Р. А. Салваторе
Беззвездна нощ (14)

Глава 12
На висота

— Можем да срутим целия участък — предложи генерал Дагна и забоде месестия си показалец в картата.

— Да го срутим? — провикна се бесовойнът. — Ами че тогаз как ще изтребим мрачните псета?

Риджис, който беше организирал това събиране, изумено погледна генерала и останалите три джуджета, които се бяха скупчили около масичката и разучаваха картата.

— Таванът ще изтреби мрачните псета — обърна се той към Пуент.

— Ха! — изпухтя бесовойнът. — Че тъй цялата веселба ще иде по гоблините! Доспехите ми имат нужда от смазване, а няма нищо по-добро от кръвчицата на неколцина мрачни елфи. Само че с вашия глупав план сигурно ще трябва да копая месеци наред, докат’ успея да намеря някой труп, който да поизцедя!

— Защо не поведеш похода в тези тунели? — предложи Дагна и посочи друга част от комплекса. — Дори можем да ти дадем преднина от тридесет метра.

Риджис кисело изгледа генерала и тримата войници, които усърдно кимаха в знак на съгласие. Всъщност, досети се полуръстът, в шеговитите думи на генерала имаше голяма доза истина. Малцина от поданиците на Бруенор щяха да заронят горчиви сълзи, ако дразнещият Тибълдорф Пуент се случеше между жертвите във войната с Мрачните, която може би ги очакваше.

— Да го срутим — върна се на темата Риджис. — Ще имаме нужда от силни укрепления тук и тук — добави той и посочи две открити места в иначе доста тесните коридори. — Днес следобед ще се срещна с Берктгар от Заселническа твърдина.

— Смяташ да доведеш и смрадливите човеци? — възкликна Пуент.

Дори останалите джуджета, които нямаха нищо против острия мирис на изцапани със сажди, потни тела, който обикновено се стелеше в душните ковачници, онемяха при тези думи. За „аромата“, който се разнасяше от подмишниците на Пуент, се говореше, че е в състояние да накара цяла цветна леха на разстояние петдесет метра да повехне.

— Още не знам — отвърна Риджис. — Дори не съм им казал за подозренията си, че Мрачните замислят нападение. Но ако се съгласят да ни подкрепят (а имам всички основания да вярвам, че ще го сторят), не мисля, че би било много разумно да се бият в долните нива, дори след като запалим светлини там.

— Мъдро решение — съгласи се Дагна. — Хората са много по-добри на открито, а силно подозирам, че Мрачните ще нападнат не само под земята, но и на повърхността.

— Където мъжете от Заселническа твърдина вече ще ги очакват — доволно заключи един от войниците.

* * *

Скрит в сенките зад открехнатата врата, Бруенор Бойния чук с интерес наблюдаваше какво се случва. Беше наистина изумен от лекотата, с която Риджис се справя с всичко, особено като се имаше предвид, че магическият медальон вече не е у него. След като нахока Бруенор, че се отдава на самосъжаление и все повече затъва в лепкавата му прегръдка, полуръстът, следван плътно от Пуент, отиде право при генерал Дагна и останалите военачалници.

Онова, което най-много учудваше Бруенор, не бе готовността, с която поданиците му се впуснаха в приготовления за предстоящата война, а фактът, че начело застана не друг, а Риджис. Разбира се, полуръстът го бе постигнал с немалка доза хитрост. Възползвайки се от безразличието на приятеля си, той си даваше вид, че редовно се среща с краля и представяше собствените си планове като негови.

Когато научи за това, Бруенор бе готов да го удуши с голи ръце, ала Риджис не се стресна и съвсем искрено заяви, че с радост ще му отстъпи водачеството.

Бруенор наистина искаше да го стори, да се отърси от отчаянието и отново да усети как старият огън се разгаря в гърдите му, само че мисълта отново да вземе оръжие в ръка неизменно го връщаше към спомена за последните битки, които бе водил рамо до рамо с приятелите си. Измъчван от раздираща болка, той просто отпрати Риджис, като му разреши да продължи играта си.

Генерал Дагна беше блестящ стратег, ала опитът му се свеждаше главно до битки между джуджета и гоблини. Риджис, от друга страна, бе един от най-добрите приятели на Дризт и неведнъж бе слушал разказите му за Мензоберанзан и събратята му. Освен това бе близък и с Уолфгар и знаеше много за нравите на варварите, чиято помощ щеше да бъде от голямо значение, ако се стигнеше до война.

И все пак, Дагна бе известен с пренебрежителното си отношение към останалите раси и това, че сега с готовност се вслушваше в съветите на един полуръст (който съвсем не се славеше с храбростта си!) доста учудваше Бруенор.

И дори мъничко го нараняваше. Той знаеше за варварите и Мрачните не по-малко от Риджис, а в джуджешката тактика нямаше тайни за него. Той трябваше да седи край масата и да разучава картата с генералите си; той трябваше да се срещне с Берктгар Храбри и заедно с Риджис да съставя планове за предстоящата война.

Бруенор сведе поглед и прокара ръка по обезобразеното си лице. Остра болка проряза ослепеното око. Много по-страшна обаче бе празнината, която зееше в сърцето му — жестоко наранено от загубата на Уолфгар. Нещо в него сякаш се прекърши завинаги, когато Дризт и Кати-Бри поеха по най-черния от всички пътища.

Вече не ставаше въпрос за отговорностите му като крал на Митрил Хол. За Бруенор най-важни бяха децата (едното от тях — мъртво, а другото — загубено може би завинаги) и приятелите му. Ала сега тяхната съдба не зависеше от него и единственото, което му оставаше да стори, бе да се надява да се върнат при него. Иначе никога вече нямаше да ги види.

Така, както нямаше да види и Уолфгар.

Умореното джудже въздъхна тежко и бавно се отправи към покоите си, без дори да забележи, че срещата в съседната стая е приключила.

И без да усети съчувствения поглед, с който Риджис го следеше от прага. Ако магическият медальон бе тук, натъжено си помисли полуръстът, навярно щеше да успее поне малко да облекчи болката на приятеля си.

* * *

Кати-Бри изпитателно се взря в тунела пред себе си, мъчейки се да види дали нещо не се е спотаило между сталагмитените могили. Беше навлязла в местност, където между камъните имаше доста кал, и съвсем ясно бе различила следите — следи от гоблини, при това доста скорошни.

А сега бе достигнала място, което предлагаше съвършена възможност за залагане на засада. Кати-Бри постави стрела в тетивата на Таулмарил и мушна ониксовата статуетка под мишница, готова всеки миг да призове Гуенивар. Но дали наистина трябваше да го стори, запита се тя. Нямаше истинско доказателство, че наоколо още се навъртат гоблини (в коридора пред нея като че ли имаше само най-обикновени сталагмити) и все пак по гърба й полазиха студени тръпки.

Разумът надделя над инстинкта и тя реши засега да не вика пантерата. Долепи се до лявата стена и бавно се запрокрадва напред, изтръпвайки всеки път, когато ботушът цопнеше малко по-шумно в тинята.

Не беше оставила повече от десетина могили зад гърба си, когато отново спря и се ослуша. Всичко изглеждаше напълно спокойно и все пак младата жена не можеше да се отърве от усещането, че я следят, че някое незнайно чудовище се спотайва наблизо и чака сгоден случай да й се нахвърли отгоре и да я удуши. Непрекъснато ли щеше да се чувства така в Подземния мрак, запита се тя. Нима въображаемите опасности, които й се привиждаха навсякъде, щяха да я подлудят? Или, още по-лошо, щяха да приспят вниманието в единствения случай, когато наистина я дебнат истински врагове?

Кати-Бри тръсна глава, за да проясни мислите си и отново се вгледа в озарения от звездна светлина коридор. Още едно предимство на магическия камък бе, че не придаваше на очите издайническия червеникав блясък, който отличава обитателите на земните недра. Младата жена, разбира се, нямаше как да знае това; единственото, което я вълнуваше в момента, бе злокобният вид на могилите пред нея, от който по гърба й полазваха ледени тръпки. За разлика от тунелите, през които бе вървяла досега, тук подът и стените не бяха особено стабилни, отвсякъде се стичаха кални вади, а сталагмитите изглеждаха странно разкривени, сякаш гоблини протягаха ръце към нея.

Кати-Бри стисна зъби, за да прогони неканените мисли, и отново пое напред. Едва бе направила и две крачки, когато до острия й слух достигна едва доловимо подраскване, сякаш метално оръжие се бе отъркало о камък. Тя се закова на място, без да смее да помръдне. Шумът не се повтори и тя се укори, задето оставяше на въображението си да й погажда такива номера.

Ала нима гоблиновите следи, които бе видяла по-рано, също бяха плод на въображението, запита се тя, докато колебливо пристъпваше напред.

Тази мисъл я накара да пусне статуетката на земята и да се обърне, вдигнала Таулмарил пред себе си. Иззад най-близката могила изскочи гоблин, разтеглил уста в зла усмивка, от която грозното му плоско лице изглеждаше още по-широко. В ръцете му, вдигнат за смъртоносен удар, тъмнееше нащърбен, покрит с ръжда меч.

Кати-Бри реагира светкавично — среброперата стрела едва се бе откъснала от тетивата, когато главата на чудовището избухна сред взрив от разноцветни искри. Без дори да се забави, стрелата продължи полета си и се заби в сталагмитовата могила, отчупвайки солидно парче.

— Гуенивар! — тихо повика Кати-Бри и постави нова стрела в Таулмарил.

Трябваше да се махне оттук незабавно — искрите от изстрела сигурно бяха издали присъствието й на всички чудовища, които се навъртаха наоколо. Тя изчака да се появи сивата мъгла, предшестваща идването на Гуенивар, после мушна статуетката обратно в раницата си и се втурна да бяга. Прескочи трупа на гоблина, заобиколи най-близкия сталагмит и се шмугна между следващите два. С крайчеца на окото си зърна ниската изгърбена фигура на още едно от гнусните създания и светкавично опъна тетивата на лъка си. Чудовището рухна на земята, ала Кати-Бри нямаше време да се радва — сребристото сияние на стрелата бе осветило десетина от човекоподобните същества, които се прокрадваха между могилите.

С пронизителни бойни викове те наизскачаха от прикритието си и се нахвърлиха отгоре й.

Недалече от нея, сивите валма вече бяха отстъпили място на материалното тяло на пантерата. Още в Звездната равнина Гуенивар бе усетила колко голяма нужда има Кати-Бри от нея и веднага се приготви за нападение. С присвити назад уши и оголени зъби, тя бързо разбра какво става и се запромъква напред, по-тиха от смъртта.

Кати-Бри се отдалечи от стената, за да нападне малкия отряд по фланга. Всеки път, когато минеше покрай някой сталагмит, опъваше тетивата на лъка си — стрелите срещаха гоблинови тела толкова често, колкото и обикновени скали. Сега единственият й шанс бе да обърква противниците си колкото може по-дълго и да им попречи да се организират. Успееха ли да въдворят ред и да я обградят, с нея бе свършено.

Поредната стрела припламна във въздуха и освети следващата жертва — точно зад сталагмита, покрай който Кати-Бри се канеше да мине, се бе спотаил един гоблин. Давайки си вид, че не го е забелязала, тя сви зад могилата, после побърза да се върне обратно, сякаш едва сега бе съзряла дебнещата опасност.

Гоблинът изскочи иззад прикритието си и връхлетя върху нея. Младата жена едва успя да отклони удара на меча му с Таулмарил. В този миг чу плискащ звук, последван от тихо съскане, и светкавично се хвърли на колене.

Промъкващият се зад гърба й гоблин не успя да спре навреме и се стовари право върху другаря си. Кати-Бри побърза да се изправи, ала двете чудовища също се бяха съвзели и тя трескаво започна да отбива ударите им с Таулмарил, докато с другата ръка се мъчеше да извади изумрудената кама от колана си.

Усетили преимуществото си, двата гоблина се нахвърлиха отгоре й… и рухнаха на земята, повалени от тристакилограмовата пантера.

— Гуен — с благодарност промълви Кати-Бри, после рязко се обърна, вдигнала лъка пред себе си.

Както очакваше, останалите гоблини вече прииждаха зад гърба й.

Таулмарил пропя веднъж, два, три пъти и докато чудовищата се мъчеха да оправят оределите си редици, Кати-Бри се впусна да бяга, използвайки искрите и шумните експлозии като прикритие. Вместо да тръгне напред обаче (както гоблините със сигурност очакваха), тя се върна по пътя, по който беше дошла, и се скри зад най-големия сталагмит.

Глупавите създания се хванаха в капана и тя едва се въздържа да не избухне в смях, когато един от преследвачите, заслепен от блясъка на стрелите, спря на два метра от нея и впери поглед в обратната посока.

Среброперата стрела проряза мрака, прекърши гръбнака му и запрати мъртвото тяло във въздуха.

Гърленият рев на Гуенивар отекна в тунела, последван от ужасените писъци на друга група гоблини. Без да губи повече време, Кати-Бри изскочи иззад могилата. Превито почти одве, едно от гнусните създания тичешком се отдалечаваше от нея и тя вдигна Таулмарил, за да си разчисти пътя.

В този миг нещо я блъсна в крака. Тетивата звънна и среброперата стрела се заби в стената, на метри встрани от бягащия гоблин.

Кати-Бри се олюля, стресната и ранена. Удари се в кокалчето на глезена и политна с главата напред. Успя да се задържи на едно коляно и посегна да сложи нова стрела в лъка. Изведнъж нещо топло опръска ръката й и тя сведе поглед — кръвта, нейната собствена кръв, шуртеше от грозна рана в бедрото. Едва тогава усети и изгарящата болка.

Някак си успя да запази разсъдъка си непомрачен и се обърна, докато поставяше нова стрела в тетивата.

Гоблинът бе толкова близо, че можеше да усети горещия му зловонен дъх, който излизаше на пресекулки през заострените му, жълти зъби. Грозният, закривен меч се спусна към главата й.

Таулмарил звънко пропя. Злото същество отхвръкна назад, ала после се приземи на краката си, сякаш нищо не се бе случило. Зад него стрелата продължи полета си, заби се под брадичката на друго от чудовищата и отнесе тила му.

Кати-Бри не можеше да повярва на очите си. Нима наистина бе пропуснала? Възможно ли бе стрелата да е минала под ръката на гоблина, а той просто да е отскочил назад от уплаха? Изглеждаше съвсем невероятно, но сега нямаше време да се замисля. Това беше краят — никога нямаше да успее да отклони следващия удар на противника си.

Ала удар така и не последва. Гоблинът просто замръзна на мястото си и на Кати-Бри й се стори, че остана така цяла вечност. После мечът се изплъзна от безчувствените му пръсти и издрънча върху каменния под; разнесе се протяжно хъхрене и от гърдите му се стече струйка кръв. Миг по-късно чудовището рухна мъртво.

Едва тогава младата жена разбра, че стрелата и този път не бе пропуснала целта си — беше пронизала смъртоносно тялото на единия гоблин, а след това бе убила и другаря му.

Кати-Бри стисна зъби и с мъка се надигна. Опита да се затича, ала болката я връхлетя с удвоена сила и преди да разбере какво става, тя отново падна на колене. По крака й плъзна сковаващ студ; започна да й се гади, а на всичко отгоре, насреща се зададе друг гоблин, стиснал тежка тояга, от която стърчаха остри шипове.

Напрягайки цялата си воля, младата жена го изчака да се приближи съвсем и в последния момент вдигна Таулмарил. Чудовището изпищя и се дръпна назад. Избегна удара невредимо, но забавянето му даде възможност на Кати-Бри да извади късия си меч и изумрудената кама.

Младата жена потисна болката и гаденето и някак си успя да се изправи на крака.

Пронизителният, дразнещ глас на гоблина се вряза като нож в умореното й съзнание. Не разбираше думите му, но беше сигурна, че са заплашителни. Внезапно гнусното същество се нахвърли отгоре й, размахвайки оръжието си, и тя едва съумя да отскочи.

Нови талази от раздираща болка плъзнаха по крака й и замалко не я повалиха на земята. Гоблинът, приклекнал и предвкусващ победата си, продължаваше да се приближава.

От устните му все така се лееше неразбираем брътвеж; със злобен смях, той посочи ранения й крак.

Кати-Бри знаеше, че може да го победи, ала се страхуваше, че вече е безсмислено. Дори двете с Гуенивар да се справеха, дори да убиеха или обърнеха в бяг всички гоблини, какво щяха да правят след това? Кракът почти не я държеше (и дума не можеше да става да продължи в това състояние), а се съмняваше, че ще успее да почисти и да превърже раната както трябва. Гоблините може би нямаше да я убият, ала със сигурност бяха успели да я спрат, а и болката се засилваше с всяка изминала минута.

Погледът й се замъгли и тя политна назад.

В мига, в който гоблинът падна в капана и се хвърли в атака, младата жена рязко отвори очи — ясни, както винаги. Противникът й се опита да спре, ала се подхлъзна на калния под.

Тежката му тояга яростно изсвистя във въздуха, но късият меч на Кати-Бри я пресрещна. Само че младата жена нямаше сили да я отбие настрани, затова застана съвсем близо до гоблина, повличайки ръката му със себе си, когато рязко се завъртя.

През цялото време камата се стремеше към беззащитния корем на чудовището, ала в последния момент ръката му отклони удара и само връхчето на изумруденото оръжие се заби в тялото му.

Кати-Бри не знаеше колко още ще издържи. Силите бързо я напускаха, единственото, което искаше в този момент, бе да се свие на кълбо и да се отдаде на покоя на безсъзнанието.

Изведнъж, за нейна огромна изненада, гоблинът нададе агонизиращ вик и панически се опита да се отдръпне. Главата му се заклати неконтролируемо, а тялото му бе разтърсено от толкова мощни конвулсии, че Кати-Бри с мъка съумяваше да не охлабва хватката си.

През камата избликна енергия и плъзна по ръката й.

Младата жена не разбираше какво става — тялото на гоблина се гърчеше все по-силно, всеки негов спазъм изпращаше талази от енергия във вените й.

Само след няколко минути чудовището рухна на пода. Ръката, с която се пазеше, безпомощно увисна и Кати-Бри успя да забие камата до дръжката. Следващият тласък на енергия замалко не я събори на земята, но тя не обърна внимание. С разширени от ужас очи, Кати-Бри най-сетне разбра какво става — оръжието на Артемис Ентрери буквално изпиваше живота на жертвите си и го прехвърляше у нея!

Гоблинът лежеше върху заобления връх на могилата и потръпваше в предсмъртна агония.

Кати-Бри издърпа окървавеното оръжие от тялото му и погнусено се отдръпна, мъчейки се да си поеме дъх. Пълните с отвращение очи се взряха в пъклената кама.

Ревът на Гуенивар отново отекна в тунела и й напомни, че битката още не е свършила. Младата жена окачи оръжието на кръста си и се обърна, напълно погълната от мисълта, че незабавно трябва да открие лъка си. Беше направила няколко крачки, когато учудено забеляза, че раненият крак с лекота издържа тежестта й.

Нейде в сенките, притаени край стените, друг гоблин запрати по нея копието си, но не улучи и то се удари в скалите с шумно дрънчене. Звукът извади Кати-Бри от мислите й и като се подхлъзна в гъстата кал, тя грабна падналия лък и продължи да тича. Сведе поглед към колчана си и видя, че магията му вече попълва липсващите стрели.

Освен това видя, че кракът й не кърви. Много предпазливо тя прокара ръка по раната и почувства тънката коричка, която я покриваше. Поклати глава изумено, но потисна смайването и започна да изпраща стрела след стрела в мрака пред себе си.

Само един гоблин се осмели да се приближи. Той се показа иззад голямата могила и се насочи право към нея. Кати-Бри се накани да пусне Таулмарил на земята и да извади меча и камата, ала рязко спря (както и чудовището), когато тежката лапа на Гуенивар се стовари върху главата му, а острите нокти раздраха челото му.

Пантерата го дръпна към себе си с такава мощ, че една от подкованите му обувки се изхлузи от крака му и остана на мястото си. Кати-Бри побърза да отклони поглед, когато огромната челюст на котката щракна около гърлото на обречения гоблин.

Младата жена не видя други чудовища, но изпрати дъжд от стрели към другия край на коридора, за да го освети. Шестимата оцелели гоблини трескаво се опитваха да избягат, но безпогрешните стрели ги откриха и започнаха да ги повалят един по един.

Сребърното сияние все така разпръскваше мрака (магическият колчан никога не се изпразваше), когато, няколко минути по-късно, Гуенивар дотича до младата жена и се бутна в крака й, настоявайки да я погалят. Кати-Бри въздъхна дълбоко и потупа силния врат, ала очите неизменно се връщаха към изумрудената кама, която висеше на кръста, сякаш нищо не се бе случило.

Не можеше да не си припомни случаите, при които бе виждала оръжието в ръцете на Ентрери; още усещаше хладния допир на острието о собственото си гърло. Потръпна при мисълта за този миг, още по-ужасна сега, когато знаеше на какво е способно жестокото оръжие.

Гуенивар тихичко изръмжа и отново я побутна, за да я извади от унеса. Кати-Бри разбираше опасенията й — от разказите на Дризт бе научила, че гоблините рядко навлизат в Подземния мрак на малки групи. Ако тук бе срещнала отряд от двадесетина чудовища, зад следващия ъгъл навярно я очакваха още двеста.

Младата жена се обърна назад, към тунела, по който беше дошла и където бяха побягнали малцината оцелели гоблини. За момент се поколеба дали да не поеме натам, да разпръсне бездруго уплашените чудовища и да се върне обратно на Повърхността, където й бе мястото.

Тази мисъл отлетя така бързо, както се бе появила; миг на слабост, който можеше да обземе всекиго. Трябваше да продължи, но как, запита се тя. Изведнъж по устните й заигра усмивка и тя отново сведе поглед към колана си, където бе втъкнат още един магически предмет. Бързо откачи вълшебната маска и я вдигна към лицето си, чудейки се как ли точно действа.

Нямаше време да си задава много въпроси, затова сви рамене и я приближи към себе си.

Нищо не се случи.

Без да отпуска ръка, Кати-Бри се замисли за Дризт и опита да си се представи с абаносова кожа и тънките, изваяни черти на мрачен елф.

Внезапно усети как тялото й изтръпва, когато магията плъзна във вените й. Миг по-късно маската вече се държеше сама за лицето й. Макар да знаеше какво да очаква, младата жена примигна изумена, когато на светлината на Котешкото око видя, че ръката й е черна като нощта, а пръстите — по-тънки и изящни, отколкото преди.

Колко лесно бе станало всичко!

Искаше й се да има огледало, за да провери новата си външност, ала и без негова помощ знаеше, че промяната е пълна. Спомни си колко съвършено Ентрери се бе преобразил в Риджис, когато дойде в Митрил Хол; беше копирал и най-дребната подробност от облеклото му. При тази мисъл Кати-Бри сведе поглед към доста опърпаните си дрехи, а в ушите й отново зазвучаха разказите на Дризт за Мензоберанзан и за величествените и безмерно зли жрици на Лолт.

Скъсаният плащ, който обгръщаше раменете й допреди миг, беше отстъпил място на пищна алено-черна роба. Ботушите също бяха потъмнели, а върховете им се бяха завили изящно. Оръжията обаче си бяха останали същите и Кати-Бри не можеше да не си каже, че за това облекло най-подходяща е изумрудената кама на Ентрери.

Мислите й отново се върнаха към жестокото оръжие. Част от нея искаше да го захвърли в калта, така че никой, никога да не го открие. Пръстите бавно се сключиха около скъпоценната дръжка.

После разумът надделя и тя се отказа. Камата току-що я бе спасила — без нейна помощ сега щеше да лежи някъде и да гледа как кръвта й изтича, а с нея си отива и младият й живот. Колкото и жестока да бе тактиката, камата си оставаше просто едно оръжие (също както Таулмарил), а в този миг Кати-Бри наистина имаше нужда от нея. Дните в Подземния мрак скоро се превърнаха в седмица, после в две и Кати-Бри постепенно започна да свиква с кръвожадното острие.

Това беше Подземният мрак, където оцеляваха само суровите.