Р. А. Салваторе
Беззвездна нощ (5)

Глава 3
Играта на Баенре

Наемникът безшумно си проправяше път към сребристите паяжинни нишки, които пазеха просторния двор на Баенре по-сигурно и от най-здравия зид. Макар да бе идвал тук безброй пъти, Джарлаксъл отново усети, че го изпълва възхищение. Домът на първото семейство се състоеше от двадесет грамадни свещени сталагмита и тридесет богато украсени сталактита и за мащабите на Подземния мрак, където всеки метър бе ценен, беше наистина огромен — разположен върху площ от почти цяла миля и наполовина толкова широка.

Всичко тук бе великолепно. И най-малкият детайл бе изпипан до съвършенство; десетки роби се трудеха непрекъснато и извайваха все по-красиви творения в малкото недовършени кътчета. Магическите орнаменти (дело на Громф, най-големият син в семейството и архимагьосник на града) бяха не по-малко зрелищни, вълшебните пурпурносини огньове бяха поставени така, че да вдъхват възможно най-силно възхищение и страхопочитание.

Шестметровата ограда, която изглеждаше някак крехка, почти незабележима на фона на величествените сталагмити, бе една от най-големите забележителности на Мензоберанзан. Мнозина твърдяха, че е дар от самата Лолт, макар никой в града (освен може би прастарата матрона Баенре) да не бе живял толкова дълго, че да е присъствал на издигането й. Яките като желязо нишки бяха дебели колкото ръката на мрачен елф, а магията им улавяше всичко, докоснало се до тях и го задържаше по-здраво и от най-дебелото въже. Дори най-острият елфически меч (а в цял Торил нямаше по-страшни оръжия от тези на Мрачните) не бе в състояние да ги разкъса — веднъж попаднал в плен, никой, пък бил той и великан, или дори дракон, не можеше да се измъкне от лепкавата им прегръдка.

Обикновено посетителите на дома Баенре се насочваха към някоя от многобройните порти, симетрично разположени по протежение на паяжинната ограда. Там винаги имаше стражи, които трябваше само да изрекат паролата за деня, за да накарат магическите нишки да се разтворят и да пропуснат госта.

Само че Джарлаксъл не бе обикновен посетител и матрона Баенре му бе наредила да идва и да си отива, без да бъде забелязан. Затова сега наемникът стоеше скрит в сенките и чакаше патрулът, който се приближаваше към него, да отмине. Стражите не бяха особено бдителни, пък и защо ли им беше, след като цялата армия на Баенре бе зад гърба им. Войската на първия дом наброяваше поне две хиляди и петстотин опитни и превъзходно въоръжени бойци, в семейството имаше цели шестнадесет върховни жрици. Нямаше друг род в града, който да е в състояние да събере подобно войнство (всъщност, дори силите на пет рода, събрани заедно, не бяха достатъчни, за да надвият могъщите Баенре).

Наемникът хвърли поглед към Нарбондел, за да разбере колко още ще трябва да чака. Тъкмо бе обърнал очи обратно към двора, когато иззад магическата ограда пропя рог.

При звука на тържествения напев, който се разнесе от вътрешността на двора, стражите се втурнаха към портите и застинаха съвършено неподвижни, вдигнали оръжия пред гърдите си. Това бе демонстрация на бойната чест на Мензоберанзан, безспорно опровержение на злостните подмятания, че мрачните елфи са прекалено неорганизирани, за да се обединят в името на обща цел. Мнозина от чужденците в града (най-често сиви джуджета) плащаха баснословни суми за разрешение да гледат церемонията по смяната на стражата пред първия дом.

Оранжеви, червени, зелени и сини светлини пълзяха по сталагмитените могили и се сливаха с лъчите, които струяха от назъбените сталактити. Всъщност това бяха магическите символи на дома Баенре, сияещи върху одеждите на десетки стражи, които се стрелкаха нагоре-надолу, възседнали подземни гущери, надарени със способността да се движат с еднаква лекота както по земята, така и по стени и тавани.

Музиката все така огласяше двора. Навсякъде сноповете искри образуваха прекрасни плетеници от цветове и форми, но най-често срещаната фигура бе на гигантски паяк. Този обред се повтаряше по два пъти на ден и всеки път елфите, които се намираха наблизо, оставяха работата си и в захлас наблюдаваха внушителната демонстрация. Смяната на стражите пред първия дом бе символ както на невероятното могъщество на рода Баенре, така и на непоклатимата вярност на Мензоберанзан към Кралицата на паяците.

Както му бе наредено от матроната, Джарлаксъл се възползва от това, че всички бяха погълнати от церемонията и пропълзя до оградата. Там свали широкополата си шапка и нахлузи черна, кадифена маска с осем пипала. Хвърли един последен поглед наоколо и пое нагоре, залавяйки се за сребристите нишки, сякаш бяха направени от най-обикновен метал. Нямаше магия, която да е в състояние да постигне този ефект; оградата не можеше да бъде преодоляна нито с левитация, нито с телепортиране. Единствено рядката и невероятно ценна паякова маска, която Громф Баенре му бе дал назаем, имаше силата да прехвърли онзи, който я носи, в строго охранявания двор.

Джарлаксъл бързо се изкатери до върха и скочи от другата страна. Внезапно, вляво от него просветна оранжев лъч и той замръзна на място, проклинайки наум. Дано само не бяха открили присъствието му! Стражите нямаше да му сторят нищо (всички тук го познаваха много добре), но ако матроната научеше, че са го забелязали, най-вероятно щеше да му съдере кожата.

Ярката светлина угасна светкавично и когато очите му най-сетне успяха да се приспособят към непрестанно менящите се цветове, Джарлаксъл видя пред себе си голям гущер, който стоеше на задните си крака, възседнат от красив млад елф с късо подстригана коса и триметрово копие в ръка. Пиката на смъртта, досети се наемникът. Надарено с ледено могъщество, оръжието хвърляше студени отблясъци в мрака.

— Добра среща, Берг’инйон Баенре — поздрави го Джарлаксъл на езика на жестовете.

Берг’инйон бе най-малкият син на матрона Баенре и водач на Гущеровия отряд на първия дом. Той прекрасно познаваше наемника и не беше негов неприятел.

— Добра среща и на теб, Джарлаксъл — също така безмълвно отвърна Берг’инйон. — Точен, както винаги.

— Такава е волята на майка ти.

Младият Баенре се усмихна и му даде знак да тръгва, после смушка гущера си и препусна към върха на близкия сталагмит.

Джарлаксъл харесваше Берг’инйон Баенре. Напоследък двамата прекарваха доста време заедно — младият елф бе учил с Дризт До’Урден в Мелей Магтеър и знаеше доста неща за тактиката му, тъй като неведнъж бе тренирал заедно с него. Берг’инйон въртеше оръжията наистина майсторски, почти безпогрешно и наемникът не можеше да не се възхити на скиталеца за начина, по който бе надвил такъв умел противник като младия Баенре.

Джарлаксъл почти съжаляваше, че Дризт До’Урден трябва да умре.

Веднъж прехвърлил се през оградата, той свали паешката маска и безгрижно закрачи към най-голямата и богато украсена могила — мястото, където живееха благородниците на дома. Издайническата шапка все така висеше на гърба му; плащът, който бе увил плътно около раменете си, прикриваше късата туника. Голата си глава обаче (нещо доста рядко срещано сред мрачните елфи), не можеше да скрие и знаеше, че не един и двама от стражите го разпознаха, докато прекосяваше двора.

Както им бе наредено, те с нищо не показаха, че са го забелязали. Джарлаксъл с мъка сдържа смеха си — колко по-лесно щеше да бъде, ако просто бе отишъл до някоя от портите и бе поискал да влезе. Всички, включително и Триел, знаеха за посещенията му, ала матрона Баенре явно държеше на тази игра на преструвки и измами.

— З’рес! — изрече той елфическата дума за смелост (паролата за този ден), после бутна каменната врата, която веднага се отмести.

В стените на малкото преддверие имаше многобройни процепи и Джарлаксъл побърза да се поклони на невидимите стражи (най-вероятно огромни минотаври, едни от любимите роби на матроната), които се криеха там, стиснали пики на смъртта.

Вътрешността на могилата бе осветена и той трябваше да поспре за миг, докато очите му се приспособят към тази част на спектъра. Облечени в сребристочерните униформи на дома Баенре, които още повече подчертаваха стройните им, съблазнителни тела, десетки жени влизаха и излизаха от залата, заети с всекидневните си задължения. При появата на Джарлаксъл всички оставиха работата си и обърнаха погледи към него — мнозина в Мензоберанзан смятаха главатаря на Бреган Д’аерте за добра партия. При вида на сластния блясък в очите им, които почти не се спираха на лицето му, наемникът едва се удържа да не избухне в смях. Някои мъже се отвращаваха от подобно нагло оглеждане, ала за него явната похот на тези жени означаваше единствено повече власт.

Джарлаксъл отиде до голяма черна колона в средата на централната зала и прокара пръсти по гладкия мрамор, търсейки лостчето, което откриваше входа на невидимия проход.

С лекота отвори тайната врата и прекрачи прага. Вътре, небрежно облегнат на стената, стоеше Дантраг Баенре, Повелителят на меча в първия дом, и очевидно го очакваше. Също като по-малкия си брат, Дантраг бе висок и красив, със стройно, мускулесто тяло. Очите му имаха необичаен кехлибарен цвят, макар да ставаха почти червени, когато бе развълнуван. Гъстата му бяла коса бе вързана на конска опашка.

Като Повелител на меча в първия дом, той бе по-добре въоръжен от когото и да било в Мензоберанзан. Великолепната му черна ризница проблясваше при всяко негово движение и бе така изкусно изработена, че прилепваше към тялото му като втора кожа. От богато украсения колан висяха два меча, ала само единият от тях бе дело на мрачните майстори. Говореше се, че другият е взет от някакъв обитател на Повърхността и притежава свой собствен живот и жажда за кръв; мнозина твърдяха също така, че е в състояние да разреже скала на две, без това да помрачи блясъка му или да притъпи острието му.

Напереният войн вдигна ръка за поздрав, при което уж случайно разкри един от предпазителите, които опасваха двете му китки. Черната материя плътно пристягаше ръцете му и бе поръбена с блещукащи митрилни халки. Никой не знаеше за какво точно служат вълшебните ленти, но мнозина смятаха, че даряват собственика си с магическа защита. Джарлаксъл, който неведнъж бе виждал Дантраг в бой, бе склонен да повярва в това — подобни предпазители бяха доста често срещани сред мрачните войни. Това, което го караше да се съмнява обаче, бе, че Дантраг рядко залагаше на защитата и обикновено именно той нанасяше първия удар.

Освен това, дори без помощта на предпазителите или някаква друга магия, Дантраг Баенре си оставаше един от най-изкусните бойци в Мензоберанзан. Някога основният му съперник беше Закнафейн До’Урден, баща и учител на Дризт, ала него вече го нямаше — семейството му отдавна го бе принесло в жертва на Лолт, като наказание за богохулните му постъпки. Така че сега с Дантраг можеше да се мери единствено Повелителят на меча във втория дом, грамадният и неимоверно силен Утегентал Барисон Дел’Армго. Един ден, подозираше Джарлаксъл, двамата болезнено честолюбиви войни сигурно щяха да се срещнат тайно и да се бият до смърт, само за да докажат кой е по-добрият.

Наемникът не можеше да отрече, че един такъв двубой разпалва въображението му, макар изобщо да не разбираше подобна разрушителна гордост. Мнозина, които бяха виждали главатаря на Бреган Д’аерте в битка, бяха убедени, че той може да върти оръжието не по-зле от двамата Повелители на меча, само че Джарлаксъл никога не би участвал в нещо толкова безсмислено. За него честолюбието беше доста глупав повод за бой; подобни великолепни оръжия и още по-смайващи умения можеха да се използват много по-разумно — защо не за натрупването на несметни богатства. Като тези предпазители например, помисли си той. Или пък те щяха да помогнат на Дантраг да ограби трупа на Утегентал, след като го надвие?

Когато ставаше дума за магия, всичко бе възможно. Джарлаксъл се усмихна, без да сваля изпитателен поглед от боеца пред себе си. Наемникът обожаваше екзотичната магия, а нямаше място в Мензоберанзан с повече вълшебни предмети, отколкото домът на рода Баенре.

Като помещението, в което се намираше сега — съвсем обикновена на пръв поглед цилиндрична стаичка с дупка в тавана вляво от него и още една на пода вдясно.

Наемникът кимна на Дантраг, изчака го да махне с ръка и застана под отвора в тавана. Тялото му изтръпна, когато магията го пое и бавно го издигна във въздуха, нагоре към второто, а после и към третото ниво на могилата. Стаичката, в която се озова, бе досущ като предишните две и Джарлаксъл тъкмо се канеше да задейства механизма, който отваря вратата, когато Дантраг се присъедини към него и му даде знак да продължи нагоре, към четвъртото ниво и покоите на матроната.

Защо там, зачуди се наемникът, докато отиваше към отвора в тавана. Личната тронна зала на матроната — майка? Обикновено гостите бяха отвеждани в третото ниво на могилата.

— Матрона Баенре има друг посетител — безмълвно обясни Дантраг, когато главата на Джарлаксъл се показа от дупката.

Наемникът кимна и направи крачка встрани. Вместо да отиде към вратата обаче, Дантраг извади шепа сребрист прах от кесията си, после му смигна и хвърли прашинките към стената зад гърба си. Вълшебното вещество засия и бързо се превърна в плетеница от паяжинни нишки, които се разделиха в средата и образуваха голям отвор.

— След теб — учтиво рече Дантраг на езика на жестовете.

Джарлаксъл изпитателно се взря в него, опитвайки се да отгатне дали не бе попаднал в капан. Откъде можеше да бъде сигурен, че порталът, който очевидно отвеждаше към друго измерение, няма да го запрати в някоя пъклена равнина?

Малцина успяваха да устоят на проницателния поглед на наемника, ала Дантраг бе достоен съперник — лицето му остана напълно спокойно, красивите, изсечени черти с нищо не издадоха какво е намислил. Джарлаксъл се колеба само миг, после смело прекрачи прага — Дантраг бе прекалено горд, за да си послужи с толкова очевидна измама. Ако Повелителят на меча наистина искаше да го отстрани от пътя си, щеше да го стори с оръжие, а не с магьоснически уловки.

Двамата се озоваха в малка стаичка извън измеренията, откъдето виждаха какво става в приемната зала.

Там, върху голям сапфирен престол, седеше престарялата матрона, а лицето й бе прорязано от безброй паяжинено-тънки бръчки. Само че Джарлаксъл почти не я погледна — пламнали с жаден блясък, очите му не се откъсваха от великолепния трон. Наблюдателният Дантраг, който прекрасно разбираше какво бе развълнувало наемника така, тихичко се засмя. Върху облегалките, там, където матрона Баенре държеше ръцете си, бяха инкрустирани два огромни диаманта, големи колкото птичи яйца.

Самият трон бе изработен от най-чист сапфир, сияйната му повърхност привличаше погледа и мамеше в мрачните си глъбини. Безброй разкривени силуети се гърчеха в черните му недра; мълвата говореше, че изтерзаните души на всички, които заради непокорството си бяха превърнати в елфопаяци, отиват в катраненочерно измерение, заключено в пределите на легендарния трон на матрона Баенре.

Тази мисъл бързо върна Джарлаксъл към действителността и сложи край на копнежа му по прекрасните брилянти — може и да си представяше, че ги притежава, но никога не би извършил глупостта наистина да се опита да ги открадне! Най-сетне откъсна очи от трона и вдигна поглед към Баенре и двамата незабележими писари, които се бяха свили зад гърба й и трескаво записваха всяка изречена дума. От лявата страна на матроната стоеше Бладен’Кърст, най-голямата от дъщерите, които живееха в къщата (единствено Триел и Громф бяха по-възрастни от нея). Бладен’Кърст бе невъобразимо жестока и Джарлаксъл, комуто тя бе по-неприятна и от Триел, на няколко пъти едва не се бе видял принуден да я убие, за да се защити. Това със сигурност щеше да му навлече сериозни неприятности, макар тайничко да подозираше, че матрона Баенре би се радвала да се отърве от злата си дъщеря. Дори могъщата матрона — майка не успяваше да обуздава докрай свирепата Бладен’Кърст.

От другата страна на трона стоеше още едно от най-омразните същества на Джарлаксъл — илитидът Метил Ел-Виденвелп, съветникът на матрона Баенре. Както винаги, подобното на октопод създание носеше обикновена наситеночервена роба, чиито дълги ръкави скриваха мършавите му трипръсти длани. Де да можеше да скрие и лицето си, помисли си Джарлаксъл. С четирите гърчещи се пипала, които имаше вместо уста, и млечнобелите очи без зеници, кръглата морава глава на чудовището бе едно от най-отвратителните неща, които наемникът бе виждал през живота си. Обикновено, когато можеше да спечели от някого, Джарлаксъл не обръщаше внимание на външния му вид, ала въпреки всичко предпочиташе да си няма много вземане-даване с отблъскващите, загадъчни и смъртоносни илитиди.

Повечето му събратя хранеха същата неприязън към ужасяващите чудовища, ето защо наемникът доста се изненада, че матроната дори не се бе опитала да прикрие присъствието му. Един поглед към гостенката, която стоеше пред трона на матроната, бе достатъчен, за да разсее учудването му.

Слаба и ниска, тя бе по-дребна даже и от Триел и изглеждаше много по-крехка. Черните й одежди бяха съвсем обикновени и с нищо не издаваха, че всъщност е матрона — майка и то не на кой да е род, а на дом Облодра, третия дом в Мензоберанзан.

— К’иорл? — безмълвно се обърна наемникът към Дантраг, а по лицето му се четеше истинско смайване.

К’иорл Одран бе една от най-омразните владетелки в Мензоберанзан. Матрона Баенре я ненавиждаше и многократно бе заявявала на всеослушание, че градът само би спечелил от смъртта й. Единственото, което пречеше на дома Баенре да унищожи Облодра, беше невероятно силната психическа енергия, която жените от този дом притежаваха. Ако имаше някой, който бе в състояние да разбере най-съкровените мисли и подбуди на загадъчната и опасна матрона Одран, това беше илитидът Ел-Виденвелп.

— Триста — тъкмо казваше К’иорл.

Матрона Баенре се облегна в стола си, а по лицето й се изписа раздразнение.

— Жалка подигравка — отсече тя.

— Половината от робите ми — усмихна се К’иорл — сигурен знак, че лъже.

Матрона Баенре се изсмя, после изведнъж се намръщи и се приведе напред, положила длани върху прекрасните диаманти на трона. Рубиненочервените й очи се присвиха заплашително, а устните й започнаха да мълвят нещо неразбираемо. Внезапно вдигна едната си ръка и скритият дотогава диамант сякаш оживя и изпрати лъч алена светлина срещу придружителя на К’иорл, повличайки го във вихрушка от ослепителна, вцепеняваща енергия. Мъжът изкрещя и закри лице в напразен опит да се предпази от смъртоносната вълна.

Матрона Баенре вдигна и другата си ръка. От сърцето на втория диамант изригна нов лъч и превърна безпомощния елф в ален силует.

К’иорл стисна клепачи, а челото й се набразди от напрежение. Бяха минали само няколко секунди, когато Одран отново отвори очи и изумено се взря в Ел-Виденвелп. Джарлаксъл, който с интерес следеше цялата сцена, веднага се досети какво се бе случило — между двамата се бе състояла безмълвна борба за надмощие, която илитидът бе спечелил с лекота.

В това време от злощастния придружител на К’иорл бе останала само бледа сянка, която се изпари миг по-късно. С него бе свършено.

Лицето на Одран потъмня и тя изглеждаше така, сякаш всеки миг ще избухне. Матрона Баенре дори не трепна.

Неочаквано по устните на К’иорл се разля широка усмивка.

— Е, какво толкова — безгрижно рече тя, — той беше просто един мъж.

— К’иорл — изръмжа матрона Баенре, — самата Лолт изисква това от теб! Ти трябва да ни сътрудничиш!

— Заплашваш ли ме? — измамливо спокойно попита Одран.

Матрона Баенре се приближи на сантиметри от нея и вдигна лявата си ръка. К’иорл неволно трепна и за миг на Джарлаксъл му се стори, че се кани да отстъпи. На пръста си матрона Баенре носеше зловещо украшение — солиден златен пръстен, от който стърчаха осем разклонения, досущ като паешки крачета. Огромният синкаво чер сапфир проблясваше и при най-малкото движение. Едва ли имаше елф в Мензоберанзан, който да не знае какво се крие във вътрешността на този пръстен — жив велшаресорб, подземната, много по-смъртоносна разновидност на черната вдовица от Повърхността.

— Трябва да проумееш колко важно е всичко това — измърка матрона Баенре.

Джарлаксъл с изумление видя как вместо отговор, К’иорл най-спокойно бутна ръката на Баенре встрани, при което Дантраг светкавично сграбчи дръжката на меча си, сякаш се канеше да изскочи от прикритието си и да посече дръзката Облодра на място.

— Вече имам съгласието на Барисон Дел’Армго — невъзмутимо продължи матрона Баенре и отново вдигна ръка, давайки знак на опасната си дъщеря и доверения илитид да останат по местата си.

К’иорл се усмихна насила — като матрона — майка на третия дом не й беше никак приятно да чуе, че първите два рода са се обединили и подкрепят едно начинание, което тя всячески се опитва да избегне.

— Фаен Тлабар също ще участват — лукаво добави Баенре.

Четвърти дом в Мензоберанзан, Фаен Тлабар бяха най-ненавистният съперник на рода Облодра. Думите на Баенре си бяха открито предупреждение — веднъж привлекли първите два рода на своя страна, Фаен Тлабар нямаше да изгубят и миг, преди да се нахвърлят върху Облодра и да си присвоят титлата им.

Без да откъсва поглед от К’иорл, матрона Баенре се върна и седна на трона си.

— Нямам много елфически войни — за първи път в гласа на гордата Одран се усещаше скрито покорство.

— Така е — съгласи се Баенре. — За сметка на това разполагаш с огромни пълчища коболди. И изобщо не се опитвай да ме убеждаваш, че са едва шестстотин. Тунелите на Хищния процеп, където се намира домът ти, са пословично необхватни.

— Мога да ти дам до три хиляди от робите си — К’иорл нямаше никакво желание да се пазари.

— Десетократно повече от това! — изръмжа Баенре.

К’иорл не отвърна нищо, само наклони глава на една страна и се вгледа в нея.

— Няма да се задоволя с по-малко от двадесет хиляди — отсече Баенре, която също бе решена да постигне своето без излишни пазарлъци. — Защитата на джуджешката твърдина ще бъде изкусна, така че ще имаме нужда от безполезните коболди, които да поемат силата на удара им.

— Цената е висока — рече К’иорл.

— Животът на един-единствен мрачен елф струва много повече от двадесет хиляди коболди — напомни й Баенре и добави, за да подсили ефекта на думите си: — В очите на Лолт.

К’иорл се накани да отвърне нещо остро, ала матроната — повелителка на първия дом я прекъсна:

— Спести ми заплахите си! — изкрещя тя и изпъна мършавия си врат. — За Лолт това е много по-важно от дрязгите между елфическите домове и знай, че непокорството на рода Облодра ще улесни неимоверно възкачването на Фаен Тлабар!

Очите на Джарлаксъл се разшириха от изненада и той потърси погледа на Дантраг, ала Повелителят на меча също не знаеше какво да мисли. Наемникът никога не бе чувал подобна недвусмислена заплаха — един дом срещу друг. Този път К’иорл не се усмихна, нито отвърна нещо. Джарлаксъл се взираше в лицето на безмълвната матрона, която отчаяно се бореше да запази спокойствие, и почти виждаше как покълват семената на раздора. К’иорл и домът Облодра нямаше скоро да забравят заплахите на първата матрона, а с дързостта си Баенре със сигурност щеше да си навлече неприязънта на още много родове. Наемникът неволно поклати глава, припомняйки си скорошната среща с боязливата Триел, която един ден щеше да наследи властта над първия дом и да се окаже в центъра на тази взривоопасна ситуация.

— Двадесет хиляди — едва чуто даде съгласието си К’иорл, — стига да успеем да накараме толкова голяма армия от непокорните малки плъхове да ни се подчинят.

С това срещата между двете матрони приключи. Щом К’иорл си тръгна, Дантраг пусна крайчеца на паяжинната нишка и се изкатери навън от малката стаичка.

Джарлаксъл го последва и също се изправи пред сапфирения трон. Там свали шапка и се поклони до земята, при което перото от диатрима, забодено в периферията й, докосна каменния под.

— Майсторско изпълнение — поздрави той матроната. — За мен бе истинско удоволствие, че имах възможност да го наблюдавам…

— Затваряй си устата — остро го прекъсна все още сърдитата матрона и се облегна назад.

Наемникът продължи да се усмихва, но замълча и зачака да чуе какво ще каже тя.

— К’иорл е опасна противничка — замислено проговори матроната. — Няма да поискам много от домашните й елфи, макар че загадъчните им мисловни умения биха ни помогнали да пречупим волята на упоритите джуджета. Единственото, което ще взема от нея, са коболди, а пък жалките изчадия и без това се плодят като зайци, така че това няма да бъде кой знае каква загуба.

— Ами след като победим? — осмели се да попита наемникът.

— Това ще зависи от К’иорл — мигновено отговори матроната и даде знак на останалите, включително и на писарите, да напуснат стаята — на всички бе ясно, че се кани да изпрати Джарлаксъл и войните му на разузнавателна мисия в дома Облодра.

Никой не се възпротиви, с изключение на злата Бладен’Кърст, която не се сдържа и заплашително го изгледа на излизане. Бладен’Кърст ненавиждаше всички мъже; за нея те бяха просто играчки, върху които да изпробва най-новите си мъчения.

Джарлаксъл премести магическата превръзка над другото си око и смигна похотливо.

Бладен’Кърст вдигна поглед към майка си, молейки за разрешение да накаже дръзкия нахалник, ала матроната й даде знак да си тръгва.

— Искаш войните ми да следят всяка стъпка на Облодра — започна наемникът, когато най-сетне остана насаме с матроната — майка. — Никак няма да е лесно…

— Не — прекъсна го Баенре. — Дори бойците от Бреган Д’аерте не са в състояние да шпионират членовете на този загадъчен дом.

Джарлаксъл беше доволен, че не той, а матроната бе изрекла очевидното. За миг се замисли какво точно означават думите й, после разбра и се поклони възхитено, с широка усмивка на уста. Матрона Баенре искаше останалите (и най-вече Ел-Виденвелп) да повярват, че наистина е изпратила Бреган Д’аерте на съгледваческа мисия в дома Облодра. Така щеше да накара К’иорл да е вечно нащрек, в очакване на натрапници, които така и нямаше да се появят.

— Те изобщо не ме интересуват — продължи Баенре, — важни са единствено робите им. А пък ако К’иорл откаже да се подчини, родът Облодра ще бъде хвърлен в Хищния процеп и забравен завинаги.

Равнодушният, самоуверен тон на матроната направи силно впечатление на наемника.

— Каква възможност й остава, след като първият и вторият дом вече са се съюзили? — подхвърли той.

Ивонел Баенре се замисли, сякаш думите му й бяха припомнили нещо. После поклати глава, като че ли искаше да прогони някаква мисъл и продължи:

— Сега нямам време да обсъждаме срещата ти с Триел — рече тя и Джарлаксъл, който до този миг бе убеден, че именно това е основната причина за посещението му, остана силно учуден. — Искам да започнеш подготовката за похода срещу джуджетата. Ще ми трябват карти на пътя, по който ще стигнем дотам, както и на всички възможни подстъпи към Митрил Хол, така че Дантраг и генералите му да могат да съставят най-добрия план за нападение.

Джарлаксъл нямаше никакво намерение да спори с избухливата матрона и затова кимна.

— Може да изпратим съгледвачи дълбоко в джуджешкия комплекс — започна той, ала нетърпеливата Баенре отново го прекъсна.

— Няма да е необходимо.

Наемникът я изгледа любопитно:

— При последния поход така и не навлязохме в същинските зали — напомни й той.

Устните на Баенре се разкривиха в неимоверно зла усмивка и Джарлаксъл усети как у него се надига приятно нетърпение — какво ли бе намислила неповторимата матрона този път? Много бавно, тя бръкна в една от гънките на пищните си одежди и извади тънка верижка с окачен на нея пръстен, издялан сякаш от нечий зъб.

— Чувал си ли за това? — попита го тя и разлюля странния предмет пред очите му.

— Говори се, че е зъбът на някакъв джуджешки крал и че изтерзаната му душа е в негов плен.

— Джуджешки крал — повтори матроната. — Е, както сам знаеш, на света няма чак толкова много джуджешки кралства…

Джарлаксъл сбърчи чело, после лицето му изведнъж се проясни:

— Митрил Хол? — възкликна той.

Матрона Баенре кимна:

— Съдбата за пореден път е на моя страна. В този зъб е заключена душата на Гандалуг Бойния чук, първи крал на Сребърните зали и основоположник на рода Боен чук.

Джарлаксъл трескаво запрехвърля тази нова информация в ума си. Нищо чудно, че Лолт бе наредила на Виерна да тръгне по следите на своя брат — изменник! Дризт бе просто удобна връзка с Повърхността, дребна пионка в една много по-мащабна игра.

— Гандалуг е длъжен да отговаря на въпросите ми — матроната почти мъркаше от задоволство. — А той прекрасно си спомня как е организирана защитата на Митрил Хол.

В този миг в залата влезе Сос’Умпту и без да обръща никакво внимание на наемника, отиде право при майка си. Противно на очакванията на Джарлаксъл, матроната не й се скара за нахлуването. Вместо това прекъсна онова, което казваше, и с интерес зачака дъщеря си да проговори.

— Матрона Мез’Барис Армго започва да губи търпение — обясни Сос’Умпту.

В параклиса, досети се Джарлаксъл, тъй като Сос’Умпту отговаряше за великолепното светилище на рода и рядко го напускаше. Какво ли означава това, замисли се наемникът. Мез’Барис бе матрона — майка на дом Барисон Дел’Армго, вторият род в йерархията на Мензоберанзан. Защо й бе да идва тук, след като вече се бе съгласила с плана на Баенре?

Защо ли наистина?

— Може би трябваше да се видиш първо с матрона Мез’Барис — лукаво подхвърли Джарлаксъл и по устните на престарялата матрона трепна лека усмивка — както винаги, любимият й шпионин не можеше да бъде заблуден лесно.

— Сигурна бях, че с К’иорл ще е по-трудно — обясни тя. — А чакането щеше да я изнерви още повече и да я направи съвсем несговорчива. Мез’Барис е много по-уравновесена, освен това по-лесно ще види изгодата, която може да извлече от предложението ми. Тя ще се съгласи на война с джуджетата.

Двамата се отправиха към цилиндричната стаичка, където Сос’Умпту вече ги очакваше.

— Пък и — добави матроната и се разсмя, — какъв друг избор й остава сега, когато и дом Облодра се присъедини към съюза ни?

„Наистина няма равна на себе си, мислено се възхити Джарлаксъл, просто няма равна на себе си.“ С един последен, замечтан поглед към брилянтите, инкрустирани в трона, и примирена усмивка, той последва двете жени навън.