Р. А. Салваторе
Беззвездна нощ (24)

Глава 22
Пробив

Над К’еларз’орл, голямото плато, където живееха някои от най-високопоставените благородници, цареше необичайна тишина. Кати-Бри и Ентрери, приел вида на обикновен елфически войник, безшумно си проправяха път през гъбената горичка, която водеше към десетметровата паяжинна ограда, опасваща двора на Баенре.

Вледеняващ ужас ги бе стиснал за гърлото и никой не продумваше. В съзнанието им имаше една-единствена мисъл — за огромния залог в играта, с която се бяха заловили. Решителна победа… или пълен провал.

Скрити в сянката на един сталагмит, двамата не откъсваха поглед от величествената процесия, която бавно се отправяше към дверите на главното светилище. Няколко жрици (матрона Баенре, както видя Ентрери, и навярно дъщерите й) седяха върху дискове, облени от синя светлина, и предвождаха шествието. Палачът с интерес се вгледа в множеството и бързо разбра, че тук има не само членове на първия дом, но и доста други матрони.

Това наистина беше много повече от обикновена вечерна служба и палачът тихичко се изкиска, като видя колко съвършено лукавият наемник бе уредил всичко.

— Какво има? — прошепна Кати-Бри, без да разбира какво го е разсмяло.

Ентрери поклати глава и се намръщи — кога ли щеше да се научи да си държи устата затворена! Младата жена прехапа устни и с усилие преглътна хапливите отговори, които напираха в устата й. Имаше нужда от него, така както той от нея, и ненавистта им един към друг трябваше да почака.

Точно както чакаха и те самите. Приклекнали зад сталагмитената могила, двамата търпеливо отброяваха минутите, докато процесията бавно се отдалечаваше. Трябва да бяха минали хиляда, ако не и две хиляди елфи, преди и последният да се скрие под купола на величествения параклис. Дворът най-сетне опустя, само тук-там се мяркаше по някой страж или войн от Гущеровия отряд.

Много скоро въздухът се изпълни с многогласни песни във възхвала на Лолт и Ентрери за пореден път се възхити колко точно Джарлаксъл бе подбрал момента.

— Котката? — въпросително прошепна той.

Кати-Бри попипа ониксовата статуетка и колебливо погледна към оградата на Баенре.

— Когато се прехвърлим от другата страна — реши тя, макар че нямаше никаква представа как убиецът смята да прескочи на пръв поглед непреодолимата ограда, чиито нишки бяха по-дебели от ръката й.

Ентрери кимна в знак на съгласие, после извади кадифената паякова маска и я надяна на лицето си. Младата жена потръпна отвратено, когато главата му доби гротескния вид на разкривен, черен паяк.

— Ще го кажа само веднъж — спря строг поглед върху нея убиецът. — Знам, че си милостива (макар да не го разбирам), но в царството на Мрачните няма място за жал. Хич не си и помисляй да раняваш или да поваляш в безсъзнание противниците, които се изпречат на пътя ни. Убивай всеки, когото срещнем!

Кати-Бри не си направи труда да отговори, ала ако Ентрери можеше да усети огъня, който бушуваше в гърдите й, щеше да разбере, че напразно се тревожи.

Даде знак да го последва и започна да се прокрадва към оградата, използвайки гъстите сенки за прикритие. Когато достигна първите нишки, предпазливо ги докосна с върховете на пръстите си, за да е сигурен, че няма да залепнат, после даде знак на Кати-Бри да се качи на гърба му.

— Внимавай да не се допреш до оградата — предупреди я той. — Иначе ще си изгубиш крака или ръката.

Младата жена боязливо обви ръце около гърдите му, една над рамото, другата — под мишницата му, и здраво се улови за него.

Ентрери не беше едър, едва двадесетина килограма по-тежък от нея, ала мускулите му, закалени в безброй битки, бяха като от желязо, и той с лекота започна да се катери нагоре, като гледаше да се държи колкото се може по-надалече от опасните нишки, за да предпази ръцете й. Най-трудно им беше на върха и то особено, когато палачът забеляза двама войни да се приближават, възседнали гущери.

— Не мърдай — прошепна той и запълзя по тесния ръб на оградата, към прикритието на близката сталагмитена колона.

Ако в двора беше тъмно, двамата със сигурност щяха да бъдат заловени — топлите очертания на телата им щяха да изпъкнат прекалено отчетливо на фона на хладната скала. Само че магическите огньове и фенерите горяха и светлината, която разпръскваха, правеше инфрачервеното зрение ненужно. Войниците минаха на не повече от четири метра от двамата натрапници, ала Артемис Ентрери, прекарал целия си живот в най-черните сенки, бе толкова опитен, че те дори не забелязаха странната издатина в доскоро гладкия сталагмит.

Когато стражите отминаха, палачът се изправи върху оградата и се изви настрани, за да може Кати-Бри да се улови за могилата. Възнамеряваше само да си почине за миг-два, ала младата жена нямаше търпение час по-скоро да продължат и най-неочаквано го пусна. Успя да се прехвърли върху скалата и се заспуска надолу, като ту търсеше пукнатини, за които да се залови, ту се плъзгаше по гладкия камък. Най-сетне тупна на земята и се претърколи, за да смекчи удара.

Ентрери нямаше друг избор и също слезе при нея. В мига, в който усети твърда почва под краката си, той свали кадифената маска от лицето си и я изгледа свирепо, убеден, че е прибързала.

Без ни най-малко да се притесни, Кати-Бри само сви устни и беззвучно произнесе:

— Накъде?

Палачът стисна медальона на лейди Алустриел в джоба си и започна да се обръща във всички посоки, докато не усети магическата топлина да сгрява пръстите му. Точно както предполагаше — Дризт се намираше в голямата могила, най-добре охраняваното място в целия дом.

Единственото, което им оставаше сега, бе да се надяват, че повечето от елитните войници на Баенре присъстват на церемонията.

Да прекосят двора не беше особено трудно — наоколо почти нямаше стражи, сенките бяха гъсти и непрогледни, а многогласните напеви, които долитаха откъм светилището, заглушаваха всеки друг шум. Нямаше род, който би рискувал да предизвика гнева на Кралицата на паяците, като извърши нападение по време на толкова величествен ритуал в нейна чест и тъй като единствената опасност за Баенре можеше да дойде от някой друг дом, охраната в двора бе сведена, до минимум.

— Тук е — прошепна Ентрери, когато, плътно долепени до стената, двамата достигнаха входа на гигантската свещена могила.

Много внимателно той докосна вратата, мъчейки се да открие някакъв капан, макар да знаеше, че ако има такъв, той ще е магически и когато го намери, ще избухне в лицето му, преди да успее да направи каквото и да било. За негова изненада, по гладката повърхност на камъка изведнъж плъзна тънка пукнатина, която бързо се разшири и разкри тесен коридор, облян в мътна светлина.

Двамата с Кати-Бри се спогледаха колебливо, после едновременно прекрачиха прага… и едновременно въздъхнаха с облекчение, когато осъзнаха, че вече са вътре и то живи.

Радостта им бързо секна, когато от коридора долетя гърлен въпросителен вик. Преди да успеят да разберат каквото и да било, насреща им се зададе огромно човекоподобно същество. Високо повече от два метра, то изпълваше целия тунел и затулваше бездруго слабия светлик. Масивното туловище и грозната бича глава недвусмислено издаваха расата му.

Кати-Бри стреснато подскочи, когато вратата зад гърба й шумно се захлопна.

Минотавърът отново изгрухтя въпроса си.

— Иска ни паролата — прошепна Ентрери, разпознал езика на Мрачните. — Поне така ми се струва.

— Ами дай му я — също така тихо отвърна Кати-Бри.

Лесно бе да го каже, помисли си палачът. Джарлаксъл не бе споменал нищо за пароли за проникване във вътрешните сгради на първия дом. Хубавичко ще си поприказва с него за този пропуск, реши той… е, ако някога отново го срещне, разбира се.

Чудовището заплашително пристъпи напред, размахвайки елмазена пръчка с остри шипове.

— Сякаш минотаврите не са достатъчно страшни и без да им дават елфически оръжия — подхвърли Ентрери на Кати-Бри.

Звярът вече се намираше само на няколко метра от тях.

— Усстан белбол… усстан белбауулу… дос — заекна убиецът и раздрънка кесията, която висеше на кръста му.

Огромното същество поспря и замислено сбърчи чело.

— Какво му каза? — попита Кати-Бри шепнешком.

— И представа си нямам — призна Ентрери, макар да се надяваше, че е споменал нещо за подарък.

Чудовището очевидно започваше да губи търпение и от устата му се разнесе гърлено ръмжене.

— Досст? — реши да опита и Кати-Бри и протегна Таулмарил, мъчейки се да изглежда дружелюбна.

По устните й се разля широка усмивка и тя закима глуповато, сякаш му предлагаше лъка си. В същото време ръката й незабелязано се спусна към кръста, търсейки колчана със сребърните стрели.

— Досст? — повтори тя и минотавърът мушна огромен месест пръст в гърдите си.

— Да, за теб! — изръмжа Кати-Бри на Общия език и тетивата на Таулмарил иззвънтя, преди глупавото същество да успее да реагира.

Среброперата стрела се заби в гърдите му и го запрати назад.

— Можеш да запушиш дупката с пръста си! — изсмя се младата жена, докато отново зареждаше лъка си. — Колко ли пръста ще ти трябват, обаче!

Хвърли бърз поглед към Ентрери, който я бе зяпнал изумено и се разсмя още по-силно. Следващата стрела накара чудовището да отстъпи още няколко крачки назад, преди да рухне в стаята, която се простираше отвъд коридора. Миг по-късно, оттам изскочиха още половин дузина минотаври и заеха мястото му.

— Ти си луда! — изкрещя палачът.

Без да си прави труда да му отговаря, Кати-Бри улучи най-близкия си противник в корема. Гнусното създание се преви надве от болката и бе стъпкано от прииждащите си другари.

На Ентрери не му оставаше друго, освен да извади оръжията си и да ги посрещне — трябваше да ги държи по-надалече от спътничката си, за да може тя да използва лъка си. Изправи се срещу първото чудовище на две крачки от стаята и ловко отби елмазената му пръчка със сабята си, при което цялото му тяло изтръпна — толкова силен беше натискът на огромното същество.

Много по-бърз от него, палачът замахна с изумрудената си кама към стомаха му. Тежката пръчка се спусна надолу и макар че успя да я отклони със сабята си, Ентрери трябваше да опише пълен кръг, за да предпази тялото си от сътресението.

Обляно от зелено сияние, острието на сабята му се впи в гърлото на минотавъра, разтроши костта и проряза дебелия кравешки език.

От устата на чудовището шурна кръв, ала то отново замахна, принуждавайки Ентрери да отстъпи назад.

В този миг ярка сребриста светлина заслепи и двамата — една от стрелите на Таулмарил изсвистя над рамото на минотавъра и с глух пукот се заби в черепа на най-близкия му другар.

С надеждата, че противникът му също не вижда нищо, Ентрери се нахвърли отгоре му, размахвайки двете си оръжия. Когато зрението му отново се възвърна, чудовището вече бе рухнало в краката му.

Без да се двоуми, той се покатери на гърба му и скочи върху трупа на друг от зверовете, за да се изравни по височина със следващия си неприятел. Сабята му отби елмазената тояга и потъна дълбоко в рамото на минотавъра, обезвреждайки ръката му. Ентрери вече предвкусваше победата, когато, за негова огромна изненада, страховитото същество сведе чело и с всички сили го блъсна в гърдите.

Понесло безпомощния палач между рогата си, то яростно разтърси глава и се втурна към стената.

— Проклятие! — изруга Кати-Бри, когато всички останали чудовища запрепускаха към нея.

Без да губи и миг, тя падна на коляно и трескаво заизпраща стрела след стрела срещу тях.

Смъртоносният дъжд на Таулмарил повали един от зверовете, после още един, ала третият сграбчи тялото на падналия си другар и го вдигна пред себе си като щит. Една от среброперите стрели се заби в главата му, но черепът му се оказа прекалено здрав и то дори не забави крачка.

Кати-Бри опъна тетивата още веднъж, не толкова, за да го спре, колкото, за да го заслепи, после се хвърли на пода и запълзя напред, като много внимаваше да не бъде стъпкана.

Минотавърът с все сили се блъсна във входната врата. Вдигнал тялото на мъртвия си другар пред себе си, той не знаеше, че младата жена вече не е там и сега яростно стоварваше масивното туловище в стената.

Все още на пода, Кати-Бри предпазливо си проправяше път между огромните крака на развилнелите се чудовища. За щастие, самите те й помагаха — убедени, че точно в този миг другарят им размазва крехкото тяло на жената по стената, те не спираха да крещят въодушевено и изобщо не забелязваха какво става около тях.

Дръзкият опит почти беше успял, когато последният от минотаврите внезапно сведе глава към пода, усетил леко отъркване о крака си.

С гневен рев, той стисна елмазената си тояга с две ръце и замахна.

Кати-Бри се претърколи по гръб и вдигна Таулмарил. Успя да стреля веднъж и, докато противникът се мъчеше да запази равновесие, светкавично се преметна назад.

Заслепеното чудовище замахна и тежката му тояга отчупи солидно парче от каменната стена, на сантиметри от гърба й.

Младата жена скочи на крака и заотстъпва назад, без да го изпуска от поглед.

* * *

Жестокият удар изкара и последната глътка въздух от дробовете му. Минотавърът обви здравата си ръка около кръста му, за да не му позволи да мърда, и отскочи назад — явно се канеше отново да го блъсне в стената. На няколко крачки от тях, един от останалите минотаври нададе тържествуващ вик, убеден, че другарят му всеки миг ще довърши натрапника.

Камата на Ентрери неспирно проблясваше, докато той отчаяно се мъчеше да пробие дебелия череп на врага си.

Имаше чувството, че гръбнакът му се прекърши, когато се блъснаха в стената за втори път. Стисна зъби, за да превъзмогне болката и надигащия се страх — трябваше да мисли трезво и светкавично. Хладнокръвие — ето какво беше най-важно за един боец и Ентрери, който знаеше това по-добре от всеки друг, веднага промени тактиката си. Вместо да продължава да нанася удар след удар по непробиваемата черепна кост, той опря върха на камата си между рогата на минотавъра и я прокара по бичата муцуна, натискайки леко.

Когато срещнаха стената за трети път, палачът здраво стисна изумрудената дръжка, уверен, че камата ще си свърши работата. За миг острието се плъзна по дебелата кожа на звяра, без да го нарани, ала много скоро откри слабо място. Бърз като светкавица, Ентрери промени ъгъла и го заби до дръжката.

Право в окото на минотавъра.

Камата жадно се вкопчи в жизнената сила на чудовището, затуптя от мощния прилив и я изпрати към ръката на господаря си.

Страховитото създание потръпна и се облегна на скалата, мъчейки се да овладее конвулсиите, които разтърсваха тялото му. Другарят му, убеден, че тъкмо в този момент човекът среща жестоката си смърт, продължаваше да го окуражава.

Миг по-късно минотавърът рухна мъртъв, а Ентрери леко скочи на земята и преди другото чудовище да успее да реагира, се затича към него. Три мълниеносни удара — сабя, кама, сабя — и изненаданият му противник политна назад. Само че вече бе късно — камата беше забита дълбоко в тялото му и палачът, сключил пръсти около дръжката, бързо изпиваше живота му. Агонизиращото създание немощно вдигна елмазената си тояга, ала сабята на Ентрери я отби с лекота.

И тогава за изумрудената кама настана истинско пиршество.

* * *

Тичешком влетя в стаята и докато падаше на едно коляно, се обърна. Нямаше нужда да се прицелва — масивните тела на преследвачите бездруго изпълваха целия коридор.

За щастие, първият от тях не бягаше с всички сили — от бедрото му стърчеше сребропера стрела и забавяше движенията му. Но той явно беше неимоверно упорит и неотклонно се приближаваше, въпреки че в тялото му продължаваха да се забиват стрела след стрела.

Зад него другарят му отчаяно се мъчеше да привлече вниманието на третото чудовище, което все така блъскаше мъртвото тяло в стената. Само че минотаврите съвсем не се славеха като особено интелигентни — глупавото създание беше убедено, че отдавна е направило човешката жена на пихтия.

Когато поредната стрела се откъсна от тетивата на Таулмарил, от тялото на минотавъра я деляха едва десетина сантиметра. Тя се заби в лицето му, разстроиш носа и черепа и почти разполови главата му. Чудовището издъхна на място, ала устремът му беше толкова голям, че туловището му се стовари върху Кати-Бри и я прекатури на пода.

Не беше ранена сериозно, ала нямаше начин да успее да се измъкне изпод масивния труп и да вдигне лъка си, преди вторият минотавър да влети в стаята.

В този миг от коридора изскочи някаква фигура и му препречи пътя, размахвайки бясно оръжията си. Когато мълниеносното нападение свърши, чудовището се бе превило одве и стискаше жестоко раздраните си колене. Опита да се съвземе и да се втурне след този нов враг, ала Ентрери отдавна бе отскочил далече встрани.

Палачът изтича до средата на стаята, следван по петите от ранения си враг. Заобиколи черната мраморна колона, която се издигаше там, и противникът му (учудващо съобразителен за един минотавър) бързо измисли какво да прави — без да спира тромавия си бяг, той обви ръка около колоната и използва инерцията си, за да излезе от другата страна.

Ала Ентрери беше далече по-съобразителен. В мига, в който се увери, че чудовището вече не може да го види, той спря и отстъпи назад. Минотавърът връхлетя между него и колоната, давайки му възможност за поне дузина чисти удари в хълбока и гърба си.

Артемис Ентрери никога не бе имал нужда от толкова много.

* * *

За пореден път чудовището вдигна тялото на мъртвия си другар и със свиреп рев го стовари върху каменната врата.

Сребристо сияние проряза мрака и магическата стрела се заби в гърба му.

— Ъ? — изсумтя то и опита да се обърне.

Втората стрела долетя миг по-късно и прониза единия от дробовете му.

— Ъ? — глуповато повтори то, останало без дъх, и най-сетне успя да се извърти на една страна — в другия край на коридора, с неумолимо изражение и смъртоносен лък пред себе си, стоеше младата жена, която той вярваше, че е убил.

Третата стрела се заби в лицето му. Звярът направи крачка напред, ала четвъртият изстрел го улучи в гърдите и го повали върху тялото на мъртвия му другар.

— Ъ?

Пронизаха го още пет стрели (макар той да не усети нито една от тях), преди Ентрери най-сетне да се намеси и да обясни на младата жена, че отдавна го е убила.

— Имахме късмет, че наоколо нямаше Мрачни — обясни той, докато притеснено местеше поглед между дванадесетте врати и ниши, които опасваха кръглата стая.

Попипа магическия медальон в джоба си и се обърна към централната колона, която свързваше пода и тавана.

Без да каже и дума, той изтича до нея и прокара пръсти по гладката повърхност.

— Какво? — попита Кати-Бри, когато убиецът я погледна с широка усмивка на лице.

Вместо отговор, Ентрери натисна по-силно и успя да отмести голям къс от черния мрамор — колоната беше куха. Когато двамата с Кати-Бри се вмъкнаха вътре, своеобразната вратичка изщрака и се затвори зад тях.

— Какво става? — настоя младата жена, предполагайки, че това е някакво скривалище, и се огледа наоколо — на тавана, вляво от нея имаше дупка, подобен отвор зееше и на пода, само че отдясно.

Без да си направи труда да отговори, Ентрери, воден от магическата топлина на медальона, пристъпи към дупката на земята и предпазливо надникна.

Кати-Бри също коленичи до него и учудено го изгледа, когато видя, че вътре няма стълба. Съобразителна както винаги, тя вдигна очи, търсейки място в мраморната стаичка, за което да закачат въжето си.

— Навярно стъпалата са издялани в самия камък — предположи палачът и внимателно спусна крака в дупката.

Изведнъж по лицето му се изписа смайване и той усети как тежестта на тялото му изчезва и то увисва във въздуха.

— Какво става? — за кой ли път попита Кати-Бри, виждайки изуменото му изражение.

Със самодоволна усмивка, Ентрери разпери ръце, за да й покаже, че не се държи никъде и с лекота се заспуска надолу. Младата жена го последва, без да се колебае и докато бавно слизаше след него, го видя да си слага паешката маска със съсредоточено изражение на лицето.

— Ти си моя пленница — хладно каза той.

За миг Кати-Бри не го разбра и ужасено реши, че я е изиграл. Досети се за истинските му намерения, едва когато стигнаха пода на долното ниво и той кимна да му даде Таулмарил.

— Лъка — нетърпеливо нареди той.

Младата жена упорито поклати глава и Ентрери, който вече бе успял да я опознае достатъчно добре, не настоя повече. Прокара пръсти по най-близката стена и много скоро откри тайната врата. Вдигнали миниатюрни арбалети пред себе си, от другата страна ги очакваха двамина мрачни войни и за миг Кати-Бри се зачуди дали бе постъпила разумно, като отказа да даде лъка си на Ентрери.

Колко бързо стражите свалиха оръжията си и изтриха заплашителните изражения от лицата си, когато видяха Триел Баенре да застава пред тях!

Ентрери сграбчи младата жена за рамото и грубо я блъсна напред.

— Дризт До’Урден! — изкрещя той с гласа на Триел.

Войниците съвсем не изгаряха от желание да си имат разправии с най-голямата дъщеря на Баенре. В заповедите, които бяха получили, не се споменаваше нищо за съпровождане на Триел, или когото и да било, освен първата матрона, до пленения изменник, ала в тях не се споменаваше и нищо за нови затворници, още по-малко пък — за жена от Повърхността. Единият побърза да ги поведе напред, докато другият се хвърли към Кати-Бри.

Младата жена веднага влезе в ролята си и се задърпа, принуждавайки мрачния страж и Ентрери да я хванат между себе си. Другият пазач вдигна Таулмарил от земята и, макар да го бе изпуснала нарочно, Кати-Бри не можа да сдържи гневната си гримаса, когато видя великолепното оръжие в ръцете на това зло същество.

Известно време крачиха по някакъв тъмен коридор, докато най-сетне спряха пред една от множеството обковани с желязо врати. Първият елф извади тънка пръчка, прокара я по металната плочка, вградена до бравата, и лекичко почука. Вратата се отвори начаса.

Войникът се обърна, доволен, че е успял да угоди на Триел. Усмивката застина на лицето му, когато Ентрери го зашлеви през устата, жесток удар, от който главата му отхвръкна назад. Преди да успее да се защити, изумрудената кама се заби дълбоко в гърлото му.

Нападението на Кати-Бри може и да не бе така умело, но за сметка на това бе не по-малко яростно. Използвайки единия си крак за опора, тя с все сила изрита другия елф в корема. Без да я пуска, той политна назад и се блъсна в коравата стена. Кати-Бри светкавично се отскубна от ръцете му, отскочи назад и като сведе глава, му нанесе свиреп удар в носа.

Юмруците се посипаха върху замаяния войник и най-сетне, с още един добре премерен ритник в корема, тя го блъсна в стаята. Без да губи и миг, младата жена го вдигна от пода, провря ръце под мишниците му и сключи пръсти около врата му.

Злощастният елф се замята отчаяно, ала не успя да разхлаби хватката й. В този миг в стаята влезе Ентрери, който вече беше довършил своя противник.

— Никаква милост! — процеди Кати-Бри през стиснати зъби.

Палачът спокойно се приближи.

— Триел! — недоумяващо извика стражът, който не спираше да рита във всички посоки.

Ентрери направи крачка назад, усмихна се и свали кадифената маска. По лицето на безпомощния войник се появи израз на неподправен ужас, когато изумрудената кама потъна в сърцето му.

Кати-Бри усети как тялото му потръпна и натежа в ръцете й. Почувства, че й се повдига, ала бързо се съвзе, когато се озърна наоколо и видя пребития Дризт. Прикован към стената, той тихо стенеше и безсилно се мъчеше да се свие на кълбо. Младата жена пусна мъртвия елф на пода и се хвърли към скъпия си приятел. Погледът й обходи смазаното тяло и веднага се спря на малката, но очевидно опасна стреличка, която стърчеше от корема му.

— Ще трябва да я извадя — извинително проговори тя, надявайки се, че Дризт ще се съгласи с нея.

Ала той изобщо не разбираше какво става около него, надали знаеше, че обичната му Кати-Бри е тук.

Ентрери, който междувременно също се бе приближил, изглеждаше по-притеснен от оковите, отколкото от стреличката.

Младата жена си пое дълбоко дъх и дръпна.

Дризт се изви и нададе болезнен вик, после увисна, изгубил свяст.

— Няма ключалки, които да отворя! — изръмжа палачът, когато видя, че оковите се състоят само от яки метални халки.

— Отдръпни се! — нареди Кати-Бри и се отдалечи от стената.

Когато Ентрери се обърна към нея, тя вече бе вдигнала смъртоносния си лък и той побърза да отскочи встрани.

Два добре премерени изстрела и веригите бяха строшени. Ентрери се втурна напред и улови свличащото се тяло на скиталеца. Въпреки болката и вцепенението, Дризт успя да отвори едното си око. Не разбираше какво става, нямаше никаква представа дали двамата в стаята са врагове или приятели.

— Стъклениците! — примоли се той.

Кати-Бри се огледа наоколо и веднага забеляза лавицата на стената. Хвърли се натам и свали една от бутилчиците.

— Изобщо не би трябвало да е жив — отбеляза Ентрери. — Твърде много белези има. Нещо го е поддържало въпреки жестоките мъчения.

Кати-Бри колебливо се взря в стъкленицата, от която се разнасяше неприятна остра миризма.

Палачът проследи погледа й и кимна:

— Направи го! — потвърди той. Знаеше, че никога няма да успеят да изведат Дризт в това състояние.

Младата жена опря бутилчицата до устните на скиталеца и изля голяма част от течността направо в гърлото му. Той се задави и започна да плюе и за миг тя се уплаши, че собственоръчно е отровила или задавила най-добрия си приятел.

— Какво правиш тук? — силите на Дризт очевидно се завръщаха, ала все още не можеше да се държи на крака и се задъхваше болезнено, докато говореше.

Кати-Бри отново изтича до лавицата и се върна с още няколко стъкленици. Помириса ги, за да се убеди, че всичките съдържат една и съща отвара, после внимателно ги изля в устата му. Само след няколко минути Дризт вече беше на себе си и изумено се взираше в най-скъпата си приятелка и най-омразния си враг, застанали един до друг пред него.

— Нещата ти — обади се Ентрери и му посочи купчинката в другия ъгъл.

Дризт обаче не сваляше очи от него, чудейки се с каква ли зловеща игра се е заловил убиецът този път. Ентрери забеляза съмнението му и спокойно отвърна на изпитателния му поглед.

— Нямаме време! — нетърпеливо се обади Кати-Бри.

— Мислех, че си мъртъв — проговори Дризт най-сетне.

— Грешал си — отвърна палачът.

После, все така хладнокръвно, мина зад него и вдигна веригата му.

— Пази коридора — нареди той на Кати-Бри.

Младата жена се обърна към обкованата с желязо врата точно в мига, в който тя се отвори.

И Вендес Баенре насочи магическата си пръчка срещу тях.