Беше през лятото, когато за пръв път човешки крак стъпи на Луната. Тогава бях много млад, но си мислех, че вече няма бъдеще пред нас. Исках да живея изпълнен с опасности живот, да стигна до края и да видя какво ще стане с мен там. Така се случи, че за малко да успея в това си начинание. Полека-лека парите ми се стопиха; изгубих апартамента си и се озовах на улицата. Ако не беше едно момиче на име Кити Лу, по всяка вероятност щях да умра от глад. Бях я срещнал съвсем случайно малко преди това, но впоследствие започнах да гледам на тази случайност като на нещо предопределено, без което нямаше да бъда спасен. Това беше първата част. После взеха да ми се случват странни неща. Започнах работа при един старец в инвалидна количка. Открих кой е баща ми. Прекосих пустинята от Юта до Калифорния. Това, разбира се, беше много отдавна, но аз добре си спомням онези дни, спомням си ги като начало на живота ми.

Пристигнах в Ню Йорк през есента на 1965-а. Тогава бях на осемнайсет години и първите девет месеца прекарах в общежитието на колежа. Всички провинциални първокурсници в Колумбийския университет трябваше да живеят в общежитията, но щом семестърът свърши, веднага се преместих в апартамента на Сто и дванайсета западна улица. Там останах през следващите три години чак до момента, когато окончателно се провалих. Като се имат предвид всички превратности, които ми минаха през главата, истинско чудо е, че издържах толкова дълго.

Във въпросния апартамент пребивавах, заобиколен от поне хиляда книги. Първоначално те бяха собственост на вуйчо ми Виктор, който ги беше събирал една по една в продължение на около трийсет години. Даде ми ги точно преди да постъпя в колежа — нещо като прощален подарък. Опитах се да отклоня предложението му, но вуйчо Виктор беше сантиментален и великодушен човек и не ме остави да му откажа.

— Пари не мога да ти дам — рече той, — нито съвет. Вземи книгите. Ще ме зарадваш.

Взех книгите, но през следващата година и половина не отворих нито един от кашоните, в които бяха подредени. Възнамерявах да убедя вуйчо да си ги прибере обратно, а междувременно не исках да им стане нещо.

Както се оказа, кашоните ми свършиха добра работа, когато изпаднах в онази безизходица. Апартаментът на Сто и дванайсета улица не беше обзаведен и вместо да прахосвам пари за неща, които нито исках, нито можех да си позволя, използвах кашоните като „въображаеми мебели“. Това ми приличаше на игра с пъзел: групирах ги във всевъзможни комбинации, като ту ги строявах в редица, ту ги струпвах един върху друг; все ги редях и пререждах, докато накрая заприличаха на истинска покъщнина. Една купчина от шестнайсет броя служеше за подпора на дюшека ми, втора, състояща се от дванайсет — за маса, трета от седем парчета — за столове, други два кашона — за нощни шкафчета и така нататък. Общият ефект беше доста еднообразен, може би поради онова мръсно бозаво, което се виждаше навред, но въпреки това се чувствах горд от проявената изобретателност. Приятелите ми намираха всичко това за малко странно, ала по онова време вече бяха свикнали да очакват чудатости от мен. Помислете си само за удоволствието, обяснявах им аз, да се мушнеш в леглото и да знаеш, че под съня ти почива цялата американска литература на деветнайсети век. Представете си удоволствието да седнеш да се храниш заедно с изкуството на Ренесанса, което надзърта изпод чинията ти. Истината е, че въобще не знаех кои книги в кои кашони са, но навремето много ме биваше да измислям истории, опивах се дори от звука на собствените си изречения, особено когато бяха чиста измислица.

Въображаемата ми мебелировка остана непокътната в продължение на почти цяла година. После, през пролетта на 1967-а, вуйчо Виктор умря. Смъртта му беше тежък удар за мен; в известен смисъл беше най-тежкият удар, който някога съм получавал. Не само защото беше човекът, когото обичах най-много на този свят, но и защото беше моят единствен роднина, единствената ми връзка с нещо по-голямо от самия мен. Без него се чувствах сиротен, сякаш поразен от самата съдба. Ако бях поне малко подготвен за смъртта му, сигурно щях да я преживея по-леко. Но как да бъда подготвен за смъртта на петдесет и двегодишен мъж, който никога не е страдал от нищо? Един прекрасен следобед в средата на април той просто тупна на земята и умря. Оттук нататък животът ми започна да се променя, а аз — да се преселвам в друг свят.

Почти няма какво да ви разкажа за моето семейство. Съставът на действащите лица беше минимален и почти никое от тях не се задържа дълго на този свят. Живеех с майка си, а когато станах на единайсет, тя умря при пътна злополука. Блъсна я автобус, който беше поднесъл в бостънската лапавица. Край мен никога не е имало баща, винаги сме си били само двамата — мама и аз. Това, че тя използваше моминското си име, беше доказателство, че никога не се е омъжвала, но чак след като умря, разбрах, че съм извънбрачно дете. Като малък и през ум не ми е минавало да задавам въпроси за подобни неща. Аз бях Марко Фог, мама — Емили Фог, вуйчо ми от Чикаго — Виктор Фог. Всички бяхме Фог и за мен бе съвсем логично хората от едно семейство да носят едно и също име. Чак по-късно вуйчо Виктор ми обясни, че истинското име на неговия баща било Фогелман, обаче някой в емигрантските канцеларии на остров Елис го скъсил на Фог. Фогел означавало птица, рече тогава вуйчо и това ми хареса — да имам птица, запечатана в името, което нося. Обичах да си представям как някой мой храбър предшественик наистина е умеел да лети. Птица, пореща мъглата, така си мислех, гигантска птица, която лети над океана и не спира, докато не стигне Америка.

Нямам нито една снимка на майка и почти не си спомням как изглеждаше. Когато се опитвам да си я представя, пред мен изниква дребна, тъмнокоса жена с тънки като на дете китки и нежни бели пръсти; тогава изведнъж си спомням, и това се случва често, колко приятно ми беше да ме докосват тези пръсти. Винаги, когато си мисля за нея, я виждам много млада и хубава и това сигурно е било точно така, тъй като тя умря само на двайсет и девет години. Местехме се от квартира на квартира в Бостън и Кеймбридж и, доколкото си спомням, тя работеше в някакво издателство за учебници, въпреки че бях съвсем малък и въобще не съм се интересувал какво е вършела там. Най-добре помня как двамата отивахме заедно на кино (уестърни с Рандолф Скот, „Война на световете“, „Пинокио“), как се настанявахме в мрака на салона, унищожавахме по цяла кофичка с пуканки и си стискахме ръцете. Тя умееше да разказва вицове, а аз се превивах от смях, но това се случваше сравнително рядко — само когато планетите бяха в благоприятно разположение. Много по-често изпадаше в меланхолия или се цупеше, а понякога усещах как направо излъчва тъга, сякаш воюва с необятния си вътрешен хаос. Когато поотраснах, тя все по-често ме оставяше сам у дома под грижите на временно наети гледачки, но много късно, чак след като беше вече мъртва, разбрах какво са означавали тези нейни загадъчни изчезвалия. За съдбата на баща ми обаче бях в пълно неведение — и преди, и след смъртта й. Това беше единствената тема, на която майка ми отказваше да разговаря с мен, а на въпросите ми отвръщаше невъзмутимо: „Умря много отдавна, още преди да се родиш“. И толкоз. В къщата нямаше и следа от неговото пребиваване. Нито снимка, нито дори име. И тъй като нямаше за какво да се заловя, аз си го представях като някаква тъмнокоса версия на Бък Роджърс — космически пътешественик, който е преминал в четвъртото измерение, изгубил се е и не може да намери пътя обратно.

Погребаха майка ми до родителите й в гробището Уестлон, след което отидох да живея с вуйчо Виктор в северната част на Чикаго. Сега вече не си спомням много от този ранен период, но като всяко дете и аз сигурно съм се мотал наоколо, подсмърчал съм, нощем съм се приспивал с плач като някое жално сираче в роман от деветнайсети век. Веднъж една глупачка, позната на Виктор, ни срещна на улицата и когато той ме представи, се разрева, взе да си попива очите с кърпичка и да мънка под носа си, че значи аз съм бил Еминото дете на любовта. Преди това не бях чувал този израз, но тогава ми прозвуча като нещо зловещо, дори злокобно. Когато помолих вуйчо Виктор да ми го обясни, той измисли отговор, който никога няма да забравя. „Всички деца са деца на любовта — така рече, — но го казват само на най-добрите от тях.“

По-големият брат на майка ми беше кльощав, източен ерген на четирийсет и три с нос като човка, който си припечелваше хляба като кларнетист. Като всички от фамилията Фог, и той имаше склонност към безделие и мечтателност, а след пристъпите му на ентусиазъм следваха продължителни периоди на апатия. Започнал обещаващо като член на Кливландския оркестър, но твърде скоро въпросните черти се задълбочили. Взел да се успива и да пропуска репетиции, да се явява на представления без вратовръзка, а веднъж направо проявил наглост, като разказал мръсен виц в присъствието на българския концертмайстор. Уволнили го и взел да се мести от оркестър на оркестър, като всеки следващ имал по-лоша репутация от предишния, и така, докато отново се озовал в Чикаго през 1953-а, но вече примирен с посредствеността на кариерата си. Когато отидох да живея при него през февруари 1958-а, той даваше уроци на начинаещи кларнетисти и свиреше в оркестъра на Хауи Дън „Лунно настроение“ — малка група, която ангажираха за сватби, конфирмации и абсолвентски вечери. Виктор знаеше, че му липсва амбиция, но знаеше също така, че в света има и други неща, освен музиката. Всъщност толкова много неща, че да се чудиш с кое да се заемеш по-напред. Беше от онези хора, които, докато работят едно, винаги мечтаят да направят нещо друго. Затова просто не можеше да изрепетира и една пиеса, без да поспре, за да разреши някоя загнездила се в ума му шахматна задача, както не можеше да изиграе и една партия шах, без да поразсъждава за провала на „Чикаго къбс“. По пътя за игрището размишляваше върху някой второстепенен герой от пиеса на Шекспир, а когато най-сетне се прибереше у дома, не можеше да се зачете в книга за повече от двайсет минути, без нещо да го накара да стане и да посвири на кларнета си. С една дума, където и да се намираше, където и да отидеше, след него винаги оставаше следа от безпорядък, от погрешни шахматни ходове, недовършени игри и недочетени книги.

Иначе беше обичлив човек. При него се хранех с по-лоша храна, отколкото при мама, и апартаментите, в които живеехме, бяха по-мръсни и порутени, но в крайна сметка се оказа, че това са второстепенни неща. Виктор не се преструваше, че е нещо повече от това, което беше. Знаеше си, че бащинството не е за него и затова с мен се държеше не толкова като с дете, колкото като с приятел — като с любим и много близък дребосък. Това отношение задоволяваше и двама ни. Месец след като бях пристигнал, ме научи да играем на измислени страни — въображаеми светове, в които не важаха законите на природата. Някои от по-сполучливите усъвършенствахме в продължение на седмици, а начертаните от мен карти закачвахме на почетно място над кухненската маса. „Земя на мигащата светлина“ се казваше една от тях, друга беше „Царството на еднооките“. Като се имат предвид трудностите, с които действителността изпълваше живота и на двама ни, става ясно защо толкова държахме да се откъсваме от нея колкото е възможно по-често.

Скоро след като пристигнах в Чикаго, вуйчо Виктор ме заведе да гледаме филма „Осемдесет дни около света“. Главният герой в този разказ, разбира се, се казваше Фог и от онзи ден нататък вуйчо Виктор започна да ме нарича на галено Филеас — таен спомен за необикновения миг, когато, както той се изрази „се видяхме на екрана“. Вуйчо Виктор много обичаше да съчинява сложни и неправдоподобни теории за нещата от живота и никога не се умори да тълкува съкровищата от смисъл, скрити в моето име. Марко Станли Фог. Според него, това име доказвало, че пътешествията са в кръвта ми, че съдбата ще ме отведе в далечни кътчета на планетата, където човешки крак не е стъпвал. Марко, без съмнение, идваше от Марко Поло, първият европеец, посетил Китай; Станли пък идваше от онзи американски журналист, който бе тръгнал по следите на доктор Ливингстън и го бе открил „в най-черното сърце на Африка“; а Фог бе свързано с Филеас, мъжът, обиколил света за по-малко от три месеца. Това, че майка ми беше избрала името Марко единствено защото го харесваше, нямаше никакво значение, още по-малко пък това, че Станли бе чисто и просто името на дядо ми или че Фог се дължеше на случайното хрумване на полуграмотен американски чиновник. Вуйчо Виктор откриваше смисъл там, където той не съществуваше за никой друг, а после много ловко успяваше да му придаде тайнственост. Истината е, че ми харесваше да ме обсипва с внимание, и макар да знаех, че приказките му са въздух под налягане, една част от мен вярваше на всяка негова дума. Номинализмът на Виктор ми помогна да оцелея през трудните първи седмици в новото ми училище. Най-простото нещо е да атакуваш името на човека, а Фог с лекота се поддава на стотици спонтанно хрумнали извращения: например Фаг^[1] и Фрог^[2], а заедно с това дава повод и за безброй метеорологични отпратки^[3], като Снежко, Марко Лапавицата, Пръска дъжд, Дъжка пръс и подобни. Щом изчерпаха възможностите на фамилията ми, веднага насочиха вниманието си към малкото ми име. О-то в края на Марко така биеше на очи, че от само себе си подсказваше епитети като Дъмбо, Джърко, Мъмбо Джъмбо^[4], но това, до което се стигна, надмина всички очаквания. Марко стана Марко Поло; Марко Поло се превърна в блуза поло; блузата поло се преобрази в пола; полата — в лайна — зашеметяваща поредица от безмилостни находки, които, всеки път, когато ги чувах за пръв път, ме слисваха. Както и да е, преживях някак си това покръстване в ежедневието на училищния живот, ала то остави у мен усещане за безкрайната крехкост на името ми. Това име беше така силно свързано с представата ми за мен самия, че изпитвах желание да го предпазя от по-нататъшни изопачавания. Когато станах на петнайсет години, започнах да се подписвам с М. С. Фог, подражавайки на претенциозния начин, по който се подписваха боговете на съвременната литература, като в същото време се наслаждавах на факта, че инициалите ми препращат и към манускрипт. Вуйчо Виктор сърдечно приветства промяната в подписа ми. „Всеки човек е автор на собствения си живот“ — отсече той. — „Книгата, която пишеш, не е довършена. Следователно, тя се нарича манускрипт. Какво по-подходящо от това?“ Полека-лека Марко изчезна напълно от публична употреба. За вуйчо ми си бях Филеас, а когато дойде време да вляза в колеж, за всички останали бях Ем Ес. Неколцина умници подхвърлиха, че това са инициалите и на една болест^[5], но аз вече приемах на драго сърце всякакви асоциации и иронични подмятания по мой адрес. Когато срещнах Кити Лу, тя ми измисли няколко други прякора, но те представляваха, така да се каже, нейна частна собственост и аз с удоволствие ги одобрих: например Фоги, който използваше само в по-специални случаи, и Сирано, причините за който ще станат известни по-нататък. Ако вуйчо Виктор беше доживял да я види, със сигурност щеше да се зарадва на факта, че Марко все пак, по своя си дребен начин е успял да стигне до Китай.

Уроците по кларнет не вървяха много добре (все въздух не ми стигаше, а и устните ми проявяваха нетърпение), затова много скоро успях да се отърва от тях. Бейзболът се оказа далеч по-силен магнит и на единайсет години вече бях едно от онези кльощави американски хлапета, които никъде не мърдат без бейзболната си ръкавица, като непрекъснато блъскат с десния си юмрук в лявата длан. Бейзболът ми помогна да преодолея и някои препятствия в училище, а когато още през пролетта ме приеха в местния юношески отбор, вуйчо Виктор идваше на почти всички мачове да ме окуражава. През юли 1958-а обаче, се наложи спешно да се преместим в Сейнт Пол, Минесота („рядка възможност“ — така рече вуйчо Виктор, намеквайки за някаква работа, която му предложили като учител), но още на следващата година отново се върнахме в Чикаго. През октомври Виктор купи телевизор и ми разреши след училище да си стоя вкъщи и да гледам бейзбол. Тогава видях как „Уайт сокс“ изгубиха световното първенство в шест мача. Това беше годината на Ърли Уин, на „Давай сокс!“, на Уоли Мун и неговите звездни попадения. Ние викахме за Чикаго, иска ли питане, ала тайничко се радвахме, когато онзи с рунтавите вежди им го заби окончателно в последната игра. Още със започването на следващия сезон се обявихме за фенове на „Чикаго къбс“: вечните кутсузлии „Къбс“ — отборът, който беше пленил душите ни. Виктор беше възторжен привърженик на дневния бейзбол и смяташе, че дъвчещият крал е извършил истински морален подвиг, като не се подал на тази перверзия, мачовете да се играят на изкуствено осветление. „Когато аз отивам на мач — твърдеше Виктор — единствените звезди, които искам да виждам, са онези на игрището. Това е спорт на слънцето и потните екипи. Играе се, когато колесницата на Аполон е в своя апогей! И голямата топка гори нажежена в американското небе!“ През онези години обсъждахме надълго и нашироко играчи като Ърни Банкс, Джордж Олтман и Глен Хоби. Хоби беше неговият най-голям любимец, но придържайки се към собствените си схващания за нещата от живота, вуйчо ми обяви, че от него питчър няма да излезе, тъй като самото му име издавало непрофесионализъм. Ето, точно такива шантави хрумвания представляваха търговската марка на вуйчовия хумор. И тъй като вече се бях пристрастил към остроумията му, успях да проумея и защо трябва да се казват със сериозна физиономия.

Много скоро след като навърших четиринайсет години, броят на обитателите у дома се увеличи на трима. Дора Шамски, по баща Кан, беше едра четирийсет и няколко годишна вдовица с екстравагантна изрусена грива и задник, здраво пристегнат с ластичен колан. Преди шест години, след смъртта на господин Шамски, постъпила на работа като секретарка в статистическия отдел на „Мидамерикан лайф“. Срещнала вуйчо Виктор в танцувалния салон на хотел „Федърстън“, където оркестърът „Лунно настроение“ бил нает да се грижи за музикалното забавление по време на новогодишните джамборета. След едно шеметно ухажване, двамата нанизаха халките си през март. Лично аз не виждах нищо лошо в това и гордо изиграх ролята на шафер по време на брачната церемония. Ала щом тупурдията отшумя, с болка забелязах, че новата ми леля не се смее от сърце на шегите на Виктор, и започнах да се чудя дали това не издава известна тъпота или поне липса на бърз ум, не предвещаваща нищо добро за бъдещето на съюза им. Много скоро обаче научих, че съществуваха две Дори. Едната беше енергична, властна, рязка, сърдита, същинска мъжкарана, която вилнееше из къщата с ефрейторска експедитивност, същински крепостен вал с пришита усмивка, всезнайко и безпардонен шеф. Докато другата Дора беше пияница и флиртаджийка, сантиментална ревла, мрънкаща оплаквачка и чувствена харпия, която се мъкнеше по розов пеньоар, падаше си по чашката и бълваше махмурлука си направо върху пода в кухнята. От двете, далеч за предпочитане беше втората, макар и само заради нежността, която като че ли проявяваше към мен в такива моменти. Иначе Дора чашкаджийката представляваше истинска загадка, която не бях в състояние да разреша, защото под влиянието на тези нейни пристъпи Виктор ставаше мрачен, необщителен и нещастен, а от всичко на света най-много мразех да го гледам как страда. Виктор се справяше с трезвата и вечно недоволна Дора, но пиянството й го докарваше до гняв и ожесточеност, в които, според мен, имаше нещо неестествено, защото не подхождаха на истинското му аз. Така че доброто и злото бяха в непрекъснат двубой. Когато Дора беше добра, Виктор ставаше зъл; когато Дора беше зла, Виктор ставаше добър. Добрата Дора провокираше лошия Виктор, а Виктор се превръщаше в добряк, само когато Дора започваше да се заяжда и злобее. В продължение на повече от година бях в плен на тази адска машина.

За щастие, вложеният в бостънската автобусна компания капитал разреши проблема. Според изчисленията на Виктор парите щяха да стигнат точно да ме издържа четири години в колеж плюс малко скромни средства за харчлък, плюс нещичко отгоре, колкото да ми помогне да навляза в така наречения истински живот. През първите няколко години той ревностно пазеше сумата непокътната. Хранеше ме от собствения си джоб и го правеше с удоволствие, защото се гордееше с отговорността, която бе поел, и с това, че не бе посегнал на заделената сума, нито дори на малка част от нея. След появата на Дора обаче, Виктор промени своя план. Първо изтегли лихвата, която се беше натрупала върху цялата сума, после малко от главницата, и после ме записа в едно частно училище — интернат в Ню Хампшър, като смяташе, че по този начин ще смекчи ефекта от сбърканите сметки. Защото, мислеше си той, след като се оказа, че Дора не е майката, с която се беше надявал да ме зарадва, защо поне да не потърси друго решение? Жалко, разбира се, за изтеглените суми, но просто нямаше как. Изправен през избора „сега или после“, той винаги избираше сега — то и като се има предвид, че целият му живот кръжеше около тази дилема, съвсем естествено бе, че и този път ще предпочете настоящето.

Изкарах три години в Мъжката академия в Анселм. Когато след втората година се върнах у дома, Виктор и Дора вече се бяха разбрали, че трябва да се разделят, но тъй като нямаше смисъл да сменям отново училището си, веднага след края на лятната ваканция се отправих към Ню Хампшър. Начинът, по който Виктор ми описа развода, бе доста неясен, така че вече никога няма да узная точно какво се беше случило. Подхвърли нещо за липсващи банкови сметки и изпочупени сервизи, но спомена и името на някакъв мъж — Джордж, ала така, че не ми стана много ясно той замесен ли беше или не. Не настоях обаче за повече подробности, тъй като след края на историята Виктор като че ли изпитваше по-скоро облекчение, отколкото ужас от предстоящата самота. Беше оцелял след всички брачни битки, но не се бе отървал без рани, които бяха оставили видими белези по него. Имаше доста смачкан и неугледен вид (липсващи копчета, мръсни яки, протрити маншети) и дори шегите му звучаха тъжно и язвително. Тези признаци бяха достатъчно обезпокоителни, но аз се тревожех повече от промените във физическото му състояние. Взе да се спъва доста често (поради някакво загадъчно омекване на коленете), непрекъснато се блъскаше в мебелите, като че забравяше къде се намират. Знаех, че животът му с Дора си бе взел своята дан, но все ми се струваше, че има и още нещо. Тъй като не исках да се поддавам на излишна тревога, успях да се самонавия, че неприятностите му идват не толкова от тялото, колкото от психическото му състояние. Може би съм бил прав, ала сега, като мислено се връщам назад, трудно ми е да си представя, че симптомите, които забелязах за пръв път през онова лято, нямат връзка със сърдечния удар, довършил го три години по-късно. Самият Виктор дума не проронваше, само тялото му говореше, но с някакъв код, който нямах нито възможностите, нито дори усещането, че трябва сам да разгадая.

Когато се върнах в Чикаго през Коледната ваканция, кризата като че беше отминала. Виктор до голяма степен бе възвърнал духа си и веднага се зае да крои велики планове за бъдещето. През септември той и Хауи Дън бяха разтурили оркестъра „Лунно настроение“ и основали нова група заедно с трима по-млади музиканти — на барабаните, пианото и саксофона. Наричаха се „Лунни хора“ и изпълняваха почти само собствени парчета. Виктор пишеше текстовете на песните, Хауи композираше музиката, а пееха и петимата. „Край на старите шлагери — ми заяви Виктор, когато пристигнах. — Край на танцовите мелодии. Край на пиянските сватби. Сбогом на аматьорските изпълнения, влизаме в голямата музика“. Нямаше никакво съмнение, че бяха успели да направят нещо оригинално и когато на следващата вечер отидох да ги видя, установих, че песните им са наистина изключителни — пълни с хумор и много дух, един доста весел и жизнерадостен хаос от звуци, който се подиграваше на всичко — от политиката до любовта. В текстовете на Виктор имаше нещо закачливо, мелодично и привидно лековато, но в същността си те по-скоро напомняха за прозата на Суифт. Нещо като Спайк Джоунс и Шопенхауер, ако такава комбинация въобще е възможна. Хауи беше успял да издейства за „Лунните хора“ ангажимент в един от централните клубове на Чикаго и те свиреха там всяка събота и неделя от Деня на благодарността до Свети Валентин. След като завърших гимназия и се върнах в Чикаго, петимата вече планираха турне. Дори се чу дума, че ще записват плоча с една компания в Лос Анджелис. И точно тук книгите на вуйчо Виктор влизат в разказа като действащи лица. Турнето му започваше в средата на септември и той нямаше никаква представа докога ще отсъства.

Беше късна вечер, оставаше по-малко от седмица, преди да потегля за Ню Йорк. Виктор седеше в креслото си до прозореца, пафкаше една след друга от пакетчето цигари „Роли“ и отпиваше шнапс от малка ракиена чашка. Аз се бях проснал на канапето и щастливо витаех в собственото си опиянение от бърбън и цигарен дим. Цели три-четири часа седяхме, без да говорим за нещо определено. В един момент разговорът ни съвсем замря и двамата се усамотихме в безмълвието на собствените си мисли. Вуйчо Виктор дръпна още веднъж от цигарата си, хвърли ми един поглед, докато димът се заизвива нагоре покрай бузата му, и угаси фаса в любимия си пепелник — сувенир от Световното изложение през 1939-а. Докато ме съзерцаваше разнежено през димната завеса, отпи от чашката си, млясна с устни и въздъхна дълбоко.

— Ето че стигнахме до най-трудната част — рече той. — Раздялата, сбогуването, прощалните думи. Да вдигаме лагера, както казват в уестърните. Дори и ако не ти се обаждам често-често, Филеас, трябва да помниш, че винаги ще си в мислите ми. Бих искал да знам къде ще бъда, но ето че различни светове ни примамват и лично аз се съмнявам дали ще се стигне до писане на писма.

Вуйчо Виктор замълча, за да запали цигара и тогава, докато държеше лумналата кибритена клечка, забелязах, че ръката му трепери.

— Никой не знае колко ще продължи всичко това — подхвана той, — но Хауи храни големи надежди. Засега заявките ни за участие са огромни. Няма съмнение, че ще последват и нови. Колорадо, Аризона, Невада, Калифорния. Поемаме на Запад, хвърляме се презглава в пустинята. Сигурно ще бъде интересно, така си мисля, независимо какво ще се получи в крайна сметка. Представяш ли си — групичка градски контета сред каубои и индианци. Аз обаче си мечтая да видя онези огромни открити пространства и да свиря под небето на пустинята. Кой знае, там може да ме осени и някоя неподозирана истина?

Вуйчо Виктор се изсмя, сякаш в знак на пренебрежение към сериозността на собствената си мисъл.

— Работата е там — продължи той, — че при тези огромни разстояния, които ни предстои да пропътуваме, не бива да нося почти никакъв багаж. Трябва да се отърва от едни предмети, други — да раздам, трети — да хвърля на боклука. Тъй като не мога да понеса мисълта, че ще изчезнат завинаги, реших да ги предам на теб. На кой друг бих могъл да се доверя в края на краищата? Кой друг може да продължи традицията? Започвам от книгите. Да, да, всички до една. Що се отнася до мен, това е най-подходящият момент. Когато ги преброих днес следобед, оказа се, че имам хиляда четиристотин деветдесет и два тома. Невероятна цифра, нали? Защото напомня за Колумб и откриването на Америка, а университетът, в който отиваш, също носи името на Колумб. Някои от тези книги са големи, други — малки, едни са дебели, други — тънки, но всички те съдържат думи. Ако прочетеш тези думи, може би ще помогнат на образованието ти. Не, не, не искам и да чуя за това. Нито гък! Щом се настаниш в Ню Йорк, ще поръчам да ти ги изпратят. Ще си запазя само едно томче на Данте. Всичко останало е твое. След книгите идва ред на шаха с дървените фигури. Аз ще взема пластмасовия с магнитчетата, а дървеният остава за теб. Следва кутията за пури с автографите на бейзбол ни знаменитости. Там са подписите на почти всички играчи от отбора на „Чикаго къбс“ от последните двайсет години, на няколко по-големи звезди и на много от по-дребните светила от цялата лига. Мат Бате, Мемо Луна, Рип Рипълски, Пътси Кабальеро, Дик Дрот. Самата неизвестност на тези имена би трябвало да ги обезсмърти. Най-накрая идва ред на различни вехтории, дрънкулки, украшения и ненужни дреболии. Сувенирните пепелници от Ню Йорк, от Сан Антонио и битката при Аламо, плочите ми на Хайдн и Моцарт, които записах с Кливланлския оркестър, семейният албум със снимки, грамотата, която получих като малък, когато взех първа награда на щатския музикален конкурс. Това, ако можеш да повярваш, се случи през 1924-а — много, много отдавна. И най-накрая искам да ти дам моя спортен костюм от туид, който преди няколко зими купих от „Луп“. Няма да ми трябва по онези места, където отивам, а е ушит от най-фина шотландска вълна. Само два пъти съм го слагал, а ако го дам в Армията на спасението, сигурно ще се озове на гърба на някой мърляв алкохолик от крайните квартали. По-добре е ти да го вземеш. С него ще имаш по-изискан вид, а няма нищо лошо в това да изглеждаш добре, нали така? Утре сутринта първата ни работа е да отидем до шивача, за да го отземе, където трябва.

Значи, това го оправихме. Книгите, шаха, автографите, джунджуриите, костюма. Сега, когато се отървах от собственото си царство, вече се чувствам доволен. Какво си ме зяпнал? Знам какво върша и много се радвам, че го свърших. Ти си добро момче, Филеас. Където и да бъда, винаги ще мисля за теб. Засега пътищата ни се разделят. Но рано или късно ще се срещнем отново, сигурен съм. Накрая нещата винаги се оправят, ще видиш, всичко си идва на мястото. Всичко се подрежда. Деветте кръга. Деветте планети. Деветте удара в бейзбола. Нашите девет живота. Помисли си само. Броят на съответствията е безкраен. Но стига приказки за тази вечер. Става късно и сънят ни зове. Ела, дай ръка. Да, точно така, здраво, силно стискане. Така обичам. Сега се здрависай. Точно така, за сбогом. С това здрависване ще изчакаме края на времето.

На седмица-две вуйчо Виктор ми изпращаше по една пощенска картичка. Обикновено бяха лъскави, цветни изгледи като за туристи: залез на фона на Скалистите планини, рекламни снимки на крайпътни мотели, големи кактуси и родео, старовремско ранчо, пригодено за летовници, запустели градове и панорамни снимки на пустинята. Понякога имаше и поздрави, обрамчени от примката на ласо, а веднъж дори муле, което казваше в балон изписан над главата му: „Поздрави от Сребърното дере“. Посланията на гърба бяха кратки, загадъчни драскулки, набързо изписани с неразбираемия му почерк, но аз и без това не жадувах за вести от вуйчо, а по-скоро само за някакъв знак от време на време, че е жив. Истинското удоволствие беше в самите картички и колкото по-глупави и вулгарни бяха те, толкова повече им се радвах. При всяко получаване на картичка в пощенската кутия, имах чувството, че двамата си разменяме някаква лично наша шега и дори стигнах дотам, че най-хубавите от тях (снимка на празен ресторант в Риноу, дебелана, яхнала кон в Шайен) ги закачих на стената над леглото си. Съквартирантът ми разбираше смисъла на празния ресторант, но дебеланата на кон го озадачаваше. Обясних му, че тя някак странно прилича на Дора, бившата жена на вуйчо ми. А като имаме предвид какви неща се случват в този свят, добавих, нищо чудно въпросната дебелана да се окаже самата Дора.

Тъй като вуйчо никъде не се задържаше дълго, не можех да отговарям на картичките му. В края на октомври му написах писмо от девет страници, в което описвах угасването на електричеството в Ню Йорк (самият аз се случих в един асансьор заедно с двама приятели), но го изпратих чак през февруари, когато „Лунните хора“ бяха започнали триседмично турне в Тахо. Въпреки че не смогвах да пиша често, успявах да поддържам духовна връзка с него, като носех костюма му. По онова време костюмите не бяха на мода сред студентите, но аз се чувствах добре в неговия и тъй като по обясними причини нямах друг дом, въобще не го свалях от гърба си. Носех го всеки божи ден от началото до края на годината. В моменти на стрес и потиснатост за мен бе голяма утеха да се чувствам обвит в топлината на вуйчовата дреха, а понякога дори си въобразявах, че костюмът ме крепи и че ако не го нося, тялото ми ще се разпадне на съставните си чаркове. Той ми служеше като защитна ципа, като втора кожа, която ме пазеше от ударите на живота. Сега, когато мислено се връщам към онези дни, виждам какъв чудак съм изглеждал в хорските очи: кльощав, рошав, напрегнат младеж, който очевидно не е в крак с останалата част от света. Но истината е, че не желаех да съм в крак със света. Състудентите ми гледаха на мен като на чешит, но това въобще не ме засягаше. Бях възвишеният интелектуалец, свадливият и своенравен бъдещ гений, вечно нацупеният Малволе, който винаги страни от стадото. И досега се изчервявам, като се сетя как се перчех навремето. Бях някаква гротескна амалгама от свенливост и арогантност, като ту изпадах в дълги, неловки мълчания, ту ме обземаха пристъпи на шумна необузданост. Понякога ме прихващаше нещо и по цели нощи не излизах от баровете, пушех и пиех като самоубиец, рецитирах стихове на незначителни поети от шестнайсети век, подмятах неясни забележки на латински по адрес на средновековни философи и въобще вършех какво ли не, само и само да направя впечатление на приятелите си. Осемнайсет години е ужасна възраст и докато се мотаех насам-натам с убеждението, че съм някак по-зрял от връстниците си, истината беше, че просто бях открил по-различен начин да изживея младостта си. Костюмът бе повече от всичко друго знакът на моята същност, емблемата на това как желаех да бъда възприеман от другите. Обективно погледнато, нямаше нищо лошо в костюма. Беше от тъмнозелен туид на дребни карета с тесни ревери — здрава, добре ушита дреха — но след няколко месеца постоянно носене доби неугледен вид и увисна на кльощавата ми фигура като смачкана, позакъсняла мисъл, като натежал от смут вълнен плат. Разбира се, онова, което приятелите ми не знаеха, бе, че си имах свои сантиментални причини да го нося. Зад позата ми на свободомислещ интелектуалец се криеше копнеж по вуйчо и в случая кройката на дрехата нямаше никакво значение. Ако Виктор ми беше подарил лилав костюм с дълъг жакет като от миналия век, без съмнение и него щях да нося по същия начин, както и туида.

Когато през пролетта семестърът свърши, съквартирантът ми предложи през следващата учебна година отново да наемем апартамент заедно. Отказах му. Много харесвах Цимър (всъщност той беше най-добрият ми приятел), но след четири години, прекарани в съквартирантство и обществени спални, не можах да устоя на изкушението да поживея сам. Намерих си квартира на Сто и дванайсета западна улица и на 15 юни се преместих там. Пристигнах с багажа си броени минути преди двама здравеняци да докарат седемдесетте и шест кашона с книгите на вуйчо Виктор, които бяха престояли на склад цели девет месеца. Апартаментът всъщност беше гарсониера на петия етаж в сграда с огромен стар асансьор и се състоеше от средна по големина стая, кухненски бокс в югоизточния ъгъл, килер, баня и два прозореца, които гледаха към малка задна уличка. Гълъби пърхаха с криле и гукаха на перваза, а долу на земята се мъдреха шест очукани боклукчийски кофи. Вътре беше мрачно, въздухът бе обагрен в сивота и дори в най-ярките слънчеви дни едва просветляваше. Отначало сърцето ми се свиваше, малки бучки страх засядаха в гърлото ми, защото се боях да живея сам, но много скоро едно удивително откритие ме приобщи към мястото и ме накара да го заобичам. Беше втората или третата нощ в новото ми жилище, когато съвсем случайно се озовах между двата прозореца и малко под остър ъгъл към този от лявата ми страна. Бавно преместих поглед към него и ето че зърнах светъл процеп между двете сгради. Всъщност гледах към Бродуей — към най-кратката и умалена част от Бродуей, където се виждаше един невероятен неонов надпис — пламтяща факла от розови и сини букви, които изписваха думите ЛУНЕН ДВОРЕЦ. Сетих се, че това е надписът на китайския ресторант в края на пряката, ала силата, с която тези букви ме връхлетяха, удави в себе си всякакви практически обяснения и асоциации. Същински вълшебни букви, увиснали в мрака като послание от самото небе. ЛУНЕН ДВОРЕЦ. Веднага си припомних вуйчо Виктор и неговия оркестър и в същия този пръв, ирационален миг страховете ми изчезнаха. Никога преди това не бях изпитвал нещо толкова внезапно, чисто и неподправено. Голата мръсна стая се преобрази в убежище на вътрешния ми свят, в пресечна точка на странни поличби и загадъчни, произволни и необясними случки. Продължих да зяпам надписа „Лунен дворец“ и полека-лека проумях, че съм се настанил точно където трябва, че ми е било писано да живея именно в този малък апартамент.

През лятото работих на половин работен ден в една книжарница, обикалях кината и ту се влюбвах, ту разлюбвах едно момиче на име Синтия, чието лице отдавна се е изтрило от паметта ми. Взех да се чувствам все по-добре и по-уютно в новото си жилище и когато през есента лекциите отново започнаха, аз се впуснах в неистови среднощни запои с Цимър и цялата банда, отдадох се на любовни похождения и дълги съвършено безмълвни угощения с книги и учебници. Много по-късно, когато мислено се върнах към тези дни и ги погледнах от дистанцията на годините, установих, че те са били един от най-плодотворните периоди в живота ми.

Точно тогава навърших двайсет и броени седмици след това получих дълго, доста непонятно писмо от вуйчо Виктор, написано с молив на гърба на жълти абонаментни бланки за Хумболдовата енциклопедия. От прочетеното успях да разбера, че „Лунните хора“ са преживели тежки времена и след като дълго време ги спохождал само лошият късмет (прекъснати ангажименти, спукани гуми, пияница, който счупил носа на саксофониста им), групата най-накрая се разпаднала. От ноември насам вуйчо Виктор живеел в Боиз, Айдахо, където си намерил временна работа, като продавал енциклопедии от врата на врата. Но и там нещата не вървели и за пръв път от години насам, всъщност откакто го познавах, долових нотка на поражение в думите му. „Заложих дори кларнета си — гласеше писмото, — банковата ми сметка е на нула, а жителите на Боиз не проявяват никакъв интерес към енциклопедии.“

Изпратих му пари, а после и телеграма, в която настоявах веднага да се върне в Ню Йорк. Отговорът на Виктор пристигна след няколко дни — благодареше ми за поканата. Щял да приключи с делата си в края на седмицата, така пишеше, след което да се метне на първия автобус и да дойде. Сметнах, че трябва да се появи във вторник или най-късно в сряда. Но сряда дойде и си замина, а от Виктор — ни вест, ни кост. Изпратих му втора телеграма, но този път отговор не се получи. Възможните беди, които биха могли да го сполетят, ми се струваха безкрайни. Представях си всичко, което можеше да се случи на човек между Боиз и Ню Йорк и ето че американският континент ненадейно се преобрази в необятна зона на опасности, в пагубен кошмар от клопки, капани и лабиринти. Опитах се да вляза във връзка със собственика на сградата, в която Виктор беше живял, но доникъде не стигнах, след което от немай-къде се обадих в полицията в Боиз. Най-внимателно обясних по телефона на сержанта — мъж на име Нийл Армстронг — за какво става дума. На следващия ден сержант Армстронг се обади да ми съобщи, че вуйчо Виктор бил намерен мъртъв в стаята си на Дванайсета северна улица — облечен с палто, отпуснат в креслото, пръстите на дясната му ръка стискали недосглобен кларнет. До вратата имало два куфара. Претърсили стаята, но не намерили нищо нередно. Според предварителните медицински заключения най-вероятната причина за смъртта била сърдечен удар.

— Лош късмет, момчето ми — додаде сержантът. — Много съжалявам.

Още на следващата сутрин отлетях към Западното крайбрежие, за да уредя формалностите. Първо идентифицирах тялото на Виктор в моргата, платих му дълговете, подписах необходимите документи и формуляри и подготвих всичко за пренасянето на тялото до Чикаго. Собственикът на погребалното бюро в Боиз беше отчаян от състоянието на трупа, защото след като беше престоял в апартамента почти цяла седмица, вече не можеше да бъде издокаран както трябва.

— На ваше място — каза ми той, — не бих очаквал чудеса.

Уредих погребението по телефона, свързах се с един-двама приятели на Виктор (Хауи Дън, саксофонистът със счупения нос, и няколко бивши негови ученици), с неохота направих опит да осведомя и Дора (но не можах да я открия), след което придружих ковчега обратно до Чикаго. Погребаха Виктор до мама и докато стояхме край гроба и наблюдавахме как нашият приятел потъва в земята, небето не спря да ни обстрелва с едър като сачми дъжд. След това се качихме на колите и отидохме в къщата на Дън в Северната част, където госпожа Дън ни беше приготвила скромна гощавка със студени меса и гореща супа. През последните четири часа нито за миг не спрях да плача и затова, щом пристигнахме, заедно с храната на бърза ръка обърнах пет-шест бърбъна. Това значително ободри духа ми и след около час се разпях на висок глас. Хауи седна на пианото и ето че настана шумно веселие. След това повърнах на пода и това развали магията. В шест часа се сбогувах с любезните домакини и залитайки, поех в дъжда. Дълго се шлях слепешката, може би два-три часа, повърнах още веднъж в някакъв вход, харесах си една кльощава пъстроока проститутка на име Агнес, която киснеше с чадър в ръка под неоновото осветление на улицата. Придружих я до стаята й в хотел „Елдорадо“, дръпнах й една лекция върху поемите на сър Уолтър Роли^[6], след това, докато се събличаше и разтваряше крака, взех да й пея приспивни песнички. Нарече ме смахнат, но след като й дадох сто долара, се съгласи да остане с мен през цялата нощ. Аз обаче спах лошо и в четири сутринта се измъкнах от леглото, навлякох мокрите си дрехи и взех такси към летището. В десет часа бях в Ню Йорк.

В крайна сметка не скръбта се оказа моят проблем. Скръбта май беше първопричината, но много скоро тя отстъпи пред нещо друго — нещо далеч по-осезателно, по-предвидимо като ефект и по-страшно с оглед разрухата, която бе в състояние да причини. Цяла поредица от фактори се задейства от само себе си и в един момент започнах да се въртя неуверено, да обикалям във все по-големи и по-големи концентрични кръгове около себе си, докато най-накрая излетях от орбитата си.

Истината е, че положението с парите се влошаваше с всеки изминал ден. От известно време започнах да си давам сметка за това, докато преди заплахата като че ли ме грозеше отдалеч и гледах да не й обръщам много внимание. След смъртта на вуйчо Виктор обаче и след хилядите долари, похарчени през тези ужасни дни, бюджетът, с помощта на който трябваше да завърша колежа, се стопи до шушка. Положението беше такова, че трябваше да направя нещо, за да възстановя сумата, иначе край на образованието. Изчислих, че ако продължавам да харча със сегашното темпо, парите ми ще свършат във втори курс през месец ноември. И като казвам ще свършат, значи до дупка — до последното пени.

Първото ми хрумване бе да напусна колежа, но след като премислих ден-два, реших, че това не е добра идея. Бях обещал на вуйчо да завърша и тъй като него вече го нямаше, за да одобри новите ми планове, сметнах, че няма да е редно да се отметна от дадената дума. На всичкото отгоре стоеше и въпросът с военната служба. Ако напуснех колежа сега, студентското ми разрешително за отсрочка щеше да бъде анулирано, а мен никак не ме блазнеше мисълта да поема из джунглите на Азия и там да намеря преждевременната си смърт. Значи трябваше да остана в Ню Йорк и да продължа образованието си в Колумбийския университет. Това беше разумно решение, точно така трябваше да направя. След такова обещаващо начало би трябвало с лекота да продължа да действам съвестно и разумно. За хора в моето положение съществуваха всякакви възможности — стипендии, студентски заеми, програми за съчетаване на учение с работа, — но започнех ли да ги обмислям, всички ми се струваха отвратителни. Връхлиташе ме нещо като внезапен, неволен и непреодолим пристъп на гадене. Бързо си дадох сметка, че не желая да участвам в подобни начинания, и затова ги отхвърлих — категорично и презрително, като много добре си давах сметка, че саботирам собствената си надежда да оцелея в тази криза. Всъщност оттогава насетне повече нищо не направих, за да си помогна, пръста си не помръднах. Един Господ знае защо постъпих така. По онова време си измислях хиляди причини, но в крайна сметка май всичко се свеждаше до обзелото ме отчаяние. Бях отчаян и пред лицето на толкова много несгоди усещах, че трябва да предприема нещо драстично. Исках да плюя на света, да извърша възможно най-щурото нещо. С целия плам и идеализъм на млад човек, твърде много размишлявал върху нещата от живота и прочел твърде много книги, реших, че не трябва да правя нищо, че ще действам, като самоотвержено се откажа от всяко действие. Чиста проба нихилизъм, издигнат до нивото на естетическо житейско кредо. Щях да превърна живота си в произведение на изкуството, да стана жертва на такива изтънчени парадокси, че всяка вдишана глътка въздух да има вкуса на собствената ми орисия. Знаменията предвещаваха пълно затъмнение и докато търсех какво още да прочета, представата за мрака постепенно се стаи в мен и ме прелъсти със своята простота. Не, и пръста си нямаше да помръдна, за да осуетя неизбежното, още по-малко пък щях да се втурна да го приветствам. Щом животът можеше да продължи както преди, макар и само засега, — толкоз по-добре. Ще бъда търпелив и държелив. Вече знаех какво ме чака и дали щеше да стане днес или утре нямаше никакво значение, защото все едно щеше да стане. Пълно затъмнение. Звярът е убит, вътрешностите му са разчетени. Луната ще затъмни слънцето и в този миг аз ще изчезна. Ще остана без пукната пара, поплавък от плът и кости без един цент на мое име.

Точно тогава започнах да чета книгите на вуйчо Виктор. Две седмици след погребението наслуки издърпах един от кашоните, внимателно разрязах лепенките с нож и изчетох всичко, което се съдържаше в него. Оказа се странна смесица, събрана на едно място без ясна подборка или цел. Имаше романи, имаше и пиеси, исторически книги, книги за пътешествия, наръчници по шах, детективски разкази, научна фантастика и философски произведения — пълен хаос на печатното слово. Това не ме смути. Изчетох всички заглавия — до последното — без да се мъча да давам преценки. Всяка книга ми изглеждаше равностойна на следващата, всяко изречение — съставено от необходимия брой думи и всяка дума — поставена точно на мястото си. Реших, че ето така ще жалея моя покойник вуйчо Виктор — като отворя всички кашони един подир друг и изчета всички книги една подир друга. Поставих си задачата и нямаше да мирясам, докато не я изпълня.

Всеки кашон съдържаше хаоса, който цареше в първия — миш-маш от качествена и масова литература, купища еднодневки сред тежката класика, оръфани меки корици, притиснати от луксозни издания, комерсиални заглавия, наместили се между Джон Дън и Толстой. Вуйчо Виктор така и не беше успял да организира библиотеката си в нещо по-систематизирано. Всеки път, когато купувал книга, я слагал на рафта до предишната. Полека-лека редиците растели и с течение на времето изпълвали все повече и повече пространство. Именно в този ред книгите бяха влезли в кашоните. Ако не друго, то хронологията беше спазена. Според мен това бе съвършеното подреждане. Всеки път, когато се случеше да разгърна книга, навлизах в отделен сегмент от живота на моя вуйчо, в точно определен период от дни, седмици или месеци, и усещането, че се намирам в същото духовно пространство, в което някога е бил и той, беше голяма утеха за мен — да четеш същите думи, да преживяваш същите истории, може би дори да ти хрумват същите, провокирани от четивото мисли. Все едно да следваш маршрут на едновремешен изследовател, да вървиш по стъпките му, да покоряваш девствени земи, да се движиш на запад заедно със слънцето, да следваш светлината, докато угасне. Тъй като кашоните не бяха нито номерирани, нито надписани, нямаше как да знам предварително в кой период ми предстои да навляза. Пътуването се състоеше от кратки, дискретни, спорадични излети. От Бостън до Ленъкс, например. От Минеаполис до Сиукските водопади. От Кеноша до Солт Лейк Сити. Това, че трябваше да прескачам по картата въобще не ме притесняваше. В крайна сметка нали всички бели полета ще се запълнят и всички разстояния ще се изминат.

Повечето от книгите вече ги бях чел, а други пък самият Виктор ми ги беше чел на глас: „Робинзон Крузо“, „Доктор Джекил и мистър Хайд“, „Невидимият“. Това обаче не ми попречи да преора всичко наново с неизтощима страст, поглъщайки познатите ми заглавия така жадно, както и непознатите. Купчини от прочетени книги изникнаха в ъглите на стаята ми, а когато въпросните книжни кули започваха да се клатят и а-ха да тупнат, грабвах две пазарски торби, напълвах ги със застрашените от срутване томове и ги отнасях със себе си още при следващото ми отиване до университета. Точно срещу двора му, на Бродуей, се намираше книжарница „Чандлърс“ — прашна, тясна дупка, която въртеше добра търговия със стари книги. В периода между лятото на 1967-а и лятото на 1969-а й бях редовен клиент и лека-полека се лиших от наследството си. Само това действие си позволявах — да използвам онова, което ми принадлежеше. Чувствах се ужасно, задето трябва да се разделя с бившата собственост на вуйчо Виктор, но в същото време знаех много добре, че точно за това няма да ми се разсърди. Според мен бях някак си успял да изплатя дълга си към него, изчитайки книгите му, а след като вече нямах никакви пари, какво по-естествено от това да предприема и следващата стъпка, като ги осребря.

Проблемът обаче беше там, че не можех да печеля достатъчно. Самият Чандлър се пазареше здравата и неговото разбиране за книги бе толкова различно от моето, че въобще не знаех какво да му кажа. За мен книгите не са просто вместилище за думи, а самите думи и ценността на дадена книга се определя по-скоро от нейната духовна стойност, отколкото от физическото й състояние. Например един Омир с извити краища струва повече от един добре запазен Вергилий; три тома Декарт струват по-малко от един том Паскал. За мен това бяха основни различия, но за Чандлър те просто не съществуваха. За него книгата беше предмет, нещо, което принадлежи към света на вещите и по нищо не се различава от кутия за обувки например, или плунжер за тоалетно казанче, или кафеник. Всеки път, когато му стоварвах поредната порция от библиотеката на вуйчо Виктор, старецът подхождаше по един и същ начин. Поемаше книгите с презрение, прокарваше пръст по гръбчетата им, взираше се да открие петънце или просто прегъната страница, като все успяваше да създаде впечатлението, че пипа някаква мръсотия. И номерът му винаги минаваше. Като се цупеше на стоката, Чандлър успяваше да постигне неимоверно ниски цени. След трийсетгодишна практика си бе научил ролята наизуст с целия репертоар от мърморене, недоволство, подмятания под сурдинка, премигвания, цъкане с език и тъжно поклащане на глава. Представлението имаше за цел да ме убеди в собствената ми неспособност да преценявам заглавията, но преди всичко да ме накара да се засрамя, задето въобще съм се осмелил да му предлагам въпросните книги. Да не би да искаш да ми кажеш, че и пари трябва да ти дам за тези неща? Нима очакваш боклукчията да ти плаща, задето те отървава от боклука?

Знаех, че ме работи, но почти никога не възразявах. И какво можех да направя в края на краищата? Чандлър действаше от позиция на силата и това положение не можеше да се промени — защото аз отчаяно исках да продам стоката, докато на него му беше все едно дали ще купи или не. Нямаше никакъв смисъл, например, да се правя, че ми е безразлично дали ще си продам книгите, защото от това нищо нямаше да спечеля, а винаги е по-добре да те измамят, но сделката да стане, отколкото въобще да не стане. Открих, че се справям по-добре, когато нося книгите на по-малки дози, не повече от дванайсет или петнайсет наведнъж. Тогава средната цена на том се вдигаше, макар и минимално. Но колкото по-малко бяха книгите, толкова по-скоро трябваше да идвам пак, а от друга страна знаех, че се налага да огранича посещенията си до минимум — защото колкото по-често му се явявах, толкова по-слаба ставаше позицията ми. Така че каквото и да правех, Чандлър винаги печелеше. След време старецът дори не благоволяваше да говори с мен. Никога не казваше „здрасти“, никога не се усмихваше, никога не се здрависваше. Държеше се така хладно и безразлично, че понякога се чудех дали въобще ме помни. Може би всеки път ме възприемаше като нов клиент или като събирателен образ на най-различни непознати, някаква хаотична сбирщина.

Докато разпродавах книгите, апартаментът ми претърпя доста преобразувания. Това беше неизбежно, защото всеки път, когато отварях нов кашон, аз всъщност разрушавах част от мебелировката. Леглото ми трябваше да се развали, столовете ми намаляха, после съвсем изчезнаха, бюрото ми се атрофира и се преобрази в празно пространство. Виждах как животът ми се превръща в затваряща се нула, в осезаема, избуяваща пустота. Всеки път, когато дръзнех да навляза в миналото на вуйчо, то мигом произвеждаше физически резултат, ефект в реалния свят. Последствията бяха винаги пред очите ми и нямаше как да им се изплъзна. Еди-колко си кашона — разпродадени, еди-колко си — в наличност. Стигаше ми само да хвърля едно око на стаята, за да видя равносметката. Мебелировката беше измервателният уред на моето състояние — показваше колко от мен е останало, колко от мен си е отишло. Бях едновременно извършител и свидетел, публика и актьор в солово представление. Внимателно следях напредъка на собственото си осакатяване. Къс по къс наблюдавах собственото си разпадане.

* * *

Разбира се, това бяха трудни дни — за всички. Спомням си ги като времена на объркана политика, на метежи, тълпи, гняв, виещи клаксони и насилие. До пролетта на 1968-а всеки божи ден като че бълваше нов катаклизъм. Ако не е Прага, ще е Берлин; ако не е Париж, ще е Ню Йорк. Във Виетнам имаше вече половин милион американски войници. Президентът обяви, че няма да се кандидатира за нов мандат. Имаше убийства. След години на борба войната се беше разраснала до такава степен, че дори и най-невинните мисли бяха неизменно замърсявани от нея. Знаех, че каквото и да направя или да не направя, аз, както и всички останали, бях част от нещата, които се случваха наоколо. Една вечер, докато си седях на пейка в Ривърсайд Парк и зяпах реката, видях как на отсрещния бряг избухна танкер. Небето изведнъж лумна в пламъци, огнени отломъци полетяха във въздуха над Хъдсън и се приземиха в краката ми. Тогава ме осени мисълта, че вътрешното и външното са неразривно свързани, може да ги раздели само брутално накърнената истина. По-късно съшия месец Колумбийският университет се превърна в бойно поле и стотици студенти бяха арестувани, включително такива безвредни мечтатели като Цимър и моя милост. Впрочем не смятам да обсъждам тези неща тук. Всички знаят какво се случи тогава и няма никакъв смисъл да преразказвам добре известни събития. Това обаче не означава, че искам да бъдат забравени. Началото на моята история се корени в безпорядъка на онези дни и първо те трябва да се проумеят, за да има смисъл и останалата част от нея.

Когато започнах третата година в университета (септември 1967 г.), костюмът ми отдавна беше приключил курса. Първо го съсипа проливният дъжд в Чикаго, после седалището се протри до прозрачност, а сакото се разпра по джобовете, след това по останалите шевове, докато най-накрая го захвърлих, защото вече за нищо не ставаше. Закачих го в гардероба си като сувенир от едни по-щастливи времена, излязох и си купих най-евтините и най-здравите дрехи, които успях да намеря: работнически ботуши, джинси, бархетни ризи и кожено яке на старо от един магазин за войнишки принадлежности. Приятелите ми бяха изумени от тази промяна, но аз не им дадох никакво обяснение, защото въобще не ме интересуваше какво ще си помислят. Същото стана и с телефона. Не го изключих, за да се изолирам от света, а просто защото представляваше разход, който вече не можех да си позволя. Когато един ден пред библиотеката Цимър взе да ме дразни на тази тема, като недоволстваше, че човек не може да ме открие, аз отклоних въпроса за парите, като взех да танцувам и пея за жици и гласове, които убиват живия човешки контакт. „Пренесеният по електрически път глас не е истинският човешки глас — му казах тогава. — Ние всички сме свикнали с това подобие на самите нас, но ако човек се замисли, телефонът е само един инструмент на разрухата и фантазията. Общуване между духове, словесна секреция на умове без тела. Аз искам да виждам човека, с когото разговарям. Ако не мога, по-добре въобще да не разговарям с него.“ Все по-често прибягвах до такива изпълнения — извинения, двусмислени приказки, странни теории, които измислях в отговор на съвсем разумни въпроси. Тъй като не исках никой да знае за финансовите ми затруднения, смятах, че нямам друг избор, освен да се измъквам от притеснителните разговори с помощта на лъжи. Колкото повече затъвах, толкова по-странни и изчанчени обяснения съчинявах. Защо съм спрял да пуша, защо съм спрял да пия, защо съм спрял да ходя по кръчми — никак не се затруднявах да скалъпя някоя уж рационална, но всъщност адски нелепа причина. И така полека-лека започнах да говоря като анархист отшелник, ексцентричен маниак, който заплашва със Страшния съд, или направо лудит. Приятелите ми обаче се забавляваха и по този начин успях да опазя тайната си. Гордостта несъмнено имаше пръст в тези мои измамни щуротии, но най-същественото беше, че не исках никой да ми се бърка в живота и най-вече в курса, който си бях наумил да следвам. Ако тръгнех да се оплаквам наляво и надясно, сигурно щях да предизвикам само съжаление, дори може би предложения за помощ, което щеше да провали цялата работа. Вместо това се барикадирах зад делириума на моя проект, правех се на палячо при всяка възможност и чаках да изтече времето.

Най-трудна беше последната година. През ноември спрях да плащам сметките си за електричество и през януари пристигна един мъж на име Кон Едисон, за да ме изключи от мрежата. В продължение на няколко седмици експериментирах с различни свещи, като ги подбирах най-вече според цената, осветителната мощ и дълготрайността. За голямо мое учудване, еврейските мемориални свещи се оказаха най-добри. Открих, че потрепващите пламъчета и играещите сенки са нещо изключително красиво и сега, след като и хладилникът беше замлъкнал (онези негови неочаквани гърчове и шумни потръпвания), изведнъж реших, че без електричество се чувствам много по-добре. Друго нещо, което би могло да се каже за мен, е, че бях издръжлив. Винаги търсех да открия скритите преимущества на всяко лишение, на което се подлагах, и щом свикнех да преживявам без дадено нещо, изтривах го от паметта си веднъж завинаги. Знаех, че това не може да продължава вечно, че в крайна сметка съществуват неща, без които не може, но в момента се радвах на факта, че почти не съжалявам за изчезналите от живота ми удобства. Бавно, но уверено открих, че съм способен да стигна много далеч, много по-далеч, отколкото си мислех, че е възможно.

След като си платих учебната такса за последния семестър, останах с по-малко от шестстотин долара. Разполагах с още няколко кашона, както и с колекцията от автографи и кларнета. Понякога го сглобявах, за да ми прави компания, и се опитвах да свиря, при което апартаментът се изпълваше със странни звукови напъни, с врява от пискливи въздишки и дълбоки стенания, с кикот и жаловито ръмжене. През март продадох автографите на колекционер, който се казваше Майло Флакс — странно джудже с ореол от руси къдрици, който пускаше рекламите си на последната страница на „Спортни новини“. Когато Флакс видя наредените в кутия подписи на „Чикаго къбс“, онемя. Зазяпа се в хартийките с благоговение, вдигна към мен пълните си със сълзи очи и смело предрече, че 1969 ще бъде годината на „Къбс“. За малко да се окаже прав. Ако не беше онази серия от загуби в края на сезона и това, че помиярите от „Ню Йорк Мете“ дръпнаха рязко напред, предсказанието му щеше да се сбъдне. От автографите спечелих сто и петдесет долара, което беше един месечен наем и отгоре. Продължих да се прехранвам с книгите и така успях да преживея април и май с глава все още над водата. Приключих и задължителните си писмени работи, макар и в ужасна суматоха, като зубрех на свещи и преписвах на машина. След това продадох пишещата машина за двайсет и шест долара, с които взех под наем четвъртита академична шапка и тога, за да присъствам на контра тържеството, организирано от студентите в знак на протест срещу официалните университетски церемонии.

Бях свършил всичко, което си бях поставил като задача, но нямах сили да се порадвам на триумфа си. Разполагах само със сто долара, а от книгите бяха останали три кашона. За плащане на наема и дума не можеше да става и макар че банковият депозит щеше да ми помогне да изкарам още един месец, след това със сигурност щяха да ме изгонят. Ако първото известие за напускане се получеше през юли, тогава критическият момент щеше да настъпи през август, което означаваше, че през септември щях да се озова на улицата. На първи юни обаче краят на лятото ми изглеждаше на светлинни години разстояние. Не какво ще правя след това ме тревожеше толкова, колкото как да издрапам дотогава. От книгите можех да получа приблизително петдесет долара. Като ги прибавех към деветдесет и шестте, които имах, щях да разполагам със сто петдесет и шест долара през следващите три месеца. Крайно недостатъчно, разбира се, но си направих сметката, че ако се огранича до едно хранене на ден, ако се откажа от вестници, автобуси и всякакви други фриволни разточителства, ще успея да се справя. Така започна лятото на 1969-а. Бях почти сигурен, че това ще бъде последното лято на моя живот.

През цялата зима и началото на пролетта складирах храната си от външната страна на первазите в апартамента. През най-студените месеци повечето от храните замръзваха и се превръщаха на буца лед (маслото, сиренето), но след размразяване всичко ставаше за ядене. Най-големият проблем бе как да опазя продуктите от сажди и от цвъкането на гугутките. Взех да ги увивам в найлонови пазарски торбички, преди да ги оставя навън. Ала след като вятърът издуха една торбичка по време на буря, започнах да ги привързвам с конец за радиатора в стаята. Страхотно се бях изпедепцал в тази система и тъй като газта, слава Богу, беше включена в наема (което означаваше, че не мога да изгубя газовия си радиатор), положението с храната изглеждаше напълно под контрол. Но това беше по време на студовете. А ето че сезонът се смени и щом слънцето взе да се мотае по небето цели тринайсет-четиринайсет часа на ден, первазът се оказа напълно неизползваем. Млякото се вкисваше, соковете се развоняваха, маслото се разтопяваше в малки лъскави локви от жълта слуз. Изстрадах доста от тези беди, след което преосмислих режима си на хранене и видях, че ще трябва да се откажа от всички продукти, които се развалят на топло. На дванайсети юни седнах и начертах новата си програма. Мляко на прах, нес кафе, малки опаковки хляб — това трябваше да бъдат моите основни провизии — при това едни и същи всеки ден, както и яйцата — най-евтиното и хранително нещо, познато на човека. От време на време си позволявах по някоя ябълка или портокал, а ако желанието ми станеше непреодолимо, се угощавах с хамбургер или готова консерва. Така храната не се разваляше и поне теоретично не ме заплашваше глад. Две яйца на ден — рохко сварени до съвършенство за две минути и половина, две филийки хляб, три чаши кафе и вода — колкото е възможно повече. Макар и не много вълнуващ, този режим на хранене притежаваше някакво геометрично изящество. Като се има предвид оскъдицата от възможности, с които разполагах, новото решение ми подейства ободрително.

Не може да се каже, че съм гладувал, но почти непрекъснато чувствах глад. Често сънувах храни и нощите ми през това лято бяха изпълнени с кулинарни видения: богати трапези, пирове и преяждане, плата с пържоли и агнешко, подноси със сочни прасенца, торти като замъци, всевъзможни десерти, сладкиши и гигантски купи с плодове. През деня обаче стомахът ми не спираше да къркори, червата ми ръмжаха сърдито и се обливаха с потоци неуталожени стомашни сокове, преследваха ме, не ми даваха мира заради празнотата си и само с едната си воля успявах да ги усмиря. Без преди това да съм бил пълен, през това лято продължих неудържимо да свалям килограми. От време на време пусках по едно пени в кантара на дрогерията „Екзакто“, за да видя какво е останало от мен. От 77 килограма през юни слязох на 69 през юли и на 61 през август. За човек с ръст метър и осемдесет и кусур такава загуба на тегло си е опасна. Бях само кожа и кости — дотук добре, но можеха да последват непоправими увреждания.

Опитвах да се отделя от тялото си, поемайки дългия, заобикаляш истинския проблем път, като се преструвах, че не съществувам. И други са го правили преди мен и всички са стигали до едно и също заключение — открих го и аз: умът не може да победи плътта, защото поискаш ли му веднъж да направи подобно нещо, веднага ти напомня, че той също е материален. За да се издигна над обстоятелствата, трябваше да си самовнуша, че вече не съм реален, в резултат на което всякаква реалност взе да се мержелее доста неубедително пред очите ми. Несъществуващи предмети ми се явяваха най-ненадейно, след което изчезваха. Например, чаша студена лимонада. Вестник с моето име в заглавието. Старият ми костюм изневиделица цъфваше върху леглото — съвършено нов и непокътнат. Веднъж зърнах дори себе си в една по-предишна версия как се лутам из стаята като пиян, надничам из ъглите и търся нещо, което не мога да намеря. Тези халюцинации бяха нещо мигновено, ала след това продължаваха да отекват в мен с часове. А имаше и периоди, когато напълно изгубвах дирите на собствената си личност. Навестяваше ме мисъл и следвах нишката й по пътя към заключението, докато в един момент внезапно установявах, че вече се е стъмнило. Губеха ми се цели часове. При друг случай се улавях, че дъвча въображаема храна, че пуша въображаеми цигари и пускам въображаеми кръгчета цигарен дим във въздуха около себе си. Това май бяха най-лошите ми моменти, но истината е, че след тях вече не можех да разчитам на себе си. Умът ми често се зарейваше нанякъде и аз с нищо не можех да го спра.

Повечето от тези симптоми започнаха да се появяват към средата на юли. Преди това най-чинно изчетох и последните книги от кашоните на вуйчо Виктор, след което ги продадох в антикварната книжарница на Чандлър. Книгите бяха вече на привършване и точно тогава взеха да ми създават главоболия. Усещах как очите ми се спират върху думите на страницата, но от този контакт не произлизаше никакъв смисъл и никакви звуци не отекваха в ума ми. Черните отпечатъци ми изглеждаха съвсем объркващи, произволна смесица от чертички и завъртулки, които не издаваха нищо, освен собствената си немота. В крайна сметка престанах дори да се преструвам, че разбирам какво чета. Издърпвах някоя книга от кашона, отварях я на първа страница и задвижвах пръст по първия ред. Щом стигнех до края, започвах втория, после третия и така до края на страницата. По този начин се справих с работата си: като слепец, който чете брайловата азбука. Щом не виждах думите, можех поне да ги докосвам. Нещата вече се бяха влошили до такава степен, че единствено това сякаш имаше някакъв смисъл. Докосвайки всички думи в книгите, си издействах правото да ги продам.

По някакво странно съвпадение занесох последните бройки на Чандлър в деня, в който американските космонавти стъпиха на Луната. От продажбата получих малко повече от девет долара и като тръгнах да се връщам по Бродуей, хрумна ми да се отбия в „Куинс Бар & Грил“ — малко местно кръчме, разположено на югоизточния ъгъл на Сто и осма улица. Този ден времето беше изключително горещо и затова реших, че една-две бири от десет цента няма да ми навредят. Настаних се на бара до трима-четирима от редовните клиенти, които се наслаждаваха на мрачното осветление и прохладата на климатика. Големият цветен телевизор беше пуснат и хвърляше странни, малко зловещи отражения върху бутилките уиски и бърбън. Точно тогава станах свидетел на голямото събитие. Видях двете добре подплатени фигури, които направиха първите стъпки в онзи свят без въздух, видях как заподскачаха като играчки насред лунния пейзаж, как подкараха количката за голф през прахта и пустошта, как забиха знамето право в окото на онова, което доскоро беше богинята на влюбените и лунатиците. Блестящата Диана, помислих си аз, символ на всичко загадъчно, което кътаме в себе си. После се появи президентът и заяви с равен тържествен глас, че това е най-великото събитие след сътворението на човека. Редовната клиентела на бара се изхили, като чу това, а и самият аз пуснах една-две криви усмивки. Но въпреки пълния абсурд на казаното, в него имаше и нещо вярно, което никой не можеше да отрече: от деня на прогонването му от рая, Адам никога не е бил толкова далеч от дома си.

Известно време след това поживях в почти пълно спокойствие. Сега вече апартаментът ми бе гол, но вместо да ме отчая, както си мислех, че ще стане, тази голота ми подейства като уют. Трудно ми е да обясня, но изведнъж нервите ми се отпуснаха и през следващите три-четири дни отново познах себе си. Странно, че използвам такава дума в подобен контекст, но имаше един период след продажбата на последните книги на вуйчо Виктор, когато стигнах дотам да си кажа, че съм щастлив. Като епилептик пред криза, прекрачих в онзи необикновен полусвят, в който всичко блести с нова, изумителна яснота. През тези дни не се занимавах почти с нищо. Крачех из стаята, излежавах се на матрака и записвах мислите си в тетрадка. Нищо нямаше значение. Самото бездействие обаче ми се струваше много важно и нямах никакви угризения, че оставям часовете да се нижат лениво край мен. От време на време заставах между двата прозореца и дълго наблюдавах неоновия надпис „Лунен дворец“. Дори това ми доставяше удоволствие, защото той винаги успяваше да породи у мен серия от интересни мисли. Сега тези мисли ми изглеждат доста неясни — гроздове от стихийни асоциации, блуждаещи блянове, — но навремето смятах, че са ужасно важни. Май думата „луна“ промени смисъла си в моето съзнание, откакто видях космонавтите да се разхождат по повърхността й. А може би бях поразен от съвпадението, че срещнах човек на име Нийл Армстронг в Боиз, Айдахо, а след това наблюдавах човек със същото име да излита в космоса. Но нищо чудно просто да съм бил в несвяст от глад и светлините на надписа да са ме довцепенили. Не мога да бъда сигурен в нищо, но фактът си е факт: думите „Лунен дворец“ се загнездиха в ума ми с цялата тайнственост и магичност на някакво пророческо откровение. И в него всичко се сливаше в едно: вуйчо Виктор и Китай, космически кораби и музика, Марко Поло и Дивият запад. Зазяпвах се в неоновия надпис и започвах да си мисля за електричеството. Това пък ме отвеждаше до угасването на тока, когато бях първокурсник, а то на свой ред ме подсещаше за бейзболните мачове на Ригли Фийлд, които пък отново ми напомняха за вуйчо Виктор и мемориалните еврейски свещи, дето горяха върху перваза на прозореца ми. Всяка породена мисъл отстъпваше на друга и така спиралата се завихряше, обхващайки все по-големи територии на взаимосвързаност. Например идеята за пътуване в неизвестното веднага ме отпращаше към Колумб и космонавтите. Виждах откриването на Америка като неуспешен опит да се открие Китай; китайската храна — като напомняне за празния ми стомах; всяка мисъл — като храна за мисълта, а главата — като дворец на мечти. Мислех си така: проектът „Аполо“; Аполон — бог на музиката; вуйчо Виктор и „Лунните хора“, пътуващи из Запада. Мислех си и така: Западът, войната срещу индианците; войната във Виетнам, на който някога викаха Индокитай. Мислех си и така: оръжия, бомби, експлозии; ядрени облаци в пустините на Юта и Невада; и тогава се питах — защо Американският запад прилича толкова много на лунен пейзаж? И продължавах по този начин и колкото повече се отварях за тези тайнствени съответствия, толкова по-близо се чувствах до проумяването на някаква фундаментална истина за света. Май полудявах, но въпреки това усещах как в мен се надига огромна енергия и изпитвах голяма гностическа радост, която проникваше дълбоко в сърцевината на нещата. След което я изгубвах — така ненадейно, както преди това ме беше осенявала. Дълго време живях така в мислите си — може би три-четири дни. Една сутрин се събудих и открих, че съм се върнал обратно в света на фрагментите, обратно в света на глада и на голите бели стени. Помъчих се да си възвърна равновесието от предишните дни, но не успях. Светът отново ме затисна и то така, че едвам дишах.

Навлязох в нов период на безутешна самота, пълна изолация и опустошение. Само инатът ми ме крепеше, но полека-лека решителността ми се сломи и на първи август бях вече напълно готов да вдигна ръце и да се призная за победен. Направих опит да се свържа с неколцина приятели, канех се да им поискам заем, но нищо не излезе от това, освен няколко изтощителни разходки в жегата и цял джоб прахосани монети. Беше лято и сякаш всички се бяха изнесли от града. Много странно, но дори Цимър, единственият човек, на когото знаех, че мога да разчитам, се беше покрил. Няколко пъти ходих до апартамента му на ъгъла на Амстердам Авеню и Сто и двайсета улица, но никой не отговаряше на позвъняванията ми. Всеки път пусках по една бележка в пощенската кутия и под външната врата, но така и не получих отговор. Много по-късно научих, че Цимър се бил преместил да живее другаде. Когато го попитах защо не ми е оставил новия си адрес, той ми отвърна, че съм бил казал, че през лятото ще бъда в Чикаго. Бях забравил тази своя лъжа. Истината е, че бях наговорил толкова много лъжи, че въобще не си спомнях на кого какво съм разправял.

Тъй като нямах представа, че Цимър се е преместил, продължих да се отбивам до стария му апартамент и да оставям съобщения под вратата. Една неделна утрин в началото на август неизбежното най-накрая се случи. Натиснах звънеца, напълно убеден, че няма да намеря никого и дори вече се обръщах да си вървя, когато отвътре чух раздвижване: крака на стол издращиха по пода, прозвуча тропот на стъпки, кашлица. Обля ме вълна на гореща благодарност и облекчение, но само миг след това, щом вратата се отвори, разбрах, че всичко е било напразно. Личността, която очаквах да бъде Цимър, се оказа друга. Съвършено друга: млад мъж с тъмна къдрава брада и коса, която се спускаше до раменете. Реших, че току-що е станал от сън, защото ми се появи по долни гащи.

— С какво мога да ви услужа? — попита и макар малко озадачен, ме изгледа дружелюбно. В това време откъм кухнята се чу смях (смесица от мъжки и женски гласове) и тогава си дадох сметка, че съм попаднал на нещо като парти.

— Май съм сбъркал — смотолевих. — Търся Дейвид Цимър.

— О! — мигом възкликна непознатият. — Ти сигурно си Фог. Тъкмо се чудех кога ли ще цъфнеш отново.

Навън беше ужасен ден — адска жега, направо геената огнена — и разходката ме бе изтощила до крайност. Както си стоях на прага и се чувствах ужасно глупаво, защото по лицето ми се стичаше пот и капеше в очите ми, а по цялото ми тяло се лееше вода, направо изумях и се зачудих дали добре съм чул думите на непознатия. Първата ми мисъл беше да си плюя на петите и да хукна да бягам, но изведнъж се почувствах така отмалял, че се уплаших да не припадна. Подпрях се на рамката на вратата, за да не се олюлея, и отвърнах:

— Моля? Би ли повторил? Май не чух какво каза.

— Казах, че сигурно си Фог — повтори непознатият. — Много е просто. Щом търсиш Цимър, значи си Фог. Фог е онзи, дето оставя бележки под вратата.

— Много прозорливо — казах и изпуснах трепетлива въздишка. — Предполагам, че не знаеш къде мога да открия Цимър.

— Съжалявам. Нямам никаква представа.

И отново взех да събирам сили да си тръгна, но тъкмо да се обърна, усетих, че непознатият ме зяпа настойчиво. Странен дълбок проницателен поглед, прицелен право в лицето ми.

— Добре ли си? — попита ме той. — Да не би случайно да си познат на Кити?

— Кити ли? — попитах на свой ред. — Не познавам никаква Кити. Досега не съм срещал личност с такова име.

— Ризата ти е също като нейната. Затова си помислих, че може някак да сте свързани.

Погледнах гърдите си и видях, че съм надянал тениска на „Ню Йорк Мете“. Бях я купил преди година на разпродажба от някакъв кош за десет цента.

— Дори не съм от „Мете“ — казах. — „Чикаго Къбс“ са моят отбор.

— Странно съвпадение — продължи непознатият, без да обръща внимание на думите ми. — На Кити това ще й хареса. Тя обича такива неща.

Преди да успея да се противопоставя, той вече ме теглеше за ръката към кухнята. Озовах се в компания от пет-шест души, насядали край масата пред разточителна неделна закуска. Трапезата беше отрупана с храна: бекон с яйца, пълна кана с кафе, кифлички и топено сирене, плато с пушена риба. От месеци не бях виждал подобно нещо и просто не знаех как да постъпя. Сякаш ненадейно ме бяха спуснали насред разиграваща се приказка. Аз бях прегладнялото, изгубило се в гората дете, което после открило вълшебната къщичка, направена от вкуснотии.

— Я погледнете! — извика моят ухилен до ушите, почти гол домакин. — Това е братът — близнак на Кити.

След което ме представи на насядалите около масата. Всеки поотделно ми се усмихна, каза ми „здрасти“, на което аз също се усмихнах. Оказа се, че повечето от тях са студенти в „Джулиард“ — музиканти, танцьори, певци. Името на домакина беше Джим или Джон; бил се пренесъл в стария апартамент на Цимър само преди един ден. Останалите били на купон цяла нощ и вместо да се приберат вкъщи, решили да нахълтат у Джим или Джон и да осветят къщата му с една импровизирана закуска. Това обясняваше голотата му (още спял, когато се раззвънили бясно на вратата му), както и изобилието от храна пред очите ми. Кимах любезно, докато ми разказваха всичко това, но само се преструвах, че слушам. Всъщност то въобще не ме интересуваше и още преди да свърши разказа им, вече бях забравил всички имена. Тъй като нямаше какво друго да правя, заех се да изучавам моята сестра близначка — дребна китайка на деветнайсет или двайсет години със сребърни гривни на двете си китки и индианска лента на главата с мъниста, тип навахо. Тя отвърна на погледа ми с усмивка — изключително сърдечна и според мен изпълнена с чувство за хумор и съучастничество — след което отново се вторачих в масата, защото просто не бях в състояние да откъсна очи от нея задълго. Усещах, че още малко и ще стана за резил. Носещите се откъм храната ухания вече ме измъчваха непоносимо и докато стоях в очакване да ме поканят, ми идеше да грабна нещо от масата и да го натъпча в устата си.

Най-накрая Кити бе таза, която разчупи леда.

— Сега, след като моят брат е вече тук — рече тя, улавяйки настроението на момента, — най-малкото, което можем да направим за него, е да го поканим да закуси с нас.

Прииска ми се да я целуна, задето бе успяла да прочете мислите ми. Последва обаче миг на неловкост, тъй като не успяха да намерят още един стол, но и този път Кити ми се притече на помощ, като ме покани да седна между нея и човека от дясната й страна. Веднага се вклиних на посоченото място, като положих по един бут на двата стола. Поставиха пред мен чиния с всичките й аксесоари: нож и вилица, чаша за сок и чаша за кафе, салфетка и лъжичка. След което потънах в миазмите на угощението и пълната самозабрава. Ужасно инфантилна реакция от моя страна, но още щом първият залък се озова в устата ми, вече не бях в състояние да се контролирам. Заех се да унищожавам храната най-методично, поглъщайки всичко пред очите си като обезумял. Тъй като великодушието на останалите изглеждаше безгранично, продължих да се тъпча, докато на масата не остана и троха. Поне това е, което си спомням. Не спрях да нагъвам в продължение на цели петнайсет или двайсет минути, а когато свърших, единственото нещо, което се мъдреше върху покривката, беше купчина бели рибени кости. Нищо повече. Мъча се да изровя от паметта си нещо друго, ала нищичко не откривам. Нито една хапка. Нито дори коричка хляб.

Чак тогава забелязах как всички останали се бяха вторачили в мен. Толкова зле ли се бях представил? Не бях в състояние да преценя. Може и лиги да съм проточил. Кой знае каква картинка съм представлявал. Обърнах се към Кити и й се усмихнах вяло. Тя като че ли не изглеждаше толкова отвратена, колкото ошашавена. Това ме поокуражи и реших, че трябва с нещо да залича лошото впечатление, което бях оставил у домакините. Помислих си, че това е най-малкото, което можех да сторя: например, да им попея от благодарност и по този начин да ги накарам да забравят как съм излизал чиниите им до блясък. Докато изчаквах възможност да се включа в разговора, изведнъж усетих колко хубаво ми беше да седя до отдавна изгубената си близначка. От подмятанията на масата научих, че е танцьорка, освен това и с просто око се виждаше, че тениската с логото на „Мете“ стоеше много по-добре на нейните гърди, отколкото на моите. Трудно ми беше да устоя на изкушението, като я гледах как бъбри и се смее заедно с другите и затова продължих да й мятам белтъци крадешком. Не носеше грим, нито сутиен, но докато се движеше, непрекъснато подрънкваше с гривните и обеците си. Имаше хубави гърди, които показваше с възхитителна небрежност, без да парадира с тях, но и без да се прави, че ги няма. Според мен беше красива, но повече от всичко харесах начина, по който се държеше, защото не изглеждаше парализирана от красотата си, както обикновено става с хубавите момичета. Може би това се дължеше на някаква освободеност и на нещо прямо и земно, което долових в гласа й. Виждаше се, че не е разглезено дете от средната буржоазия като останалите, а човек, който сам си е пробивал път и сам се е справял с нещата от живота. Самият факт, че приемаше, дори приветстваше близостта на тялото ми, че не се отдръпваше гнусливо от допира с рамото или крака ми, че дори остави голата си ръка да докосне моята — тези дребни неща ме накараха напълно да оглупея.

След миг-два открих пролука в разговора. Някой подхвана темата за кацането на Луната, друг го прекъсна и заяви, че това никога не се е случвало. Цялата работа била нагласена, каза той, просто телевизионна бурлеска, поставена и режисирана от правителството, за да отвлече вниманието на хората от войната.

— Хората винаги вярват на това, което им наредят да вярват — додаде въпросното лице, — на всяка тъпотия, дори да е снимана в холивудско студио.

И това ми беше достатъчно, за да се вмъкна в разговора. Направих го с помощта на възможно най-скандалната реплика, която успях да измисля, като спокойно заявих, че кацането на Луната миналия месец е съвсем истинско, но съвсем не е първото. Хора са кацали на Луната още преди сто години, продължих аз, дори преди хиляди. Всички се изсмяха на думите ми, което ме накара да се впусна в най-доброто си изпълнение в комико педантичен стил. През следващите десет минути им направих преглед на историята на лунния фолклор, изпъстряйки го с цитати от Лукиан, Годуин и други. Исках да ги шашна с познанията си, но освен това исках и да ги разсмея. Опиянен от току-що погълнатата храна и решен да докажа на Кити, че не съм случаен човек, аз мигом влязох в страхотна форма и забързаният ми отривист разказ в темпо стакато много скоро ги накара да се запревиват от смях. След това започнах да им описвам пътуването на Сирано до Луната, но някой от тях ме прекъсна. Сирано дьо Бержерак не съществувал, бил само герой от пиеса, тоест художествена измислица. Не можех да отмина с лека ръка подобно невежество, затова направих пространно лирическо отклонение и им разказах живота на Сирано. Започнах с младите му години като войник, изкоментирах кариерата му на философ и поет, след което надълго и нашироко им описах различните трудности, с които животът го е сблъсквал: финансови затруднения, остра форма на сифилис, неприятности с властите поради радикалните идеи, които изповядвал. Казах им и как най-накрая си намерил покровител в лицето на херцог Д’Арпажон, но само три години след това бил убит в Париж, когато от покрива на строяща се сграда точно върху главата му паднал камък. Направих драматична пауза, за да дам възможност на публиката да вникне в гротескния хумор на тази трагедия.

— Тогава бил само на трийсет и шест години — уточних, — но и до ден-днешен никой не знае дали смъртта му се е дължала на чиста случайност или е имало умисъл. Дали някой от враговете му е успял да го ликвидира или всичко е било въпрос на лош късмет, игра на сляпата съдба, която винаги сипе разрухата си изневиделица. Уви, клетият Сирано. Това, приятели, не е плод на моето въображение, нито някаква измислена фантазия. Сирано дьо Бержерак е бил същество от плът и кръв, истински човек, който наистина е живял, а през 1649-а написва и книга за пътуването си до Луната. И тъй като става въпрос за впечатления от първа ръка, не виждам защо трябва да се съмняваме в думите му. Според Сирано на Луната светът е като нашия. Погледната оттам, Земята изглежда също както Луната оттук. Райската градина се намира на Луната и когато Адам и Ева яли от Дървото на познанието, Бог ги напъдил и ги изпратил на земята. Сирано най-напред опитал да отиде на Луната с помощта на бутилки, пълни с по-лека от въздуха роса, които привързал към тялото си. Ала когато стигнал Средното разстояние, течението го понесло и го върнало обратно на Земята, където се приземил сред племе голи индианци в Нова Франция. Там построил машина, с която в крайна сметка отлетял в желаната посока, а това, разбира се, идва да покаже, че Америка винаги е била най-доброто място за изстрелване на космически кораби. Хората, които срещнал на Луната, били пет метра високи и ходели на четири крака. Говорели по два езика, но в тях нямало думи. Първият, който се използвал от простолюдието, представлявал сложна закодирана пантомима и се говорел с помощта на непрекъснати движения на всички части на тялото. С втория език си служели само висшите класи. Той се състоял от чисти звукове — сложно, но нечленоразделно тананикане, което много приличало на музика. Когато се хранели, лунните хора не поглъщали храната, а само я душели. Паричната им единица била поезията — истински стихотворения, написани върху хартия, чиято стойност се определяла от поетичните им качества. Най-тежкото престъпление било девствеността, а от младите хора се очаквало да показват неуважение към своите родители. Смятало се, че колкото по-дълъг е носът на даден лунен човек, толкова по-благороден е той по природа. Мъжете с къси носове се подлагали на кастрация, защото лунните хора били готови да измрат като раса, но не и да живеят с подобна грозотия. Имали говорещи книги и пътуващи градове. Когато се случело да се спомине някой голям философ, неговите приятели изпивали кръвта му и изяждали плътта му. Мъжете ходели с окачени на кръста си бронзови пениси по същия начин, както французите от седемнайсети век носели саби, защото, както един лунен човек обяснил на слисания Сирано, не е ли по-добре да отдаваме почит на инструментите на живота, отколкото на инструментите на смъртта? В книгата се казва, че през повечето време Сирано живял в клетка. Тъй като бил прекалено малък, лунните хора го взели за папагал без пера. Накрая един чернокож гигант го метнал обратно на земята заедно с Антихриста.

Продължих да плещя още няколко минути в този дух, но говоренето ме бе изтощило, пък и усещах как вдъхновението ме напуска. По средата на последната реч (за Жул Верн и балтиморския Гън Клъб), то окончателно ме изостави. Главата ми се смали, после неимоверно нарасна; пред очите ми заиграха странни светлини и комети, които се стрелкаха напред-назад; стомахът ми се разбунтува, после се изду, пронизван от остри, болезнени гърчове и ето че изведнъж взе да ми се гади. Без никакво предупреждение прекъснах лекцията си, изправих се и заявих, че трябва да си вървя.

— Благодаря за гостоприемството — казах, — но ме чака спешна работа. Вие сте мили добри хора и обещавам всички да ви спомена в завещанието си.

Цялото това представление беше доста налудничаво, приличаше на изтъркания номер на някой смахнат. Излязох от кухнята и залитайки, съборих една чаша с кафе, но все пак смогнах да се добера до вратата, подпирайки се където сваря. Като стигнах прага, видях, че Кити стои до мен. И до ден-днешен не съм разбрал как беше успяла да ме изпревари.

— Ти си доста необикновен близнак — рече ми. — Приличаш на човек, но бързо се преобразяваш във вълк. След което вълкът се превръща в говореща машина. Важна е устата, нали така? Първо я захранваш, след което тя започва да ти произвежда думи — първо наливаш, после изливаш, нали? Но забравяш най-важното нещо, за което е създадена устата. В края на краищата нали съм ти сестра, затова няма да те пусна да си тръгнеш, без да си ме целунал за довиждане.

Започнах да се извинявам, но още преди да успея да кажа нещо смислено, Кити се повдигна на пръсти, прегърна ме през врата и ме целуна — много нежно, дори бих казал със състрадание. Не знаех какво да правя. Трябваше ли да смятам, че това е истинска целувка или пък просто част от играта? Преди да реша, съвсем случайно се облегнах на вратата и тя се отвори. Изтълкувах тази случайност като послание, като таен знак, че нещата свършват дотук, и затова продължих безмълвно да отстъпвам заднешком, а щом прекрачих прага, се обърнах и изчезнах.

И това ми беше последното безплатно похапване. Когато на 13 август пристигна второто предупреждение за напускане, бях останал само с трийсет и седем долара. Както разбрах впоследствие, това бил денят, в който космонавтите пристигнали в Ню Йорк и целият град бил в гирлянди. По-късно отдел „Чистота“ съобщи, че триста тона боклуци са били събрани от улиците след края на празничния ден. Рекорд на всички времена, така твърдяха, но освен това и най-големият парад в историята на света. Предпочитах да стоя на разстояние от такива неща. Вече не знаех къде да отида и затова почти не излизах от апартамента си, гледах да пазя силите си, доколкото ми бяха останали. Притичвах до ъгъла за храна и бързо се връщах — това беше цялото ми излизане. Задникът ми се разрани, защото се бършех с кафявата хартия на торбичките от бакалията, но най-много страдах от жегата. Апартаментът се беше напекъл и вътре не се дишаше — беше като в сауна, въздухът не помръдваше и нямаше спасение нито денем, нито нощем. Колкото и широко да отварях прозорците, не можех да прилъжа вътре и най-лекия полъх. От всички пори на тялото ми се лееше пот. Стоях, без да мърдам и въпреки това се потях, а при най-малкото раздвижване рукваше същински потоп. Непрекъснато се наливах с вода. Взимах студени душове, пъхах главата си под крана и се обливах с ледена струя, слагах влажни пешкири на лицето, врата и китките си. Облекчението траеше кратко, но поне целият блестях от чистота. Сапунът в банята се бе смалил до малък белезникав лунен сърп и го пазех само за бръснене. Тъй като запасите ми от ножчета за бръснене също бяха на привършване, ограничих се до две бръснения на седмица, като внимателно ги планирах да съвпадат с онези дни, през които излизах да пазарувам. Въпреки че това едва ли имаше някакво значение, утешаваше ме мисълта, че успявам да поддържам приличен външен вид.

Най-важното обаче беше да предначертая следващия си ход. Но именно това ме и тревожеше най-много, защото бе нещо, от което бях напълно отвикнал. Бях изгубил способността да мисля за бъдещето и колкото и да се напрягах, от това нищо не излизаше, просто не бях в състояние да си представя каквото и да било. Единственото бъдеще, което някога съм имал, бе настоящето, в което живеех, и усилията да го запазя постепенно бяха надвили всичко останало в мен. Вече нямах никакви идеи. Миговете се разстилаха един подир друг и във всеки един от тях бъдещето белееше пред мен като празната страница на несигурността. И ако животът наистина е разказ, както обичаше да повтаря вуйчо Виктор, и всеки човек е автор на собствената си история, то тогава аз измислях моята в крачка. Работех без предварителен план, изписвах всяко изречение както се случеше и категорично отказвах да обмислям следващото. Нищо лошо, може би, но въпросът вече не опираше до това дали мога да съчиня историята на собствения си живот. Това го бях правил. Въпросът беше какво да сторя, когато свърши мастилото в писалката ми.

Кларнетът все още беше на лице. Стоеше в калъфа си до леглото ми. Сега ме е срам да си призная, но за малко да се подам на изкушението и него да продам. Стигнах дори дотам да отида в един магазин за музикални инструменти, за да попитам колко мога да получа за него. Като разбрах, че сумата няма да покрие и едномесечния ми наем, се отказах. Така само мизерната сума ме спаси от срама да стигна докрай. С времето си дадох сметка, че съм бил на прага да извърша непростим грях. Кларнетът беше последната ми връзка с вуйчо Виктор и именно защото беше последната, защото вече не бяха останали никакви други следи от него, той носеше в себе си цялата сила и същност на душата му. Щом го погледнех, усещах тази сила и в себе си. Той бе нещо, за което да се хвана, отломък, който да ме крепи на повърхността.

Няколко дни след посещението ми в магазина за музикални инструменти ме сполетя малко бедствие, което едва не ме довърши. Двете яйца, които се канех да сложа в съд с вода и да сваря за дневното си меню, се изплъзнаха от пръстите ми, тупнаха на земята и се счупиха. Бяха последните две яйца от запасите ми и затова ми се стори, че това е най-жестокото, несправедливо и ужасно нещо, което някога ми се е случвало. Разляха се в грозна локва и си спомням как стоях, обзет от ужас, втренчен в ливналата по пода мътилка. Слънчевите прозрачни карантии хлътнаха в пукнатините и наоколо всичко се оплеска — лигава, лепкава лапавица от слуз и черупки. Един от жълтъците като по чудо бе оцелял, но когато се наведох да го събера, се изплъзна от лъжичката, пльосна на пода и се разтече. Причерня ми, стори ми се, че слънцето е угаснало завинаги. Жълтъкът се смеси с белтъка, после се завихри, превърна се в голяма мъглявина, в остатъци от междузвездни газове. Това ми дойде в повече — последната, непредвидима и непресметната капка. Седнах на земята и се разплаках.

Помъчих се да овладея чувствата си, затова излязох и пропилях сума пари за едно ядене в „Лунен дворец“. Но и това не помогна. Самосъжалението ми бе избило в разточителство и се намразих още повече задето се поддавам на импулса. За да се самонакажа, започнах гощавката си с яйчена супа — просто не можех да устоя на подобно перверзно изкушение. След това си поръчах пържени кнедли, порция скариди в пикантен сос и бутилка китайска бира. Ала благотворният ефект, който храната би могла да има върху мен, беше напълно отровен от собствените ми мисли. Едва не повърнах от ориза. Това не е обяд, казах си, това е последното ядене, храната, която поднасят на осъдения, преди да го подкарат към бесилката. Насилвах се да дъвча и преглъщам и ето че си спомних една фраза от предсмъртното писмо на Роли до съпругата му, написано в навечерието на екзекуцията му: Умът ми е разбит и смазан. Думите сякаш се отнасяха за мен. Представих си отрязаната глава на Роли, която жена му бе запазила в стъклена витрина. Представих си и главата на Сирано, смазана от падналия върху нея камък. После си представих как собствената ми глава се пука, черепът ми се отваря и се пръска като яйцето, което бе тупнало на пода в стаята ми. Усетих как мозъкът ми изтича. Видях се разбит на парчета.

Оставих прекалено голям бакшиш на келнера, после се отправих към къщи. Когато влязох във входа, по навик спрях пред пощенската кутия и видях, че вътре има нещо. Не бяха обичайните предупреждения за напускане. Това беше първата поща, дошла на адреса ми през този месец. За миг си помислих, че някой неизвестен благодетел ми е изпратил чек, но като разгледах писмото, се уверих, че съобщението не е от подобно естество. На 16 септември трябваше да се явя при военните на медицински преглед. Като се има предвид състоянието ми в онзи момент, тази вест въобще не ме разтревожи. Въпросната дата беше далеч, а и има ли значение откъде ще дойде злото. Ню Йорк или Индокитай, казах си аз, в крайна сметка и двете водят към едно и също. Щом самият Колумб е могъл да обърка Америка с Китай, тогава кой съм аз, та да издребнявам на тема география. Влязох в апартамента, пъхнах писмото в калъфката на кларнета на вуйчо Виктор и мигом забравих за него.

Чух, че някой чука на вратата, но реших, че не си струва да проверявам кой е. В момента бях зает с мислене и не исках никой да ме безпокои. След няколко часа някой пак почука. Това второ потропване беше доста по-различно от първото и според мен не идеше от първия посетител. Беше грубо и агресивно думкане, сърдит юмрук, способен да изкърти вратата от пантите й, докато първото бе тихичко, учтиво и по-скоро приличаше на пробно почукване: дело на едно-единствено кокалче, което изпраща любезното си лично послание с леко похлопване върху дървото. Замислих се върху тези различия и продължих да разсъждавам върху тях няколко часа, удивлявайки се на богатството от човешка информация, което се крие в подобни прости звуци. Ако двете почуквания бяха дело на един и същи човек, помислих си, тогава контрастът между тях би трябвало да означава отчаяние, безсилие или безизходица, а пък аз не можех да си представя, че някой е приритал за мен. Това идеше да покаже, че първоначалната ми версия е вярна, тоест били са двама души. Единият е дошъл с приятелски намерения, другият — не. По всяка вероятност единият е бил жена, другият — не. Продължих да мисля върху това, докато мръкна. Щом усетих, че се е стъмнило, запалих свещ и пак се върнах към предишните си мисли, докато най-накрая заспах. През цялото време обаче нито за миг не ми хрумна да се запитам кои може да са били тези двама души. Нещо повече, дори не се залитах защо може да са ме търсили.

На следващата сутрин думкането започна отново. Докато се разсъня напълно, за да се убедя, че не сънувам, чух подрънкване на ключове отвън на площадката — силен, високомерен шум, който гръмна като експлозия в главата ми. Отворих очи и в същия миг ключът влезе в ключалката. Завъртя се, вратата се отвори и в стаята влезе Саймън Фернандес, портиерът на сградата. Разходи обичайната си двудневна брада, панталоните си в защитен цвят и бялата си тениска, които носеше от началото на лятото — униформа, която вече се бе измърляла от сивите сажди и от десетките обеди и вечери, оставили тлъсти следи от покапвания. Погледна ме право в очите и се направи, че не ме вижда. От Коледа насам, когато не му дадох обичайния бакшиш (пак пари, неотразени в счетоводните сметки), Фернандес стана доста враждебен. Престана да ме поздравява, вече не обсъждахме времето, не ми разказваше истории за братовчеда си от Поне, дето за малко да се хване на работа при кливландските индианци. Фернандес си отмъщаваше, като се държеше, сякаш аз въобще не съществувам и от месеци не бяхме разменяли и две думи с него. През тази сутрин на сутрините обаче, той най-неочаквано беше променил стратегията си. Взе да обикаля стаята, да почуква стените, сякаш да се увери, че не са кухи, след това мина покрай леглото ми за втори или трети път, спря, обърна се, престори се, че чак сега ме забелязва и много театрално възкликна:

— Боже господи! Още ли си тук?

— Още — отвърнах. — Така да се каже.

— Днес трябва да те няма — продължи Фернандес. — Апартаментът е вече нает и наемът започва да тече от първо число на месеца. Утре сутринта пристига Уили с неговите бояджии. Нали не искаш да викам ченгетата да те вадят оттук насила.

— Не се тревожи. Ще се махна много преди това.

Фернандес огледа стаята със собственически вид, после поклати глава отвратен.

— Страхотно изглежда бърлогата ти, приятелче. Не ми се сърди, ама ми прилича на ковчег. Като ония дървените кутии, в които погребват просяците.

— Личният ми бояджия е в отпуск, затова — отвърнах. — Обмисляхме дали да мине стените с една хубава синя боя, но не бяхме много сигурни дали ще отива на плочките в кухнята. Затова решихме да помислим още малко, преди той да си плюем на ръцете.

— Умно момче като теб. Завършило колеж. Някакъв проблем ли те мъчи или какво?

— Никакъв проблем. Малко финансови затруднения, това е всичко. Нали знаеш, пазарът страшно е замрял напоследък.

— Щом искаш пари, трябва да работиш. Така мисля аз. А ти клечиш на задника си по цял ден. Като някое шимпанзе в зоологическата. Нали разбираш какво искам да ти кажа? Не можеш да си плащаш наема, ако нямаш работа.

— Но аз имам работа. Ставам сутрин като всички останали и се мъча да преживея още един ден. Това си е пълен работен ден и то без почивки за кафе, без съботи и недели, без премии, без отпуски. Виж какво, не се оплаквам, но заплатата е доста ниска.

— Говориш като някой откачен. Умно момче, завършило колеж, колко жалко!

— Ти недей да надценяваш прехвалените колежи. Не са това, за което ги представят.

— На твое място щях да отида на доктор — рече Фернандес във внезапен изблик на съчувствие. — Така де. Виж на какво си замязал. Тъжна гледка си, чуваш ли! Нищо не е останало от теб. Едно джезве кокали.

— На диета съм, затова. Трудно е да изглеждаш добре само с две рохко сварени яйца на ден.

— Не знам какво да ти кажа — продължи Фернандес и потъна в собствените си мисли. — Понякога ми се струва, че всички са откачили. Ако искаш да знаеш какво мисля, ще ти кажа, че според мен всичко идва от онези неща, дето ги изстрелват в космоса. Тия измишльотини там, ракети ли не щеш, сателити ли. Щом са тръгнали на Луната хора да изпращат, значи нещо ще стане. Разбираш ли, от това хората лудват. Не можеш да се ебаваш с небето и да очакваш, че ще ти се размине.

Разтвори шумно един брой на „Дейли нюз“, който носеше в лявата си ръка, и ми показа първата страница. Това беше неговият довод черно на бяло, окончателното доказателство. Отначало не можах да различа какво ми показва, но като се взрях, установих, че е снимка от въздуха на огромна тълпа. Имаше десетки хиляди души, гигантски конгломерат от тела, никога преди това не бях виждал толкова много хора, струпани на едно място. Уудсток. Това, разбира се, нямаше нищо общо с онова, което точно тогава се случваше с мен. Не знаех какво да мисля. Насъбралите се бяха младежи на моята възраст, но макар и да се чувствах някак свързан с тях, по-скоро ми изглеждаха като от друга планета.

Фернандес си тръгна. Аз останах на място още няколко минути, после се измъкнах от леглото и се облякох. Бързо се приготвих. Напълних една раница с туй-онуй, стиснах калъфа с кларнета под мишница и излязох. Беше краят на август 1969-а. Спомням си, че през въпросната утрин слънцето грееше ослепително, а откъм реката подухваше лек ветрец. Поех на юг, спрях за миг, после направих крачка. После втора крачка и по този начин продължих да вървя по улицата. Нито веднъж не се обърнах назад.

Бележки

[1] Фаг на английски означава „фас“, а още и „педераст“. — Б.пр. ↑

[2] Фрог — жаба — Б.пр. ↑

[3] Фог — мъгла. — Б.пр. ↑

[4] На ученически жаргон тези имена означават „глупак“, „скапаняк“, лапацало — Б.пр. ↑

[5] Става дума за множествена или дисеминирана склероза. — Б.пр. ↑

[6] Сър Уолтър Роли (71554–1618) — английски военен, изследовател, пътешественик и поет. Осъден на смърт по скалъпени обвинения в държавна измяна. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Пол Остър Лунен дворец (1)

Метаданни

Данни

Лунен дворец

Информация

История

Сваляне / Връзки

1

Пол Остър
Лунен дворец (1)