Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Крондор (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Krondor: The Betrayal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Реймънд Фийст. Крондор

Измяната. Убийците. Сълзата на боговете

ИК „Бард“, София, 2003

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-482-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 12
Подготовка

Вятър и дъжд брулеха ездачите.

Оуин не беше сигурен дали това е за предпочитане пред снега, който трябваше да изтърпят откъм северната страна на планината. Вярно, че беше по-топло, но пък бяха мокри до кости. Подплатеното му с кожа наметало бе подгизнало и тежеше, сякаш е от олово. Е, поне не бяха упоени и завързани за конете.

Ескортът, осигурен им от клана на Обкар, ги беше превел през прохода, охраняван от техни съмишленици. Когато наближиха подножието на планината, срещнаха вестоносец, който носеше предупреждение за стълкновения близо до Сар-Саргот. Войските на Делекан били обкръжени от Нараб, който бил изключен от вътрешния съвет и заменен от сина на Делекан, Мороулф. Говореше се, че Нараб бързал да приключи с кампанията преди Шестимата да се намесят в полза на Делекан и да унищожат неговия клан. Горат посрещна новината невъзмутимо, но по-късно спомена пред Оуин, че ще е доволен ако двамата се унищожат взаимно.

Когато стигнаха най-високата част на прохода, ескортът се раздели с тях, като ги предупреди, че от долната страна патрулират отряди на Кралството. Както и следваше да се очаква, по-късно през деня ги спря един тежковъоръжен крондорски патрул. Лейтенант Флин, командващият офицер, бе готов да ги обяви за ренегати, но Оуин спомена името на Арута и каза, че носят важно съобщение от скуайър Джеймс. В тяхна полза бе и фактът, че знаеха за разквартируваната армия на Арута в Мъглива гора.

Патрулът предаде Оуин и Горат на друга част, която ги отведе в лагера в Мъглива гора.

Арута седеше на една маса с военачалниците си. Отдясно на принца беше рицар-маршал Гардан — разглеждаше обозначенията върху картата. Когато въведоха Горат й Оуин, принцът вдигна глава и каза:

— Сядайте. Изглеждате изтощени до смърт — той посочи два свободни стола.

Оуин не се нуждаеше от втора покана и се отпусна тежко върху разпънатия стол. Горат се приближи до картата и я разгледа.

— Ето тук. — Той постави пръст върху Северен страж. — Това е мястото, откъдето ще настъпи Делекан.

Арута изучаваше мълчаливо лицето на моредела. Накрая каза:

— Извинете ме за проявената предпазливост, но къде е скуайър Джеймс?

— Господарю — обади се Оуин, — прати ни да ви предупредим, а той самият тръгна за Северен страж, за да уведоми барон Габот. Даде ни тези документи. — Той подаде свитъка на един войник, който го отнесе на рицар-маршал Гардан. През това време Оуин им разказа как са унищожили гнездото на Нощните ястреби под крепостта Кавел и ги запозна и с предположенията на Джеймс за плановете на Делекан да се спусне с лодки и салове по реката до Ромней и оттам да удари право по Сетанон.

Арута все така мълчеше.

— Горат, всичко това ми напомня за сведенията, които ни донесе, когато за първи път се появи в Крондор — каза накрая. — Тогава обаче се твърдеше, че атаките ще бъдат при Танерус и Ябон. На кое да вярваме?

Върху тъмното лице на Гардан се четеше съмнение.

— Казахте, че сте се разделили с Джеймс при крепостта Кавел, но са ви заловили в планината на север оттук. Трябва да призная, че сте избрали доста заобиколен маршрут, за да стигнете до нас.

— Нямахме голям избор, милорд — отново се намеси Оуин и разказа за пленяването, за пътуването на север и за хаоса в лагера на различните кланове.

Когато свърши, Арута каза:

— Ти ми обрисува картина на безредици и боричкане между съперничещи си фракции, но нашите предни постове докладват за обединени действия на врага.

— Защото, принце, срещат само отрядите, които са верни на Делекан — те са разположени отвъд Зъберите на света. — Другите или са се оттеглили на север, или са разположени по бреговете на Небесното езеро и в Зелено сърце.

— Ваше височество — обади се Гардан, — получихме сведения за придвижване на тежковъоръжени банди от моредели по източните граници на Крудий. Мартин каза, че с тях имало жени и деца, следователно не са тръгнали на война.

— Все още не съм убеден напълно — заяви Арута. — Преди две седмици пратих Локлир да събере сведения от граничните барони на изток. Трябваше да посети Висок замък и Северен страж. Очаквам го всеки момент. Ако Джеймс е бил там, Локлир ще ни съобщи за това.

— Джеймс предполагаше, че няма да ни се доверите — обади се Горат. — Той каза да ви кажем… — Моределът погледна към Оуин.

— „Ще има забава при Мамчето“ — каза Оуин.

Арута кимна.

— „И всички ще си прекарат добре“. Това беше парола на Шегаджиите, двамата с Джеймс я използвахме, когато се срещнахме за пръв път.

— Сега вярвате ли ни, ваше височество? — попита Оуин.

— Вярвам, че Джеймс вярва в това — отвърна Арута, облегна се назад и се замисли. — Надявам се да е прав.

— Вашите заповеди, господарю? — попита Гардан.

— Нямам избор. Мога да се доверя на интелигентността на Джеймс или да я подложа на съмнение. Ще оставим тук един голям отряд, но ще преместим цялата армия в Северен страж.

Гардан отново се зае да изучава картата.

— Няма ли да е по-разумно, ако предупредим краля и пратим Армията на Изтока да подсили Габот?

— Ако Армията на Изтока вече е събрана. Ще пратя писмо на Луам и ще го помоля да ни пази тила, в случай че Делекан си пробие път през Северен страж. Но ние можем да стигнем дотам по-бързо от Луам, така че да не губим време. Утре призори вдигаме лагера.

Гардан отдаде чест и излезе да подготви изпълнението на заповедта.

— Разкажете ми за Шестимата — нареди Арута.

Оуин се опита да си припомни всичко, което бяха узнали за тайнствените магьосници, работещи за Делекан. Когато най-сетне приключи, Арута заяви:

— Имам задача за вас двамата.

— Ваше височество — рече Горат, — предпочитам да съм на стените на Северен страж, за да мога да се срещна лице в лице с Делекан.

— Не се и съмнявам — кимна Арута. — Но сега не е моментът за уреждане на лични сметки. Ако се провалим, кой ще отмъсти за нас? Искам да се върнете в Крондор и да откриете Пъг. Ако го няма, намерете жена му Катала и тя ще го потърси. Ако и нея я няма, използвайте талисмана, който Пъг ми даде за тази цел. Принцесата знае как да работи с него. Когато Пъг се появи, разкажете му за Шестимата. Струва ми се, че в предстоящия конфликт магията ще играе основна роля, а не сме подготвени, ако при Северен страж се изправим срещу магия.

— Не може ли момчето само̀ да свърши тази работа? — попита Горат.

— Пъг знае начини да изтръгне от паметта ти неща, които ти самият отдавна си забравил — отвърна Арута. — Съмнявам се обаче, че ще се справи без твоята помощ.

— Добре, но след като свършим с това, искам да участвам в битката — заяви решително Горат.

Арута кимна.

— Напълно те разбирам. Не, всъщност не разбирам всичко. Това беше чисто самохвалство. Не зная почти нищо за расата ти, нито за онова, което ви кара да постъпвате по един или друг начин. — Той огледа лицето на Горат, сякаш се опитваше да проникне в мислите му. — Но ще се възползвам от първата възможност да науча повече. Когато свършиш с Пъг, върни се при нас и ще ти предоставим възможност да се биеш.

— За мен също ще е чест да узная нещо повече за вашия народ и за вас лично, принц Арута. — Горат погледна Оуин. — Ще призная, че благодарение на това момче и още неколцина приятели сред хората промених много представите си за вас.

— И това е само началото — рече Арута. — Може би един ден ще постигнем много повече. — Той заобиколи масата и подаде ръката си на Горат, който я пое. Ръкостискането им беше повече от обикновен жест.

— Вие сте изтъкната личност, ваше височество — промълви Горат.

— Починете си, а утре ще ви пратя с един патрул за Малаково средище. Така е по-бързо, отколкото ако се опитате да минете направо през горите за Сетанон. Ще ви напиша и пропуск, за да ви оказват съдействие и да ви придружат до Крондор. Стигнете ли там, Пъг ще знае какво да прави.

Оуин и Горат излязоха, придружени от двама войници. Те ги отведоха в една шатра, където вече ги чакаше запален фенер и топла храна. Горат веднага седна да яде. Когато погледна към Оуин, младежът вече хъркаше.

 

 

Докато яздеше по заснежения хълм, Джеймс за пореден път прокле всички дребни барони, които се подчиняваха единствено на волята на краля. Пръстите и страните му бяха изтръпнали и безчувствени, а стомахът му напомняше, че не е ял от доста време.

Беше пристигнал няколко часа след Локлир в крепостта на барон Габот — висока каменна твърдина, която доминираше над един от трите големи планински прохода в източната част на Зъберите на света. За разлика от Висок замък, който бе построен насред прохода и го преграждаше със солидна обкована врата, Северен страж се издигаше на един малък връх, около който се извиваше тесен път. Наричаха прохода Северна врата. Крепостта бе построена така, че да позволява на сравнително ограничен контингент да задържа настъпването на големи сили. За целта на северната и западната стена на крепостта бяха монтирани обсадни машини, които държаха под прицел пътя и подстъпите. Най-подсилена бе западната стена, докато северната бе най-слаба. Няколко катапулта, както и три по-тежки балисти охраняваха главната порта и гарантираха сериозни загуби за всеки, опитал се да подхване челен щурм. Вярно, отделни войници биха могли да се промъкнат покрай твърдината, но нямаше съмнение, че цяла една армия не би могла да се похвали с подобен успех. За да се справи с първите, баронът бе разположил един малък гарнизон в другия край на прохода, близо до градчето Денкамп.

Барон Габот бе убеден, че е в състояние да се справи с всяка заплаха за Северен страж. Джеймс не искаше да разколебава решимостта му, но мислено се молеше Оуин и Горат час по-скоро да стигнат до Арута и да му съобщят, че трябва да премести армията си тук. Беше започнал да се безпокои. Ако всичко бе вървяло според плана, досега предните части на Арута вече трябваше да се покажат.

Вместо това цареше странно спокойствие. По молба на Джеймс Габот прати още един вестоносец до Мъглива гора с искане за подкрепления и друг на юг — до краля. Добре поне, че не беше упорит и твърдоглав като стария барон Брайън във Висок замък, който навремето пренебрегна предупреждението на Арута, че Мурмандамус ще заобиколи позициите му от юг, и в резултат на това изгуби живота си. Ако имаха късмет, Арута щеше да получи съобщението на Габот дори и Горат и Оуин да се бяха провалили.

Джеймс естествено се надяваше това да не се е случило. Беше се привързал към младия Оуин и не без изненада установи, че изпитва нещо подобно и към моредела. Не можеше да определи какво точно, но в тъмния елф се криеше спотаена решимост да доведе замисленото дело докрай, заради която Джеймс му се възхищаваше. Учудваше го и друго — способността на моредела да забрави вродената си неприязън към хората и да търси помощта им, за да попречи да се извърши едно голямо зло срещу изконните му врагове.

 

 

Локлир вдигна ръка и посочи напред. По молба на барона двамата с Джеймс бяха излезли на разузнаване, за да проверят дали някакви моределски части не се приближават към горния край на прохода. Преди два дни бяха пратили в същата посока неголям патрул, придружен от личния магьосник на барона, и той беше загрижен за съдбата на хората си. Нямаше никакво съмнение, че двамата скуайъри бяха прежалими, докато загубата на цял патрул щеше да е тежък удар за отбраната на Северен страж. Джеймс и Локлир не можеха да откажат на барона, затова вече втори ден посрещаха зората върху седлата на конете и Джеймс мълчаливо проклинаше всички погранични владетели.

Слаб шум отпред ги предупреди за възможна противникова позиция. Локлир задържа юздите на двата коня, а Джеймс слезе и се изкатери на един тесен скален корниз, за да огледа напред. По тесния път се спускаше самотна фигура, повдигнала с една ръка полите на дългото си наметало, изпод което се подаваха тънички крачета. В другата си ръка стискаше дълъг жезъл, обкован с желязо в двата края.

На приблизително равни разстояния непознатият спираше и се обръщаше и когато отзад се подаваше преследвачът му, запращаше срещу него голяма колкото диня огнена топка — тактика, която не предизвикваше кой знае колко сериозни поражения, но бе достатъчна да попречи на преследвача да се приближи.

Забелязал, че Джеймс се спуска към пътя, Локлир му извика:

— Какво има?

— Мисля, че открихме магьосника на Габот — отвърна Джеймс през рамо, извади арбалета от калъфа на седлото, натегна тетивата и постави една стрела. През това време Локлир измъкна сабята си и зачака търпеливо.

Старецът стигна завоя и спря нерешително, зърнал двамата скуайъри.

— Насам — викна му Локлир и махна с ръка.

Старецът се затича право към тях и когато моределът, който го преследваше, подмина завоя, Джеймс се прицели и дръпна спусъка на арбалета. Стрелата разцепи въздуха със свистене, удари моредела и го отхвърли назад.

— Виждам, че си тренирал доста — отбеляза с възхищение Локлир. — Впечатляващ изстрел.

— Така и не се научих да стрелям с лък, но с арбалет се оказа доста лесно.

— Казват, че не били толкова точни.

— Намери си като моя и си го пази. Някои от тях стрелят където им попадне, но този е доста точен.

Старецът стигна до тях, спря и се подпря на жезъла. Дишаше на пресекулки.

— Благодаря, момчета. Здравата го бях загазил.

— Вие ли сте мастър Патрус? — попита Локлир.

— Само Патрус — поправи го старецът. — Да, аз съм. Защо ме търсите?

— Вас и един отряд войници на барона.

Старецът беше мършав и жилест, с прошарени мустачки и козя брадичка. Носеше шапка, която приличаше по-скоро на нощна шапчица, а наметалото му бе в цвят слонова кост, така че общият ефект бе, сякаш е излязъл по нощница. Той посочи с палец през рамо и каза:

— Нападнаха ни преди няколко часа. Смесена компания от проклетите Тъмни братя и троли. Тролите бяха страшна работа, казвам ви.

— Имал съм си работа с тях — кимна Джеймс. — Само вие ли се спасихте?

— Още едно-две момчета може би са се скрили в планината. Видях ги да се катерят по склона. Аз съм вече стар човек, затуй хванах пътя, а този ми се лепна.

— Къде ви нападнаха?

— На две мили по-нататък.

— Ама и жезълът ви си го бива — отбеляза Локлир.

— Огненото кълбо не е нещо особено, най-много малко да те изгори, но поне ги кара да залягат, като го видят да хвърчи насреща им. Преди години правех разни фокуси за забавление на гражданството.

Джеймс се засмя.

— Оуин не ми каза, че сте такъв образ.

— Оуин? Откъде познаваш този малък мошеник?

— Това е дълга история. Да тръгваме и ще ви я разкажа. Ако не възразявате, бих искал да отскочим до мястото, където са ви нападнали тролите. Но ако искате, можете да продължите за Северен страж. Обратният път е безопасен, надявам се.

— Май предпочитам да остана с вас, момчета. Кои сте вие?

— Аз съм скуайър Джеймс от Крондор, а това е скуайър Локлир. Ние сме придворни на принца.

Тримата тръгнаха нагоре по пътя, хванали конете за юздите.

— От двора на принц Арута значи? Сигурно познавате Пъг от Звезден пристан?

— Имаме удоволствието — кимна Локлир.

— От доста време искам да се запозная с него. Чувал съм разни неща за тази негова академия. Рекох му на Оуин, че трябва да иде там. От мен взе всичко, на каквото съм способен.

— Локлир — обясни Джеймс — се е запознал с Оуин, когато той вече се е връщал от Звезден пристан. Отивал е на гости при леля си в Ябон. Май не му се е понравило особено в Звезден пристан.

— Уф! — изпуфтя старият магьосник и удари с жезъла по земята. — Момчето е талантливо, това е ясно дори за посредствен магьосник като мен, но май способностите му са за велики дела, щом не схващаше добре обикновените неща, на които се мъчех да го науча. Обаче захванеше ли се с нещо сериозно, винаги се получаваше. — Старецът спря и се ослуша. — Някой идва.

Локлир извади сабята, а Джеймс отново приготви арбалета. Но вместо троли и тъмни елфи от гората се показаха двама войници от отряда на барона. Единият беше ранен, а другият едва се влачеше от умора. Дрехите им бяха покрити с прах.

— Патрус! — извика раненият. — Помислихме си, че са ти видели сметката.

— Даже не ме одраскаха — засмя се старецът. — Тези момчета ми помогнаха.

— Аз съм скуайър Джеймс. Какво видяхте?

По-старшият от двамата войници се изпъна и докладва сбито. Отряд от двайсет войници на барона се натъкнал на засада от приблизително същия брой тъмни елфи и троли и само благодарение на разногласията между двете групи не били избити всички войници.

— Това е интересно — рече Локлир.

— Много — съгласи се Джеймс. — Щом се бият помежду си, нещата не вървят на добре. Може би не им плащат.

Патрус кимна.

— Тролите не чакат някой да им плати. Те сами си избират плячката. Секнат ли парите, хващат пътя за вкъщи.

— Не зная каква беше причината за разногласията — обади се вторият войник, — но когато побягнахме, един от Тъмните братя викна нещо на някакъв трол, който, вместо да ни погне, се обърна и му скочи със сабя. После стана меле и се измъкнахме.

— Трябва да ви кажа — продължи първият войник, — че тролите колеха Тъмните братя с не по-малко удоволствие, отколкото нас.

— Хубава вест — рече Джеймс. — Смут в редиците на врага. А вие момчета, ще се приберете ли сами в казармата?

— Ако не ни дебне още някой отряд на пътя…

— Добре. Идете и докладвайте на барона какво сте видели. Кажете му, че сме отишли да разузнаем.

— Слушам, скуайър — отвърна по-старшият войник и козирува. Войниците продължиха по пътя, а Локлир попита:

— Е, какво ще кажете?

— Щом са ги нападнали троли, трябва да има техен бивак наблизо.

— Така е — съгласи се Патрус. — Малко по-нататък има едно градче — Раглам. Нещо като открит град. Не принадлежи на Кралството, но сред обитателите му има достатъчно хора, за да не е и от Северните земи. Контрабандисти на оръжие, търговци на роби и друга измет си дават среща там.

— Моят тип място — засмя се Джеймс.

— Да си напъхаме главите в торбата?

Усмивката на Джеймс стана още по-широка.

— Никога, Локлир, стари приятелю. Твоята глава ще падне някой ден заради жена, а не заради нескопосаните ми замисли.

Локлир също се засмя.

— Съгласен, стига да е красавица.

Двамата прихнаха, а Патрус рече:

— Момчета, що не споделите какво сте намислили със стария магьосник?

— Да прескочим до Раглам и да поогледаме.

Патрус поклати глава.

— По-шантава идея не съм чувал. Но май ще е забавно.

След което вдигна жезъла и закрачи напред. Двамата младежи се спогледаха, засмяха се и го последваха.

 

 

Водачът на патрула даде знак на хората си да спрат и се обърна към Горат и Оуин.

— Малаково средище.

Намираха се пред вратата на кръчмата „Кралска глъчка“, която очевидно беше претъпкана.

— Защо не опитаме в абатството? — предложи Оуин.

Горат кимна. Сбогуваха се с ескорта и продължиха по пътя.

— Не вярвах, че би предпочел компанията на монаси пред халба бира в кръчмата — подхвърли Горат.

— Щях да го направя, ако имаше с какво да си платя ейла — отвърна Оуин. — Освен ако не държиш у себе си някой сребърник, за който не си споменал, нямаме и петаче. Когато се приготвяхме да тръгнем от двореца на принца, той бе толкова зает, че не ми даде сърце да му поискам пари.

— Ще просим значи — рече Горат.

— Ще просим, но гостоприемство. Когато става въпрос за милосърдие, абат Грейвс е по-благоприятна перспектива от кръчмаря в „Кралска глъчка“.

— Може би си прав — съгласи се Горат.

— Освен това ще се опитам да го убедя да ни отпусне малко средства за храна по пътя към Крондор.

— Трябваше да помислим за това, когато бяхме при Арута.

— Аз не помислих, а и ти не го стори. Така че няма какво да ми излизаш с това „трябваше“.

Горат изсумтя нещо, но явно беше съгласен. Стигнаха абатството и видяха, че вратата е залостена.

— Отворете! — извика Оуин.

— Кой е? — чу се глас отвътре.

— Оуин Белефот. Идваме при абата.

— Почакайте — рече гласът. И те зачакаха.

Мина почти четвърт час, преди да им отключат. Посрещна ги монах с разтревожено лице. Щом влязоха, той хлопна вратата и наново я залости.

— Какво става? — учуди се Оуин.

Монахът улови юздите на конете и им рече:

— Абатът ви очаква.

Влязоха вътре. Абат Грейвс надзираваше двама монаси, които опаковаха багажа.

— Да не си тръгвате? — попита Горат.

— Къде е Джеймс? — отвърна Грейвс с въпрос.

— Когато се разделихме, тръгваше за Северен страж — обясни Оуин. — Защо?

— Проклятие! — изруга абатът. — Надявах се да ни помогне.

— Напускате ли? — попита Оуин.

— Налага се. На два пъти през изминалата седмица се опитаха да ме убият Нощни ястреби.

Оуин и Горат се спогледаха учудено.

— Но, абате — рече Оуин. — Джеймс уби главатаря на Нощните ястреби.

— Навон е мъртъв? — попита Грейвс.

Преди някой да успее да реагира, Горат извади сабята и опря острието й в гърлото на абата. Двамата монаси скочиха — единият се отдръпна към вратата, а вторият зае бойна стойка, сякаш се готвеше да защитава абата.

— Спрете! — викна Оуин и размаха ръце.

— Откъде знаеш, че дьо Сандау е главатар на Нощните ястреби? — поиска да знае Горат. — Ние не го знаехме и за малко да заплатим с главите си.

— Защото той ме изнудваше — отвърна Грейвс.

Оуин улови острието на Горат, бавно го свали надолу и каза спокойно:

— Време е да поговорим.

Грейвс даде знак на двамата монаси да излязат.

— Чакам обяснение за това „изнудване“ — настоя Горат, — инак си запазвам правото да те убия.

— Сандау те е принуждавал да вършиш нещо против волята ти, защото те е държал в ръцете си — намеси се Оуин. — Прав ли съм?

— Да — отвърна Грейвс. — Той откри нещо за мен и го използваше, за да си осигури помощта ми в гнусните си злодеяния.

Оуин седна на масата.

— Но с какво би могъл да държи в ръцете си един ишапски монах? — попита той. — Зад гърба ти стои могъща църква и магия.

— Както вече казах на Джими — на Джеймс — не можах да прекъсна всички връзки с предишния си живот. — Грейвс седна на един стол, а Горат прибра сабята. — Навремето бях крадец, бияч, работех за Шегаджиите в Крондор. Осигурявах охраната на стоките, които вкарвахме и изкарвахме от града, гледах да няма дрязги в бандата, пазех момичетата от грубияни. — Той ги погледна. На лицето му бе изписано съжаление. — Когато ме споходи вдъхновението и отидох в храма на Ишап, се опитах да прекъсна всички връзки с престъпния живот. Две години се подготвях, а после приех обет. Но не бях искрен в изповедта си.

— Как си могъл да излъжеш по време на изповед? — попита Оуин изумено. — Това е невъзможно!

— Възможно е, ако в момента не знаеш, че лъжеш. Аз честно смятах, че съм се отървал от миналото си, но се оказа, че се самозалъгвам.

— Какво означава това? — попита Горат.

— Смятах, че съм прекъснал всички връзки, но не беше истина. Когато ме приеха в братството, ме помолиха да премина на служба в храма в Крондор. Ето как се върнах при старите кошмари. — Той млъкна, изгубил охота да продължи.

— И какво стана? — попита Оуин.

— Имаше една жена. Познавах я от момиче, когато бях бияч. Твърда като камък и зла като улична котка. Казваше се Кет — Катерина.

— Курва? — попита Горат.

— Не. Крадла — отвърна Грейвс. — Изкусна джебчийка и достатъчно яка, за да минава за бияч, но най я биваше във взломовете. Можеше да ти открадне нощницата, докато спиш, и когато се събудиш, ще си гол-голеничък. — Той въздъхна. — Когато беше малка, обичах да я дразня и тя страшно ми се ядосваше. Но като порасна, започна тя да ме дразни. А след това се влюбих в нея.

— Но си я изоставил заради Ишап, така ли? — попита Оуин.

— Тя е красива жена и може да се справя без мен. Момчетата бяха луди по нея. Още тогава смятах, че ще е по-щастлива с някой друг. Мислех, че ще мога да я забравя. Но съм грешал. Понякога я виждах на улицата, а после изчезна. Научих, че я отвлякъл някакъв тип с прякор Гадника. Малко след това една вечер при мен дойде Навон дьо Сандау и ми каза: „Разбрахме за твоето котенце в Крондор. Ако не ни сътрудничиш, ще й видим сметката.“ Заплаши ме, че ако потърся помощ от църквата, ще й отрежат главата.

— И ти му повярва? — попита Оуин.

— Нямаше как. Той знаеше доста неща. Онзи тип, Гадника, изглежда, дълго бе събирал сведения за предишния ми живот.

— И закъде си тръгнал сега? — попита Оуин.

— Още преди месец очаквах вест от дьо Сандау. Вместо това една вечер един Нощен ястреб се опита да прескочи оградата на абатството. Пазачът го забелязал и се опитал да го спре, но като се сбили, го промушил и онзи издъхнал почти веднага. Две седмици по-късно, докато се разхождах из града, стреляха по мен с арбалет. Стрелата по случайност удари монаха, който крачеше до мен.

— Та накъде си тръгнал? — повтори Оуин.

— При един човек, който живее до селцето Шлеп. Дължи ми разни услуги, от старите времена. Зная, че си има вземане-даване с Кеш. Пратих му писмо, в което го моля да ми помогне да напусна Кралството. Днес получих отговор, че е съгласен.

— Да не е Майкъл Уейландър? — попита Оуин.

— Да — отвърна Грейвс. — Откъде знаеш?

— Тук има някаква връзка — каза замислено Оуин. — Уейландър, ти, Нощните ястреби и този Гадник. Не зная дали ще мога да я разкрия. Жалко, че Джеймс не е тук — него го бива по тези работи.

— Нямам време за губене. Дори Сандау да е мъртъв, има и други Нощни ястреби. Най-малкото онзи, който стреля по мен.

— Така е — обади се Горат. — Но защо не поискаш помощ от ордена?

Грейвс поклати глава.

— Може би щяха да се съгласят, ако бях отишъл при тях още в началото. Но не го направих и наруших дадения обет. Единствената ми надежда е да изведа Кет от Крондор преди Нощните ястреби да ме открият.

— Ние също тръгваме за Крондор — каза Оуин. — Не искаш ли да пътуваме заедно?

— Магьосническите ти умения и сабята на твоя приятел струват много, но ще се изложите на излишен риск.

Оуин се разсмя.

— Правя го постоянно, още откакто срещнах Горат.

— Животът е опасност — заговори Горат. — Не разбирам как си могъл да забравиш дълга си заради любовта към това момиче, но вие хората сте странни същества. Щом Оуин казва, че не бива да те убивам заради историята с Нощните ястреби, няма да го направя. — Той се наведе и лицето му почти опря това на абата. — Но ако ни предадеш втори път, ще ти изтръгна сърцето.

Грейвс се засмя и за миг заприлича на някогашния бияч на Шегаджиите.

— Ще се радвам да си премерим силите, тъмни елфе.

Горат изсумтя.

— Тъй като сме без пукнат грош — обади се Оуин, — се налага да разчитаме на великодушната ти подкрепа, за да се издържаме по пътя.

— Ако ме заведете безпрепятствено до Крондор — рече Грейвс, — обещавам не само да ви плащам храната, но и да ви възнаградя щедро.

— Ако Нощният ястреб, когото спомена, дебне отвън, той знае, че сме в абатството.

— Тръгваме тази нощ — заяви Грейвс.

Оуин се намръщи и се оплака:

— Щеше ми се да изкарам поне една нощ в меко легло.

— Полегни ей там. — Грейвс посочи кушетката в ъгъла. — Ще те събудя, когато дойде време за тръгване.

Оуин не чака втора покана.

— А ти не искаш ли да поспиш? — обърна се Грейвс към Горат.

— Искам — отвърна тъмният елф. — Но след като пристигнем в Крондор.

Грейвс кимна и отново се зае с подготовката на багажа.