Владимир Висоцки
Само той не се върна от боя

Всичко някак е друго… А както преди

пак просторът е тих и спокоен,

и гората е същата с тези води…

Само той не се върна от боя…

 

Аз не знам кой беше прав — често спореше с мен

и държеше на правдата своя.

Аз разбрах, че ми липсва от онзи момент,

в който той не се върна от боя.

 

Неуместно мълчеше, не пееше в такт,

нещо друго все бъбреше, свое,

всяка сутрин ме будеше още по мрак,

а от вчера го няма. От боя.

 

И не само това, че е пусто сега:

изведнъж осъзнах — бяхме двама…

И раздухваше вятърът мойта тъга,

щом след боя разбрах, че го няма.

 

Пролетта се отскубна днес като от плен

и гласът ми увисна в покоя:

„Ще запалим ли, брат!“ — но е тихо край мен.

Вчера той не се върна от боя.

 

С нас отново са мъртвите, щом сме в беда.

Те са даже в смъртта часови…

Отразен в тоя лес като в синя вода,

небосводът притихва спокоен.

 

И в землянката имаше място за нас,

беше общо и времето в строя.

Всичко вече е мое, но мисля, че аз,

сякаш аз не се върнах от боя.