Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Крондор (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Krondor: The Betrayal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Реймънд Фийст. Крондор

Измяната. Убийците. Сълзата на боговете

ИК „Бард“, София, 2003

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-482-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 17
В погрешна посока

Леден вятър свистеше над назъбената крепостна стена.

Джеймс даде знак на стрелците да осигурят прикритие на приближаващите се конници. Двама съгледвачи препускаха нагоре към подвижния мост и размахваха камшици, за да принудят изнурените животни да преминат обсадния ров преди преследвачите им да ги настигнат. Джеймс се надяваше, че стражите ще вдигнат моста точно навреме — избързаха ли, съгледвачите щяха да останат отвън, но ако закъснееха, вражеските ездачи щяха да завладеят порталната кула, което беше сериозно тактическо преимущество, като се имаше предвид огромното им числено надмощие.

Първият ездач излезе на моста тъкмо когато той започваше да се вдига, а вторият пришпори коня и се озова отгоре, след като животното скочи над зейналата пропаст. Все пак успяха навреме и Джеймс нареди на бойците да стрелят.

Първите трима от преследвачите паднаха, покосени от точно изпратени стрели — двама от тях бяха човеци, ренегати, а третият тъмен елф. Останалите побързаха да излязат от обсега на стрелите. Джеймс даде знак да ги обстрелят с единствения катапулт, който ги посипа с дъжд от едри камъни и изглежда, уби още неколцина.

Останалите отстъпиха надолу по пътя.

Междувременно Джеймс се спусна при порталната кула, където радостните съгледвачи се прегръщаха със своите спасители.

— Какви вести носите? — попита ги той. Единият от тях, млад капрал, се изпъна и докладва:

— Никакви признаци за подкрепления от юг, господарю, и ужасно много врагове, настъпващи от север.

— Как е обстановката на север?

— Има доста кавалерия, която не ни даваше мира през цялото време. Играехме си на котка и мишка. Въпреки прахоляка забелязахме, че противникът изтегля насам голям брой от онези обсадни машини, за които ни казахте. Тази нощ вероятно ще стигнат подножието на крепостта.

— Добра работа свършихте — кимна Джеймс. — Идете да се нахраните и си починете. Утре сутринта ви чакат нови задачи.

 

 

Джеймс отиде да потърси Локлир, на когото бе поверил управлението на складовете и арсенала. Откри го насред едно полупразно помещение — с видимо отвращение разглеждаше съдържанието на голямо буре.

— Какво има, Локи?

— Това месо е пълно с червеи. Сигурно онези негодници, Нощните ястреби, са слизали тук и са му направили нещо, преди да убият офицерите.

— Какви са пораженията?

— Развалени са всичките ни месни запаси. В чувалите с брашно има буболечки. Можем да ги пресеем, но кой ще иска да яде такъв хляб? Добре поне, че сухарите и сушените плодове са непокътнати. Имаме запаси за известно време.

— Не мисля обаче, че храната е основният ни проблем.

— Идват ли? — Локлир го погледна.

— Утре.

— В такъв случай да вървя да се приготвя.

Джеймс кимна. Не се съмняваше, че хората му са готови да дадат най-доброто, на което са способни; почти всички бяха ветерани от отминали войни, но малцина от тях имаха опит с отбрана на обсадена крепост. Той единствен познаваше въпроса както от теоретична страна, така и на практика — беше се сражавал при Арменгар и Висок замък и знаеше, че за всеки войник на стената атакуващите трябва да разполагат с десет. Това, което го безпокоеше, бе какво ще стане, ако Делекан докара повече от десет срещу всеки един от неговите защитници.

 

 

Оуин сложи чашата съвсем близо до колоната, така че страната й да се опира в нея.

В главата му отекна гласът на Дхатсаван: „Виждам, че се завърна с Чашата. Това е добре.“

— И защо ти е нужна? — попита Оуин.

„Не ми е нужна. Не биваше да остава в ръцете на панат-тиандина.“

— Защо?

„Тя е много неща едновременно, предмет с огромна сила, и едно от предназначенията й е да отключва. Тя отваря вратата за други светове. Поне засега изоставените деца на Алма-Лодака ще останат затворени на нашия свят. Сами по себе си те не представляват непреодолима опасност. Но когато са ръководени от пантатийските си роднини, могат да се превърнат в страховит противник. Сигурно след време някой ще дойде да си ги прибере от нашия разрушен свят, но поне в момента вселената е спасена от посегателствата им. Вземете Чашата с вас и я пазете като очите си.“

— Сега повече се безпокоим за Пъг. Нали поиска от нас да донесем чашата. Къде е той?

„В безопасност в една сграда, конструирана от панат-тиандините. Защитните прегради, които го задържат вътре, ще бъдат вдигнати веднага щом го намерите. Той недооцени скритите в Чашата сили, опита се да ги използва, за да открие отвлечената си дъщеря, но те го надвиха и го превърнаха в безпомощно дете.“

— И ти го затвори, за да го защитиш?

„Като личност той не представлява интерес за нас, но можеше да ни бъде от полза, задържайки при себе си Чашата. Опасявахме се, че панат-тиандините са на път да разкрият тайната й. Пъг прекъсна този процес и го върна назад с години. Дори само за това заслужава нашата благодарност. А сега, когато и вие сте тук, можем да се погрижим Чашата да напусне нашия свят. В отплата за свършената работа ще пуснем приятеля ви на свобода.

Пъг вече е възстановил в голяма степен спомените и личността си, но способностите му ще са потиснати още няколко дни. Идете в пещерата на запад от тази, в която намерихте Чашата — там ще откриете Пъг.“

— Но как ще се завърнем на нашия свят?

„Има отворен път до една пещера в планините, от която се стига до подземната кухина, обитавана някога от валхеру. Вземете Пъг, идете на север и там ще откриете проход към центъра на планината, както и още предмети, които ще ви помогнат да се завърнете у дома. Не забравяйте да пазите Чашата — с нейна помощ ще предадете на Пъг всичко, което сте научили. — Изведнъж в ума на Оуин се появиха знания за това как да използва чашата. — Дъщеря му също ще откриете недалеч от планините. Тя е пленница на панат-тиандините, които я смятат за дар от Алма-Лодака. Освободете я и се върнете на вашия свят. Но не се бавете, защото не мога да поддържам твърде дълго отворен прохода към вашия свят. Силите ми не са каквито бяха.

Тръгвайте.“

— Благодаря — отвърна Оуин и даде знак на Горат да го последва.

— Къде отиваме сега? — попита тъмният елф.

Оуин вдигна ръка в посоката, от която бяха дошли, и обясни:

— Ще идем там, откъдето взехме Чашата, и ще продължим на запад, за да освободим Пъг. Когато свършим с това, можем да се прибираме у дома.

— Ами да побързаме тогава — сви рамене Горат. — Омръзна ми да се мотая из тези пущинаци.

Оуин беше на същото мнение.

 

 

Чул да се тръби с рог, Джеймс се изкатери на стената. Долу ехтяха барабани, из въздуха засвистяха пуснати от арбалети къси стрели.

— Идват от северната страна! — уведоми го Локлир.

Джеймс кимна и погледна на изток, където по пътя се приближаваше голяма обсадна кула. Той изтича при северната стена и видя, че долу по хълма се катерят таласъми, въоръжени с въжета и куки. Малко по-дребни на ръст от хората, таласъмите представляваха почти комични фигури, когато, разбира се, не се опитваха да те убият. Имаха гъсти черни перчеми, провиснали над рунтавите им вежди. Кожата им бе синкава, а очите им бяха жълтеникаво черни. Носеха малки полукръгли щитове на ръцете си и затъкнати в поясите къси саби.

Защитниците откриха огън по таласъмите, които притичваха долу и се криеха под щитовете си.

— Донесете камъни! — нареди Джеймс.

Почти веднага на стената излязоха няколко войници, тикащи дървени колички, натоварени с едри ръбести камъни. Те подредиха количките по края на стената, напънаха мишци и изсипаха съдържанието им зад ръба. Лавината от камъни засипа таласъмите и ги изтърколи надолу по стръмния склон. Писъците на затрупаните само подсилиха ефекта от действията на отбраняващите се.

— Това е само лъжлив ход — обясни Джеймс. — Локи, провери какво става на другите две стени, а аз ще сляза при портата.

Локлир се втурна да изпълни заръката, а Джеймс се спусна при порталната кула. Усещаше, че ги чака дълга и мъчителна обсада, без особени изгледи за успех. „Ех, да можехме да ги накараме да отстъпят“, помисли си той тъкмо когато стигна при портата.

 

 

Горат се приближи предпазливо към входа на пещерата. По пътя бяха отразили три атаки на панат-тиандини и Оуин бе изчерпал възможностите на кристалния жезъл. Наложи се да задържи единия от нападателите, докато Горат се справи с другите двама.

Тъмният елф отдръпна сабята си и лицето му се изкриви от болка.

— Какво има?

— Вратата е затворена с преграда. Щом я докоснах, почувствах болезнена вълна, която ме разтърси чак до костите.

Оуин се поколеба за миг, после откачи Чашата на Рлин Скрр от пояса си и я допря до завесата. Усети прилив на енергия, за миг в мястото на съприкосновението се появи искра, но не последва нищо. Той отмести завесата встрани и влезе.

Пъг седеше в средата на стаята. Изглеждаше объркан. Премигна срещу светлината и каза:

— Томас?

След това направи опит да се надигне, като се подпря на кристален жезъл, досущ като този на Оуин, но не успя и се отпусна изтощено.

— Не — отвърна Оуин и се приближи към него, следван по петите от Горат. — Томас е ранен при едно нападение срещу Елвандар. Още се възстановява от отровната стрела. Ние дойдохме вместо него.

— Кои сте вие? — попита Пъг и ги погледна с присвити очи. — Чакай, теб те помня. Не си ли момчето, което пристигна преди време в Крондор заедно със скуайър Джеймс?

— Да. А това е Горат — помниш ли го?

Пъг кимна.

— Моределът, чиито мисли се опита да прочете дъщеря ми. — Той изведнъж ококори очи. — Гамина! Трябва да открия дъщеря си!

— Ние знаем къде е — успокои го Оуин и добави приглушено: — Поне така смятаме.

Пъг въздъхна.

— Още съм отпаднал, но паметта ми започва да се възвръща. — Той погледна дясната си ръка и Оуин забеляза зловещ белег, който разсичаше дланта. — Само дето изгубих предишната си сила. Значи казвате, че ви праща Томас? — Той ги изгледа отново. — Как мога да съм сигурен, че не сте мои врагове?

— Нима ни обвиняваш, че сме шпиони? — разсърди се Горат.

— Зная само, че ти си бил неволно оръдие на Макала.

— На Макала? — повтори объркано Оуин. — Че той нали е цурански магьосник?

— Всичко това става по негов план — обясни Пъг. — Не съм казал, че Горат му служи доброволно, а само, че е бил подтикнат към определени действия според плана на Макала и Делекан.

— Делекан също ли е оръдие на Макала? — попита Горат.

— Така предполагам. Когато ти донесе вестта, че Делекан събира армия при Сар-Саргот под знамената на Мурмандамус, изпитах известно безпокойство. Тъй като съм един от малцината, видели със собствените си очи мъртвия Мурмандамус, не се и съмнявах, че той не може да стои зад всичко това. Още тогава си помислих, че може да са замесени пантатийци, които да използват мълвата за възкресяването на Мурмандамус, за да свикат отново моределите и да се опитат да завладеят Сетанон. Използвах способностите си да събера допълнителна информация, както направиха и агентите на принца, и постепенно стана ясно, че няма връзка между пантатийците и Делекан. За известно време смятах, че Делекан е просто поредният самозабравил се пълководец, търсещ неограничена власт под прикритието на мита за Мурмандамус.

Пъг се олюля от изтощение. Оуин го подхвана и рече:

— Имаме вода и храна. — Подаде меха на Пъг и магьосникът го надигна жадно.

— По-късно — завъртя глава Пъг, когато му предложиха да хапне. — Докато Горат разговаряше с дъщеря ми, за първи път почувствах някакво неясно безпокойство. Изглежда, още тогава съм започнал да се досещам за истинската причина на злощастията.

— И коя е тя? — попита Горат.

— Ти каза, че Делекан е извадил шлема на Мурмандамус като доказателство, че той е още жив.

— Да, драконовия шлем — черен, със златни крилца от двете страни.

— Но когато за последен път видях този шлем, той се въргаляше на пода на едно подземие в Сетанон. Не е възможно по никакъв начин Делекан да се е добрал дотам. Някой друг е отишъл и го е взел.

— Само четирима души притежават силата да открият подземието и да се ориентират в него: Черния Макрос, моя милост, Елгахар от Съвета и Макала — продължи Пъг. — Макрос изчезна след приключването на Войната на разлома, Елгахар, който е мой верен помощник, се занимава с учениците в Звезден пристан, тоест остава само един.

— Макала — кимна Оуин. — Но защо ще го прави? Вярно, че това обяснява поне част от загадката, която не даваше мира на скуайър Джеймс, а именно участието на цураните…

— Ето кое ми привлече вниманието — прекъсна го Пъг. Изправи се и залитна, но беше повъзвърнал силите си. — Щом на пръв поглед никой не печелеше нищо материално от онази размяна, следователно ставаше въпрос за размяна на нематериални неща.

— Информация — подметна Горат.

— И вярна служба — допълни Пъг. — Вече не се съмнявам, че Шестимата, за които говорите, са цурански Велики, ръководени от самия Макала. А и той сам го призна.

— Но защо му е на Макала да подтиква Делекан към война с Кралството? — попита Оуин. — Да не търси разплата за Войната на разлома?

Пъг не бързаше с отговора.

— Това, което ще ви кажа, засяга някои от жизнените интереси на цяла Мидкемия — не само на Кралството. Когато започна битката за Сетанон, на помощ се притекоха воините цурани, както и двама мои приятели от Келеуанския съвет — Хочопепа и Шимоне. Няма съмнение, че въпреки прословутата дискретност на цураните, сведенията за заключителните събития от битката са стигнали до определени среди в Келеуан. — Пъг си пое дъх, сякаш разказът го бе изтощил. — Дълбоко в недрата на град Сетанон е разположено едно древно подземие. В действителност там има две кухини на едно и също място, които обаче съществуват в различно време. — Той обгърна с дланта си юмрука на другата си ръка, за да им покаже как.

Оуин се облещи.

— Преместени в различно време? Това го могат само най-могъщите магьосници на света!

Пъг кимна.

— Първото подземие, това, което е в нашето време, е същото, в което издъхна Мурмандамус и където Макала е намерил шлема, за да го отнесе на Делекан. Второто, което съществува няколко секунди по-напред във времето, е истинската му цел. В него е положен един предмет с невероятна мощ, инструмент толкова опасен, че може да причини гибелта на всичко живо на Мидкемия. Простосмъртният, попаднал в първото подземие, може да прекара там остатъка от живота си, но никога няма да „застигне“ второто, макар да е само на броени секунди зад него. Затова е и цялата тази война — нищо повече от мащабна диверсия, която ще позволи на Макала да се добере до първото подземие, да произнесе заклинанието си и да проникне във второто.

— Но какво ще спечели? — попита Горат. — Защо трябва да изпраща хиляди невинни на смърт, за да стигне второто подземие, след като то е на същото място, където е и първото? Щом е толкова могъщ магьосник, защо просто не се промъкне в това друго време?

— Изучавам този предмет от десетина години — обясни Пъг, — но едва наскоро започнах да си давам сметка за неговата природа и предназначение. Попаднал в погрешни ръце, той може да предизвика разрушение, каквото не сме виждали и в най-страшните си кошмари. Тъкмо по тази причина се погрижих да изградя около него непреодолима защита. Както вече казах, той е изместен напред във времето — направих го така, както са го правили валхеру. На всичко отгоре — продължи той, — второто подземие се обитава от древен дракон, пазач-оракул, надарен с особени умения. Дори моята сила е почти нищо в сравнение с възможностите на това забележително същество, а ако бъде нападнато от многоброен противник, то ще поиска помощ от самия крал, който точно с тази цел е разположил нарочен гарнизон в Мъглива гора недалеч от Сетанон. Сигурен съм, че магьосник със способностите на Макала отдавна е открил предназначението на този гарнизон и възнамерява да използва армията на Делекан, за да го разбие, а после да проникне във втората кухина, без да се опасява, че някой ще се притече на помощ на дракона. Дори да се справят с дракона, пак ще са им нужни много часове подготовка, за да преодолеят последната преграда.

— Драконът! — възкликна Оуин. — Аз разговарях с него при Малаково средище!

— Така е — кимна Пъг. — Старата статуя се използва за контакти с оракула, за да бъде разколебан всеки, дошъл да я потърси. Ако си разговарял с нея, значи умът ти е бил в Сетанон.

Оуин погледна Горат.

— Ето защо тя каза, че ти ще играеш ключова роля в тази история. — После отново се обърна към Пъг. — А също обяснява и плана на Делекан. Принц Арута ни прати да те намерим, защото се боеше, че Делекан ще използва магия при атаката срещу Северен страж. Джеймс смяташе, че след като завземе Северен страж, армията на Делекан ще се спусне с лодки и салове по реката към Ромней и оттам ще удари Сетанон по суша. Можеш ли да ги спреш?

— Не и в сегашното ми състояние — отвърна Пъг. — Вярно, че силите ми се повъзвърнаха и паметта ми вече не е толкова объркана, но се боя, че ще мине доста време, преди да си възстановя магьосническите умения. В сляпото преследване на изчезналата ми дъщеря използвах един вълшебен предмет, на който разчитах да възстановя способностите си. Но щеше да е по-добре, ако не го бях направил.

Оуин кимна, посегна към пояса си и извади Чашата на Рлин Скрр.

— Едно същество, което се нарече Дхатсаван, ми каза, че това, което ти е отнело силата, може да ти я върне, но с моята помощ.

Пъг докосна предпазливо чашата в ръката на Оуин. Младият магьосник почувства слаб бодеж във върховете на пръстите си и в същия миг го заляха картини, усещания, непознати спомени, чувство за сила и власт. Пъг тихо каза:

— Рисковано е, Оуин, но в дните, които предстоят, те чакат още по-големи изпитания — такива, за каквито може би ще сметнеш, че не си подготвен. Все пак ти благодаря за помощта.

А после Пъг и Оуин потънаха в непрогледен мрак.

 

 

Излязоха едновременно от дълбокия транс и откриха, че Горат седи до тях.

— Вече се безпокоях, че никога няма да се събудите.

— Колко дълго спахме? — попита Оуин.

— Два дни — отвърна Горат. — Наложи се да ви наливам с вода насила, а с храната беше още по-сложно.

Оуин продължаваше да мига, замаян от изображенията, които се мяркаха пред очите му. Опитваше се да се съсредоточи, но всичко наоколо сякаш се разпадаше. Той се надигна замаян.

Пъг също се изправи и взе кристалния жезъл. Погледна към ръката си и от пръстите му бликна пламък.

— Интересно. Преди не можех да го правя.

— Този трик го научих от един магьосник, казва се Патрус — обясни Оуин.

— Изглежда, съм се сдобил с нови способности, докато предишните някак ми убягват.

— А моята глава ври и кипи от странни картини и мисли, които не мога нито да обясня, нито да възприема.

— Ще започнеш да ги разбираш, когато му дойде времето — успокои го Пъг.

Оуин погледна жезъла на магьосника и рече:

— Моят май изгуби вълшебните си способности.

— Трябва да ти намерим още от този кристал, в който на този свят съществува маната.

— Аз пък мислех, че кристалът е мана.

— Не. Ела, ще ти покажа. — Пъг ги изведе отвън и се огледа. Растенията, които стърчаха от безводната напукана земя, изглеждаха изсушени и сбръчкани, а цветовете им приличаха на замръзнали кристали. — Ето онова там — посочи той. — Сред другите растения се открояваше едно със златист цвят, докато останалите бяха виолетови или сини. — Това не е растение. Докосни го с жезъла.

Оуин доближи върха на жезъла до растението и изведнъж почувства прилив на енергия.

— Оглеждай се за златисти растения, докато вървим — посъветва го Пъг. — Хайде — да намерим дъщеря ми и да се прибираме у дома.

— Ако вече не сме закъснели — изпъшка Горат.

— Дхатсаван сигурно е знаел колко време ще ни отнеме това — успокои го Оуин. — Щеше да ни предупреди, ако трябваше да бързаме.

— Дано да си прав — отвърна Горат.

— Каза също, че оттук трябва да вървим право на север, докато стигнем един район, обитаван от валхеру, когато още са били на този свят. Там ще намерим и дъщеря ти. Панат-тиандините я смятали за свята и нямало да й направят нищо лошо.

— Ще го приема за божия благословия, ако е истина — въздъхна Пъг. На лицето му се четеше облекчение. — Да тръгваме.

Запътиха се на север и през останалата част от деня спираха само веднъж, за да си отдъхнат и да утолят жаждата си. Оуин видя няколко златисти растения и докосна всяко с жезъла си, зареждайки го с магия.

Малко преди залез-слънце до слуха им достигна странен нисък шум, който идеше от север. С приближаването им шумът се усилваше. Изкачиха един хълм и видяха в подножието му десетина змиечовеци, подредени в кръг около юрта, чиито стени бяха изрисувани с мистични символи.

— Май няма да ни е лесно — подметна Горат. — Тези на двата края имат като вашите жезли.

— Един моределски магьосник, казваше се Наго, се опита да ме замрази със заклинание — спомни си Оуин. — След това успях да го приложа веднъж.

Пъг затвори очи и след малко каза:

— Мисля… че зная какво имаш предвид. Ще мога да го използвам.

— Ако успеем да обездвижим двамата с жезлите — заговори Оуин, — а после запратим огнена топка по останалите, това ще предизвика паника, достатъчна, за да освободим дъщеря ти.

Тримата се съгласиха, че планът е подходящ, и по сигнал на Горат Пъг и Оуин се изправиха, стиснаха кристалните си жезли и произнесоха заклинанието, което да повали двамата им противници. Миг по-късно змиечовеците с жезли замръзнаха на местата си, парализирани от ужасяваща болка. Останалите панат-тиандини бяха толкова уплашени, че Пъг и Оуин разполагаха с предостатъчно време да запокитят огненото кълбо в редиците им. Двама нададоха пронизителни писъци и побягнаха с обгърнати от пламъци наметала. Останалите се огледаха за източника на атаката и тогава пред тях се изправи Горат.

Оуин използва парализиращото заклинание, за да спре един от тях, а Пъг метна още една пурпурна топка от лъчиста енергия и замрази друг.

Горат посече първия от настъпващите панат-тиандини и се извърна да посрещне атаката на следващия. Парира удара му, отстъпи встрани и го промуши ловко. Към него вече летеше трети.

Двама от нападателите се отказаха и опитаха да избягат, но Пъг и Оуин ги повалиха с огнени кълбета. Скоро всички противници бяха парализирани или избити.

Пъг изтича при юртата и дръпна настрани тежкия гоблен, използван за завеса. В средата на помещението се издигаше статуя на жена, примитивна и лишена от детайли.

— Къде е Гамина? — извика той.

— Може би в старото убежище на валхеру? — отвърна Оуин, който бе застанал на прага.

— Дори тук долавям следи от някогашното им присъствие — каза Горат, докато се оглеждаше.

Пъг трескаво търсеше някакви следи от дъщеря си.

Горат вдигна един прашен вързоп от ъгъла, който, изглежда, стоеше там от доста време. Под него лежеше част от броня, бяла, с кафява и златиста лента. Горат я изпусна, сякаш бе нажежено желязо.

— Валхеру! — възкликна той. Пъг също се наведе да я пипне.

— Да, прилича на доспехите, които носи Томас.

— Опасна ли е? — попита Оуин.

Пъг прокара длан отгоре и след няколко секунди отвърна:

— Не смятам. Не долавям духа на валхеру в нея. Мислех, че само Томас може да си позволи броня с подобно качество. — Той се обърна към Горат: — Все пак е необикновено здрава и същевременно лека и удобна за носене. Защо не я вземеш?

Горат поклати глава.

— Не. Нямам никакво желание да се кича с реликви от някогашните господари на моя народ. Тъкмо стремежът към тях подтикна сънародниците ми да тръгнат по Тъмния път, алчността и жаждата ни заслепяваха, докато други — като еледелите например — успяха да постигнат много повече със собствени сили.

Това беше най-горчивото признание, което Оуин чуваше от устата на моредела, откакто се познаваха.

Пъг намери някакъв древен свитък и го разгъна.

— Погледни, Оуин.

— Какво е това? — Младият магьосник се наведе над рамото му.

— Не съм сигурен, но мисля, че е заклинанието, за което ти е казал Дхатсаван — онова, което лишава от сила тези Рлин Скрр.

Оуин почна да чете и след малко промърмори:

— Чувствам се… някак… странно.

— Премигни и погледни настрани — посъветва го Пъг.

Оуин изпълни заръката му и веднага усети, че летаргията го напуска.

— Какво беше това?

— Някои заклинания улавят окото и го принуждават да следва текста, докато се запечатат в паметта. Остави на мен, аз ще поработя върху него.

— По-добре да го правим някъде другаде — обади се Горат. — Змиечовеците сигурно скоро ще се върнат.

Пъг нави свитъка и отново огледа юртата. Имаше и други предмети, но сега не беше моментът да се занимава с тях.

— Ето че закъсняхме — обяви Горат. — Връщат се. — Той изтича при задната стена и я разпори със сабята си. — Оттук!

Измъкнаха се един по един през тесния процеп и поеха по една камениста пътека, която се виеше нагоре из хълмовете.

Тичаха, докато не стигнаха входа на пещера. Оуин използва заклинанието за светлина и ги поведе навътре. Спотаиха се зад първия завой, заслушани в шума, който вдигаха преследвачите.

След известно време настъпи тишина.

— Така и така ще трябва да поостанем тук — заговори Пъг. — Вдигни ръка, за да мога да дочета свитъка.

Оуин вдигна светлината над Пъг и той се задълбочи в пергамента. Минутите се нижеха една след друга, а магьосникът не откъсваше поглед от четивото.

Горат изгуби търпение и се прокрадна към входа на пещерата, после излезе на пътеката, за да потърси следите на преследвачите. Когато се върна, откри, че не само Пъг, но и Оуин е забол поглед в свитъка.

Тъй като не му оставаше нищо друго, освен да чака, той отново излезе навън и тръгна да провери накъде води пътеката. Изкатери се в тесния проход и стигна едно място, където камъните ставаха гладки, сякаш някога тук бе имало павиран път.

Благодарение на нощното си зрение, много по-остро от това на хората, той се придвижваше без затруднение под светлината на непознатите чужди звезди. Малко по-нататък усети, че се приближава към нещо, наситено с древна магия.

Прехвърли още един хълм и когато погледна надолу, видя, че пътеката се спуска към гърлото на голяма пещера. Спря, разкъсван между желанието да се върне при спътниците си й любопитството да изследва това странно място. След кратка вътрешна борба продължи към тъмната пещера.

 

 

Джеймс се изправи задъхан, с опръскани в кръв ръце и гърди. Шест поредни пъти таласъмите и моределите се опитваха да изкатерят крепостната стена и при три от тях се наложи лично да поведе контраатаката. Локлир застана до него и изтощено каза:

— Няма никакви признаци, че ще ни оставят на мира тази нощ! Продължават да прииждат!

— Какво е положението?

— Първата обсадна кула — тази, която разрушихме с балистата, вече е избутана встрани от пътя и сега изтеглят на нейно място втора. От шестте кули, подредени край северната стена, три бяха разрушени от каменохвъргачката. За съжаление използвахме всички големи камъни. Други две кули приближават бавно към западната стена. Първата пострада сериозно от стрелбата на балистите при порталната кула.

— Останалите балисти?

— Все още не са ги поправили. Едната трябва да се разглоби напълно, за да се сменят някои от повредените части. Мислех си да ги оставим да приближат и после да ги обсипем със запалителни стрели от стените.

Джеймс поклати глава.

— Сигурно са подготвени за това…

— Ей! — извика им Патрус, застанал зад тях. — Имаме сериозен проблем.

— Какъв? — Джеймс подскочи.

— Виждате ли онези огромни кули, които тикат насам?

— Тъкмо обсъждахме да ги запалим със стрели — рече Локлир.

— А аз пък казах, че според мен хората на Делекан са се погрижили да не можем да го направим.

— Не зная. — Патрус повдигна рамене. — Но какво пречи да опитаме?

Заобиколи ги и се изправи върху стената тъкмо когато една стълба се удари пред него. Двама изморени войници я избутаха обратно с дълги метални куки и отдолу долетя пронизителният вик на падащи таласъми. Патрус не обръщаше внимание на запратените от прашки камъни, които чаткаха по стената около него.

— Добре поне, че хич не ги бива да си координират атаките — въздъхна Локлир. — Ако тези камъни бяха хвърлени само секунди по-рано, таласъмите вече щяха да са на стената.

— Човек трябва да се радва и на малкото — подметна Джеймс. Патрус се прицели с жезъла към по-близката от двете кули и произнесе кратко заклинание. От върха на жезъла бликна огън и Локлир се засмя:

— Това е онзи трик с огнената топка, дето го прилагаше в прохода, когато се срещнахме.

Джеймс се обърна тъкмо навреме, за да види как няколко поредни огнени топки се удрят в кулата, последвани от ужасените викове на моределите и таласъмите, които се криеха в нея. Две от топките запалиха гредите.

Патрус се прицели във втората кула. Първата топка мина покрай нея, но той коригира мерника и я удари три поредни пъти. Успя да прати по още няколко топки към кулите и скоро и двете бяха обхванати от пламъци. По стените на крепостта отекнаха възторжените викове на защитниците. В същия момент зад редовете на противника прозвуча тръбен призив.

— Май свирят отстъпление. — Джеймс се надвеси над парапета. — Задържахме ги.

Локлир кимна и се отпусна изтощен на каменните плочи.

— Какъв ден само!

— Хубаво пожарче стана, момчета — каза Патрус. — Не се отпускайте — чака ни много работа.

— Защо, какво ще има? — попита замаяно Джеймс.

— Ами как? Нова атака — отвърна почти радостно Патрус.

Джеймс се надигна. Старецът беше прав. Той протегна ръка на Локлир, който я сграбчи и се изправи до него.

Заслизаха мълчаливо към централния двор, за да се заемат с подготовката за следващия ден. Зад тях горящите обсадни кули хвърляха алено зарево в нощното небе.

 

 

Пъг и Оуин премигнаха и се огледаха смутено.

— Какво става? — промърмори Оуин.

— Цял ден се блещите в този пергамент — отвърна недоволно Горат.

— Това е древно заклинание — обясни Пъг. — Освен това е много силно. Мисля, че успях да го запаметя.

— Аз също — кимна Оуин. — С негова помощ ще можем да отнемем силите на Рлин Скрр — съществата, за които говореше Дхатсаван.

— Кое време е? — попита Пъг.

— Малко преди зазоряване. Докато четяхте, поразузнах наоколо.

— И какво откри? — попита Пъг.

— Мястото, обитавано някога от валхеру. Не бих се учудил, ако дъщеря ти е там. Много прилича на храм.

Без да чака повече, Пъг стана и забърза към изхода на пещерата.

— Накъде? — попита той, щом излязоха.

Горат му посочи, после тръгна напред и скоро тримата застанаха пред входа на голямата тъмна пещера.

— Стъпалата водят в една подземна галерия — обясни моределът. — Когато слязох вътре, чух шум като от вой на вятър и почувствах, че ме изпълва първичен страх, но така и не узнах причината за него. Тогава реших, че ще е по-добре да слезем долу тримата.

— Мъдро решение — съгласи се Пъг. — Много мъдро.

Водени от Пъг, тримата се спуснаха по каменната стълба, която завършваше в просторна подземна кухина. В момента беше празна, но навремето вероятно бе побирала тълпи поклонници. В далечния й край се виждаха две каменни врати. Както беше казал Горат, из кухината духаше зловонен вятър, който ги изпълваше с усещането за надвиснало зло.

Горат пръв приближи вратите и побутна едната. Беше масивна, но изкусно балансирана, защото се отвори съвсем леко.

Когато отворът се разшири достатъчно, той пусна дръжката и се промуши през него, следван от Оуин и Пъг. В средата на следващото помещение върху пиедестал бе поставен голям синкав кристал, озарен от падащ от тавана сноп светлина. През стените на кристала прозираха очертанията на младо момиче. Русите му коси се бяха разпилели над главата като ореол.

— Гамина! — извика Пъг.

От мрака зад кристала изникнаха две тъмни фигури. Бяха високи близо три метра, със сивкава кожа и блещукащи като въгленчета очи. Чертите им се меняха постоянно, движенията и стойката им издаваха грамадна сила. Вместо ръце имаха широко разперени криле.

Горат се поколеба, но Пъг извика:

— Оуин, заклинанието!

И двамата магьосници затвориха очи и за един кратък миг Горат си помисли, че е изоставен сам срещу чудовищата. Преодолял моментното си колебание, той измъкна сабята и замахна срещу създанието, което се приближаваше към Пъг. Острието му премина през чудовището, сякаш там имаше само въздух. Само едва доловимото забавяне на движението и изтръпването на пръстите, с които стискаше сабята, му подсказаха, че ударът е попаднал в целта. В следващия миг чудовището замахна с ръка и Горат отлетя към стената, блъснат с мощ, каквато имат само ураганите.

От ръцете на Пъг и Оуин бликнаха ярки разноцветни светлини, досущ като дъги, и полетяха към страховитите същества. Чудовищата замръзнаха, сякаш се бяха парализирали. Няколко секунди разноцветните дъги трептяха по телата им, после се стрелнаха към пода, подобно на кехлибарени мъниста. Всяко едно сякаш отнасяше със себе си по късче от съществата, които започнаха да избледняват и накрая изчезнаха и в галерията се чуваше само свистящият вятър.

Горат се изправи и разтърси глава, за да се съвземе от замайването след страшния удар.

— Гамина! — извика отново Пъг и изтича при кристала. Дъщеря му бе зазидана вътре като живо изображение на богинята на панат-тиандините. Магьосникът докосна кристала и почувства как през пръстите му преминават вълни от енергия.

Пъг затвори очи и се съсредоточи върху модела, който следваха приливите и отливите на енергията, а после извика:

— Горат! Удряй тук! — Той посочи едно място под краката на дъщеря си.

Без да се колебае, Горат замахна със сабята и нанесе удар точно на мястото, което му бе показал магьосникът. Кристалът изригна в дъжд от скъпоценни камъни. Без да им обръща внимание, Пъг се хвърли напред да улови падащото тяло на Гамина. Момичето изглеждаше в транс, но беше живо.

— Слава на боговете! — възкликна магьосникът и по страните му се застичаха сълзи на благодарност. Той притисна замаяното момиче в прегръдките си. Детето се бе родило нямо, но умееше да използва ума си като страшно оръжие и се бе превърнало в най-скъпото същество за него на този свят. В сърцето си Пъг не правеше разлика между Гамина и родния си син Уилям.

Той повдигна нежно брадичката й и произнесе името й.

Миглите й потрепнаха й тя се размърда.

„Татко?“

Горат се облещи и погледна Оуин.

— И аз го чух — отвърна младежът.

Момичето отвори очи, после прегърна баща си през шията.

— Татко! — Тя се притисна към него, сякаш бе готова да остане в обятията му вечно. — Той излъга, татко. Макала ме мамеше през цялото време. Прикотка ме, даде ми нещо, което ме приспа, а когато се събудих, вече бях тук. Каза, че нямало да ми направи нищо лошо, само искал да те накара да напуснеш Крондор!

— Зная, сърчице — отвърна нежно Пъг. — Скоро ще се приберем у дома.

— Как? — попита Горат.

— Тук някъде според Дхатсаван трябва да има портал — заговори Оуин. — Предполагам, че има предвид разлом.

Пъг огледа галерията и каза:

— Не виждам нищо подобно… Как се чувстваш, Гамина?

— Нищо ми няма, татко — увери го тя.

Оуин се загледа в момичето, поразен от красотата му. Гамина забеляза, че я гледа, и му се усмихна, но после се изчерви и извърна глава.

Пъг се засмя и попита:

— Нали си спомняш Оуин и Горат?

— Да — рече тя със срамежлива усмивка. — Благодаря ви, че сте помогнали на баща ми да ме открие.

— За нас беше чест — поклони се Горат.

Оуин също се поклони, но не каза нищо.

В другия край на галерията започваше коридор, който ги отведе в следващата кухина, насред която се издигаше странно дървено съоръжение.

Пъг го заобиколи, плесна учудено с ръце и рече:

— Това е машина на разлома!

— Сигурен ли си? — попита Оуин.

— На Келеуан изгубих години, за да изучавам тези неща — заяви Пъг. — Но и да не бях го правил, пак щях да я позная. Цуранска е.

— Можем ли да я използваме? — попита Оуин.

Пъг приближи до машината, разгледа я отблизо и обяви:

— Изключена е.

— Изключена ли? — повтори Оуин.

Пъг се намръщи.

— Ами да. Не работи.

— Значи няма начин да се измъкнем оттук? — попита Горат.

— Освен ако не открия някакъв начин да я включа — въздъхна Пъг и приседна изморено на пода. — В противен случай сме обречени да прекараме остатъка от съществуването си на този проклет свят.