Реймънд Фийст
Измяната (6)

Глава 5
Мисията

Тътнежът на барабаните отекваше по хълмовете.

Горат стоеше като истукан. Част от съзнанието му усещаше, че това е само спомен, ала картината бе толкова жива, сякаш присъстваше лично. Той стисна ръце и сведе поглед. Ръцете му бяха съвсем малки, като детски ръчички. Краката му бяха боси, а не бе ходил бос от дете.

По върховете на околните хълмове озарени от разпалени огньове тъпанджии налагаха с равномерни удари грамадните си инструменти. Отдавна враждуващи кланове се дебнеха за най-малкия признак на замисляно предателство, но всички бяха дошли да чуят Вестителя.

Горат също следваше тълпата, едва влачейки изнурените си крака, ала някаква мистична сила продължаваше да го дърпа напред.

Той вече знаеше, че мирът е бил нарушен. Знаеше и че бащиният му род е бил предаден. Беше едва дванадесетгодишен, щяха да изминат столетия, преди на плещите му да падне мантията на водачеството, ала съдбата вече бе отредила друго. Без да му кажат, той бе разбрал, че баща му е мъртъв.

Отнякъде се появи майка му и извика:

— Побързай. Трябва да оцелееш, ако искаш да станеш вожд. — Гласът й сякаш идваше отдалеч, а когато се извърна към нея, тя вече бе изчезнала.

Скоро откри, че носи броня и ботуши, ала те бяха твърде големи за него. И въпреки това му принадлежаха. Баща му бе паднал, когато мирът на Вестителя бе пометен от надигналото се недоволство. Подобно на много други преди него, Вестителят искаше да развее знамето на Мурмандамус — единствения водач, който някога бе обединявал разнородните кланове на моределите. А сега Горат — хлапе, което едва повдигаше сабята на мъртвия си баща — стоеше пред мъжете от Ястребовия клан, най-обезверената група сред всички, скупчени около огъня. Майка му го потупа по рамото и той се извърна.

— Трябва да им кажеш нещо — прошепна тя.

Той огледа присъстващите. Сред тях имаше воини, които размахваха сабята повече от столетие, ала всички чакаха да чуят неговите думи. Думи, които трябваше да ги извадят от недрата на безнадеждността. След като плъзна поглед по лицата им, Горат каза твърдо:

— Ние ще победим.

Заля го вълна от нетърпима болка и той падна на колене. Изведнъж се превърна в мъж, коленичил пред Бардол, за да му се закълне във вярност, в замяна на съюза с него. Бардол нямаше синове и търсеше силен съпруг за дъщеря си. Горат вече бе доказал, че е умел водач, отвел сънародниците си високо в заснежените планини, където живееха в обрасли с мъх пещери и се прехранваха от лов на мечки и елени. Там прекараха цели двайсет и пет години, а когато се завърнаха по родните места, Горат бе издирил и убил предателя на баща си. Беше влязъл в стана на Джодуа и бе запокитил в краката му отрязаната глава на брат му Ашантук. Сетне бе убил Джодуа в честен двубой и воините на лахута, Орловия клан от Заснежените върхове, се бяха присъединили към клана на ястребите, а Горат бе провъзгласен за вожд на арданейците, което на древния език означаваше „летящите ловци“. Макар да бе само трийсет и седем годишен, под командването му имаше стотици воини.

На два пъти го призоваваха пред съвета на вождовете, които настояваха за права над племето му — права, каквито не им се полагаха и заради които и преди народът на моределите се бе стопявал в братоубийствени войни. Ала Горат бе хитър и държеше своя клан извън тези дрязги и скоро започнаха да го търсят за съвет и подкрепа, а и защото той не гонеше лични интереси. Мнозина му се доверяваха. В разцвета на силите си, когато вече бе сто и шест годишен, на призива му откликваха хиляди саби.

Времето беше река и той се носеше по нея. Имаше жени — две, които му родиха деца — първото загина от човешка стрела, второто го напусна. Синове и дъщеря, които вече не бяха между живите. Защото дори Горат, който се славеше с мъдростта на решенията си и предпазливите си действия, бе позволил да бъде запален от еуфорията, която създаде Мурмандамус.

А завръщането на Мурмандамус бе отдавна предречено. Той носеше знака на дракона и притежаваше грамадна сила. На него се бе обрекъл в служба един от жреците на далечните — същество, загърнато в плътно наметало, — а пръв сред последователите му беше Мурад, вождът на клана на язовците, който обитаваше подножието на Зъберите на света. Горат бе виждал Мурад да троши върху коляното си гръбнака на провинил се воин и знаеше, че само един наистина могъщ водач е в състояние да подчини на волята си такива като него. В знак на пълно преклонение пред Мурмандамус Мурад дори си бе отрязал езика — за да засвидетелства, че никога няма да го предаде.

Един-единствен път в живота си Горат допусна да бъде въвлечен в подобно безумие. Кръвта пулсираше в слепоочията му в ритъма на барабаните на войната, които кънтяха от хълмовете. Той лично поведе армията си към границите на Голям Едър и встъпи в бой с гламавите, варварите на стария крал Червено дърво, и издържа на устрема им, докато Мурмандамус щурмуваше човешкия град Сар-Исбандия, който хората наричаха Арменгар.

Хиляди загинаха при Арменгар, но кланът му бе запазен. Изгуби само неколцина, които трябваше да удържат фланговете, и по време на марша през прохода, наричан от хората Висок замък. Там, при Висок замък, той се раздели с Мелос, сина на сестрата на майка си. Заедно с една трета от арданейците.

После дойде Сетанон. Битката бе кръвопролитна, но накрая градът падна. Ала победата им бе отнета тъкмо в мига на триумф. Мурмандамус изчезна. Според войниците, които го бяха наобиколили, това станало, както си стоял в двора на сетанонския замък. След това се появиха кешийците, а заедно с тях цураните, и битката се обърна. Първи побягнаха великаните, вербувани из техните високопланински селца, после таласъмите — храбри, когато побеждават, но склонни към паника, наклонят ли се везните на другата страна. И тогава тъкмо Горат, единственият оцелял вожд в замъка, призова войниците си към отстъпление. Беше дошъл да търси господаря, защото между два от съперничещите си кланове бе избухнала разпра за плячката и само Мурмандамус можеше да уреди противоречията. В настъпилата суматоха повечето пленени човеци бяха избягали. Никой не знаеше къде е господарят Мурмандамус и Горат изреди всички проклятия, поличби и заклинания за бедствия, след което се върна при арданейците и ги поведе на север.

Повечето от войните му оцеляха, но другите вождове го провъзгласиха за предател и клеймото легна на последвалите го. Девет лета арданейците не напускаха селата си високо в северните планини, където се събираха на свой съвет. После дойде призивът.

Отново бяха развети знамената, този път от заклетия противник Делекан — син на мъжа, който бе убил бащата на Горат и който бе загинал от неговата ръка — кръвен враг по рождение, който сега събираше клановете. Делекан, който бе делил залък с Мурад и змиежреца, последният оцелял член на съвета на Мурмандамус. Делекан, който твърдеше, че Мурмандамус е жив, затворен в сърцето на Сетанон, и че само ако го освободят, северните народи ще успеят да си върнат земите, пленени от омразните човеци.

И всеки, който дръзваше да възрази, бе убиван от самия Делекан. С черни магии му помагаха Шестимата и един по един противниците му изчезваха. Горат знаеше, че наближава и неговият час и че трябва да предупреди за надигащата се опасност своите врагове от Юга, защото само така народът му можеше да оцелее.

Беше нощ и той бягаше по скованата от ледове равнина. Мъже, които доскоро му бяха като братя, сега го преследваха, за да го убият. Водеше ги не друг, а Хасет, когото Горат бе учил да държи сабята.

Отново чу барабаните на войната. Отново пред очите му се мярнаха запалените по хълмовете огньове, а после умът му се върна в настоящето, а спомените за преживяното избледняха…

 

 

Пред него стоеше момиче, не повече от седемнайсетгодишно, ала със снежнобели коси с едва забележим златист отенък. Тя пусна ръцете му, но не свали от него бледосините си очи. Зад нея видя принца на Крондор, цуранеца с черна мантия и още един заклинател, който, макар и нисък на ръст, излъчваше осезаема сила. Зад тях имаше и други, но спътниците на Горат, Оуин и Локлир, не бяха в помещението.

— Какво виждаш? — попита принцът.

— Не долавям измама, ваше височество — уморено каза момичето. — Но не мога да напипам и истината. Умът му е толкова… чужд, хаотичен.

Принц Арута огледа Горат с присвити очи.

— Да не би да крие мислите си?

— Ваше височество — намеси се нисичкият магьосник. — Горат е моредел и дори за изключително талантлив четец на мисли като Гамина умът му има твърде много защитни бариери. Никога досега не сме имали удоволствието да изследваме моредел. От онова, което научих, докато живеех при елдарите…

Горат присви очи, чул да се споменават древните хранители на знанието, и каза:

— Ти си Пъг.

Пъг кимна.

— Така е.

— Чувал съм за теб. Ти си ученик на елдарите.

— И така? — намеси се Арута.

— Мисля, че той казва истината — заяви Пъг.

— Аз също — кимна Макала. — Простете ми — обърна се цуранският магьосник към принц Арута, — но си позволих да използвам някои мои умения, докато лейди Гамина изучаваше моредела. Всичко е както тя каза, умът му е объркан, но не таи зъл умисъл. Въпреки различията между нас той е едно рядко честно същество.

— И какво ви накара да прибегнете до собствените си умения без мое разрешение? — попита Арута. В тона му се долови по-скоро любопитство, отколкото гняв.

— Ваше височество, една война в Кралството може да има много и различни последствия, между които — и съвсем немаловажно — е прекъсването на търговията между нашите два свята. Ако това се случи, Светлината небесна ще остане крайно недоволен, не на последно място заради риска някой като този — той посочи Горат — да разкрие тайните на разлома.

Арута кимна замислено.

— Прекъснати търговски пътища… — повтори Горат. — Така е, принце, войната не носи полза никому. Ала въпреки това гответе армията си за нея.

— Какво трябва или не трябва да правя, е моя собствена грижа, изменнико. Решенията ми няма да се основават на думите на един ренегат, та бил той и вожд. Ако Локлир не се бе застъпил за теб, сега щеше да гниеш в тъмницата или да развличаш с присъствието си нашия палач — не да си държиш ръцете с лейди Гамина.

Горат хвърли свиреп поглед на принц Арута и извика:

— Нищо не бих издал, дори да ме горите с нажежено желязо.

— Тогава защо предаваш собствения си народ, Горат? — попита Пъг. — Защо дойде в Крондор с това предупреждение, след като твоята раса жадува да ни изтрие от лицето на земята, откакто свят светува? Защо предаваш Делекан на Островното кралство? Или може би си намислил да примамиш армията ни там, където вече я дебнат, за да бъде подложена на безпощадна сеч?

Тъмният елф изгледа магьосника. Въпреки младежкия си вид, той несъмнено притежаваше огромна сила, но до този момент бе разговарял с Горат само с почтителен тон. Ето защо моределът му отвърна кротко:

— Делекан може да е горчив хап за Крондор, но за моя народ е истинска отрова. Той поробва и завладява, жадува за безпределно величие, но… — Той си пое дъх. — Народът ни не е многоброен. Никога не можем да съберем толкова саби и лъкове, колкото вие, хората. Разчитаме на онези, които ни служат доброволно — таласъмите, планинските великани, тролите и ренегатите сред хората. — В гласа му се долови горчивина. — Оплаках двама сина и дъщеря, изгубих две съпруги, едната се присъедини към Майките и Отците, а другата ме напусна, задето ме обвиняваха, че съм заповядал отстъплението при Сетанон. Последният ми роднина умря в ръцете ми в нощта, когато срещнах Оуин. — Той погледна Арута право в очите. — Вече не мога да се върна, принце на Крондор. Обречен съм да умра в тази чужда страна, заобиколен от хора, които ненавиждат моята раса.

— Тогава защо го направи? — попита Арута.

— Защото хората ми няма да преживеят още една война като онази, която свърши при Сетанон. Появи се Делекан, нахлузи драконовия шлем на Мурмандамус и всички отново вдигнаха саби и закрещяха кървави клетви, но докато смелостта и самоотвержеността са ни в излишък, не ни достига силата на множеството. Ако и този път изгубим толкова, колкото предишния, Северните земи ще бъдат открити за човешко нашествие. Ние ще бъдем като шепота на вятъра, защото след сто години няма да остане и един жив моредел.

— Що се отнася до мен, смятам да си остана от тази страна на Зъберите на света — заяви спокойно Арута. — Нямам никакви амбиции към Северните земи.

— Ти може би не, принце, но сред твоята раса има мнозина, готови да тръгнат на север, за да спечелят титла и положение. И ако някой от тях се яви пред твоя крал и му заяви, че е завладял град Реглам и е завзел Харлик, кралят няма ли да го възнагради с наследствена титла и приходи от тези земи?

— Така е — призна Арута.

— Тогава разбираш какво искам да кажа.

Арута се почеса по брадичката. Известно време постоя замислен, сетне рече:

— Убедеността ти е завладяваща, Горат. Ще приема думите на Гамина и Макала за истина и ще повярвам, че не таиш зъл умисъл. Въпросът сега е дали онова, което знаеш, отговаря на действителността.

— Какво искаш да кажеш? — попита Горат.

— Иска да каже — намеси се Пъг, — че може да си сляпо оръдие. Ако на Делекан му е известна твоята неприкрита враждебност, не би ли ти подхвърлил информация, с която да ни примами, да ни накара да тръгнем и да го пресрещнем на някое място, което той е подбрал предварително? — Пъг посочи картите и писмата, които Локлир бе взел от Жълтото муле. — Тук има поне няколко фалшиви съобщения, предназначени да бъдат открити от агентите на принца, и във всичките се намеква за нападение на неочаквани места, като Танерус, Егли, Висок замък, дори Ромней.

— Чувал съм последното име — каза Горат.

— Ромней? — повтори Арута. — Какво искаш да кажеш?

— Само, че чух приближените на Делекан да го споменават. Имал доверени агенти в този район.

— Можеш ли да ги разпознаеш?

Горат поклати глава.

— На пръсти се броят онези, които ги познават: Нараб, братът на Наго, неговият съветник, синът му Мороулф и Шестимата.

— Кои са тези Шестимата? — попита Пъг. — И по-рано ги спомена.

— Никой не знае. Загърнати са в мантии като тези на вашите цурански приятели и носят нахлупени качулки.

— Пантатийци? — предположи Пъг.

— Не, със сигурност не бяха змиежреци — отвърна Горат. — Говореха като мен и теб, но в езика им долавях известна разлика. Те са верни на Делекан и му помогнаха да обедини клановете. Магьосничеството им е толкова силно, че на два пъти подчиняваха на волята си дори Наго и Нараб, когато те се опитваха да си извоюват известна самостоятелност. Няма по-могъщи Тъкачи на заклинания сред моя народ.

— Пъг, би ли донесъл тази карта? — рече Арута.

Пъг взе картата, която му сочеше принцът, същата, върху която бе изрисувана централната част на Кралството, и я разпъна на масата до картата, която Локлир бе взел от Жълтото муле.

— Какво би накарало Делекан да действа от един речен град в сърцето на Кралството?

— Може би тъкмо защото е в сърцето на Кралството — отвърна Пъг и постави пръст върху картата. — Когато Мурмандамус ни нападна, той мина през Висок замък, прекоси Високи твърдини и удари на юг от Сетанон. Какво пречи този път Делекан да премине през този проход тук и да се спусне с баржи по реката?

Арута кимна.

— При Ромней може да се прехвърли на река Силдън и северно от град Силдън да свърне на запад, с форсиран марш към Сетанон. Това е най-бързият път и най-лекият за него, ако Армията на Запада е задържана при Ламут, Танерус и още десетина места оттук до Ябон.

Арута погледна към Горат.

— Поне някои неща започнаха да се изясняват.

— Ако отида в Ромней, може би ще успея да ви намеря потвърждение.

— Горат, от вярата до доверието разстоянието не е само крачка — каза Арута и поклати глава. — Твърде много години нашите народи са враждували помежду си, за да ти се доверим толкова бързо.

— Тогава ме пратете с ваши войници — отвърна Горат. — Делекан трябва да бъде спрян. Ако отбиете атаката му и го върнете на север с насинен нос, собствените му поддръжници ще го свалят и народът ми ще бъде спасен. Както и вашият.

Арута помисли малко, преди да отговори.

— Струва ми се, че имам подходящ човек за тази задача. Но точно в този момент пратих Джими по една друга работа…

— При Нощните ястреби? — попита Горат.

— Какво знаеш за това? — повдигна вежди Арута.

Горат разказа накратко за срещата в каналите с двамата самозвани Нощни ястреби и скуайър Джими. Арута кимна.

— Някой много държи да пратя цяла армия в канализацията и да се разправя веднъж завинаги с Шегаджиите. Двете случки може да са свързани, но може и да са само съвпадение.

— Според мен са свързани — заяви Горат. — Не съм чувал никой да споменава Нощните ястреби, но се хвалеха, че Делекан разполагал с информатори вътре в Кралството.

— Както и с агенти в Империята, според думите на младия Локлир — добави Макала и вдигна рубина, който бе получил от Локлир. — Тези кражби започнаха преди известно време. — Цуранският магьосник погледна Арута. — Мисля, че всички тия събития са свързани.

Арута кимна, после погледна Горат и каза:

— Връщам те в стаята ти, но ще бъдеш под охрана. Ще пратя да те повикат на заранта и заедно ще обмислим маршрута до Ромней. Дотам има поне седмица път, дори с най-бързите коне, а информацията ни е нужна спешно.

Горат се надигна от масата, кимна едва забележимо и излезе от стаята.

Арута въздъхна обезпокоено.

— Всичко, което знае, се основава на подслушани разговори и непотвърдени слухове. Може би предупреждението му е честно, но дали е вярно?

— Аз не му вярвам, ваше височество — заяви рицар-маршал Гардан, който бе мълчал през цялото време. — Твърде много кръв е пролята между нашите два народа, за да му се доверя така лесно.

— Но какъв друг избор имаме, маршале? — попита Арута. — Ако предупреждението му е вярно, задава се нова кръвопролитна война и не вземем ли мерки, може да се окажем в същото положение като миналия път — да пращаме спешно военна помощ към Сетанон, а моределите вече да са там.

— Но защо Сетанон? — попита Макала, загледан в картата. — Защото вярват, че Мурмандамус е затворен там?

Арута погледна Пъг и каза:

— Там е мястото, където той изчезна. Още преди това се носеше поверие, че ако успее да завладее града, ще разцепи Кралството на две и ще ни победи.

Това беше опашата лъжа и Пъг го знаеше, но Макала каза:

— Нерядко по време на война решенията се основават на погрешни предположения. Съществува ли все пак някакво доказателство, че Мурмандамус е мъртъв?

— Само моята дума — рече Арута. — Защото аз съм този, който го уби.

— Спокойно можем да предположим, че те няма да повярват на думата ви, нали? — попита Макала.

Арута кимна. Пъг поклати глава.

— Принц Арута, двамата с дъщеря ми трябва вече да тръгваме, но скоро пак ще дойдем. Аз обаче съм по-обезпокоен от онези шестима тайнствени магьосници, отколкото от останалите вести, които ни донесе Горат.

— Така е — съгласи се Макала. — Тайнствените заклинатели. Пъг, ние, членовете на Съвета, с радост ще ти помогнем за всичко, от което се нуждаеш. Само ни повикай.

— В Звезден пристан ли ще дойдеш? — попита го Пъг.

— Трябва да предам някои съобщения до онези, които са на Келеуан. След това ще се присъединя към теб в Звезден пристан.

Пъг кимна, извади изпод мантията си магическо кълбо и обгърна талията на дъщеря си. Задейства кълбото, чу се тихо бръмчене и двамата изчезнаха.

— Жалко че и ние не можем да прескачаме от едно място на друго със същата бързина — въздъхна Арута.

— Една от причините да не го позволим, ваше височество, е, че тогава от това умение ще започнат да се възползват цели армии — отвърна Макала. — Нашето братство е особено предпазливо по този и други подобни въпроси, но от друга страна, не бива да се съмнявате, че — като се има предвид благоразположението на нашия император Ичиндар към Кралството — ще получите всякаква възможна помощ максимално бързо.

Арута му благодари и Макара и Гардан си тръгнаха. Принцът остана в кабинета си до късно през нощта — обмисляше отново и отново предупреждението, получено от един моределски вожд-изменник.

Колкото и да му щеше да не му обръща внимание, интуицията му подсказваше, че назрява нова война.

Освен ако неговият най-добър агент, някогашният крадец, станал уважаван придворен, не успееше по някакъв начин да измъкне войната от ръцете тъкмо на онези, които възнамеряваха да я разпалят.

Арута вдигна поставения на бюрото звънец и го разклати. На вратата мигом се появи един паж.

— Ваше височество?

— Нека стражите ми докладват веднага щом скуайър Джеймс се върне в двореца — независимо от часа.

— Разбрано, ваше височество. — Пажът се поклони и затвори вратата.

Арута остана в кабинета си. Въпреки умората трябваше да обмисли още цял куп неща — след като вече бе взел решение да изпрати Джими и Горат в Ромней — и на първо място сред тях бе да открие отговора на въпроса: „Кои са Шестимата?“

 

 

Горат се пробуди в мига, когато вратата започна да се отваря. Скочи, стиснал юмруци — макар и невъоръжен, беше твърдо решен да се защитава. Нито за миг не се съмняваше, че един убиец би могъл да го открие дори в двореца. Спомняше си добре събитията отпреди много години, когато принцесата на Крондор едва не умря от ръката на пратеник на Мурмандамус.

Отпусна се едва когато видя, че влезлият е скуайър Джеймс.

— Здрасти — рече младият мъж.

— Здравей — отвърна Горат и седна. — Пак ли ще ме разпитват?

— Не — отвърна Джеймс. — Тръгваме за Ромней.

— Готов съм. И без това нямам никакъв багаж.

— Ще ни приготвят провизии, друго няма да вземаме.

— Предполагам, че ще ни отпуснат най-малко конен отряд, срещу евентуални атаки по пътя за Ромней.

Джеймс се засмя.

— Твърде много шум и притеснения. — Той бръкна под жакета си и извади странен на вид прибор — кълбо с множество ръчки по него, които можеха да се нагласят с един пръст. — Няма да яздим.

— А как ще стигнем там? — разнесе се един глас иззад Джеймс. Джеймс се обърна и видя, че зад гърба му е застанал Оуин.

— Ти не влизаш в бройката. Отиваме аз и Горат. А ти можеш да останеш тук или да се прибереш в Тимонс.

— Не мога да остана — отвърна Оуин. — Нямам никакво свястно занимание, а и не съм на служба при принца. Не мога и да се върна в Тимонс. Ами ако ме заловят по пътя и започнат да ме разпитват?

— Че какво толкова знаеш? — засмя се Джеймс.

— Зная, че отивате в Ромней.

— Това пък откъде го научи?

— Мога да разчитам карти и подслушах достатъчно от разговора между Горат и Локлир, за да предположа накъде сте се запътили. Освен това — добави Оуин умолително, — аз съм от Изтока и познавам добре региона. Имам братовчеди в Ран, Кавел и Долт, а съм посещавал и Силдън и Ромней.

Джеймс поклати глава, сякаш си беше спомнил нещо, и рече:

— Може би няма значение… Всъщност сетих се, че веднъж преди много години двамата с Локлир имахме подобна препирня с едного, който също не ни искаше с него. Е, добре, можеш да дойдеш. По-добре да ни се мотаеш в краката, отколкото да те намерим някъде мъртъв.

Джеймс ги отведе в една празна стая, където бяха струпани различни оръжия и пособия за пътуване. Горат взе една сабя, огледа я и възкликна:

— Минога!

— Че е кръвопиец, няма съмнение — съгласи се Джеймс. — Но защо я наричаш с име на риба?

— Моят народ от планините й е дал това име — обясни Горат. — Още навремето, когато сме живели не в планините, а край бреговете на Горчиво море. — Той огледа с вид на познавач извитото острие на сабята и прецени на длан тежестта и баланса й. После я прибра в ножницата. — Няма да питам как една сабя, изкована от моите предци, е попаднала у вас.

— Сам можеш да предположиш — отвърна Джеймс и посочи трите раници. — Храна и други припаси, тъй като може да се наложи да походим. Все пак се надявам да свършим работа бързо.

— Къде е Локи? — попита Оуин.

— Тръгва след час с друга задача, по заръка на принца. Ще се срещна с него, след като приключим с Ромней. Това не е единственото желязо в жаравата, образно казано, макар че може да се окаже най-важното.

След като си събраха багажа, Оуин попита:

— А сега какво?

Джеймс отново извади кълбото и нареди:

— Застанете близо до мен. Горат, постави ръка на рамото ми, Оуин — твоята върху неговата. — Джеймс сложи лявата си ръка на рамото на Оуин, а с дясната включи кълбото.

Разнесе се бръмчене, стаята около тях затрептя. Миг по-късно се озоваха в съвсем различна стая.

— Къде сме? — попита Горат.

— В Малаково средище. — Джеймс отвори вратата и надзърна навън. — Тази къща е на приятели на принца. Дръжте се близо до мен, инак ще ви отсекат главите, преди да сте обяснили кои сте.

Бяха на втория етаж на сградата. Докато се спускаха по стълбите, един монах в простичко сиво расо се показа иззад ъгъла, погледна ги втрещено и отвори уста да каже нещо, но Джеймс вдигна ръка и каза:

— Братко, предай на игумена Грейвс, че сме тук.

Монахът се обърна и забърза по коридора. Джеймс ги отведе в едно помещение, вероятно някога било гостна на странноприемница. След минута при тях влезе едър мъж с къса прошарена брада.

— Джими, стари мошенико! — Той разпери ръце. — Кои са тези?

— Здрасти, Етан. Имаме среща с един човек, преди отново да се върнем в двореца, затова си позволихме да използваме цуранския прибор.

— Значи идвате направо от Крондор?

Джеймс кимна.

— Можете ли да ни заемете коне?

— Не, но ще пратя един от братята до конюшнята на Янси да вземе три коня. Ще ми кажеш ли каква е тази работа?

— Не. Но е важна — имай ми доверие.

— Изяли сме доста сол двамата с теб — заговори Етан Грейвс, — в мрачни дни, когато аз бях друг човек. Но макар да уважавам и почитам твоя господар, сега верността ми принадлежи на този храм. Ако по някакъв начин работата ти е свързана с Храма на Ишап, подканям те да ми кажеш.

Джеймс повдигна рамене.

— Бих го направил, ако можех. Но на този етап всичко, с което разполагам, са недоказани слухове. Все пак ще те посъветвам да бъдеш нащрек.

Грейвс се засмя.

— Че ние винаги сме нащрек. Защо иначе ще купуваме странноприемница, за да я превърнем в подвижен монашески орден?

— Тук всичко ли е наред?

— Сам ще видиш — отвърна Грейвс. — Познаваш мястото.

— Докато се върнем, ще докарат ли конете?

— И всичко друго, което ви е необходимо.

— Само коне. Останалото си носим. — Той потупа една от раниците. — Време е да тръгваме — обърна се към останалите. — Ще се върнем до час.

Когато излязоха от странноприемницата, Оуин я огледа. Сградата беше най-обикновена на вид, двуетажна, с конюшня отстрани, пристройка и паянтов склад. Беше построена в покрайнините на градчето, което се простираше на изток. Ишапските монаси тъкмо сменяха дървената ограда покрай пътя с каменна.

— Какво е това място? — попита Горат, докато вървяха на юг по пътя, който минаваше през една горичка.

— Една изоставена странноприемница, превърната в храм на Ишап.

— И с каква цел? — попита моределът.

— Недалеч оттук има едно място, което искат да държат под око.

— Кое е то? — попита Оуин.

— Не е необходимо да знаете.

Вървяха десетина минути през гората. Когато стигнаха една поляна, Горат се закова на място, сепнат от онова, което видя. Пред тях се издигаше перфектно изработена статуя на полегнал дракон с положена на земята глава и разгърнати криле, сякаш се готвеше да се надигне.

— А това какво е? — попита тъмният елф, докато заобикаляше смаяно статуята.

— Наричат го Аалския оракул — обясни Джеймс и посочи медната тавичка за дарения в краката на дракона.

— Аз пък мислех, че е само легенда — рече Оуин.

— Подобно на много други легенди, и тази произхожда от действителността — рече Джеймс и махна към тавичката. — Хвърлете по една монета и докоснете дракона.

Оуин пусна сребърна монета и… миг преди да се удари в дъното на тавичката, монетата изчезна. Оуин посегна и докосна дракона…

 

 

И се озова на друго място. В просторно помещение, всъщност по-точно огромно. Въздухът едва доловимо се раздвижи и изведнъж пред него изникна дракон с гигантски размери. Главата му — по-голяма от най-голямата каруца, която Оуин бе виждал — лежеше на пода. Тялото му бе обсипано със скъпоценни камъни. Най-многобройни бяха диамантите, но освен това имаше изумруди, сапфири, рубини и опали, които се подреждаха в разнообразни шарки по гърба му и сияеха като дъга. Оуин не можеше да откъсне поглед от тях.

— Сънувам ли? — попита той.

— В известен смисъл. Но побързай, защото си тръгнал по опасен път. Казвай — какво ще питаш Аалския оракул?

— Забърках се в нещо, което не разбирам, но въпреки това чувствам непреодолимо желание да го завърша заедно със спътниците си. Дали решението ми е правилно?

— Не ще си същият в края на това пътуване, нито ще можеш някога да се върнеш по пътя, по който си дошъл. С трудности са изпълнени дните, що те чакат, и много пъти ще се мислиш за по-незначителен, отколкото си в действителност.

— Да вярвам ли на моредела — Горат?

— Той е повече, отколкото се смята. Довери му се, макар че той самият понякога не ще си вярва. Ще се превърне в прочут герой, дори за онези, които сега проклинат името му и никога не ще познаят величието му.

Внезапно Оуин почувства такава слабост, че падна на колене. Нечии силни ръце го сграбчиха за раменете и го изправиха. Той премига и видя, че отново стои пред статуята.

— Какво става?

— Добре ли си? — попита го Горат. — Когато докосна статуята, целият се разтрепери. Щеше да припаднеш.

— Бях на друго място — отвърна Оуин. — Колко време ме нямаше?

— Да те е нямало? — повтори учудено Горат. — Никъде не си ходил. Само докосна статуята, олюля се и аз те сграбчих.

— На мен ми се стори повече — измърмори Оуин.

— Случва се понякога — намеси се Джеймс, докосна камъка и бързо отдръпна ръка. — Оракулът избира с кого да разговаря. На теб какво ти каза?

— Ами… само че мога да ви се доверя… и на двамата.

— Нещо полезно каза ли? — попита Джеймс и го стисна за ръката.

— Че ни чакат дни, изпълнени с трудности.

— И без него го знаем — изсумтя Горат.

— Да се връщаме в абатството — подкани ги Джеймс. — Конете ни сигурно вече са готови. Чака ни доста път.

— Накъде отиваме? В Саладор? — попита Оуин.

— Не, ще хванем пътя за Силдън. Не е толкова натоварен и е по-опасен заради това, но пък онези, които ни търсят, сигурно още се навъртат около Крондор и чакат да си покажем главите от двореца. Ако имаме късмет, ще излезем на пътя за Ромней преди противникът да узнае, че вече не сме в двореца.

Оуин кимна, но докато се отдалечаваха от полянката, погледна през рамо към статуята на дракона. Имаше нещо, което бе доловил по време на краткото си видение и което не посмя да сподели.

Оракулът изглеждаше изплашен.