Р. А. Салваторе
Беззвездна нощ (19)

Глава 17
Извечен враг

— Знаеш ли кой е той? — рязко попита войникът, използвайки езика на жестовете.

Кариса неспокойно се поклащаше напред-назад, без да разбира какво става. Най-неочаквано на Острова на ротите се беше изсипал многоброен, въоръжен до зъби отряд и бе започнал да разпитва всичките му обитатели — гоблини, орки и дори малцината елфически надзиратели. Войниците не носеха ничий герб и, поне доколкото Кариса виждаше, бяха предимно мъже.

И въпреки това си позволяваха да се държат с нея грубо, без да се съобразяват с уважението, дължимо й като на жена.

— Знаеш ли? — повтори мъжът, този път на глас.

Неочакваният звук накара двамата от другарите му да дотичат при него.

— Отишъл си е — успокои ги той. — Тръгнал е към града.

— Вече се връща — намеси се четвърти войник, отново на езика на жестовете. — От брега току-що ми съобщиха.

Любопитната Кариса усети, че повече не може да се сдържа.

— Аз съм Кариса Х’кар — заяви тя. — Родът, макар и да не бе от най-високопоставените в йерархията на Мензоберанзан, все пак беше благородническо. — За кого говорите? И защо е толкова важен?

Четиримата мъже се спогледаха лукаво и новодошлият се обърна към нея със зъл блясък в очите.

— Чувала ли си за Даермон Н’а’шезбаерон? — меко попита той.

Кариса кимна. Разбира се, че бе чувала за тях. До’Урден, както ги наричаха по-често, някога бяха много могъщи, осми дом в града, ала на всичко това бе сложен край, когато целият род рухна унищожен.

— А за втория им син? — продължи войникът.

Кариса смръщи вежди, мъчейки се да си припомни трагичната история на дома, нещо свързано с измяна и вероотстъпничество.

— Дризт До’Урден — помогна й мъжът.

Кариса се сети, че наистина са й разказвали за него и тъкмо се канеше да каже нещо, когато внезапно осъзна кой беше красивият странник с лавандуловите очи.

— Тя е свидетел — рече единият от бойците на езика на жестовете.

— Не беше, докато сами не й казахме името му — изтъкна друг.

— Но вече е — сложи край на спора първият и като по даден знак, четиримата се обърнаха към Кариса.

Надзирателката отдавна бе разбрала какво се канят да сторят и сега незабележимо отстъпваше към вратата, стиснала меча и камшика си. Само че вече бе късно — единият от мъжете опря сабята си в гърба й и я накара да се закове на място.

— Домът Х’кар… — започна тя, докато вдигаше ръце, ала не успя да продължи заплахата си — изкусно изкованото острие с лекота проби ризницата и прониза единия й бъбрек.

Тялото й се разтърси конвулсивно, когато врагът издърпа оръжието си, и тя бавно се свлече на колене, мъчейки се да запази съзнание, да се пребори с черната вълна на болката и да отвърне на ударите.

Четиримата войници се нахвърлиха отгоре й. Не биваше да има никакви свидетели.

* * *

Дризт не откъсваше поглед от осветения град, докато салът бавно се носеше по мрачните води на Донигартенското езеро.

Факли? Просто не можеше да спре да мисли за това, убеден, че Мрачните подготвят нападение срещу Повърхността. Защо иначе щяха сами да измъчват очите си?

Когато салът наближи Острова на ротите, скиталецът забеляза, че в затлачения от най-различни растения залив няма други съдове. Сметна, че това не е толкова важно и скочи на сушата. Робите едва бяха успели да оставят греблата, когато някакъв елф се шмугна покрай него, качи се на сала и им нареди да отплават обратно.

Голяма група орки — пастири клечаха край брега и глупаво се взираха във водите на езерото, плътно увити в окъсаните си плащове. В това нямаше нищо необичайно — те и бездруго нямаха какво да правят.

Островът не бе особено голям, надали бе по-дълъг от двестатина метра и дори още по-тесен, но за сметка на това бе гъсто обрасъл с различни растения, най-вече мъхове и плесени. Навсякъде имаше недълбоки долчинки и стръмни възвишения и единствената работа на пастирите (като се изключи задължението да откарват добитъка на сушата и да внимават никой да не се отлъчи от стадото) бе да пазят животните да не паднат в някоя пропаст.

Наистина, насядалите край брега орки като че ли бяха малко неспокойни, ала скиталецът бе прекалено погълнат от собствените си притеснения и не им обърна особено внимание. Все пак не пропусна да хвърли поглед към елфическите постове — надзирателите си бяха по местата и изобщо не изглеждаха разтревожени. Тук не кипеше кой знае какъв живот.

Дризт остави малкия залив зад гърба си и се насочи към вътрешността на острова. Там, върху най-високата му част, имаше самотна къщурка, която се състоеше само от две стаи и бе построена от пънчетата на няколко гигантски гъби. Докато се приближаваше, скиталецът трескаво обмисляше как да постъпи. Искаше му се да изкопчи информацията от Кариса, без да се стига до открит конфликт, ала събитията бяха започнали да се развиват прекалено бързо и не му оставяха особен избор — ако трябваше да използва ятаганите, за да направи надзирателката по-сговорчива, щеше да го стори.

От къщичката го деляха само няколко метра, когато вратата бавно се отвори и на прага застана Мрачен войник. Миг по-късно, отрязаната глава на Кариса се търкулна в краката на скиталеца.

— Не можеш да си тръгнеш от острова, Дризт До’Урден — спокойно отбеляза непознатият.

Дризт не трепна, но предпазливо огледа заобикалящата го местност и незабележимо пъхна едното си стъпало в мекия мъх.

— Предай се с добро — продължи войникът. — Не можеш да…

Преди да успее да довърши, голямо парче мъх полетя към лицето му и той инстинктивно извади меча си и вдигна ръце, за да се предпази.

Без да губи и миг, Дризт се хвърли отгоре му. Едно лъжливо движение встрани, използвайки крака си като опорна точка, и ятаганът му се заби в коляното на изненадания елф, който се преметна през глава и рухна на земята с глух стон, стиснал грозната рана с две ръце.

Убеден, че в къщата има още войници, скиталецът побърза да се изправи, заобиколи ниската постройка и хукна по стръмното било на възвишението. Прескачаше по няколко метра наведнъж, пързаляше се по гладката, влажна растителност, дори се премяташе през глава, за да спечели време, като в същото време трескаво се мъчеше да въведе някакъв ред в обърканите си мисли и да потисне надигащото се отчаяние.

Голямо стадо роти лениво пасяха край брега, когато Дризт се втурна между тях. Стреснати, те заблеяха уплашено, но дори шумът, който вдигнаха, не можа да заглуши тихото изщракване на елфически арбалети. Миг по-късно, едно от животните се строполи на земята, покосено от напоена с приспивателна отвара стреличка.

Приведен почти одве, Дризт тичаше с всички сили, мъчейки се да открие изход. Никога не бе идвал на острова, преди да напусне Мензоберанзан, а и след завръщането си бе прекарал на него съвсем малко време. Не бе успял да го разучи както трябва, ала все пак знаеше, че в подножието на това възвишение зее дълбока клисура. И прекрасно разбираше, че тя е може би единственият му шанс.

Зад гърба му стрелите продължаваха да се сипят, някой хвърли и копие. Подплашените животни започнаха да рият неспокойно и във въздуха се разлетяха големи чимове и парчета тор. Ротите не бяха особено едри (на височина не надвишаваха метър), ала бяха яки и набити. Ако сега изпаднеха в паника и хукнеха във всички посоки, Дризт щеше да бъде премазан само за няколко секунди.

Положението стана още по-тежко, когато зад копитата на един от последните роти в стадото, скиталецът забеляза чифт ботуши. Без да се замисля, той се хвърли с рамото напред и бутна животното към скрития зад него враг. Сиянието полетя във въздуха и пропя, когато срещна спускащия се елфически меч; другият ятаган се провря под корема на животното, ала войникът от другата му страна отскочи встрани и избегна удара.

Дризт сви крака под тялото си и вложи всичките си сили, използвайки стръмния наклон в своя полза. Успя да повдигне рота и да го прекатури, ала пъргавият зъл елф го прескочи и се приземи от другата му страна. Огледа се, за да види противника си, ала Дризт вече не беше там.

Приглушено измучаване встрани от него бе единственото предупреждение, което получи, преди скиталецът да се нахвърли върху него, размахал бясно ятаганите си. Изненаданият войник вдигна двата си меча и рязко се завъртя, отбивайки връхлитащите остриета в последния момент. Подхлъзна се и замалко не падна, но се задържа на крака и с яден блясък в очите отвърна на удара.

Дризт отскочи надясно, за да застане над него, макар да знаеше, че по този начин отново се излага на арбалетите на останалите елфи. Не спираше да се ослушва за звъна на отровни стрели, докато ятаганите му за пореден път подеха мълниеносния си, съвършено премерен танц.

Мечът на злия елф се стрелна ниско, но Сиянието го спря и сведе острието надолу. Мрачният войник се опита да нанесе удар с другото си оръжие, този път малко по-високо. Ятаганът на Дризт го пресрещна, ала вместо да го отклони, сякаш сам го насочи към ръката си.

Зад гърба му се разнесе слабо прошумоляване.

По устните на неприятеля му се разля зла усмивка — вече предвкусваше победата си и замахна с тържествуващ вид. Но Дризт беше още по-бърз и само с един удар отби ръката му далече от тялото си, после вдигна двата си ятагана, рязко се обърна и направи крачка встрани.

Безпогрешно както винаги, Сиянието срещна главата на стрелеца, който се промъкваше зад гърба му. Първият му противник панически се опита да избегне летящото към него копие, но не успя и изкриви лице от болка, когато тежкото оръжие се заби в крака му.

Дризт го оттласна от себе си и го прекатури на земята. Докато войникът се изправи, скиталецът вече бе връхлетял върху него.

Отекна звън на остриета, после пак, и пак, и пак. Сиянието упорито се стремеше към корема на злия елф.

Отбраняваше се, доколкото можеше, ала раненият му крак едва го държеше и той постепенно започна да отстъпва назад. Озърна се и зад себе си видя малка издатинка, под която зееше десетина метрова яма. Струваше си да опита да се добере до нея и да я използва като опора. Другарите му вече тичаха надолу по хълма; само няколко секунди и щяха да бъдат при него.

Няколко секунди, с които той не разполагаше.

Двата ятагана свистяха безспир и го принуждаваха да се отдръпва все по-назад и по-назад. От издатинката го делеше по-малко от метър, когато Дризт нанесе два светкавични удара, раздалечи мечовете на противника си и се хвърли към гърдите му. Злият елф се блъсна в коравия камък и лютата болка сякаш възпламени главата му. Краката му се подкосиха и той рухна на земята, убеден, че този път с него е свършено.

Само че Дризт нямаше нито време, нито желание да го убива. Още преди войникът да бе паднал, той скочи от издатинката, с надеждата, че долу го очакват мъх и плесени, а не остри скали.

Оказа се тиня, в която той се стовари с шумен плясък. Стъпи накриво и се преметна през глава, за да запази равновесие. Накрая все пак се измъкна от лепкавата прегръдка и се втурна напред, провирайки се между многобройните сталагмити, които се изпречваха на пътя му. Гледаше да не се отделя от прикритието им, убеден, че останалите елфи много скоро ще достигнат издатинката, а оттам той щеше да бъде превъзходна мишена за стрелите им.

Това обаче не бе единствената заплаха, която го грозеше — зад съседната сталагмитена редица се бе спотаил мрачен елф и следеше всяко негово движение, мъчейки се да не изостава от лудешкия му бяг. Скиталецът се скри зад поредната могила, но вместо да излезе от другата страна, рязко сви, за да пресрещне врага си. Когато достигна втория сталагмит, побърза да падне на колене и замахна за нисък удар, очаквайки, че противникът му вече е там.

Разнесе се силен звън и Сиянието отскочи, отбито от меча на злия елф. Дризт не бе успял да го изненада, поне не с този ход, ала другият ятаган полетя нагоре толкова светкавично, че противникът му, който тъкмо се канеше да отвърне на нападението, не успя да направи нищо, когато острието го прониза в гърдите. Скиталецът не можа да забие оръжието до дръжката, ала и така раната, която бе нанесъл, бе достатъчно сериозна, и войникът политна назад.

В този миг изскочи още един боец и ожесточено се нахвърли върху Дризт.

Войнският инстинкт и този път спаси скиталеца — макар да не виждаше развилнелите се мечове на противника си, двата ятагана полетяха над главата му и започнаха да ги отбиват, безпогрешни, както винаги. Успя да удържи първоначалната атака на неприятеля си, ала позицията му бе прекалено неизгодна и той побърза да призове кълбо магически мрак.

Тъмнината погълна двамата неприятели, но не успя да заглуши звънтенето на оръжията. Никой не беше ранен сериозно, а Дризт нямаше и секунда за губене. Все така на колене и с ятагани над главата, той започна да ускорява ритъма на смъртоносния им танц, като в същото време подпъхна единия крак под тялото си.

Злият елф замахна за бърз двоен удар… и замалко не падна в устрема си, когато остриетата срещнаха само въздух. Обърна се рязко, готов да посече лукавия си враг, ала вместо мека плът, мечовете издрънчаха върху коравата сталагмитена могила.

Напълно погълнат от ожесточената битка, той бе изгубил представа къде се намира и съвсем бе забравил за близката скала. Неведнъж бе чувал легендите, които се носеха за Дризт До’Урден, и сега внезапно разбра каква огромна грешка бе допуснал.

Изправен върху могилата, скиталецът неволно потръпна, когато оръжията на врага му иззвънтяха върху камъка. Сиянието полетя надолу и макар че синкавият му светлик се стопи в черната прегръдка на магическия мрак, ударът му бе безпогрешен както винаги.

Миг по-късно Дризт отново тичаше с все сили, превъзмогвайки болката в навехнатия си глезен. Прекоси ямата и се изкатери по близката издатинка, която водеше към източния край на острова и лагуната, която се простираше там. Ако успееше да се добере до нея, скиталецът беше твърдо решен да я преплува. Кой можеше да се тревожи от легендите за чудовищата, спотаени във водите, когато прииждащите зад гърба му врагове бяха повече от истински!

* * *

Кати-Бри съвсем отчетливо чуваше шума от битката, която кипеше на острова. Черните води на Донигартенското езеро тихичко се плискаха в брега и всеки вик и звън на оръжие долитаха с кристална яснота. Скрита зад пънчето на една гигантска гъба, младата жена повика Гуенивар и щом сивата мъгла започна да се материализира, хукна към езерото.

Все още несигурна в елфическата си маскировка, тя избегна неколцината мрачни войни, които се разхождаха край брега и вместо това с помощта на знаци и гримаси нареди на един орк да вземе близката лодка и да я откара на острова. Робът я изгледа смутено, после се обърна и се накани да се отдалечи.

Не беше направил и крачка, когато юмрукът на „елфическата жрица“ се стовари върху главата му.

Окаяното създание се разтрепери като лист и замръзна на място. С все същото каменно изражение, Кати-Бри го побутна към лодката и то побърза да скочи в лодката и да грабне веслото.

Преди младата жена да успее да го последва, около лакътя й се сключиха железни пръсти и я спряха.

Тя се обърна към елфа, дръзнал да се изпречи на пътя и, и го изгледа с нескрита заплаха, готова за пореден път да разиграе представлението си. Само че войникът изобщо не се впечатли — камата, която държеше в свободната си ръка, проблесна опасно близо до ребрата й.

— Върви си! — нареди той. — Бреган Д’аерте ти заповядва да се махнеш оттук!

Младата жена не разбра и дума, ала и объркването на боеца не бе по-малко, когато съвсем изневиделица върху гърба му се стовари огромна черна пантера и го събори във водата.

Без да се бави, Кати-Бри злобно изръмжа в лицето на орка, който се престори, че не е видял нищо и трескаво се залови да гребе. После се огледа назад, за да провери какво става с Гуенивар — боеше се, че пантерата няма да успее да ги настигне и ще трябва да прекоси цялото езеро сама.

Звучен плясък досами нея замалко не преобърна лодката и й показа, че напразно се тревожи.

Гледката на гигантския звяр беше повече, отколкото клетият орк можеше да понесе и като нададе ужасен писък, той скочи от лодката и панически заплува към брега. Кати-Бри вдигна изпуснатото весло и дори не се обърна след него.

* * *

В началото скалната издатина бе открита и от двете страни и отровните стрелички на Мрачните не спираха да свистят покрай ушите на бягащия Дризт. За негов късмет, преследвачите му все още се намираха от другата страна на ямата, в подножието на хълма, а пък елфическите арбалети не бяха особено точни на големи разстояния.

Скиталецът не се изненада особено, когато високи алени, пламъци обвиха тялото му. Не усети болка — целта им не бе да го наранят, а да го направят по-лесна мишена за враговете му.

Усети леко ужилване в лявото рамо и светкавично се пресегна, за да извади стреличката. Раната бе съвсем малка — яката митрилна ризница, изкована от изкусни джуджешки ръце, бе спряла устрема и Дризт можеше само да се надява, че в кръвта му не е проникнала достатъчно отрова, за да го забави.

Скалната тераса зави надясно и за миг той прокле лошия си късмет — така щеше да изложи гърба си на изстрелите на неприятелите си и да бъде съвсем беззащитен. Когато поразмисли малко обаче, видя, че смяната на посоката всъщност е за добро, тъй като оставяше по-голямо разстояние между него и арбалетите на преследвачите. Много скоро стреличките започнаха да се удрят в камъните далече зад гърба му, а издатината отново зави, този път наляво, около подножието на поредния хълм.

Донигартенскотото езеро вече се виждаше, чуваше се как тихичко мие брега и за миг Дризт се поколеба дали да не скочи — деляха го не повече от четири-пет метра, ала водите тук бяха осеяни с остри скали и той се отказа.

Продължи да тича по издатината, която все още бе открита от дясната му страна и само от време на време минаваше покрай някоя сталагмитена колона. От лявата му страна се извисяваше хълмът и го предпазваше от стрелците… но не и от спотаилите се наблизо врагове, както Дризт разбра, щом достигна следващия завой. Зад него започваше неголяма котловина, а в нея го очакваше поредният неприятел.

Войникът изскочи на пътя му, стиснал меч и остър кортик в ръце.

Единият ятаган отби връхлитащия меч, другият полетя напред и бе пресрещнат от кортика. Скиталецът очакваше точно това и като се възползва от инерцията, го отклони и заби коляно в корема на противника си, после събра ръце и с все сила стовари дръжките на оръжията си върху лицето му. Миг по-късно двата ятагана отново бяха готови да посрещнат меча и кортика, ала на злия елф съвсем не му бе до това. Черната тъма на безсъзнанието се спусна върху него и той бавно рухна на земята.

Дризт го прескочи и продължи напред, като да не бе живо същество, а машина. Най-необузданите му инстинкти се събудиха — вече нямаше войн, който да е в състояние да го спре сам. Първичният ловец, това въплъщение на чиста, свирепа ярост, отново се пробуждаше.

Иззад следващата могила изскочи друг елф. Дризт падна на едно коляно и рязко се обърна, прибягвайки до същата тактика, която бе използвал на прага на гъбената къщурка.

Само че този път неприятелят му беше подготвен — мечът му се спусна надолу, готов да отбие удара.

Точно както ловецът очакваше.

Скиталецът светкавично се изправи и се завъртя така, че високо вдигнатият му крак попадна право под брадичката на нищо неподозиращия войник. Злощастният елф политна назад, напълно замаян от жестокия удар и убеден, че е ударил сетният му час — този демон с пламнали лавандулови очи със сигурност щеше да го убие.

Ловецът дори не го погледна втори път и отново полетя напред… напред към свободата.

Много скоро на пътя му се изпречи поредният неприятел. Едната му ръка бе протегната, навярно тъкмо се прицелваше с миниатюрния си арбалет.

Ала ловецът бе по-бърз. Така му нашепваше инстинктът и наистина не грешеше — Сиянието проблесна във въздуха и пресрещна почти невидимата стреличка.

Миг по-късно Дризт се бе нахвърлил върху злия елф и другаря му, изскочил междувременно иззад един сталагмит. Двамата войници бясно размахваха оръжията си, убедени, че численото им превъзходство е повече от достатъчно.

Те не познаваха ловеца… за разлика от Артемис Ентрери, който наблюдаваше всичко, скрит в близката клисура.