Р. А. Салваторе
Беззвездна нощ (7)

Глава 5
През годините

Дризт усещаше прикованите върху него погледи. Това бяха елфически очи и най-вероятно го следяха иззад заредени арбалети, ала той продължи напред с прибрани в ножниците оръжия и гордо вдигната глава. Качулката на зеления му плащ бе отметната назад, разкривайки гъстата бяла коса и абаносовата кожа на красивото му лице.

Слънчевите лъчи игриво се прокрадваха между бухналите корони на дърветата и хвърляха бледожълти петна върху свежата трева. Дризт не се опитваше да ги избягва, не само за да покаже на скритите елфи, че е различен от Мрачните си събратя, но и защото наистина обичаше да усеща как топлината на слънцето се разлива по цялото му тяло. Пътеката бе широка и поддържана, нещо доста необичайно за дивата и непроходима гора, за каквато смятаха Лунолес.

Времето минаваше, гората ставаше все по-гъста и Дризт започна да се пита дали няма да я прекоси, без нищо да се случи. Не искаше неприятности, единственото, което имаше значение, бе да продължи по пътя си и веднъж завинаги да приключи с онова, което си бе наумил.

След известно време достигна неголяма поляна. Няколко тежки цепеници в средата й обграждаха солидно каменно огнище. По всичко личеше, че това не е обикновен бивак, а място, където всеки пътник, тръгнал през гората с добри намерения и зачитащ останалите й обитатели, може да си отдъхне.

Дризт се зае да изследва дърветата, които обграждаха лагера. Върху дънера на един вековен дъб, целият обрасъл с мъх, забеляза необичайни следи. Макар и поизбледнели от времето, те все още бяха достатъчно ясни: едната изобразяваше глиган, а другата — мечка, изправена на задните си лапи. Дризт одобрително кимна при вида на знаците на пазителите и внимателно огледа огромното дърво. Много скоро откри онова, което търсеше — неголяма хралупа, почти невидима под раззеленените клонаци. Бръкна вътре и извади вързоп суха храна, брадвичка и кожен мях с вино. Сипа си само малко от виното и искрено съжали, че на свой ред няма какво да остави в скривалището — по време на дългия, опасен път из Подземния мрак, щеше да има нужда от всичките провизии, които можеше да носи (и дори малко повече).

Използва брадвичката, за да нацепи няколкото сухи клони, които намери наблизо, и отново прибра запасите в хралупата. После внимателно издяла своя собствен знак на пазител — изящна глава на еднорог — върху свежия мъх в основата на дъба и отиде до огнището, за да напали огън.

— Ти не си обикновен елф на мрака — разнесе се напевен глас зад гърба му.

Езикът беше елфически, също както и нежният глас, неизмеримо по-мелодичен от гласа на който и да било човек.

Дризт бавно се обърна, готов да срещне лъковете, които несъмнено бяха насочени срещу него иззад всевъзможни ъгли и прикрития. Вместо това пред себе си видя една-единствена млада жена, по-млада дори от него, макар той да бе изживял едва една десета от предполагаемия си елфически живот. Девойката носеше зелена наметка (досущ като тъмния плащ на пазителя), кафяви панталони и туника със същия цвят. През рамото си бе преметнала лък, на кръста й висеше тънък меч. По раменете й се спускаше лъскава черна коса, чийто цвят бе толкова наситен, че изглеждаше синкав и сякаш се отразяваше в нежната снежнобяла кожа на лицето й; искрящите сини очи бяха изпъстрени със златисти точици. Дризт веднага разбра, че девойката принадлежи към расата на сребърните, или както още ги наричаха, лунни елфи.

През всичките години, които бе прекарал на Повърхността, пазителят бе срещал само неколцина елфи, всичките до един — златни. Един-единствен път през живота си бе виждал техните лунни родственици — по време на ужасяващия набег, в който събратята му жестоко бяха изклали цяло племе от мирните горски обитатели. Появата на младата жена пробуди болезнения спомен и картините от онази страховита нощ нахлуха в съзнанието му. Само едно от невинните създания бе оцеляло тогава, малко момиченце, което Дризт тайно бе скрил под обезобразеното тяло на майка му. Това „предателство“ бе разгневило злата Кралица на паяците и в крайна сметка бе струвало живота на Закнафейн, бащата на Дризт.

И ето че сега, след толкова много време, пред него отново стоеше лунен елф — млада, едва тридесетинагодишна девойка, която го наблюдаваше със странен блясък в прекрасните, невинни очи. Дризт усети как кръвта се отцежда от лицето му. Дали това бе мястото, където бе станало ужасяващото клане?

— Ти не си обикновен елф на мрака — повтори младата жена и в очите й заигра опасен пламък.

Дризт разпери ръце встрани. Разбираше, че трябва да каже нещо, ала просто не намираше думи, а и гърлото му бе толкова свито, че не би могъл да произнесе каквото и да било.

Очите на девойката се присвиха, устните й потрепнаха, ръката й инстинктивно посегна към тънкия меч.

— Не съм ви враг — с мъка успя да изрече той, разбирайки, че трябва или да проговори, или (по-вероятно) да се бие.

Без да го изчака да довърши, девойката се нахвърли отгоре му, размахала меча си.

Дризт не посегна към оръжията си, дори не помръдна, просто остана неподвижен, разперил ръце далече от тялото си, с все същото спокойно изражение на лицето. Елфическото момиче вече се намираше на сантиметри от него, когато чертите му внезапно се разкривиха, сякаш бе видяла нещо в очите му.

От устните й се откъсна задавен писък и тя замахна, ала Дризт, бърз като светкавица, посегна и стисна десницата с едната си ръка, докато с другата обгърна тялото й и я притисна до себе си така, че да не може да се съпротивлява. Очакваше, че тя ще се опита да го издере, или дори да го ухапе, ала каква бе изненадата му, когато девойката зарови лице в гърдите му и горчиво зарида.

Преди да успее да намери думи, с които да я успокои, Дризт усети хладния допир на елфически меч върху тила си. Той побърза да пусне момичето и отново разпери ръце, за да покаже, че не е искал да я нарани. Иззад близките дървета се показа по-възрастен елф със сурово, но красиво лице, и отведе безпомощната девойка.

— Не съм ви враг — за трети път се обади Дризт.

— Какво търсиш в Лунолес? — попита на Общия език елфът, който бе опрял оръжието си в гърба му. — Защо минаваш оттук?

— Правилно се изрази — отвърна скиталецът, без да може да прогони образа на странната девойка от мислите си. — Просто минавам през гората и няма да сторя зло на никого от обитателите й.

— Еднорог! — долетя още един глас откъм мястото, където се издигаше вековният дъб и Дризт се досети, че са открили знака му на пазител.

За негово облекчение, опряното в гърба му острие се отдръпна. Не каза нищо — очакваше Лунните да заговорят, но когато те не го сториха, бавно се обърна. Елфите си бяха отишли.

За миг, все още обсебен от мисълта за разплаканата девойка, Дризт се поколеба дали да не тръгне след тях, ала се отказа — не биваше да ги безпокои, не и в горския им дом. Бързо се нахрани, увери се, че е оставил поляната така, както я бе заварил, после събра нещата си и продължи напред.

Не беше изминал и една миля, когато отново се натъкна на нещо необичайно — на пътя стоеше красив, черно-бял жребец, с пищна сбруя, украсена с медни звънчета, и търпеливо чакаше. Щом го видя, животното неспокойно удари с копито в земята.

Дризт му заговори нежно и бавно запристъпва към него. Конят видимо се успокои и дори гальовно го побутна с муцуна. Беше хубаво животно, добре гледано и силно, макар да не бе особено едро. Тялото и муцуната му бяха изпъстрени с черно-бели петна, светлият ореол около едното му око придаваше на другото загадъчен вид, като да бе скрито под черна маска.

Дризт претърси местността, но не откри нищо. Предполагаше, че елфите са оставили жребеца за него, ала не можеше да бъде сигурен, а никак не му се щеше да открадне нечий кон.

Потупа красивото животно по гърба и се накани да поеме по пътя си. Едва беше направил няколко крачки, когато конят изпръхтя и като го изпревари, отново застана пред него.

Заинтригуван, Дризт го заобиколи и продължи напред. Както и преди, жребецът го последва и се изпречи на пътя му.

— Те ли ти казаха да го сториш? — попита той и нежно го погали по муцуната. — Вие ли го изпратихте? — провикна се той към дърветата, които го заобикаляха. — Нека елфите от Лунолес ми отговорят — за мен ли е този жребец?

Единственият звук, който наруши горския покой, бе шумното цвъртене на птичките, подплашени от гласа му.

Дризт сви рамене и реши да поязди до края на гората, който и бездруго не бе далеч. Възседна красивото животно и препусна по широкия, гладък път.

Достигна източната граница на Лунолес късно следобед, когато сенките между вековните дървета вече се сгъстяваха. Предполагайки, че дарът на елфите е продиктуван от желанието им веднъж завинаги да го видят далече от дома си, Дризт дръпна юздите на коня, още преди да бе излязъл от сумрака, натегнал под сведените клонаци на дърветата.

Тъкмо бе скочил на земята, решен да изпрати животното обратно в гората, когато едва забележимо движение отвъд предела привлече вниманието му. Възседнал едър черен жребец, един елф се взираше към него, макар все още да не го виждаше. Миг по-късно, елфът вдигна длани до устата си и изсвири пронизително. При този звук, черно-белият кон на скиталеца тръсна глава и изскочи от сенките.

Лунният елф вече се бе скрил в храсталака, опасващ Лунолес, ала Дризт не отпрати коня си — вече знаеше, че по този безмълвен начин елфите се опитват да му помогнат, затова прие подаръка им и препусна напред.

Преди да спре за нощувка, той забеляза, че далече на юг непознатият елф се движи успоредно с него. Очевидно доверието на благодетелите му си имаше граници.

* * *

Кати-Бри нямаше кой знае какъв опит с големите градове. Наистина, беше прекосила Лускан; седнала в магическата колесница на лейди Алустриел, бе прелетяла над великолепния Град на бездънните води; беше видяла и голямото южно пристанище Калимпорт. Ала нищо от онова, което бе срещнала там, не можеше да се сравнява с красотата на широките, лъкатушещи улици на Града на сребърната луна. Всъщност, Кати-Бри вече бе идвала тук, но тогава беше пленница на Артемис Ентрери. Скована от ужаса, който убиецът будеше у нея, както и от страха за съдбата на приятелите си, тя дори не бе забелязала изящните кули и прекрасното многообразие на града.

Градът на сребърната луна бе място за мислители и художници, място, което се славеше с търпимостта си към всеки, почукал на портите му. Тук въображението на архитекта бе свободно да се рее из висините, редом с внушителната тридесетметрова кула, която бе родило. Тук поетът можеше да застане край някой ъгъл и на воля да реди стиховете си, като дори припечелва по нещичко от щедрите минувачи.

Въпреки че мисълта за мрачния път, който предстои, не я напускаше нито за миг, Кати-Бри не можа да сдържи усмивката си. Вече разбираше защо Дризт толкова често напускаше Митрил Хол и идваше тук. Дори не бе подозирала, че светът може да е толкова различен и прекрасен.

Водена от моментен порив, тя сви в една тъмна, ала искряща от чистота уличка, извади ониксовата статуетка и я постави върху калдъръма в краката си.

— Ела, Гуенивар — тихичко прошепна тя.

Не знаеше дали Дризт някога е водил пантерата в Града на сребърната луна или не, не бе сигурна дали не нарушава някой закон, ала твърдо вярваше, че Гуенивар също заслужава да види това изумително място, а и някак си имаше чувството, че тук е свободна да върши онова, което сърцето й нашепва.

Сивкава мъгла обви черната статуетка, завихри се и постепенно започна да придобива форма. Огромната, тристакилограмова котка, която стигаше почти до гърдите, застана пред нея и се огледа наоколо, опитвайки се да разбере къде се намира.

— В Града на сребърната луна сме, Гуен — прошепна Кати-Бри.

Катраненочерната пантера разтърси глава, сякаш току-що се бе събудила и тихичко изръмжа.

— Стой близо до мен — каза младата жена. — Не съм сигурна дали имаш право да бъдеш тук или не, но мисля, че трябва да видиш това място.

Двете излязоха от тъмната уличка рамо до рамо.

— Била ли си тук и друг път? — попита Кати-Бри. — Търся лейди Алустриел, имаш ли представа къде мога да я открия?

Гуенивар гальовно се отърка в ръката й, после леко ускори крачка — очевидно знаеше къде отива. Младата жена тръгна след нея. Не един и двама минувачи се обърнаха, за да изгледат странната двойка — измърсеното от дългия път момиче и необичайната му спътница, ала в очите им нямаше и следа от враждебност, просто дружелюбно любопитство. Никой не се разпищя, нито пък побягна ужасено.

Когато свиха в поредната пряка, Гуенивар замалко не се блъсна в двама елфи, които си говореха на ъгъла. Те инстинктивно отскочиха и започнаха да местят поглед от пантерата към младата жена, която вървеше с нея, и обратно.

— Каква красота! — възкликна единият с мелодичния си глас.

— Невероятно наистина! — съгласи се другарят му. — Може ли? — обърна се той към Кати-Бри и предпазливо посегна към Гуенивар.

Защо пък не, каза си младата жена и кимна.

Лицето на непознатия елф блажено засия, когато пръстите му погалиха мускулестия врат на пантерата. С усмивка, която стигаше чак до ушите му, той се обърна към своя колебаещ се другар.

— О, нека я купим! — развълнувано възкликна той.

Лицето на Кати-Бри помръкна, Гуенивар присви уши назад и нададе рев, който отекна из целия град.

Младата жена и преди бе чувала, че елфите се славят с бързината си, ала тези двамата изчезнаха още преди тя да успее да им обясни къде грешат.

— Гуенивар! — строго прошепна тя.

Напрегнатото тяло на пантерата се отпусна, тя се изправи и като постави предните си лапи върху раменете на младата жена, нежно потърка муцуна в лицето й. Кати-Бри, прекалено погълната от усилието да се задържи на крака, доста се измъчи, преди да я убеди, че извинението се приема.

Продължиха напред, съпроводени от любопитни погледи и приглушен шепот, но този път не бяха един и двама онези, които щом ги видеха да се задават, бързаха да преминат на отсрещната страна на улицата. Бяха привлекли твърде много внимание, каза си Кати-Бри и започна да се упреква, задето бе повикала Гуенивар. Искаше й се да я отпрати обратно в Звездната равнина, ала не можеше да го стори, без да предизвика още по-силен интерес.

Погълната от подобни мисли, тя изобщо не се изненада, когато малко по-късно на пътя се изпречиха група войни, облечени в новите сребристосини униформи на градската стража.

— Пантерата е с теб, нали? — попита един от тях.

— Това е Гуенивар — отвърна младата жена. — А аз съм Кати-Бри, дъщерята на Бруенор Бойния чук, осми крал на Митрил Хол.

Мъжът, който я бе заговорил, кимна усмихнато и тя въздъхна с облекчение.

— Наистина е котката на Мрачния! — подхвърли друг войн, после се изчерви и сведе поглед, засрамен, задето се бе намесил без позволението на командира си.

— Да, Гуен е приятелка на Дризт До’Урден — потвърди Кати-Бри. — А той тук ли е? — не можа да се сдържи тя, макар че предпочиташе да зададе въпроса на самата лейди Алустриел, която със сигурност щеше да знае повече.

— Поне доколкото знам — не — отговори командирът и като се поклони, добави: — Ала за нас е чест да те приветстваме в Града на сребърната луна, принцесо на Митрил Хол.

Несвикнала на подобни почести, младата жена се изчерви.

Не можеше да отрече, че е разочарована от думите на войника, но после си напомни, че не може да очаква толкова лесно да открие Дризт. Дори да бе минал през града, той най-вероятно го бе сторил тайно.

— Дойдох, за да говоря с лейди Алустриел — обясни Кати-Бри.

— Трябваше да ви съпроводят до двореца! — ядосано промърмори командирът, сърдит, задето етикетът не бе спазен.

Кати-Бри видя недоволството му и се досети, че най-вероятно е навлякла немалки неприятности на часовоите край Лунния мост, невидимия брод, който свързваше двата бряга на Раувинската река.

— Стражите не знаеха коя съм — побърза да ги оправдае тя. — Нито пък защо съм тук. Реших, че ще е най-добре сама да потърся онова, което ми трябва.

— И те не се усъмниха при вида на това… — командирът се усети навреме и замени думата „котенце“ — при вида на тази пантера?

— Гуен не беше с мен, когато влязох — без да се замисли отвърна Кати-Бри, после сърцето й се сви — неразумните думи най-вероятно щяха да повлекат след себе си безброй въпроси.

За щастие, войниците не се задълбочиха над отговора й. Бяха чували достатъчно разкази за пламенната дъщеря на Бруенор Бойния чук, за да са сигурни, че това наистина е тя. Без да задават повече въпроси, те съпроводиха гостенката и грамадната пантера (като много внимаваха да не се доближават твърде много до тях) през града, към западната стена, където се издигаше прекрасният, вълшебен дворец на лейди Алустриел.

Когато остана сама в преддверието, Кати-Бри реши да не бърза да отпраща Гуенивар. Присъствието на пантерата щеше да придаде по-голяма достоверност на разказа, а пък ако Дризт бе някъде наблизо, котката със сигурност щеше да го надуши.

Минутите минаваха, без нищо да се случи, и нетърпеливата млада жена усети, че й доскучава. Отиде до една странична врата, открехна я и предпазливо надзърна вътре. Беше се озовала в богато украсен будоар, в който имаше красив съд, пълен с вода и малка масичка със златен обков. Пред голямото огледало, което бе поставено върху нея, бяха наредени най-различни гребени и четки, красиви стъкленици и едно ковчеже, под чийто открехнат капак се виждаха пакетчета бои във всички възможни цветове.

Заинтригувана, Кати-Бри хвърли поглед зад себе си, за да се увери, че не я наблюдават, и влезе. Приседна край малката масичка, взе една четка и я прокара през гъстите си, червеникавокафяви къдрици — трябваше да се постарае да изглежда колкото се може по-добре, когато се изправи пред господарката на Града на сребърната луна. Забеляза, че едната й буза е изцапана и като потопи пръсти във водата, усърдно се зае да я изтрие. Усилията й най-сетне се увенчаха с успех и тя се усмихна доволно.

Хвърли поглед към преддверието, за да провери дали междувременно не е дошъл някой. Гуенивар, която се бе излегнала на пода, вдигна глава и дружелюбно изръмжа.

— О, я стига! — скастри я Кати-Бри и се зае да разглежда изящните стъкленици.

Вдигна капачето на една от тях, доближи я до лицето си и замалко не се задави от силната миризма. Гуенивар отново изръмжа и шумно кихна.

— Прекрасно те разбирам! — разсмя се младата жена и продължи да отваря шишенцата.

Някои предизвикаха люти сълзи в очите й, други я накараха да се разкиха, но най-накрая откри нещо, което й допадна. Нежното ухание напомняше на зелена поляна, отрупана с диви цветя, едва доловимо, но неизказано красиво, побрало в себе си омаята на най-дъхавия пролетен ден.

Напълно погълната от прекрасния аромат, Кати-Бри подскочи от изненада и замалко не напъха целия си нос в шишенцето, когато нечия ръка я докосна по рамото.

Обърна се и онемя. Пред нея стоеше самата лейди Алустриел — не можеше да бъде друг! Лъскавата, сребриста коса падаше на меки вълни по гърба, а блясъкът в очите засенчваше всичко, което младата жена бе виждала някога… с изключение на ясносиния взор на Уолфгар. При спомена за варварина, сърцето на Кати-Бри се сви от болка.

Стройна и изящна, лейди Алустриел се извисяваше с половин глава над гостенката си. Алената роба, изтъкана от най-фина свила, я обгръщаше в безброй пластове и деликатно подчертаваше женствените й форми; на главата си имаше златна корона, обсипана с искрящи скъпоценни камъни.

Гуенивар лежеше все така спокойно, положила глава върху предните си лапи, и Кати-Бри се досети, че двете се познават отпреди.

Без сама да разбира защо, усети, че това не й е особено приятно.

— Питах се кога най-сетне ще се срещнем — меко проговори лейди Алустриел.

Кати-Бри притеснено се опита да затвори стъкленицата и да я върне на мястото, но Алустриел улови ръцете й в своите и пъхна шишенцето в кесията й. За миг младата жена се почувства като малко момиченце.

— Дризт ми е разказвал толкова много за теб и винаги с най-топла обич — продължи Сребърната лейди.

Това също не се понрави на Кати-Бри. Навярно не бе нарочно, ала не можеше да се отърве от усещането, че в държанието на лейди Алустриел се долавя снизхождение. Пък и самата тя, с прашните от дългия път дрехи и разрошена коса, се чувстваше доста неловко, застанала до тази изключителна жена.

— Да идем в покоите ми — предложи лейди Алустриел. — Там ще можем да поговорим на спокойствие.

И тя се отправи към вратата, прескачайки заспалата пантера.

— Хайде, Гуен — подхвърли Алустриел и Гуенивар веднага вдигна глава и се отърси от дрямката.

— Гуен? — беззвучно повтори Кати-Бри.

Никой, освен нея и много рядко Дризт, не наричаше пантерата така. Младата жена хвърли обиден поглед, но Гуенивар не забеляза и покорно последва Алустриел навън.

Докато прекосяваха стая след стая, коя от коя по-великолепна, Кати-Бри усети как онова, което в началото й се бе сторило приказен дворец, сега все повече я кара да се чувства не на място. Не можеше да престане да се обръща назад, притеснена, че навярно оставя кални дири върху излъсканите до блясък подове.

Прислужниците и останалите гости (истински благородници, сигурна бе младата жена), учудено се взираха в странната процесия, а Кати-Бри не можеше да отвърне на погледите им. Чувстваше се толкова дребна и незначителна, докато крачеше след високата, красива Алустриел!

Искрено се зарадва, когато най-сетне влязоха в покоите на Алустриел и затвориха вратата след себе си.

Гуенивар прекоси стаята с тихи стъпки и скочи върху мек, пищно тапициран диван. Очите на младата жена се разшириха от възмущение.

— Слизай оттам! — остро изсъска тя, ала Алустриел само се засмя и погали пантерата по главата, после даде знак на Кати-Бри да седне.

В очите на момичето отново проблесна обида, чувстваше се предадена. Колко ли пъти Гуенивар се бе разполагала на същия този диван, зачуди се тя.

— Какво води дъщерята на Бруенор Бойния чук в моя скромен град? — попита Алустриел. — Ако знаех, че ще идваш, щях да те посрещна подобаващо.

— Търся Дризт — кратко отвърна Кати-Бри и сама се засрами от резкия си тон.

По лицето на Алустриел се изписа изненада.

— Дризт? — повтори тя. — От доста време не съм го виждала. Надявах се да ми кажеш, че сте дошли заедно, или поне, че възнамерява да ни посети скоро.

Колкото и да се боеше, че Дризт всячески ще се старае да я избягва и дори може да убеди Алустриел да му помогне, Кати-Бри усети, че й вярва.

— Е, щом е така — въздъхна Сребърната лейди, без да се опитва да прикрие разочарованието си. После се досети, че думите й може би са прозвучали малко невъзпитано и учтиво попита: — Как е баща ти? А младият Уолфгар?

Внезапно Алустриел осъзна, че нещо не е както трябва.

— Ами… ами сватбата ти? — колебливо продължи тя и Кати-Бри не можа да сдържи болезненото си трепване. — Канех се да посетя Митрил Хол тази пролет…

Сребърната лейди замлъкна и дълго време се взира в потъмнялото лице на момичето.

Кати-Бри най-сетне успя да се вземе в ръце:

— Уолфгар е мъртъв — с равен глас отвърна тя. — А баща ми вече не е такъв, какъвто всички го помнят. Дойдох, за да открия Дризт, който си тръгна от Митрил Хол.

— Какво се е случило? — попита Алустриел.

Вместо отговор, Кати-Бри стана от стола си и събуди пантерата:

— Да вървим, Гуенивар!

После се обърна към Алустриел и рязко добави:

— Нямам време за празни приказки. Ако Дризт не е идвал в Града на сребърната луна, значи вече съм изгубила достатъчно от времето и на двете ни.

С тези думи тя се насочи към вратата, която за миг припламна със синя светлина и сякаш се разшири. Въпреки това, младата жена отиде до нея и я дръпна. Както и очакваше, тя не помръдна.

Пое си дълбоко въздух, преброи до десет, после до двадесет и отново се обърна към Алустриел:

— Имам приятел, който се нуждае от мен — ледено проговори тя, — така че ще бъде най-добре за всички ни, ако ме пуснеш да изляза.

След години, когато се връщаше към този миг, Кати-Бри не можеше да повярва, че се бе осмелила да заплаши самата лейди Алустриел, която се славеше като една от най-могъщите магьосници в целия Север!

Ала в този миг пламенната млада жена наистина бе готова на всичко, за да излезе.

— Мога да ти помогна — предложи очевидно притеснената Алустриел. — Ала първо трябва да ми кажеш какво се е случило.

— Дризт няма време — изръмжа Кати-Бри и отново задърпа магически заключената врата, после стовари юмрука си върху здравото дърво и хвърли яростен поглед на Алустриел, която бе станала и сега бавно се приближаваше към нея.

Гуенивар все така лежеше на дивана, но бе вдигнала глава и напрегнато наблюдаваше какво става.

— Трябва да го открия! — упорстваше Кати-Бри.

— И къде смяташ да го търсиш? — кротко попита Алустриел.

Простичкият въпрос сякаш стопи целия гняв на младата жена. Къде наистина? Та тя не знаеше дори откъде да започне! Внезапно се почувства ужасно безпомощна, както си стоеше там, в един замък, където не й бе мястото. Безпомощна и глупава, и обзета от отчаяно желание да се върне у дома, при баща си и скъпите си приятели, при Уолфгар и Дризт, при времето, когато всичко беше наред… преди мрачните елфи да са дошли в Митрил Хол.