Реймънд Фийст
Измяната (8)

Глава 7
Убийци

Беше претъпкано.

„Крайпътният хан“ — както подсказваше името му — бе построен в края на града и недалеч от главната улица. Явно се радваше на голяма популярност, защото вътре гъмжеше от работници, въоръжени до зъби главорези и съмнителни типове с очевидно криминално минало.

Джеймс и спътниците му оставиха конете на момчето, което работеше в конюшнята, и махнаха на ханджията, който веднага дотича при масата им. Джеймс поръча за всички ейл и храна, а през това време ханджията хвърляше любопитни погледи на него и Лизли.

Когато си тръгна, Лизли рече:

— Е, май ти дължа една история.

— И каза, че ще е дълга — припомни му Горат.

— Ще я чуете, но преди това имам един въпрос. Какво ви накара да ми се притечете на помощ? — Той погледна Джеймс и побърза да добави: — Ако е било случайност, значи съдбата има странно чувство за хумор.

— Наистина беше случайност — каза Джеймс. — Макар че преди това научихме името ти в Малаково средище, където някои ме взеха за теб. Но виж, що се отнася до спасяването ти, това действително си беше чиста случайност.

— Затова пък познахте онези, които се опитваха да ме убият — отбеляза Лизли. — Гледам, че сте доста добре информирани за средна ръка наемни войници. — Той кимна към Горат. — Напоследък такива като него все по-често взеха да се мяркат наоколо, макар че рядко се показват в компанията на хора. Което ме кара да смятам, че трябва да науча нещо повече за вас, преди да ви разкрия моята история.

Джеймс се засмя, Лизли му отвърна с усмивка и Горат и Оуин бяха поразени от приликата помежду им.

— Ако не сте братя — възкликна Оуин, — това ще е странна прищявка на боговете.

— Така ще да е — съгласи се Лизли.

— Ето какво ще ти кажа — подхвана Джеймс. — Работя за едни хора, които поне засега не се интересуват дали си жив, или мъртъв, Лизли. По-добре обаче да не им даваш причина да поискат смъртта ти. Освен това същите тези хора са в неприятелски отношения с твоите потенциални убийци.

— Врагът на моя враг е мой приятел — изрецитира Лизли едно старо правило.

— Та на въпроса — продължи Джеймс. — За момента имам причини да вярвам, че ще е по-добре двамата с теб да си помагаме, отколкото да си пречим.

Лизли потъна в замислено мълчание. Междувременно пристигна храната и всички се заеха с нея. След като отпи от ейла, Лизли заговори отново:

— Ще ти кажа онова, което знам, но ще си позволя известна дискретност. Аз съм представител на определени среди от Крондор, които имат сериозни търговски интереси. Става въпрос за търговия не само в Крондор, но и в Кеш, както и през Горчиво море до Натал. Напоследък се появи нов съперник, който се опитва да прекъсне установените връзки и да създаде своя търговска империя.

— Нещо против да ни кажеш кои са хората, за които работиш — попита Джеймс, — както и името на този нов съперник?

Лизли продължаваше да се усмихва, но очите му останаха сериозни.

— Не на първото, а вторият е личност, загърната в тайнственост. Някои го наричат Гадника.

Джеймс се наведе напред и заговори съвсем тихо, така че да го чуват само седящите на масата.

— Аз съм скуайър Джеймс, придворен на принца, а също и член на кралското войнство. Навремето обаче бях известен като Джими Ръчицата, тъй че зная за кого говориш. „Ще има забава при Мамчето“.

— „И всички ще си прекарат чудесно“ — довърши Лизли. — Значи ти си Джими Ръчицата? Направо не мога да повярвам. — Той се облегна назад. — Не ходя често в Крондор. Моят… работодател предпочита да си стоя на изток. Но съм чувал разни неща за теб.

— Не е изключено двамата с теб да имаме повече общи неща, отколкото предполагаме — рече Джеймс. После разказа за фалшивите Нощни ястреби в каналите под Крондор и за подозренията, които ги съпътстваха.

— Тая работа намирисва на Гадника — рече Лизли. — Той с радост би настроил Короната срещу Шегаджиите, а после ще си седи и ще се забавлява. Дори Шегаджиите да оцелеят, няма да имат достатъчно сила да му се противопоставят, а ако ги унищожат, той просто ще се настани на тяхното място.

— Изключено е, докато Арута е в Крондор — отвърна Джеймс. — Той никога не би допуснал да попадне в един толкова очевиден капан. Това, което повече ни безпокои обаче, е съществуването на истинските Нощни ястреби — същите, дето се опитваха да отделят главата ти от тялото.

— Няма да питам защо… — рече Лизли. — Да предположим, че има някаква връзка с благоденствието на Кралството.

— Доказано е, че Нощните ястреби са замесени в опитите да бъде убит принц Арута преди десетина години. Ако това са оцелелите от неуспешното покушение, или някой друг, който се възползва от репутацията им, значи заплахата е сериозна. Какво можеш да ни кажеш за тях?

— Още утре потеглям за Танерус — рече Лизли. — Искам да изясня цялата тази история на място, както и да се срещна с онези, дето са се опитали да те пребият. Има две места, за които подозирам, че може да са опорни точки на Гадника. Чух, че държи под контрол престъпния свят от дърбинските пристанища, както и подземната измет в Силдън. Шегаджиите никога не са били силни извън Крондор, което не им пречи да разполагат със сериозни връзки отвъд Горчиво море и голямо влияние в Силдън. Наскорошните вълнения в няколко пристанища на Горчиво море сериозно навредиха на търговията им и приятелите им в Силдън започнаха да се топят като сняг през пролетта. Но ако някъде ще се спука гърнето, това ще е на север — в Ромней вече избухнаха размирици, а доколкото ми е известно, сега там се разпореждат Нощните ястреби.

— И ние чухме, че там се мъти нещо.

— Гилдията на лодкарите, нали? — засмя се Лизли.

Джеймс кимна.

— Това пак е работа на Гадника — продължи Лизли. — Започна от пристанищата, за да затрудни движението на товари, после се зае с местните търговци и крадците. Хората се принуждават да плащат откуп, за да си получат стоката, а каквото влезе в джобовете му, не излиза оттам. Деймън Рийвс е главатар на лодкарите, много свестен човек, но явно някой от приближените му е подпалил чергата.

— Значи според теб зад възраждането на Нощните ястреби стои Гадника? — попита Джеймс.

— Не зная със сигурност, но така смятам. Сигурно му е омръзнало да му създавам неприятности и е обявил награда за главата ми. А може и да е някой друг — по съвсем различна причина. Напоследък си създадох доста врагове. — Лизли се засмя.

— Не се и съмнявам — отбеляза сухо Горат.

— Откъде да започнем? — попита Джеймс.

— Започнете с Майкъл Уейландър. Според мен той е в центъра на събитията. Арли Стоманената душа от Железарската гилдия е водач на противниците на лодкарите. Но и двете страни ще говорят с Уейландър. Според слуховете той е забъркан в разни нечисти дела, не кой знае колко важни, но достатъчни, за да го направят опасен.

— Нещо друго?

— Нищо, което да те заинтересува.

— Какво пък — въздъхна Джеймс, — повече е, отколкото очаквахме. Щом ще си в Танерус, значи ще знаем при нужда къде да те открием.

Лизли се захили и Джеймс изпита усещането, че е надникнал в огледало. Макар Лизли да бе с две или три години по-възрастен от него, приликата им бе невероятна.

— Вярно, че утре тръгвам за Танерус, но никой не знае къде ще бъда, когато дойдете да ме потърсите.

— Повярвай ми, приятелю — рече Джеймс, — сега, след като вече се запознахме, ще те държа постоянно под око. Пак ще се срещнем, ще видиш.

Лизли дояде вечерята, извини се и ги остави на масата.

— Ще ида да запазя стая — рече Джеймс.

Скоро след това тримата се качиха да си легнат.

На сутринта, когато слязоха в конюшнята и попитаха за конете, момчето, на което ги бяха оставили, ги изгледа учудено.

— Конете ли, господине? Но нали снощи взехте единия, а другите два ги продадохте на господаря?

Джеймс се обърна и погледна на запад, към Танерус. И се закле, че някой ден ще открие Лизли Шайбата. Ако досега в съзнанието му се бе спотайвало някакво съмнение за възможна връзка помежду им, сега то се стопи окончателно. Той неочаквано се разсмя и рече:

— В такъв случай, момче, май ще трябва да помоля господаря ти сега той да ни ги продаде.

Оуин и Горат се спогледаха, учудени от странната реакция на Джеймс, но никой от двамата не каза нито дума, докато младият скуайър уреждаше въпроса с конете.

 

 

Въоръжени мъже бяха вдигнали барикада на пътя за Ромней и дадоха знак на тримата конници да спрат.

— Какво има? — попита Джеймс.

Един от мъжете заобиколи барикадата, която се състоеше предимно от чували с ечемик и празни сандъци, и каза:

— В момента не пускаме непознати в Ромней.

— Пътувам по кралски дела и нося писмена заповед от принца на Крондор.

— Принца на Крондор значи? — повтори мъжът и потърка брадичката си. Приличаше на докер, с навити ръкави на ризата, изпод които се подаваха яките му ръце, имаше мускулесто набито тяло, къс врат и обгоряло от слънцето лице. Държеше метален лост, от онези, с които се отварят сандъците по пристанищата. — Само че принцът е далече, щото тук даже не са Западните владения, та не виждам защо това трябва да има нещо общо с нашата работа.

— Кой командва тук? — попита Джеймс, скочи от коня и подаде юздите на Оуин.

— Ами, обикновено Майкъл Уейландър, дето гледа да попречи на лодкарите да превземат града, но в момента е там по работа, та остави мен да командвам.

— Как се казваш?

— Карл Уидгър — отвърна мъжът.

Джеймс внезапно скочи срещу него и го удари с всичка сила в корема. Мъжът изпъшка и се преви на две, а Джеймс го фрасна в лицето с коляно. Карл се строполи като отсечено дърво.

Джеймс прекрачи падналия докер и извика на останалите:

— Искам някой да изтича до града и да повика Майкъл Уейландър. Кажете му, че Карл не се чувства добре и няма кой да го замести. Освен — добави той и извади сабята — ако някой от вас не желае да поеме командването.

Двама от мъжете зад барикадата проведоха кратко заседание, след което единият се затича към града по малкия мост, който разделяше пътя за Ромней от Кралския друм. Никой от останалите не прояви желание да излезе иззад барикадата и да нападне Джеймс, който обаче си даваше сметка, че не може да премине толкова лесно през десетина въоръжени мъже.

— Това беше доста смело — отбеляза Оуин.

— И доста глупаво — отвърна тихо младият скуайър. — Главата на този тип е толкова твърда, че още ме боли капачката на коляното. Добре, че не го ударих с ръка в лицето — сигурно щях да си строша някоя кост.

Майкъл Уейландър не се забави много. Беше висок мъж, русоляв, с късо подрязана къдрава брада, която имаше червеникав оттенък на светлината на следобедното слънце.

— Какво става тук? — попита още щом се появи.

— И аз бих искал да разбера — рече Джеймс. — Нося писмена заповед от принца на Крондор и съм тръгнал по кралски дела. Как смеете да ми препречвате пътя?

— Действаме по разпореждане на графа на Ромней — отвърна Уейландър. — Наскоро тук избухнаха размирици, някои дори му викат война между гилдиите.

— Война между гилдиите? — повтори Джеймс, сякаш го чуваше за първи път.

— Проклетите лодкари вдигнаха цените в разрез с всички предишни уговорки и заплашват да преустановят цялата търговия по реката. Аз съм представител на съюза на останалите гилдии: стъкларите, въжарите, дърводелците, ковачите, както и на местните търговци, които отказват да плащат.

— Нека предположа — прекъсна го Джеймс. — Опитали сте се да си уредите собствен транспорт за товарите, а лодкарите са започнали да изхвърлят стоката ви в реката.

— Нещо повече — рече Уейландър. — Преди три седмици убиха двама чираци и подпалиха няколко лодки.

— Какво пък, това са си местни проблеми — сви рамене Джеймс. — Ние тук сме по дела на Короната и не можем да си позволим да се бавим.

— Нека видя заповедта — рече Уейландър.

Джеймс се поколеба. Уейландър не беше благородник, нито официален служител на Короната и по закон нямаше никаква власт над Джеймс, който не беше длъжен да му се подчини. Но обстановката изискваше друг подход — бяха заобиколени от десетина въоръжени мъже, които можеха да се нахвърлят върху тях всеки момент. Така че бръкна под наметалото си и извади писмото, в което се казваше, че всеки благородник е длъжен да оказва съдействие на скуайър Джеймс по време на изпълнение на неговата мисия в служба на Короната.

— Ще извинявате, ама трябваше да сме внимателни. Лодкарите са наели някакви главорези и градът е заприличал на военен лагер. Не можем да направим нищо за ония вътре в града, но се опитваме поне да ограничим достъпа на приходящи. — Уейландър върна писмото.

— А какво прави графът? — попита Оуин. — Не е ли предприел мерки за запазване на мира?

— Тук няма гарнизон, момче — обясни Уейландър и по гласа му Джеймс предположи, че това положение му се нрави. — Намираме се в сърцето на Кралството и най-сериозните ни проблеми са пристанищни свади между пияни докери или крайпътни бандити, дето се крият по северните хълмове. Имаме си градска милиция, само че тези хора сега се разделиха между враждуващите страни. Лодкарите са най-важната гилдия в района, но събрани заедно, останалите гилдии са по-силни. Всъщност силите са почти изравнени, а и в града не останаха неутрални партии. Граф Ричард ме повика от дома ми в Шлеп, едно селце на половин ден езда южно оттук, най-вече защото не съм местен, но затова пък имам доста приятели от двете страни и понякога те се вслушват в думите ми.

Докато прибираше писмото под наметалото си, Джеймс каза:

— Предполагам, че лодкарите имат своя гледна точка по въпроса. Но вече споменах, че това не е моя грижа. Трябва да се срещна с графа.

Уейландър се готвеше да отвърне нещо, когато зад гърба на Джеймс се разнесе тропот на копита и по пътя в бавен тръс се приближи дълга колона кралски копиеносци.

Водачът им вдигна ръка, давайки знак да спрат, и попита с висок глас:

— Какво е това? Ей, вие там, разчистете незабавно пътя!

Джеймс кимна, Уейландър даде необходимите разпореждания и мъжете започнаха да отместват чувалите и сандъците.

Междувременно Джеймс се приближи до офицера, който го изгледа продължително и после попита:

— Какво си ме зяпнал?

Джеймс се захили.

— Уолтър от Гилденхолт, ако не се лъжа? Значи Бодуен те е пратил на юг, така ли?

Бившият капитан на гарнизона при Висок замък попита:

— Познавам ли те?

— Срещали сме се при Висок замък. Аз съм Джеймс, придворен скуайър на принца.

— А, да — кимна старият капитан. — Сега вече си спомних.

Джеймс не можа да сдържи усмивката си. Когато за първи път срещна капитана, той бе една от жертвите, след като Ги дьо Батира бе изпаднал в немилост — като дългогодишен верен негов служител. В резултат бе пратен да служи на границата. Джеймс погледна понатежалия търбух на Уолтър и подметна:

— Мирът май ти се е отразил добре.

— Какво ви води насам, скуайър? — отвърна с въпрос капитанът, като пренебрегна опита да си говорят приятелски.

— Принцът ми заръча да свърша някои работи. Вие ли сте отрядът, който Ги прати насам да възстанови реда?

— Ние сме — кимна Уолтър. — Щяхме да пристигнем още преди няколко дни, но ни задържаха по пътя. Банда чернодрешковци се опитаха да ни спрат. Доста време изгубихме да ги гоним из полята, но накрая някои от тях се простиха с животеца.

Джеймс погледна към Оуин и Горат.

— Капитане, за такива неща по-добре да не се говори открито. Трябва да се срещна с графа. Предполагам, че ти също.

— Аха — кимна капитанът и даде знак на хората си да продължат, след като барикадата бе разчистена. — Тръгвайте с нас, скуайър. Ние ще ви пазим гърбовете от негодниците. — И чак сега се усмихна на Джеймс.

Джеймс се засмя, метна се на коня и махна на спътниците си да се присъединят към колоната. Конниците бяха петдесетина — достатъчно, за да прекратят размириците и да уредят спора между враждуващите страни. Поне така се надяваше Джеймс.

— Скуайър, пазехме барикадата само докато пристигнат конниците — обясни Уейландър. — Предайте на графа, че хората ми ще се приберат в Шлеп.

Джеймс кимна, че ще изпълни молбата, и подкара коня към моста.

Ромней бе един от големите търговски центрове на изток. Бе достатъчно голям, за да бъде определен като многолюден според западните представи, но тук, в източната половина на Кралството, той бе само едно от многото търговски селища. Все пак с петдесетина копиеносци зад гърба си графът щеше да събере наново градската милиция и да възстанови реда, преди да е избухнала истинска война.

Напрежението в града бе почти осезаемо. Докато препускаха по улицата, от прозорците надничаха любопитни лица, а минувачите се притискаха към стените да направят път на конете.

— Мирише ми на страх — подхвърли Горат.

— Хората се боят, че може да избухне бунт — обясни Джеймс. — Дори когато не си на ничия страна, насилието пак може да те засегне, теб или близките ти.

Свиха зад един ъгъл и се озоваха на градския площад, насред който имаше грамаден шадраван.

— Интересно, не виждам никакви сергии — каза озадачено Джеймс.

— Така е — кимна Оуин. — Аз също съм минавал оттук на път за чичо ми, който живее в крепостта Кавел, и винаги съм виждал търговци на градския площад.

— Може би ги е страх от насилието, за което говореше — обади се Горат.

Джеймс кимна. Голям хан заемаше северната страна на площада. На стената висеше табела с черна овца на зелен фон.

— Там ще се настаним — обяви Уолтър от Гилденхолт. Копиеносците започнаха да слизат от конете, а капитанът спря един минувач и го попита:

— Къде е домът на графа?

— В онази къща ей там, господине — отвърна човекът и посочи една от сградите на другия край на площада.

Уолтър подаде юздите на един от оръженосците си, скочи от коня и се обърна към Джеймс.

— Скуайър, какво ще кажете да наминем при графа?

Джеймс също слезе от коня и кимна на Оуин.

— Намери стаи, но в друга странноприемница. Искам да поразузная наоколо, а докато сме заедно с копиеносците, няма да имаме голяма възможност.

— Знам къде — отвърна Оуин. — Веднъж отседнахме там с баща ми. — Той посочи с ръка. — Надолу по тази улица има друг мост, който пресича река Чим, и точно на отсрещния бряг е разположен един хан със зелена котка над вратата. Ще те чакаме там.

Джеймс се обърна и последва Уолтър, който вече крачеше към вратата на къщата, която му бяха посочили. Още не бе вдигнал юмрук да почука и един слуга им отвори.

— Заповядайте, господа.

Върху гърдите на прислужника беше изрисуван гербът на графското семейство — стилизирана река и риба, която изскача над вълните и над една звезда. Прислужникът ги отведе в неголяма гостна в задната част на къщата.

Граф Ричард бе млад мъж и приличаше по-скоро на търговец, отколкото на благородник, въпреки че носеше ризница и сабя. Джеймс бе израснал сред благородници, които бяха не само владетели, но и родени войници, и още не можеше да привикне с тези източни аристократи, които препасваха сабите си по-скоро за украшение. Остана изненадан обаче от звучния, властен глас на графа.

— Добре дошли, господа. Виждам, че милорд Батира се е отзовал на молбата ми.

— Тръгнахме веднага, графе — отвърна Уолтър.

— Колко хора доведохте?

— Един пълен отряд от петдесет кралски копиеносци.

Лицето на графа стана угрижено.

— Надявам се да са достатъчно. Наистина бих предпочел този спор да се реши без употребата на сила.

Уолтър погледна към Джеймс и сви рамене. Графът забеляза немия въпрос и на свой ред попита:

— А вие сте?

— Джеймс, скуайър в двора на принц Арута — представи се той и подаде писмото със заповед да му бъде оказвано пълно съдействие.

— Какво съдействие? — попита малко раздразнено графът, след като прочете писмото.

— На този етап само информация, милорд. До нас достигнаха слухове за активизиране на действията на Братството на Тъмната пътека в този район, както и за възможността Нощните ястреби да се завърнат.

— Възможността? — повтори графът със зачервено лице. — Никой ли не чете докладите, които пращам на Короната? Разбира се, че има възможност! Та те убиха двама членове на гилдията на железарите по поръчка на лодкарите, а после и двама от лодкарите, без съмнение също по нечия поръчка — те ще убиват за всеки, който им плаща. Чух, че баронът на Кавел се криел в крепостта си, защото наемниците го дебнели! Накарал е слугите и охраната да спят във всички стаи.

Джеймс си помисли, че името Кавел му звучи познато, но не можа да се сети откъде.

— Милорд — заговори той, — аз и хората ми ще поостанем тук няколко дни, за да се запознаем с обстановката. Предпочитам никой да не знае, че посещението ни е официално. Ако някой попита, нека му обяснят, че сме се отбили, за да предадем приветствия от страна на принца, и си почиваме, преди да си продължим по пътя. — Той погледна към Уолтър. — Аз ще бъда в хана „Зелената котка“, в случай че ви потрябвам, капитане.

Уолтър от Гилденхолт сви рамене, сякаш това нямаше никакво значение за него.

— Милорд, ние сме на ваше разположение — обърна се той към графа. — Утре бих искал да се срещна с началника на градската милиция и да организираме постоянни патрули. Положението ще се успокои веднага щом гражданите видят, че момчетата ми са в града.

Джеймс и капитанът се поклониха и напуснаха къщата на графа. Пред вратата Уолтър каза:

— И така, скуайър, надявам се, че скоро ще държим положението в ръце.

Усетил отново напрежението във въздуха, Джеймс отвърна:

— И аз се надявам, капитане. Наистина се надявам да успеете.

Разделиха се. Джеймс се върна при коня си, метна се на седлото и препусна в посоката, указана му от Оуин. Докато топуркаше по улиците, се зае да изучава града.

Ромней бе разделен на три части на мястото, където се събираха три реки. Река Ром се спускаше право надолу от Зъберите на света по границата на Северните владения и се сливаше при Ромней с река Чим, която пък тук се разклоняваше на два ръкава. Джеймс спря при моста, който бе прехвърлен през Чим. Нещо го гризеше, някакъв спомен, който все не успяваше да изрови, а предусещаше, че може да се окаже важен. Почака малко, с надежда да изплува сам на повърхността, после реши, че ще се появи, когато му дойде времето.

Мина по моста и установи, че напрежението на отсамния бряг на реката е още по-високо. Минувачите се движеха трескаво и оглеждаха подозрително всички ъгли, сякаш очакваха всеки миг да бъдат нападнати. Никъде не се виждаха улични търговци.

Стигна хана „Зелената котка“ и заобиколи отзад в конюшнята, където го чакаха Горат и Оуин.

— Защо не сте вътре и не се храните? — попита ги Джеймс, докато слизаше от коня.

— Господине — намеси се едно уплашено конярче, — моят господар отказва да ви обслужи заради вашия… приятел. — И посочи Горат.

Джеймс промърмори „не бих го нарекъл точно приятел“, метна юздите на конярчето и влезе през задната врата в хана. Оуин и Горат се поколебаха, сетне го последваха.

Вътре Джеймс се изправи пред едър мъжага в напреднала възраст, който въпреки това имаше мускулести плещи и яки ръчища. Мъжът посочи Горат с дебелия си пръст и извика:

— Ей, ти! Казах ти, че не желая да ми влизаш в хана!

Джеймс побърза да застане между двамата и попита:

— И какво означава всичко това?

Мъжът го огледа от главата до петите, сякаш се опитваше да прецени кой стои насреща му. Младият скуайър бе по-дребен от него, но нещо в маниерите му накара ханджията да се сепне.

— Тъмни елфи! Петнайсет години съм служил по границите и съм убил предостатъчно от неговия вид, за да ги надуша отдалече! Колцина мои приятели загинаха от ръчичките им! А кой, по дяволите, си ти?

— Аз съм Джеймс, скуайър на принц Арута Крондорски. Тези са мои спътници, тръгнали сме по кралски дела.

— А аз съм кралицата на Банапия — отвърна ухилено ханджията.

Джеймс също се ухили, после бръкна под наметалото си и извади писмото.

— В такъв случай, ваше най-красиво и всеобичащо великолепие, бъдете така добра да прочетете това писмо, инак ще се наложи да доведа граф Ричард, за да се застъпи за мен, но това едва ли ще му се понрави точно в този момент.

Мъжът можеше да чете, но бавно, мърдайки устни. След около минута върна документа на Джеймс.

— Значи си някакъв офицер при принца, тъй ли да разбирам?

— Ако служех в армията — отвърна Джеймс, — щях да съм с чин лейтенант-рицар, в случай че е по-понятно за един стар войник като теб. А сега искам стая, достатъчно голяма за нас тримата, храна и ейл.

Мъжът погледна отново Горат, сетне сведе глава към Джеймс.

— Заповядайте оттук… господарю. — Отведе ги при тезгяха, извади масивен железен ключ и им го подаде. — На горния етаж, в дъното на коридора, вдясно. — Джеймс взе ключа и в същия миг в очичките на ханджията блесна нова мисъл. — Нощувката е шест златни соверена.

— Шест!? — възкликна Джеймс. — Ах, ти, кожодер!

— Стаята е за двама. Или нея, или нищо.

Джеймс си спомни за петдесетимата копиеносци в предишната странноприемница и за количествата храна, които можеха да изядат.

— Вземаме я — склони той.

— Плаща се предварително.

Джеймс отброи дванайсет монети и рече:

— Това е за две нощувки. Ако останем по-дълго, ще ти платя вдругиден.

Мъжът помете с ръка монетите от бара.

— И наемът не включва храната и алкохола.

— Така и предполагах — въздъхна Джеймс и се обърна към Оуин и Горат: — Добре, хайде да пренесем багажа и после ще ядем.

Върнаха се за багажа си и оставиха животните на грижата на конярчето. Както Джеймс предполагаше, стаята не беше най-хубавата, нито най-просторната, с която разполагаше странноприемницата, но той реши да не прави въпрос от това.

Когато се върнаха долу, се наложи да изтърпят доста мудно обслужване, макар ханът да не беше препълнен. Джеймс тъкмо обмисляше дали да не се заеме по-сериозно със стария боец, който държеше странноприемницата, когато вечерята най-сетне пристигна. За негова радост бе добре приготвена и вкусна.

Докато се хранеха, се заеха да обсъдят положението. Джеймс сподели оскъдната информация, с която разполагаше, със спътниците си и Оуин каза:

— Значи Нощните ястреби работят за лодкарите и за железарите?

— Нито за едните, нито за другите — предположи Горат. — Целта на съюзниците на Делекан е да всяват раздори и хаос в Кралството.

— Склонен съм да мисля, че Горат е прав. Не зная дали Нощните ястреби са в съюз с Гадника, с Делекан или с двамата заедно, а не е изключено просто да си имаме работа с локален конфликт, който няма нищо общо с нашата задача, но каквото и да е, все е от полза за Делекан. Което означава, че трябва да помогнем, за да бъде овладян.

— Как? — попита Оуин.

— Първо, да разберем как е започнало всичко, а тогава ще мислим по какъв начин да сдобрим двете страни. Тези копиеносци могат само да държат капака на врящото гърне, но рано или късно някой ще извади сабя или ще счупи нечия глава и тогава в града ще се разрази истинска война. — Той сниши глас още повече. — И ако милицията наистина е разделена между двете страни, дори копиеносците няма да са в състояние да овладеят положението.

Оуин кимна и попита:

— Какво очакваш от нас?

Джеймс посочи Горат.

— Утре в ранни зори ще станеш и ще се поразходиш из града. Искам да се поогледаш. Знаеш какво да търсиш. — После се обърна към Оуин. — Да познаваш някоя известна местна фамилия?

— Не много добре — отвърна Оуин, — но ако спомена името на баща ми, вероятно ще успея да си изкарам някоя и друга покана за чай или за обяд.

— Добре — кимна Джеймс. — Аз също ще се поразходя.

— Къде? — попита Оуин.

Джеймс се захили.

— В едни части на града, където не би стъпил разумен човек.

— Друго от мен? — попита Оуин.

— Познаваш ли барона на Кавел, живее на север оттук? — сети се Джеймс.

— Корвалис от Кавел? — попита Оуин. — Би трябвало. Той ми е чичо. По-точно е чичо на майка ми, но е само няколко години по-възрастен от нея. Защо?

— Граф Ричард спомена, че го дебнели Нощните ястреби.

— Това не ме учудва — отвърна Оуин. — Чичо Корвалис открай време е прочут със сприхавия си характер и умението да си създава врагове. Но въпреки това не мога да си представя кой би платил на наемници, за да го убият.

— Така твърдеше граф Ричард — по думите на самия барон на Кавел.

— Ако им трябва мъртъв, значи вече е обречен — подхвърли Горат.

— Според Ричард чичо ти Корвалис се криел в някаква къща в средата на село Кавел, с въоръжена охрана във всяка стая.

Оуин кимна.

— Старата крепост е разрушена при неизяснени обстоятелства преди петдесетина години. Оттогава семейството обитава най-хубавата къща в селото и все се кани да възстанови крепостта, но доколкото знам, тя все още е изоставена.

— Може би няма да е зле да отскочим до чичо ти и да си поговорим с него — рече замислено Джеймс. — Ако не открием Нощни ястреби тук.

— Не съм забелязал да се откриват трудно — отбеляза Горат.

— Май си прав — засмя се Джеймс.

 

 

На следващата сутрин Джеймс се събуди от викове. Още преди да се разсъни, вече бе изскочил от леглото и си нахлузваше панталоните. Горат също бе буден и посягаше към сабята. Оуин се размърда на нара си и попита сънено:

— Какво става?

— Май навън ще се бият — отвърна Горат.

— Не, нещо друго е — поклати глава Джеймс.

Облече се и слезе долу. Ханджията бе застанал пред вратата и разговаряше с някого.

— Какво има? — попита Джеймс.

— Убийство — отвърна ханджията и го изгледа кръвнишки. — Било е извършено тази нощ.

— И кой е убит? — попита Оуин, който тъкмо се бе присъединил към тях.

— Не зная — изръмжа ханджията. — Станало е в хана „Черната овца“.

Джеймс изхвърча през вратата още преди последните думи да се разтворят във въздуха. Оуин и Горат го следваха по петите. Той не си направи труда да оседлае коня, а се затича по улицата след тълпата, която се носеше като река по моста към отсрещната страна на града.

Когато наближи площада, видя, че пътят на тълпата е преграден от няколко мъже с дълги прътове — всички имаха превръзки на ръцете. От кралските копиеносци нямаше и следа.

Наложи се Джеймс да си пробива път през тълпата, а когато излезе отпред, на пътя му се изпречи мъж с пика.

Джеймс бутна пиката настрани и извика:

— По дела на Короната!

Мъжът очевидно не беше подготвен за това, защото се поколеба, а през това време Джеймс, Оуин и Горат го заобиколиха. Но веднага щом подминаха, той отново запречи образувалия се отвор. От другия край на площада се зададе графът на Ромней и възкликна учудено:

— Скуайър?

— Милорд? Какво е станало?

— Виж сам! — извика графът, който едва сдържаше гнева си, и посочи разтворената врата на „Черната овца“.

Джеймс изтича към вратата.

Вътре, навсякъде по пода, се въргаляха кралски копиеносци, втренчили невиждащи очи в тавана. Не беше необходимо да е знахар или свещеник, за да разбере, че всички са мъртви. Той вдигна поглед към разтреперания слуга, който бе открил войниците, и попита:

— Всичките ли?

Младежът бе толкова уплашен, че едва говореше.

— Да, господарю — кимна той. — Офицерът е горе в стаята си, както и сержантите и някои от останалите. Другите са избити тук.

Горат се приближи към една маса и взе халба ейл. Наведе се и я помириса.

— Отровена е, или аз съм таласъм. Лесно може да се подуши.

Джеймс взе халбата и я подуши. Очевидно моределът имаше много по-остър нюх, тъй като той не усещаше нищо, освен мириса на топъл ейл. Все пак забеляза черна утайка на дъното. Разбърка течността с пръст и я опита на вкус с върха на езика.

— Може и да си прав — рече Джеймс, след като се изплю на пода, — но това, което си подушил, е блатна тръстика.

— Блатна тръстика? — попита Оуин. Изглеждаше по-блед дори от труповете наоколо.

Джеймс кимна и остави халбата на масата.

— Стар номер в някои долнопробни ханове на Кралството. В големи дози отварата от блатна тръстика може да е вредна за здравето, но в малки само възбужда жаждата. Смесиш ли я с нискокачествен ейл, клиентите ще се наливат, сякаш е най-добра реколта.

— Може ли да убие човек? — попита Оуин.

— Не. Но има много безвкусни отрови, които могат да свършат тази работа.

Джеймс повика с пръст младежа и го попита:

— Как се казваш?

— Джейсън — отвърна той. Не спираше да трепери. — Какво ще правите с мен?

— Нищо, защо?

— Защото аз ги обслужвах, господарю. Ханджията винаги казва, че който обслужва клиентите, той носи отговорност за тях.

— И така да е, сигурно не си знаел, че бирата е отровена, нали? — попита Джеймс.

— Не, но усещах че нещо не е наред, а не казах никому.

— И кое не беше наред? — попита заинтригувано Джеймс.

— Мъжете, които докараха ейла. Обикновено го купуваме от склада в едно близко селце, казва се Шлеп. Каруцарите, които го докараха този път, не ми бяха познати.

— Имаше ли нещо, което да ти се стори странно?

— Ами… — Младежът се загледа в тавана. — Бяха мургави като кешийци и говорът им беше по-различен. Освен това изглеждаха неспокойни, но не казаха нищо. Единият имаше медальон, показа се изпод наметалото му, докато подаваше бъчонката.

— Какво представляваше медальонът?

— На него май имаше птица.

Джеймс погледна многозначително Горат и Оуин.

— Нещо друго?

— Казаха ми да забравя, че въобще съм ги виждал — отвърна Джейсън. — Освен това миришеха странно, като моряците от Силдън, които понякога идват насам — на слънце, платно и цветя.

Горат и Оуин започнаха да оглеждат стаите, а Джеймс излезе навън. Граф Ричард стоеше точно там, където го бе оставил преди малко. Шокът от убийството, изглежда, го бе лишил от способност за действие. Джеймс бе виждал и друг път подобна реакция при хора, непривикнали да се срещат със смъртта. Изтича при графа и го попита:

— Милорд, какво смятате да предприемете?

— Да предприема? — Графът го погледна стреснато.

Джеймс посочи тълпата.

— Трябва да им кажете нещо. Нека ги разпръснат, преди положението да е станало неудържимо. А после да се погрижат за телата на войниците.

— Да — каза графът. — Точно така. — И се покатери на шадравана, където можеха да го видят всички. — Граждани на Ромней — извика графът, повъзвърнал самообладанието си, тъй като ако не друго, поне имаше опит в това да разговаря с гражданството. — Вървете си по домовете! Запазете спокойствие. Черно убийство е било извършено тази нощ, но виновните за това ще бъдат наказани. — Той скочи от парапета на шадравана и даде знак на един от помощниците си. — До пет минути да ми доведете представители на лодкарите и железарите. Проклятие! — обърна се графът към Джеймс. — Ще пратя вест до Чим за още войници. Ги няма да остане никак доволен, когато научи, че кралските копиеносци са били изтровени.

— Нито пък кралят — допълни Джеймс. Забеляза, че лицето на графа потъмня при споменаването на крал Луам, и предложи: — Аз и спътниците ми ще ви помогнем с каквото можем.

— Скуайър, най-доброто, което можете да направите сега, е да откриете кой стои зад тази работа.

— Вече зная кой — заяви Джеймс. И разказа на графа и помощниците му за блатната тръстика и за двамата непознати, вероятно дошли от Силдън.

— Нощни ястреби! — прошепна графът, за да не го чуе някой от тълпата. — По дяволите! Предпочитах зад тази работа да стои Деймън Рийвс или Арли Стоманената душа.

— Защо някой от тях? — попита Джеймс.

— Защото тогава мога да ги обеся и да приключа с този въпрос. Рийвс ръководи лодкарите, а Арли е глава на местната железарска гилдия. Те са в центъра на този конфликт. — Той посочи двама мъже, които се приближаваха, и когато застанаха пред тях, каза: — Предайте на хората си, че ми дойде до гуша от насилието в Ромней. Ще държа лично отговорни ръководителите на двете гилдии, ако продължите да нарушавате закона и реда. При следващата проява на насилие ще наредя да ги обесят един до друг на градската порта. Вървете и да не съм ви видял повече!

— Но Арли Стоманената душа е в Шлеп! — опита се да възрази единият от мъжете.

— Тогава иди до Шлеп и му кажи!

— Милорд, оставете това на мен — предложи Джеймс.

Двамата мъже се спогледаха, сякаш се питаха кой е той. След като не получиха отговор, се обърнаха и си тръгнаха.

— Дали ще ви послушат? — попита Джеймс, след като се отдалечиха.

— Вероятно не, но се надявам да се поуспокоят, докато пристигне следващият отряд. — Графът изгледа Джеймс. — Защо искаш да отидеш до Шлеп?

— Защото оттам е пристигнала отровата. Пък и след това смятам да продължа за Силдън.

— Тогава предай на Арли и Майкъл Уейландър, че ги очаквам тук до два дни, заедно с Рийвс и другите водачи на местни фракции, и че ако не дойдат, ще ги смятам отговорни за убийството. Тогава лично ще издам заповед за изпълнение на присъдата. Ако се появят, ще ги затворя в една стая и никой от двамата няма да може да я напусне, преди да са уредили противоречията си. Не ме интересува дали ще трябва да пикаят на пода, или да умрат от глад, но докато не приключат с въпроса, няма да видят бял ден.

Убеден в решимостта на графа да сложи край на конфликта, Джеймс каза:

— Милорд, до един час ще напусна града със спътниците си. — Той се поклони и се върна в хана, където двама работници помагаха на Джейсън да пренесе телата на отровените войници до каруцата, за да бъдат откарани за кремиране. Оуин махна на Джеймс и той го попита:

— Откри ли нещо интересно?

— Само това — отвърна Оуин и му подаде два предмета. Единият беше малка сребърна брошка, която изобразяваше паяк.

— Какво е това? — попита Джеймс.

— Погледни отдолу — посъветва го Горат.

Джеймс обърна брошката. Коремчето на паяка бе прорязано от широк канал, натъпкан с меко вещество. Джеймс приближи паяка до лицето си и го подуши.

— Сребротрън! — възкликна той.

— Сигурен ли си? — попита Оуин.

— Повярвай ми, мога да позная тази миризма при всякакви условия.

— Такива предмети ползват наемните убийци — обясни Горат. — Достатъчно е преди употреба да прокараш острието на кинжала през канала и после всяко одраскване ще е смъртоносно за противника.

— А другото? — попита Джеймс.

Оуин показа една медна тръба със стъкълца на двата края.

— Далекоглед? — попита Джеймс.

— Само погледни вътре — посъветва го Оуин.

Джеймс взе тръбичката и я долепи до окото си. Гледката през нея бе съвсем различна. Стъклото променяше цветовете й той изведнъж забеляза менящи се фигури по дрехите на спътниците си и околните стени.

— Какво пък е това? — попита, след като свали тръбата.

— Някаква магия — обясни Оуин. — Ще трябва да я изследвам по-внимателно, но мисля, че ти позволява да видиш неща, които не се виждат с просто око — ако са скрити с вълшебство.

Джеймс огледа още веднъж двата предмета. Щеше му се да разполага с по-насочващи улики, но за начало и тези щяха да свършат работа.