Хорхе Луис Борхес
Кръглите развалини

And if he left dreaming about you…^[1]

„Through the Looking-Glass“, IV

Никой не го видя как стъпи на брега във всемирната нощ, никой не видя бамбуковата лодка, която потъна в свещената тиня, но след няколко дни всички знаеха, че мълчаливият човек идва от юг и че родното му място е едно от безбройните села нагоре по реката, по стръмния планински склон, където езикът зенд^[2] не е смесен с гръцки и където рядко се среща проказата. Истината е, че мрачният човек целуна тинята, изкачи се на брега, без да отстранява (навярно не ги усещаше) режещите треви, които нараняваха плътта му, и се довлече, зашеметен и облян в кръв, до кръглото място, над което се извисява каменна статуя на тигър или на кон, някога с цвета на огъня, а сега с цвят на пепел. Това са останките на един храм, погълнат от отдавнашни пожари, осквернен от блатистата джунгла, храм, чийто бог не е почитан от хората. Странникът легна под статуята. Събуди го обедното слънце. Не се учуди, като забеляза, че раните му са зараснали, затвори бледите си клепачи и заспа — не от изтощение, а под напора на волята. Знаеше, че този храм е мястото, наложено от непоколебимата му цел; знаеше, че безкрайните дървета не бяха успели да задушат развалините на друг такъв храм надолу по реката — също на изгорени и мъртви богове; знаеше, че пръв негов дълг е сънят. Към полунощ го събуди безутешният вик на птица. Следи от боси нозе, няколко смокини и една делва му разкриха, че хората от околността бяха наблюдавали с уважение съня му и го молеха за покровителство или се бояха от неговата магия. Усети студените тръпки на страха, намери в разрушената стена една погребална ниша и се покри с непознати нему листа.

Целта, която преследваше, макар и свръхестествена, не беше непостижима. Искаше да сънува човек; искаше да го сънува в пълната му завършеност и да го наложи в реалността. Този фантастичен замисъл поглъщаше цялата му душа; ако някои го запиташе за името му или за каквато и да било подробност от предишния му живот, той не би могъл да отговори. Нравеше му се необитаемият разрушен храм, защото беше само частица от зримия свят; също и близостта на селяните, защото те се нагърбваха да задоволяват скромните му нужди. Оризът и плодовете на тяхната дан бяха достатъчна храна за тялото му, отдадено на един-единствен дълг — да спи и да сънува.

Отначало сънищата бяха хаотични; скоро станаха свързани. Странникът сънуваше, че се намира в средата на един амфитеатър, който напомняше опожарения храм. Рояк мълчаливи ученици се трупаха по стъпалата; лицата на последните бяха зареяни в пространството на много векове разстояние и на звездна височина, но се виждаха съвсем ясно. Човекът ги обучаваше по анатомия, космография, магия; учениците слушаха жадно и се мъчеха да отговарят мъдро, сякаш се досещаха колко важен е тоя изпит, който щеше да избави един измежду тях от участта на мимолетно видение и да го въведе в реалния свят. Човекът и насън, и наяве преценяваше отговорите на своите призраци, не се оставяше да бъде измамен от самозванците, отгатваше в нечие объркване растящ разум, търсеше една душа, достойна да стане част от вселената.

На деветата или на десетата нощ човекът разбра с известно огорчение, че не може да очаква нищо от онези ученици, които приемаха равнодушно неговото учение, а само от тези, които дръзваха понякога логично да му противоречат. Едните, макар и достойни за обич и нежност, не можеха да станат личности; другите бяха твърде самостоятелни. Един следобед (сега и следобедите бяха посветени на съня, сега бодърствуваше само два часа на разсъмване) той разпусна завинаги многобройните си въображаеми възпитаници и остана с един-единствен ученик. Едно мрачно, мълчаливо момче, непокорно понякога, с остри черти, повтарящи чертите на този, който го сънуваше. Дълго време не го учуди внезапното отстраняване на неговите съученици; напредъкът му след няколкото самостоятелни урока порази учителя. И все пак бедата връхлетя. Един ден човекът изплува от съня като от лепкава пустиня, взря се в призрачната светлина на залеза, която за миг сбърка със зората, и разбра, че не е сънувал. През цялата нощ и през целия ден безсънието тегнеше над него с непоносимата си яснота. Поиска да изследва джунглата, да се изтощи. Сред бучиниша едва го споходи лек сън, пронизан от мимолетни видения — първични, ненужни. Поиска да събере учениците си, ала едва изрекъл няколко кратки насърчителни думи, те се разпръснаха, изчезнаха. В почти непрестанното бдение сълзи на гняв изгаряха старческите му очи.

Разбра, че усилието да вае несвързаната хаотична материя на сънищата е най-трудната задача, с която може да се нагърби човек, макар и да прозре всичките висши и низши загадки — много по-тежка, отколкото да изплетеш въже от пясък или да изсечеш образа на безликия вятър. Разбра, че първата несполука е била неизбежна. Закле се да забрави огромното видение, което го бе заблудило в началото, и потърси друг метод на работа. Ала преди да го приложи, пожертвува един месец, за да възстанови изхабените от бълнуването сили. Не си постави за цел да сънува и почти веднага заспа. Прекара в сън голяма част от деня. В редките случаи, когато сънуваше през това време, не обръщаше внимание на сънищата. За да възобнови работата си, почака диска на луната да стане пълен. Сетне привечер се пречисти във водите на реката, поклони се на боговете на планетите, изговори позволените срички на едно могъщо име и заспа. Почти в същия миг му се присъни едно туптящо сърце.

Присъни му се живо, топло, загадъчно, голямо колкото свит юмрук, гранатовочервено в сянката на някакво човешко тяло още без лице и пол. С грижовна обич го сънува четиринадесет ведри нощи. Всяка нощ го възприемаше все по-ясно. Не го докосваше — само го следеше, наблюдаваше, може би го усъвършенствуваше с поглед. Възприемаше го, чувствуваше го от най-различни разстояния и ъгли. На четиринадесетата нощ докосна с показалец белодробната артерия, а после цялото сърце — отвън и отвътре. Проверката го задоволи. Съзнателно не сънува една нощ; после отново пое сърцето, изрече името на една планета и се зае да съзерцава друг от главните органи. Преди да изтече една година, стигна до скелета, до клепачите. Безбройните косми на главата бяха може би най-трудното. Сънува един цялостен човек, един младеж, който обаче не се изправяше, нито говореше, нито можеше да отвори очи. Нощ след нощ човекът го сънуваше спящ.

Според гностичните космогонии демиургът замесва от кал един червен Адам, който не може да се изправи на краката си. Тъй неловък, груб и първичен бе и сънуваният Адам, създаден в нощите на мага. Един следобед човекът понечи да разруши своето творение, но му дожаля. (По-добре да беше го разрушил.) След като отправи всичките заклинания към духовете на земята и на реките, той се просна в подножието на статуята, която беше може би тигър, а може би жрец, и призова неговата незнайна мощ. По залез му се присъни статуята. Писъни му се жива, тръпнеща: не беше ужасен — мелез от тигър и жребец, а тия две буйни създания ведно и в същото време бик, роза и буря. Този многолик бог му разкри, че земното му име е Огън, че в тоя кръгъл храм (и в други подобни) са му се кланяли и принасяли жертви и че с магия ще съживи съновидението, така че всички същества, с изключение на самия Огън и на този, който сънува, да го смятат за човек от плът и кръв. Заповяда му, щом го посвети в тайнствата, да го изпрати в другия разрушен храм, чиито пирамиди все още стърчат надолу покрай реката, та някой глас да го слави сред това пустинно място. И в съня на сънуващия сънуваният се пробуди.

Магът изпълни тия заповеди. Посвети известно време (което трая две години), за да му разкрие тайните на вселената и на култа към огъня. В душата си скърбеше, че трябва да се раздели с него. Под предлог, че така изисква обучението, всеки ден удължаваше часовете, посветени на съня. Направи повторно дясното рамо, сякаш бе несъвършено. Понякога го обземаше тревожното чувство, че всичко това се е случило вече… Изобщо дните му бяха щастливи; затваряше очи и си казваше: „Сега ще бъда с моя син“. Или по-рядко: „Синът, който създадох, ме чака и няма да живее, ако не отида при него.“

Постепенно го приучи към реалността. Веднъж му нареди да забие знаме на един далечен връх. На другия ден знамето се развяваше на върха. Подложи го и на други подобни, все по-трудни изпитания. С известно огорчение разбра, че синът му е готов да се роди и може би дори няма търпение. Тази нощ го целуна за първи път и го изпрати в другия храм, чиито развалини се белеят на много левги непроходима джунгла и тресавища. Но преди това (за да не узнае никога, че е видение, за да си мисли, че е човек като всички други) обви в забрава сънищата от времето, когато му бе ученик.

Победата и покоят му бяха помрачени от скука. В дрезгавината на залеза и на зората падаше ничком пред каменната фигура, представяйки си може би как неговия въображаем син извършва същите обреди сред други развалини надолу по реката. Нощем изобщо не сънуваше или сънуваше както всички хора. Възприемаше някак смътно звуците и формите на вселената; далечният син се подхранваше с тези отслабващи пориви на душата му. Целта на живота му бе постигната; магът изпадна в нещо като екстаз. След известно време (което някои повествователи предпочитат да изчисляват в години, а други — в десетилетия) в полунощ го събудиха двама гребци. Не можа да види лицата им, но те му разказаха, че в един храм на север се появил някакъв вълшебник, който можел да гази огъня, без да се изгори. Магът си спомни внезапно думите на бога. Спомни си, че от всички същества, които населяват света, единствен огънят знаеше, че синът му е видение. Този спомен отпърво го успокои, но после започна да го измъчва. Уплаши се, че синът му ще се замисли за тоя странен дар и някак ще прозре участта си на жалък призрак. Да не си човек, да си проекция на съня на другиго — какво безмерно унижение, какво умопомрачение! Всеки баща милее за рожбите, които е създал (които е допуснал) в миг на объркване или на щастие; естествено е и магът да се тревожи за бъдещето на тоя син, премислян частица плът по частица плът, черта по черта, в хиляда и една тайнствени нощи.

Краят на неговите размисли дойде внезапно, но бе предшествуван от някои поличби. Най-напред (след дълга суша) над далечен хълм — облак, лек като перце; сетне небето на юг — розово като венците на леопард; сетне гъст дим, който помрачи блясъка на нощите, и накрая — паническият бяг на зверовете. Защото се повтори онова, което бе станало преди много векове. Останките от светилището на бога на огъня бяха унищожени от огън. В едно утро без птици магът видя как се вият край стените спиралите на пожара. За миг си помисли да подири опасение във водите, но после разбра, че смъртта идва да увенчае неговата старост и да го освободи от мъките му. Тръгна срещу огнените езици. И те не захапаха плътта му, те го погалиха, обгърнаха го, без да парят и горят. С облекчение, със срам, с ужас магът разбра, че и той е видение, че някой друг го сънува.