Р. А. Салваторе
Беззвездна нощ (10)

Глава 8
Не на място

Движеше се напълно безшумно из тъмните тунели, а лавандуловите му очи горяха — и най-малката промяна в топлината на пода и стените беше сигурен знак за завой или присъствието на врагове. С безмълвното си изящество и предпазлива стойка, той изглеждаше напълно у дома си, истинска рожба на Подземния мрак.

Само че Дризт изобщо не се чувстваше на място. Вече бе навлязъл по-надълбоко от най-долните нива на Митрил Хол и застоялият въздух тягостно го притискаше. Беше прекарал на Повърхността почти две десетилетия, през които постепенно бе свикнал с живота навън. А той бе съвсем различен от този в Подземния мрак, така както пъстрото горско цвете е съвсем различно от плесените, които виреят по стените на дълбоките пещери. Някой човек, гоблин или дори бдителен светъл елф, нямаше да го забележи, даже ако Дризт минеше на по-малко от метър от него, само че скиталецът се чувстваше тромав и шумен.

Всяка крачка, която правеше, го караше да настръхва; струваше му се, че гладките каменни стени отразяват звука от стъпките му, усилват го многократно и го препращат десетки метри напред. Това беше Подземният мрак, място, където властваше не зрението, а слухът и обонянието.

Почти две трети от живота му бяха преминали тук, голяма част от последните двадесет години бе прекарал в други пещери — тези на рода Боен чук. Ала Дризт До’Урден отдавна бе престанал да гледа на Подземния мрак като на свой дом. Висок планински склон, огрян от звездите и месечината, над който се разпуква зората и аленее залезът — ето къде завинаги щеше да остане сърцето му.

Вместо това, той крачеше из земя на мрачни, непрогледни нощи… не, не нощи, а една-единствена нощ, вечна и беззвездна, в която имаше само тежък, застоял въздух и злокобни сталактити.

Тунелът непрекъснато се променяше — ту се стесняваше толкова, че Дризт едва успяваше да се промъкне между стените, ту изведнъж се разширяваше така, че цяла дузина мъже спокойно можеха да крачат рамо до рамо. Подът стремително се спускаше надолу, все по-надълбоко и по-надълбоко в недрата на земята, но и таванът следваше посоката му, и неизменно тъмнееше на около метър и половина от главата на елфа. Скиталецът крачеше вече часове наред, ала досега не бе срещнал странични коридори или галерии, което доста го улесняваше — все още не бе готов да взима решения накъде да поеме, а и така враговете му не можеха да го нападнат в гръб.

Дризт знаеше, че не е готов за каквито и да било изненади. Дори инфрачервеният спектър му причиняваше болка и караше главата му да тупти, докато се мъчи да различи непрестанно менящите се степени и нюанси на температурата. В по-младите си години бе прекарвал седмици, дори месеци наред, използвайки единствено топлината на предметите, а не отразената им светлина. Ала сега, когато очите му бяха привикнали към слънцето и трепкащия пламък на факлите, горящи по стените на Митрил Хол, инфрачервеното му зрение го дразнеше.

Най-сетне усети, че не издържа повече и извади Сиянието, оставяйки го да разпръсне бледия си синкав светлик. Облегна се на стената, докато очите му се настроят към нормалния спектър, после отново пое напред, използвайки блещукащото острие вместо фенер. Скоро достигна кръстопът, където четири различни пътя пресичаха отвесен улей.

Дризт мушна ятагана обратно в ножницата и вдигна поглед към отвора над главата си. Вътре като че ли нямаше никой, ала това не го успокои особено — повечето от хищниците на Подземния мрак бяха в състояние да прикриват телесната си температура, досущ както на Повърхността тигърът използва окраската си, за да се спотаи напълно невидим между гъстите стъбла на тревата. Ужасяващите клюнести изчадия например, бяха развили корава броня, която задържаше топлината на телата им, така че за надарените с инфрачервено зрение очи те изглеждаха досущ като най-обикновени камъни. А и повечето от чудовищата, обитаващи недрата на земята, бяха влечуги — студенокръвни и почти незабележими.

Дризт подуши застоялия въздух, после застана напълно неподвижен и затвори очи, оставяйки слуха си да му помогне там, където зрението беше безсилно. Не долови нищо, освен туптенето на собственото си сърце, и като провери раницата и оръжията си, за да е сигурен, че няма опасност нещо да изпадне, се заспуска по улея, внимателно проправяйки си път между изронените стени.

Почти бе изминал двадесетината метра, които го деляха от долния коридор, когато едно камъче се търкулна под краката му и се удари в пода със силен грохот в мига, в който ботушите на скиталеца меко докоснаха земята.

Дризт замръзна на място, заслушан в шума, който отскачаше от стена на стена. Като водач на патрулиращ отряд, някога той умееше безпогрешно да разчита посланието на ехото и почти инстинктивно да разбира точно кои стени си предават звука и къде се намира източникът му. Сега обаче с мъка успяваше да разбере каквото и да било от посланието на екота. За пореден път скиталецът се почувства не на място, напълно безпомощен в черната прегръдка на мрака. Усещаше се уязвим и беззащитен — мнозина от гнусните обитатели на земните недра съвсем спокойно можеха да проследят дирята на ехото… а тя водеше право към него.

Тръсна глава и бързо закрачи из плетеницата от пресичащи се тунели. Някои от тях рязко завиваха и се спускаха надолу под останалите, други отстъпваха място на естествени стъпала, отвеждащи към нови нива и лъкатушещи коридори.

Колко много му липсваше Гуенивар сега! Вярната пантера с лекота щеше да открие правилния път в лабиринта от тунели.

Сети се за котката отново няколко минути по-късно, когато зад поредния завой откри още топъл труп. Беше подземен гущер, но какъв точно бе трудно да се каже, тъй като тялото бе напълно обезобразено. Опашката беше откъсната, както и долната челюст, коремът зееше разпорен и вътрешностите му ги нямаше. Върху кожата имаше дълбоки драскотини, като от дълги, хищнически нокти, тук-там личаха и тънки ивици, прорязани сякаш от елфически камшик. До малката локвичка кръв, която се бе събрала край трупа, скиталецът забеляза следа от лапа, доста наподобяваща дирите на Гуенивар.

Само че пантерата се намираше на хиляди мили разстояние, а този гущер бе убит преди не повече от час. Обитателите на Подземния мрак не кръстосваха надлъж и нашир като тези от Повърхността… което означаваше едно-единствено нещо — опасният хищник не беше далеч.

* * *

Бруенор Бойния чук се втурна по коридора с гръм и трясък, скръбта му, поне временно, явно бе отстъпила място на сляпа ярост. Тибълдорф Пуент подтичваше до краля си, без да спира да сипе въпрос след въпрос, а доспехите му скърцаха по-пронизително от всякога.

Изведнъж Бруенор се закова на място и завря лице на милиметри от чернобрадия войн.

— Защо не вземеш да се изкъпеш? — изрева той.

Пуент зяпна, изгубил напълно дар слово. Според неговите представи един джуджешки крал, изискващ от свой поданик да се изкъпе, бе нещо също толкова ужасно, колкото би била за един човек заповедта на господаря му да убива деца. Все пак имаше граници, които дори един крал нямаше право да престъпва!

— Добре де! — изсумтя Бруенор. — Щом е така. Но поне иди и смажи тез’ ръждясали железа. Как да се съсредоточа при цялото туй скърцане и дрънчене!

Пуент побърза да кимне в знак на съгласие с това компромисно решение и хукна към стаята си, изплашен да не би деспотичният му повелител да размисли и все пак да го накара да се окъпе.

Всъщност Бруенор просто искаше да се отърве за малко от бесовойна и изобщо не се интересуваше дали заповедта му ще бъде изпълнена или не. Беше прекарал един наистина тежък следобед. Току-що се бе срещнал с Берктгар Храбри, пратеник от Заселническа твърдина, и беше научил, че Кати-Бри така и не бе пристигнала там, макар да бе напуснала Митрил Хол преди почти цяла седмица.

Джуджето не спираше да прехвърля в ума си подробностите от последната си среща с младата жена, мъчейки се да си припомни всеки неин жест или дума, за да разбере какво става. Само че тогава, прекалено погълнат от собствената си болка, той почти не я бе забелязал. Дори Кати-Бри да бе намекнала нещо за намеренията си, той просто го бе пропуснал.

Първата му мисъл, когато разбра, че дъщеря му не е в Заселническа твърдина, бе, че сигурно я е сполетяла беда по пътя. Тъкмо се канеше да нареди на войните си да претърсят всеки милиметър от планината, когато се поддаде на внезапен импулс и попита Берктгар как върви строежът на надгробната могила.

— Каква могила? — изненадано бе попитал варваринът и именно в този миг Бруенор разбра, че е бил заблуден и веднага се досети кой може да е помогнал на Кати-Бри в измамата.

Устремът му бе толкова голям, че замалко не изкърти здравата, обкована с желязо врата на изкусния оръжеен майстор Бъстър Якоделец, когато влетя в стаята му. Синьобрадото джудже и Риджис, който се бе изправил на малка платформа, за да може майсторът да му вземе мярка и да поразшири доспехите, които бяха започнали да му отесняват тук-там, подскочиха от изненада.

Бруенор се втурна към тях (Бъстър бе достатъчно благоразумен, за да се отдръпне от пътя му навреме), сграбчи полуръста за предницата на ризата и го повдигна във въздуха само с една ръка.

— Къде е момичето? — ревна той.

— Заселни… — опита се да каже Риджис, ала Бруенор го разтърси с всичка сила.

— Къде е момичето? — процеди той заплашително тихо. — И хич не се опитвай да ми играеш номерца, Къркорещ корем!

На Риджис вече започваше сериозно да му писва да бъде подмятан като парцалена кукла от предполагаемите си приятели. Съобразителен както винаги, той веднага се сети какво да каже — Кати-Бри била тръгнала към Града на сребърната луна, за да намери Дризт. Като се позамислеше, в думите му щеше да има дори зрънце истина.

Ала когато погледна лицето на приятеля си и видя болката, която прозираше под яростта и жестоките белези, усети, че няма сили да го излъже.

— Пусни ме — меко каза той и Бруенор, доловил искреното съчувствие в гласа му, внимателно му помогна да стъпи на крака.

Риджис оправи смачканата си туника, поизтупа се и размаха малкото си юмруче в лицето на краля:

— Как смееш! — изрева той.

Бруенор занемя и направи крачка назад, слисан от необичайното държание на дребничкия си приятел.

— Първо идва Дризт и ме принуждава да пазя тайна — продължаваше да се гневи полуръстът. — После пристига Кати-Бри и започва да ме подхвърля насам-натам, докато не изкопчи всичко. А сега и ти… Хубави другари съм си намерил, няма що!

Острите думи поуспокоиха избухливото джудже, но само за миг. За каква тайна говореше Къркорещия корем?

В този миг в стаята нахълта Тибълдорф Пуент. Доспехите му скърцаха все така ужасяващо, но за сметка на това, сега, освен обичайната мръсотия, по лицето и ръцете му лъщеше солидно количество масло. Той спря пред Бруенор, опитвайки се да разбере какво става и нетърпеливо потри омазаните си длани:

— Да го прегърна ли, кралю? — обнадеждено попита той и поглади острата си броня.

Бруенор му даде знак да не се меси.

— Къде е момичето? — настоя той за трети път, бавно и спокойно, сякаш водеше най-обикновен приятелски разговор.

Риджис си пое дълбоко дъх, кимна примирено и започна. Разказа му всичко, не скри дори, че бе помогнал на Кати-Бри, като даде маската и камата на убиеца.

Лицето на краля отново започна да се изкривява в яростна гримаса, ала полуръстът успя да се задържи на висота (образно казано — въпреки всичко той все пак си оставаше дребничък полуръст) и възпря надигащия се в гърдите му гняв.

— Нима вярата ми в Кати-Бри трябва да бъде по-малка от твоята? — простичко попита той, напомняйки му, че неговата дъщеря вече не е дете и не за първи път поема по опасни пътища.

Бруенор не знаеше как да постъпи. Част от него изгаряше от желание да удуши Риджис, ала дълбоко в себе си разбираше, че просто иска да даде воля на гнева, който бушува в гърдите му. Пък и вината не беше на полуръста. Само че какво друго му оставаше да направи? Дризт и Кати-Бри вече бяха далеч-далеч оттук и той не можеше да ги настигне.

Нито пък имаше сили дори да опита. Покритото с белези джудже сведе очи към пода. От гнева не бе останала и следа, изпитваше единствено онази смазваща скръб, която бе станала негова постоянна спътница през последните няколко седмици. Без да продума повече, той се обърна и напусна стаята. За доста неща трябваше да помисли и, за доброто на скъпата си дъщеря, не биваше да губи нито миг.

Пуент недоумяващо местеше поглед от Риджис към Бъстър и обратно, ала обяснение така и не последва.

* * *

Лек шум, досущ като меките стъпки на ловуваща котка, бе единственото, което достигаше до ушите му. Скиталецът стоеше напълно неподвижен, изострил сетива до краен предел. Ако наистина бе котка, то тя несъмнено бе достатъчно близо, за да долови миризмата му и със сигурност знаеше, че в територията й има натрапник.

Дризт внимателно огледа мястото, където се намираше. Тунелът лъкатушеше напред, като ту се разширяваше, ту неимоверно се стесняваше; подът бе груб, осеян с безброй ями и неравности, в стените зееха естествени ниши и дълбоки дупки. Таванът също се променяше непрекъснато, понякога сякаш го притискаше към земята, друг път бе толкова висок, че почти не се виждаше. С инфрачервеното си зрение Дризт съвсем ясно долавяше разликата в топлината, която излъчваха стените пред него — явно навсякъде имаше скални тераски.

Една голяма котка с лекота можеше да се притаи върху някоя от тях, готова да скочи върху нищо неподозиращата жертва в мига, в който тя мине отдолу.

Тази мисъл не бе никак приятна, само че скиталецът нямаше друг избор, освен да продължи. За да се върне, щеше да му се наложи да се изкатери обратно по улея и да продължи да крачи из горните нива, с надеждата да открие друг път надолу. Само че нито той, нито приятелите му можеха да си позволят такава загуба на време.

Долепил гръб до стената, той запълзя напред. Едната му ръка здраво стискаше надарения с ледена магия ятаган, другата не се отделяше от дръжката на Сиянието. Все още не го бе извадил, защото не искаше допълнително да улесни котката, макар да знаеше, че хищниците, които върлуват из Подземния мрак, нямат нужда от светлина, за да открият плячката си.

Предпазливо мина покрай входа на някаква широка, но плитка ниша и поспря до ръба на следващия отвор. Когато се убеди, че в тесния и дълбок проход не се крие никой, той се обърна…

… и видя чифт зелени котешки очи да се взират в него от тераската на отсрещната стена.

Гневният синкав пламък на Сиянието изпълни тунела. Дризт светкавично пренастрои зрението си към тази част на спектъра и побърза да се наведе, когато грамадният звяр скочи. Котката се приземи меко — с всичките си шест крака! — и направи крачка към него. Острите бели зъби проблеснаха в синкавия зрак, злите очи се впиха в лицето му.

Подобно на пантера, странното същество имаше наситеночерна козина и бе голямо почти колкото Гуенивар. Дризт не знаеше какво да мисли. Ако пред себе си имаше пантера, щеше да се опита да я укроти, да покаже, че не е неин враг и че просто минава оттук. Ала създанието, което ръмжеше насреща му, съвсем не бе обикновена котка — с шестте си крака и дългите, подобни на камшици и завършващи с твърди шипове пипала, които стърчаха от раменете му и заплашително се гърчеха, то бе истинско чудовище!

С присвити назад уши и оголени зъби, хищникът бавно обикаляше около противника си. Дризт приклекна ниско, протегнал ятаганите напред, готов всеки миг да отскочи встрани.

Звярът присви средните и задните си лапи и се долепи до земята.

После се хвърли напред. Дризт се престори, че иска да се отдръпне вляво и чудовището рязко спря. Скиталецът стори същото и скочи към него, насочил ятагана към главата му. Непогрешимо както винаги, оръжието се заби право между очите на звяра.

И срещна само въздух. Повлечен от инерцията, Дризт залитна, но се задържа на крака и светкавично се претърколи вдясно. Успя да опази главата си от пипалата на чудовището, но едно от тях все пак го одраска по крака. Огромните лапи фучаха наоколо му, но двата ятагана някак си съумяха да ги задържат настрани, докато скиталецът се изправи и се хвърли встрани.

Отдалечи се малко от опасната котка и отново приклекна, поизгубил част от увереността си, че може да се справи с този враг. Чудовището беше хитро — Дризт изобщо не очакваше подобна уловка от едно животно. Което бе по-лошо, дори не разбираше как така бе пропуснал. Ударът му бе съвършено премерен и колкото и да бе пъргав, звярът просто не можеше да отскочи достатъчно бързо, за да го избегне.

Едно от пипалата се протегна към него и той замахна със Сиянието, с надеждата да го отсече.

Отново срещна само въздух и се завъртя на другата страна, но не успя да избегне болезнения удар, долетял отляво.

Чудовището вдигна огромната си лапа и се опита да го прикове към стената.

И този път войнският инстинкт на Дризт го спаси. Вместо да се отдръпне от връхлитащата лапа (която щеше да го разкъса на парчета само с няколко движения), той последва посоката и се хвърли на пода, вдигнал ръце над тялото си, за да се опази от зиналата паст на звяра. Чувстваше се като мишка, бягаща от домашна котка, само дето котката имаше още един чифт лапи, от които трябваше да се пази.

Дризт не спираше да размахва ръце и най-неочаквано усети, че оръжието му потъва в мека плът. Не виждаше нищо, но когато се измъкна от хватката на звяра разбра, че именно това го бе спасило. Изправи се и отскочи, после светкавично се претърколи встрани. Шипестите пипала изтракаха на милиметри над главата му, но не успяха да го ранят.

Беше нанесъл единствения си удар, без да вижда своя противник.

С яростен рев, който прокънтя надлъж и нашир, чудовището се нахвърли върху скиталеца, а зелените му очи грееха като факли в мрака.

Дризт бързо смени тактиката и се изплю право срещу връхлитащия звяр. Както очакваше, уцели само скалите, макар пантерата да не бе направила никакъв опит да се предпази. Тя просто не бе там, където изглеждаше.

Дризт трескаво се опита да си припомни уроците от Академията на Мензоберанзан. Беше чувал за тези същества, но те не се срещаха много често и учителите не им бяха отделили кой знае колко време.

Чудовищната котка скочи отгоре му. Скиталецът се хвърли право между гърчещите се пипала и замахна слепешком, на около един метър вдясно от мястото, където се намираше химерният образ.

Само че пантерата бе вляво от него и когато ятаганът за пореден път срещна само въздух, Дризт разбра, че здравата е загазил. Отдръпна се, но не бе достатъчно бърз и усети как острите нокти на чудовището се впиват в крака му — същия крак, който Артемис Ентрери замалко не бе осакатил при последната им битка. Сиянието проблесна в мрака и прониза предната лапа на котката, принуждавайки я да отстъпи назад. Вкопчени в безмилостна схватка, двамата политнаха към земята. Дризт почувства парещия дъх на пантерата върху рамото си и светкавично замахна, за да й попречи да отхапе ръката му.

Затвори очи (и бездруго те само щяха да го объркат) и с всички сили стовари дръжката на Сиянието върху главата на чудовището, после се откопчи от лапите му и побягна настрани. Острият край на едно от пипалата го одраска по гърба и той побърза да се хвърли на земята.

После, без да обръща внимание на болезненото ужилване, отново се изправи на крака. Достигна широката, плитка ниша и рязко се обърна. Чудовището го следваше по петите.

Скиталецът призова вродените си магически умения и облакът непрогледен мрак, който създаде, погълна синкавия светлик на Сиянието и пламналите очи на пантерата.

Без да губи и миг, Дризт направи крачка встрани, после пристъпи напред, за да попречи на звяра да излезе от магическата тъма. Едно от пипалата изсвистя на сантиметри от лицето му и политна в другата посока. Със сурова усмивка на уста, той вдигна оръжието си и го пресрещна. Разсечено на две, то тупна на земята.

Болезненият рев на чудовището помогна на Дризт да се ориентира в черния облак и той започна да сипе удар след удар с единия си ятаган, докато с другия държеше оцелялото пипало далече от тялото си.

Разярената котка скочи напред, ала елфът я усети и светкавично се хвърли на земята, вдигнал ръце над главата си. Двете му оръжия се забиха до дръжките в незащитения корем на чудовището.

Лошо ранено, то не можа да спре навреме и се блъсна в стената. Преди да успее да се надигне, Сиянието се стовари върху главата му. Обезумяла от болка и гняв, пантерата скочи на крака и се обърна. Тежките лапи свистяха във въздуха, огромната паст зееше хищно отворена.

Сиянието вече я очакваше. Върхът му се плъзна по муцуната и се насочи към врата. Звярът вдигна предната си лапа и така яростно удари магическото оръжие, че замалко не го изби от ръката на елфа. Впрегнал всичките си сили, Дризт стисна ятагана и бавно заотстъпва назад.

Някак си успя да удържи напора на чудовищния си противник, но се видя принуден да излезе от непрогледния мрак, който бе призовал. Затвори очи и усети, че звярът се кани да го удари с единственото си пипало. Рязко се обърна и още по-здраво улови Сиянието. Острият шип се обви около гърба му, но Дризт бе по-бърз и като вдигна лакът, му попречи да го зашлеви през лицето.

В същото време Сиянието се заби дълбоко в тялото на пантерата. От гърлото се разнесе задавен, гъргорещ звук, ала тежките лапи забарабаниха по тялото на елфа, впиха се в плаща му и одраскаха фината митрилна ризница. Въпреки болката, чудовището се опита да извие ранения си врат и да ухапе нападателя си.

Със свободната си ръка Дризт започна да нанася удар след удар по главата на звяра.

Горещата паст зейна на сантиметри от корема му, острите нокти се впиха в тялото му. Една от брънките на ризницата му поддаде и върху кожата му се проточи грозна драскотина.

Ударите все така валяха по главата на чудовището.

Вкопчени в смъртоносна схватка, двамата рухнаха на земята. В погледа на звяра Дризт видя гибел и отчаяно опита да се отскубне. Внезапно тежките лапи се отпуснаха и той разбра, че пантерата е мъртва. Най-сетне успя да се откопчи от желязната хватка и се изправи. Дори в смъртта си, злите очи огряваха мрака с жесток зелен пламък.

* * *

— По-добре недей да влизаш — посъветва го един от стражите пред стаята на Бруенор.

Риджис с интерес се взря в лицето му — май никога не бе виждал джудже да пребледнее така!

В този миг вратата рязко се отвори и цяла група джуджета, облечени в тежки доспехи и въоръжени до уши, се втурнаха навън, препъвайки се в отчаяния си опит да се махнат колкото се може по-бързо. От вътрешността на стаята долетя порой ругатни и проклятия.

Един от стражите се накани да затвори вратата, ала Риджис го изпревари и се вмъкна вътре.

Бруенор крачеше напред-назад, като не пропускаше да изрита трона си всеки път, щом мине покрай него. По-начумерен от обикновено, генерал Дагна седеше на своя стол, а Тибълдорф Пуент възторжено подрипваше зад краля си, като много внимаваше да се отдръпва навреме от пътя му, ако той се обърне.

— Глупави жреци! — изръмжа Бруенор.

— Сега, когато Кобъл вече не е между нас, никой не е достатъчно могъщ, за да… — опита се да обясни Дагна, ала кралят изобщо не го слушаше.

— Глупави жреци! — натъртено повтори той.

— Точно така! — побърза да се съгласи Пуент.

— Кралю, изпратихме два отряда към Града на сребърната луна и още един на север — отново се обади генералът. — А половината от войниците ми не спират да кръстосват долните тунели.

— Ще изпратя и останалата половина, ако онез’ долу не ми покажат пътя! — изрева Бруенор.

Риджис, който все още стоеше незабелязан край вратата, усети как го обзема задоволство. Бруенор — онзи Бруенор, когото помнеше от времето преди смъртта на Уолфгар! — бе готов да обърне земята, само и само да открие Дризт и Кати-Бри. Старото джудже най-сетне бе разпалило огъня в гърдите си!

— Ама там има поне хиляда тунели! — мъчеше се да го вразуми Дагна. — Можем да изследваме някои от тях в продължение на цяла седмица, само за да открием накрая, че са задънени.

— Тогаз изпратете хиляда джуджета! — сопна се Бруенор и отново започна да крачи напред-назад.

Внезапно погледът му падна върху Риджис и той се закова на място, при което Пуент не успя да спре навреме и се блъсна в гърба му.

— Какво гледаш? — тросна се той.

„Най-стария си приятел“ искаше да отвърне полуръстът, ала вместо това само сви рамене. За миг в здравото око на Бруенор като че ли проблесна гневен пламък и Риджис се запита дали джуджето не се кани да се нахвърли върху него и в яростта си да го удуши с голи ръце. Вместо това кралят си пое дълбоко дъх и седна на трона си.

Полуръстът се приближи и изпитателно се взря в него, без да обръща внимание на генерал Дагна, който упорито твърдеше, че вече е напълно невъзможно да настигнат двамата приятели. Беше чул достатъчно, за да разбере, че Дагна не е особено разтревожен за Кати-Бри и Дризт. Не че това го учудваше особено — всички знаеха, че чепатото джудже не обича особено останалите раси.

— Ако поне проклетата котка беше с нас — започна Бруенор и в погледа, който хвърли на Риджис, отново проблесна старият гняв; полуръстът скри ръце зад гърба си и се направи, че не го чува. — Или поне вещерския медальон! Къде, в името на Деветте пъкъла, се е дянал пък той?

Макар да изтръпваше при всеки гневен изблик на приятеля си, Риджис нито за секунда не изпита съжаление, задето бе помогнал на Кати-Бри и й бе дал Гуенивар.

И макар да се боеше, че Бруенор всеки миг може да му стовари някой юмрук в лицето, искрено се радваше да види предишния плам отново да гори в очите му.