намират другарите ми.

— Шт! — обади се беоритът отстрани.

— Ще видите по-късно. Не рискувайте да ги провалите, като ги обсъждате точно сега. Някой от пазачите може да ви чуе.

— Така е — съгласи се Аннакс и се отдалечи.

— Уф! — възкликна Лолия. — Пътуването се очертава дълго и еднообразно, може ли някой да убие времето?

— Да убие времето ли? — попита Медуза.

— Какво искаш да кажеш?

— При нас това е израз, който се използва, ако някой се съгласи да разкаже някаква история — обясни тъмнокожото момиче.

— Когато догоните тръгват на дълъг път, винаги има някой добър разказвач, който да „убива времето“.

— За тази цел на борда трябваше да са Сартиган или Жюно! — обади се Амос. — За съжаление аз не знам интересни истории.

— Разкажи ни за феите — помоли Беорф. — Нали знаеш, че не ми бе позволено да навляза в гората Тарказис и много ми се иска да науча нещо повече за тези създания.

— Да, да, разказвай, Амос! — провикна се и Медуза. — Никога не съм виждала феи. Как изглеждат?

— Не е лесно да ги опишеш — обясни момчето. — Не всички са миниатюрни крилати същества, подхвърчащи из горите! Феите нямат един и същи външен вид, не са еднакви на ръст и се различават по функции. Някои са невидими за човешко око, а други могат да приемат облика на животни. Всъщност приемат какъвто образ си пожелаят, но обикновено той е изключително красив. Никога не съм виждал грозна фея! Според легендите в родното ми кралство Омен, феите, които приемат човешки облик, запазват или копитцата си, или ципите между пръстите на краката. Могат също и да запазят елфическите си уши или да бъдат забелязани заради широките им ноздри, а могат и да крият под роклята си опашка от крава!

Когато чуха портите на кралството да се затварят зад „Мангуста“, юношите подскочиха. Тъкмо в този момент осъзнаха колко са уязвими. Както ги бяха овързали, сивунгерите като нищо можеха да ги убият само с един удар с нож. На Амос изведнъж му се прииска да се освободи и да смъкне превръзката от очите си. Трябваше само да се концентрира и да прегори въжето! Ала гласът на Аннакс го успокои:

— За първи път чувам за феи! Извинявам се, че подслушах разговора ви, но беше толкова интересен, че не можах да се въздържа! Сивунгерите не знаят нищо за чудесата, които ги заобикалят, за онова, което се случва в другите кралства, за странните народи, които населяват земята, и за техните обичаи.

— Но вие все пак трябва да учите нещо! — учуди се Амос.

— Да, учим се да произвеждаме сол! Целият ни живот се върти около това единствено нещо! Дори в приказките ни се разказва за сол!

— Тъкмо си търсим някой, който да убие времето! — весело се провикна Лолия. — Разкажете ни някоя история за сол!

— Добре — съгласи се Аннакс, — но трябва да сте снизходителни, не съм добра разказвачка и последния път, когато чух тази история, бях още в скута на майка си!

— Не се стеснявайте, ние сме „добронамерени“ слушатели! — пошегува се Беорф.

— В тази история се разказва за създаването на кралството на Солниците — започна Аннакс. — Много, много отдавна, още преди да бъдат издигнати стените около кралството, по тези земи живеел един крал сивунгер. Той имал дъщеря, която много обичал. Един ден се озовали край река Волф, принцесата пийнала вода от реката и казала на баща си: „Обичам те колкото солта“. Кралят не оценил това сравнение и прокудил дъщеря си от кралството. Младата сивунгерка останала сама в гората и уплашена от настъпващата нощ, се приютила на върха на едно дърво. Оттам съгледала светлинка и като събрала кураж, слязла от дървото и тръгнала натам. Стигнала до вратите на един замък, където живеел принцът на съседното кралство, и помолила да я вземат на работа като слугиня. Така започнала нов живот…

Изведнъж корабът рязко спря. Юношите дочуха викове на сивунгерски език и няколко крясъка, които приличаха на ругатни.

— Какво става? — тревожно попита Амос.

— Нищо, няма нищо — успокои го Аннакс. — Ударихме се в един блок от сол. Нищо сериозно. Корабите, които пилотират вашия дракар, трудно се справиха с едно стеснение по пътя.

— Блок от сол ли? — учуди се Беорф. — Ама вие май наистина имате голямо производство!

— Само тук наоколо преброявам деветнайсет блока! — отговори посредничката. — Но това е незначителна част от нашия добив.

— Сега историята! — примоли се Медуза. — Искам да разбера какво е станало с принцесата!

— Така… — поде посредничката. — Значи, за младата принцеса започнал нов живот, животът на слугиня. Всяка вечер, когато се прибирала в мизерната си стаичка, сивунгерката тъгувала за красивите си одежди и накити. Бил й останал само един пръстен, украсен с кристал от сол, и един ден тя го изпуснала в супата, която приготвяла за принца. Солта се смесила с бульона и му придала неповторим вкус. Станала кралска гозба! Принцът пожелал да поздрави готвачката и я повикал, но щом срещнал погледа й, се влюбил до полуда в девойката. Оженил се за нея и вдигнал голямо пиршество, на което били поканени и кралете на съседните кралства.

— А кралят на Солниците? — попита Медуза. — Той не се ли е разкаял за постъпката си?

— О, и още как! — отвърна Аннакс. — Горчиво съжалявал за решението си. Животът му вече бил безрадостен и унил.

— Така му се пада! — обади се горгоната.

— За сватбената трапеза — продължи посредничката — сивунгерката лично ръководила приготвянето на храната и понеже никой не познавал вкусовите качества на солта, тя посолила всички ястия, с изключение на това на баща си. Гостите си облизали пръстите. В края на вечерята младоженката се запътила към баща си и го попитала дали е останал доволен от храната. Кралят на Солниците, привикнал към вкуса на солта, заявил, че никога през живота си не бил ял нещо по-блудкаво и безвкусно. Тогава принцесата се навела към ухото му, целунала го по бузата и прошепнала: „Разбра ли сега, татко, какво исках да кажа, когато ти рекох, че те обичам колкото солта?“. Кралят разпознал дъщеря си и обезумял от радост, дълго я притискал в прегръдките си. От този ден сивунгерите ценят солта повече от всичко друго на света, защото знаят, че тя е необходима за живота както дете за родителите си, че придава на храната великолепен вкус — като този, който придават на живота ни хората, които обичаме — и че съхранява храните така, както любовта поддържа сърцето младо.

— Тази история е прекрасна! — похвали я Амос. — А вие сте отлична разказвачка.

— Браво! — възкликнаха в хор Беорф, Лолия и Медуза.

Изведнъж прозвуча сухият глас на един стрелец:

— Какво им разказвате, Аннакс?

— Историята на краля на Солниците и неговата дъщеря — учтиво отвърна посредничката. — Помагам да им мине времето. Така няма да им хрумне да се освободят от въжетата и да погледнат през борда.

— Много добре — одобри стражът. — Продължавайте!

— Благодаря — каза Аннакс. После се обърна към юношите: — А сега, докато стражите си мислят, че ви разказвам приказки, да поговорим за нещо сериозно.