Антонио Скармета
Петното

Имаше едно време една планета-петно.

Продълговато и тясно, то изпъкваше в Млечния път. В уроците по астрономия гимназистите повтаряха: Във вселената съществуват небесни светила, планети, звезди вечерници и зорници, пегаси и летящи магарета, аеролити, ракети, самолети, хвърчила, балони от времето на дядовците ни комети, цепелини и Петното.

Учителят казваше:

— Това е едно неизтриваемо и противно петно.

Преглъщаше слюнката си и подхващаше друга тема: единадесетте спътника на Юпитер, пръстените на Сатурн, безмълвието на Уран.

— Да не дава бог Петното да ни зарази — въздишаха учениците.

Никой и никога не би узнал подробности за тази планета, ако много нейни жители не бяха успели да избягат в момента, в който тя се разпростираше върху тях, бърза като сянката на хрътка. Хората от Петното пристигаха изпотени и тъжни, с големи дупки по раменете и едва държащите ги нозе, обвеяни от един ореол, който ги правеше да изглеждат бледи и някак сини. Земните обитатели не можеха да се сдържат да не ги целунат. Работниците от всички планети във вселената издуваха силните си гърди и ги приютяваха до себе си, стискаха юмруци също като цъфнали дървета и се заканваха гневно с пръст натам, където отвъд океана и вятъра безочливо се простираше Петното. Жените изтриваха сълзите на дечицата на бегълците и ги учеха на ведрите и ярки думи, с които си служеха хората в светлите планети: въздух, хляб, другар.

Петното се управляваше от един блестящ, великолепен, величествен, царствен, кралски, властен, превзет, суетен, надут, измамен, самонадеян, самохвален, тържествен, помпозен и богат човек, чиито добродетели се изразяваха в самото му име Мрачният.

Народът на Петното беше точно обратното, мек, сърдечен, непосредствен, любезен, кротък, нежен, обичлив, смирен, сдържан, дискретен, скромен, услужлив и искрен. Много от хората преди бяха носили греещи звезди в очите си, които сега непрекъснато криеха. Това бяха малки зорници, познати в Космоса под името „бъдещите“. Те грееха в спални, училища, столове, паркове, канцеларии и фабрики. Понякога стотици хиляди жители се събираха на едно място, запяваха и тръгваха по улиците на планетата, тогава из цялата вселена заблестяваше чудното мигане на толкова зеници заедно.

Вестниците по цял свят казваха: „Тези хора носят звезди в очите.“

На знамето на планетата също имаше звезда.

Мрачният обаче страдаше от този блясък и се криеше зад черните като катран стъкла на очилата си. Когато народът излизаше на улицата да се радва за това, че диша, и да възпява живота, Мрачният се укриваше в складове и казарми и пъшкаше:

— Раняват ме, потискат ме, заслепяват ме.

— Невъзможно е да се угасят очите им, както се гасят свещи, тъй като слънцето с ръка не се закрива.

— Аз не мога, ала мечът ми да — отвръщаше той.

И галеше кръвожадното абаносово острие. Мечтаеше как един ден мощната му песен ще се спусне като покров над цялата планета, а той ще яде любимите си ястия: тъмни супи, пушени меса, черни вина, зловещи десерти. Дълго дъвчеше и храносмилаше в компанията на едни тъмни личности, които му доставяха хиляди зелени хартийки; Мрачният ги стискаше, жадно вдъхвайки миризмата им. Нямаше нищо на света, което да обича така, както тези зелени хартийки. Когато тъмните личности похлопваха на вратите на неговата казарма, той, още преди да ги поздрави, забиваше поглед в скъпите куфарчета и питаше:

— Носите ли ми зелени хартийки?

— В изобилие.

Мрачният ги подреждаше върху стратегическата маса и неизменно отвръщаше:

— Малко са.

Тъмните господа се консултираха помежду си, поглеждаха унило към улицата, където грееше народът, и като закриваха с длани очите си, отговаряха, хълцайки:

— Трябваше да дадем от тези хартийки на много хора: на шофьорите, за да не товарят зеленчук, на лекарите, за да не лекуват болни, на бомбаджиите, за да взривят мостовете, на продавачите, за да спуснат решетките. Всички, всички жадуват за нашите зелени хартийки. Не сте единственият, който ги обича, генералисимо.

— Разболявам се — кашляше Мрачният, — без зелените хартийки съм като дърво без листа, танц без музика, мечка без мед, задник без дупка.

— Не си струва толкова — утешаваха го те и му говореха. — Съвземете се, благодетелю. Размахайте черния меч и покрийте планетата. Представете си само: ще настъпи благодатен мрак, само черни гарвани ще прелитат, махайки тромаво с крила, ще поливаме земята с нефт, млякото ще прилича на черен сок. Помислете си само: всички деца, които днес пият по половин литър дневно от това бяло мляко, утре също ще грейнат със звезди в очите. Планетата ни ще засияе. Вселената ще се зарази от светлина. Студеното ще стане хладко, хладкото топло, а топлото горещо. Извадете черния си меч.

— Може би сте прави — отвръщаше им Мрачният и добавяше: — Донесете ми още такива хартийки, малки и големи.

— Не се издържа вече, Надеждо наша. Очите на тези хора са като пламтящи въглени. Горят във фабриките, слизат с песен на уста в мините.

Мрачният дълго притискаше слепоочията си и се мъчеше да роди някаква мисъл. Накрая, след болезнено главоблъскане, я оповестяваше щастлив, че мозъкът му е снесъл нещо.

— Много са — казваше. — Мечът ми няма да стигне, за да ги закрие всичките. Ще се пръкнат като мравки. Ще блестят като светулки нощем. И освен това — тук направи пауза, голяма колкото сандъка със зелените хартийки — какво ще кажат другите планети?

Тъмните личности го потупваха сърдечно по плещите.

— Ще ви чествуват като герой на вселената! Ще ви канят непрекъснато на турнета из Млечния път. Ще бъдете почетен гост на погребенията на испански първенци! Ще ви посрещат крале, императори и дори някои азиатци ще ви дарят с ориз и зелени хартийки! Ще впишете името си в най-черната страница на галактиката!

— Как ме изкушавате, проклетници! Кълна се, че ме изкушавате с вашите зелени хартийки и уклончиви разсъждения.

— Грабвайте меча тогава! Затъмнете ги! Угасете ги!

— Но с какво — изрева Мрачният. — Но с…!

— Кога, кога? — скочиха тъмните в екстаз.

— Ще се консултирам с моето огледалце.

— Не губете повече време. Още сега ни кажете кога! Кога? — питаха те, като пукаха ставите на пръстите си.

— Напролет — избухна Мрачният. — Кълна ви се, че няма да остане светлина дори и за един нокът! Ала закълнете ми се и вие, че ще ме обсипете с почести и със зелени хартийки.

Тъмните отвърнаха гърлено:

— Кълнем се!

— Не, не така. Закълнете ми се с ръка на сърцето.

Те заопипваха отчаяно телата си. Попипаха гърлата, бедрата и подмишниците си, докоснаха ушите, носовете и пъповете си. Накрая се спогледаха объркани и запитаха в един глас:

— Къде, къде казвате?

— Сърцето, глупаци, тъпаци…!

— Сърцето? — попитаха те, като преглътнаха насъбралата се слюнка.

Мрачният докосна с ръка лявата си гръд и установи нейната твърдост.

— Ето, тук — посочи. — Елате, допрете си ушите до тази гърдичка и ще чуете нещо чудесно.

Приближиха се един по един и като затаиха дъх, преслушаха лицевата страна на Мрачният.

— Е? Как ви се струва? — запита той.

— Звучи прекрасно — му отговориха те, — съвършена звездна тишина.

— Шумно като паве — уточни друг.

— Как? Нима не прави тик-так?

— Тик-так?

— Да, като часовниче.

— Не, пророче, тиктака точно толкова, колкото тази маса.

— Добре — каза Мрачният. — Да сменим темата и да поиграем на „Отмести се настрана“, аз ще ви казвам довиждане, а вие ще ми отвръщате чао.

— Чао — казаха тъмните.

На вратата на казармата спряха и прошепнаха:

— Мрачният е непонятен. Сега пък го прихващат някакви романтични фантасмагории.

Като настъпи пролетта, жителите на планетата се събраха в Двореца на слънцето и дълги часове надаваха възторжени възгласи и танцуваха. Планетата приличаше на главня. Имаше толкова много светлина, че някои се повдигнаха от земята и за малко да се възнесат. Трябваше да се прегръщат, за да не полетят като хвърчила. Печален, Мрачният наблюдаваше тържествата, брониран с тъмните си очила, дебели колкото гърлото на бутилка.

— Как ви се струва чествуването? — запита го президентът на планетата, докато махаше с ръка от балкона, сякаш простираше широко знаме над своя народ.

— Ослепително — чу се да отвръща генералът.

— Ние сме милиони — усмихна се президентът. И като се опита да надникне в очите му, скрити зад металните очила, попита: „Верен ли сте на вашия президент и на народа?“

— Като куче — отговори Мрачният и докосна с ръка отсъствуващото си сърце.

Рано на другата сутрин, докато влюбените съпрузи още се милваха в чаршафите, а децата сънуваха пойни птички, платноходки и чайки, Мрачният реши да влезе в историята. Събра танкове, хеликоптери, ракети, самолети, шмайзери, пистолети, диви магарета, пушки, арбалети, гилзи и болеадораси^[1] и бомбардира, изрови и раздроби планетата, която се обви в облак от прах и пушек, подобно на Сатурн в пръстените си.

— Какво ще кажете? — попита след това съветниците си той.

— Зловещо — радостно отвърнаха те. — А сега размахайте меча и покрийте с него планетата, завинаги.

Мрачният вдигна за последен път оръжието, изстрада блясъка на залязващото слънце, и намести меча между небето и родната земя с точността на хронометър. Когато настана пълен мрак, той вдигна очилата над очите си и изтри с опакото на ръката тежките капки пот. Докато се опияняваше от пушека на обгорелите къщи и от кладите, в които догаряха книги, цветя и звезди, астрономите от цялата галактика потрепераха в обсерваториите.

— Появи се нова ужасна планета — предадоха те новината на вестниците.

— Каква форма има?

— На меч.

— Как се движи?

— Обратно. Назад.

— Как се казва?

— Петното — отвърнаха единодушно всички. — Планетата притежава всички характеристики на сателит, цвят на мъртвец, структура на труп, мирис на убит, тежест на гроб, дълбочина на гробница, тишина на могила.

Министрите на галактическите работи се произнесоха:

— Това е една апокалиптична планета.

Слънцата и другите небесни светила обявиха:

— Няма да поддържаме дипломатически и плътски отношения с Петното.

— Петното не ни интересува — прошепнаха сивите планети.

— Ще си изгние сам-само като горчив плод — изрекоха пророците.

— Ще се отдалечи изопнато, вкаменено и вледенено към миналото — записаха мореплавателите.

— Ваше превъзходителство — рекоха тъмните личности, — галактиката ни бойкотира. Не ни поздравяват нито с добър ден, нито с лека нощ. Не ни казват нито дума, не ни потупват по рамото, нито ни подхранват с хартийките на ония, другите.

— Но ние все още си имаме зелени хартийки.

— И то в изобилие.

— Тогава?

— Положението е сериозно. Кръстиха ни „Петното“.

— Не е лошо, по дяволите.

— Наричат ни също „Дяволско място“ и „Задникът на света“.

Мрачният укроти гнева си, като пъхна дълбоко пръст в носа.

— А на мен измислиха ли ми имена?

— О, ваше превъзходителство, прякори, просто прякори.

— Кажете ми някои.

— Всичките са гальовни.

— Дайте ми пример.

— Ами имена на разни животинчета.

— Разнежвам се вече. Кажете ми някое, за да ме зарадвате.

— Е, добре, наричат ви „маймунка“.

— Маймунка?

— Е, не точно маймунка. По-скоро голяма, вече поотраснала маймунка.

— Голяма маймунка? По дяволите. Не се сещам!

— Ето, този размер горе-долу. Една горилка, да речем.

Мрачният се удари с юмрук в гърдите.

— А ако им обявим война?

Тъмните шумно драснаха с нокти.

— Не можем. Избихме толкова хора, че войската трябва да пази живите.

Мрачният стисна главата си, не можейки да си намери място от спазми и болки.

— Не ме прекъсвайте — рече задъхано. — Трябва да се концентрирам, защото ми се струва, че ми хрумва нещо.

Тъмните станаха свидетели на множество конвулсии, докато Мрачният изпускаше разни миризливи вони и заключи:

— Измислих! Заповядайте на войската да убие всички живи, с изключение на военните! На планетата ни ще зацари желязна дисциплина. Ще настъпи толкова мечтаният рай.

— Оценяваме стратегията ви, върховни повелителю, но тя е неосъществима.

— Как се осмелявате да ми противоречите?

— Това — никога; просто внасяме елемент на здрав разум: ако убием всички, няма да има кой да работи във фабриките и да сее в полето.

— Да, разбира се, ах вие, мошеници!

— Нито учители, които да преподават, нито деца, които да учат.

— Добре, какво предлагате?

— Отвреме-навреме да поизбиваме някои за всеки случай, от предпазливост. Други да затворим, после да ги освободим и изпратим на работа в полето, да затворим нови и т.н.

— Отлично — възкликна Мрачният. — А сега да хапнем, че съм гладен. Какво има за ядене?

— Банани.

— Добър апетит, господа!

В същото време хората, които носеха звезди в очите си, се движеха тайно в мрака и криеха лица. Срещаха се по опасни ъгли, разменяха си знаци в автобусите, смушваха се с лакти във фабриките, драскаха бързо по стените надписи, които гласяха: „Светлината ще се върне.“

— Трудно ще ни бъде без слънцето — шепнеха майките, докато с нежелание опитваха супата и ронеха във фидето тежки, неспирни сълзи.

— Не плачете — окуражаваха ги най-светлите. — Всички заедно ще запалим такъв голям огън, че и сенките ще се изплашат. Мракът не ще се върне никога на нашата планета, ще изчезне от галактиката, прогонен като чума.

Старите гледаха с угаснали зеници искрата, която грееше у синовете им, свеждаха глави и продумваха:

— Пази се!

— Ваше превъзходителство — явиха се тъмните, — безпокои ни един въпрос, който не е по силите ни и е достоен единствено за вашия мозък.

— Лицемери, ласкатели — запротестира Мрачният, като си потърка брадата. Зад него бе окачена картина, на която беше самият той, скръстил ръце и втренчил очила в света.

— Ония, дето ги убихме, не престават да светят. Постепенно всичко им угасва, само звездата в очите им не умира.

— Грубияни — спуснете им клепачите.

— Сторихме го, ала звездата, пронизва кожата и се издига. Нощем гробовете им се покриват с цветя.

— Глупаци! Вдигнете цената на цветята и понижете заплатите.

— Цветята израстват от телата им.

— Тъпаци! Издълбайте по-дълбоко гробовете им.

— Колкото са по-дълбоки, толкова по-силно блестят.

— Хвърлете ги в реката!

— Водата заискрява, като че ли влачи диаманти. Птиците носят в човките си звезди от други галактики. Те са навсякъде. Свещениците молят бог да върне светлината.

— Отлъчете ги от църквата.

— С какво право?

— Вие ме помазахте като президент, със същото право ме провъзгласете за папа!

Тъмните се оттеглиха угнетени по домовете си, да мислят. Издадоха указ, според който щяха да чупят ръцете на китаристите и краката на велосипедистите, да конфискуват бастуните на старците и да строшат кътниците на зъболекарите, да изтръгнат езиците на любовниците и да увеличат заплатите на военните.

Тогава работниците и селяните се стекоха в църквите с новородени бебета в ръце и като се приближиха до кръщелния купел, помолиха свещениците:

— Кръстете Слънце мъничкото на татко.

— Нашето бебенце пък го наречете Зорница.

— Искаме момиченцето ни да се казва Светлина-Мария.

— Нека името на осиновената ми дъщеричка бъде Зора.

Тъмните се втурнаха в кабинета на Мрачният, изпаднали в лека меланхолия:

— Спасителю — изстенаха, — галактиката не ни разбира. Децата късат в учебниците си по космология страниците, където се говори за нашата планета. Управниците кашлят и припадат, когато ги посещават наши дипломати. Трябва да си сменим лика.

— Добре — рече Мрачният. — Още тази нощ пуснете на свобода триста затворника и публикувайте снимки по всички вестници на галактиката. Освен това ще покажем на света нов образ. Обърнете планетата така, че тази част, която е изправена, да легне, а легналата да се изправи.

— Отче на нашата планета, не те разбираме. Пред мъдростта ти умовете ни се объркват.

— Гледайте, празноглавци, ето това трябва да направите.

Взе един рисувателен лист и молив и начерта една рисунка.

— Кажете ми какво виждате тук?

— Ами че — увериха го с патриотизъм министрите — Петното.

Мрачният ги прониза с поглед, който спря дъха им.

— Нашата скъпа планета — изрецитираха в един глас.

— Мерзавци! — изрева Мрачният, наплюнчи с горчивата си слюнка върха на молива и като изплези език, нарисува друга фигура:

— Още утре ще изменим интерпланетарния си образ. Ще поставим планетата ей така.

Тъмните скочиха от местата си и го почетоха с дълги, развълнувани аплодисменти. Върховният ги усмири с пестеливи движения на косматите си ръце и ги смъмра, заканвайки им се строго с пръст:

— Господа, бъдете сериозни! Презирам ласкателствата и угодничеството. Заемете се с изпълнението на заповедта, изпратете ракети до всички кътчета на Млечния път, за да видим как ще реагират най-ожесточените ни врагове.

Веднага бе публикуван указ, с който се свикваха всички военни, които упорито проявяваха склонност да следват „курс на гледане в учите“. Стече се цветът на казармите. Министърът на междупланетарните работи едва сдържа радостта си, когато един от военните възкликна:

— Очи се пише с „о“!

Тогава се реши този проницателен военен да отпътува незабавно за страните от най-влиятелните планети. Гласува се също да се промени положението на планетата в пространството, приготвени бяха пликове със зелени хартийки за журналистите, които прекарваха времето си по баровете, бе сготвена и изядена една тъмна супа в очакване реакцията на Космоса.

Когато специалният пратеник се завърна в Злокобнево — летището, където кацаха машините на авиокомпанията „Черната“, пътуващи по директните линии с най-верните сателити, — Мрачният го посрещна в цивилни дрехи и с карамфил в илика.

— Провървя ли ни? — запита той пратеника, като отпъждаше с ръка светкавиците на фоторепортерите.

— Горе-долу — отвърна запитаният.

— Повече долу, отколкото горе, или повече горе, отколкото долу?

— Повече горе, отколкото долу, понеже цялата вселена забеляза промяната.

Капка лакома слюнка се стече по лявото ъгълче на устните на Мрачният.

— И повече долу — продължи делегатът, — тъй като журналистите от галактиката не проумяха значението на спектакъла.

И като отвори торбата си, започна да чете заглавия от световната преса:

„Слънцето“ казваше:

Петното сменя местоположението си. Изкуфели управници се опитват да направят пирует в космоса.

Интелектуалният „Здрач“ съобщаваше:

Новата планета се оказа Петното, което с безочливо самохвалство показва най-зловещия си лик.

Народният вестник „Шега“ констатираше:

Петното става все по-духовито — лайна и мухи.

Мрачният усети, че някакъв пророчески възел стяга гърлото му.

— Експулсирайте от планетата кореспондентите на тези вестници — изрева той.

— Направихме го още миналата година!

— Тогава обявете извън закона всички християни, протестанти, мюсюлмани, червенокръстци, теософи, въглищари и вегетарианци!

— На вашите заповеди, ваше превъзходителство! — му отговориха те.

— А специалният пратеник да бъде назначен за награда на поста министър на външните работи.

— Извинете — намеси се последният с дискретна усмивка на уста, — ала длъжността е заета.

— Кой я изпълнява?

— Самият аз, върховни повелителю.

— Добре, постарайте се тази нощ да паднете с някой хеликоптер, ще присъствувам лично на погребението ви.

После се втурна като подплашена кокошка към покоите си, наоколо му изникваха хора, а от прозорците мигаха сигнали. Сграбчи в ръце огледалцето си и задъхан се затича към летището. По средата на площада спря изтощен и облегна огледалцето върху останките от едно изсъхнало дърво, бомбардирано преди една година от негови самолети. Едва не ослепя, разбра, че народът приближава и го обкръжава с ореол, който го задушава. Изтри с накичения с отличия ръкав стъклото и попита:

— Огледалце, огледалце, как съм?

— Все по-зле.

— Насам или натам?

— Все назад.

— Какво ме чака?

— Съд.

— Сигурно ли си?

— По всяка вероятност — въже.

— Панделка в косата?

— Не, роза на шията.

— Достоверни ли са сведенията ти?

— А може и поделение стрелци.

— Какво блести?

— Очите на момиченцата.

— Какво заслепява?

— Очите, които излизат от гробовете.

— Какво свети?

— Народът, който се е вдигнал на война.

— Какво изпитвам сега?

— Страх.

— Нападателите малко ли са?

— Всички.

— На какво мога да разчитам?

— На пръстите си.

— Къде са войниците ми?

— Изплашени са.

— Каква съдба ме чака?

— Конфликтна.

— Има ли някакво спасение?

— Да си стегнеш куфара.

— В каква посока да поема?

— Към ада.

— Предложи ми някаква алтернатива!

— Другия живот.

— Не! Искам някакъв тук, в галактиката!

— Куршум в черепа!

— Южна Африка не може ли?

— Там положението стана черно.

— Няма ли друга възможност?

— Имение в Парагвай.

— А зелените хартийки?

— Винаги ще ти послужат.

— А ако ти ме издадеш?

— Няма да се намесвам.

— А ако ме обвиниш?

— Ще ми видиш сметката.

— А не е ли по-добре веднага да те счупя?

— Дори в смъртта си предател!

Тогава Мрачният вдигна ръка и сграбчи дръжката на меча, с който бе покрил планетата, удари огледалото, стъклото се пръсна на милиони парченца и всяко едно умножи хилядократно слънчевата светлина, която заля площада и цялата планета. Небето пламна в диаманти и природата отново заприлича на бял дроб, който вдишва и издишва, птичките запяха, облаците се разкъсаха, лек вятър повя между дърветата и народът любопитно пристъпи към опърлените останки на Мрачният, пръснати из тревата. Малки мушици кръжаха между очите му, които приличаха на две стоманени топчета, големи колкото хлебарки.

— Какво ще правим сега? — се запита тълпата, плувайки в увличащата атмосфера, образувана от блясъка на звездите в очите й.

Някой предложи:

— Да го сглобим като ребус и да го изложим в музея.

Друг се пошегува:

— А тези метални неща очите му ли са или никакви зърна?

— Кой би могъл да предположи, че този покойник, който изглежда като от желязо…

— С право е носил черни очила — съгласиха се единодушно всички.

— Добре — настоя най-нетърпеливият, — какво ще правим?

— Каквото си му е редът — обади се една старица. — Да вземем една метла и да пометем, докато не са се събрали мухи.

— Разрешете ми — намеси се авторът на разказа, който беше в тълпата. — Сега, когато планетата е чиста и свежа като кожата на влюбена девойка, как ще я нарекат хората във вселената?

— За бога, поете, колко сте глупав! — възкликна едно момиченце с голяма колкото пъпеш звезда. — Ще й върнат старото име.

— Добре — съгласи се авторът, като си поглади мустаците, — но читателите не го знаят.

— Е, бъдете един път оригинален и оставете разказа да завърши като гатанка.

Бележки

[1] Вид индианско оръжие с две или три топки, вързани на краищата с върви от говежди жили. — Б.пр. ↑