Барбара Смит
Грешница на любовта (4)

Глава 4

— Крайно време е да се върнеш — извика Кали, докато влизаше в голямата, полутъмна спалня в дома на Хатауей.

Изабел затвори вратата. Приятното замайване от първия й бал се изпари, когато се вгледа по-внимателно в Кали. Русата й коса се спускаше по раменете й, безвкусната жълта рокля беше опръскана с кал, а гърдите й сякаш всеки момент щяха да изскочат от скандално дълбокото й деколте.

— Изглеждаш като хубавицата на някой джентълмен — скастри я Изабел. — Защо не си облякла слугинската си униформа? Не ми казвай, че си излизала.

Кали погали бедрата си.

— И какво, ако е така? Не е честно само ти да се забавляваш, докато аз се мотая сама тук.

— Ти трябва да се правиш, че си ми прислужница. Нали така се разбрахме.

— Само защото искам да ти помогна да откриеш убиеца на Аврора. — Кали протегна ръка и опипа зелената копринена рокля, с която беше облечена Изабел — Но може би ти си ми разказала някаква измислица. Може би истинското ти намерение е да си намериш богат и почтен съпруг.

Изабел свали ръкавиците си. Сега не му беше времето да обсъжда обвиненията, които лорд Керн й беше отправил преди няколко часа.

— Казах ти вече, мама пише в спомените си, че се страхува да не бъде отровена. Бих ти дала да ги прочетеш сама, но…

— Но аз не мога да чета толкова добре — завърши Кали и сви рамене. — И все пак, от онова, което ми каза, излиза, че Аврора не е оставила никакви доказателства в потвърждение на опасенията си.

— Неколцина от бившите любовници на мама са я посетили няколко седмици преди смъртта й. Всеки от тях е имал достатъчно време да й даде отровата с нещо, което я яла или пила. Леля Мини е видяла някакъв мъж да се вмъква в стаята й в нощта, преди да се разболее.

— Така ли? — Кали премигна изненадано. — Но той вероятно е бил клиент.

Изабел поклати нетърпеливо глава.

— Симптомите на болестта на мама отговарят на отравяне. Дори лекарят, с когото се консултирах, каза, че това е възможно.

— Хъм. Симптомите й обаче отговарят и на тези при силна треска. — Кали въздъхна тъжно. — Каквото и да е било, горкичката страда много. Аз бях там и видях.

Изабел също не беше забравила. Спомняше си колко безпомощна се бе чувствала, докато майка й бе напускала този свят. Лекарят се беше оказал неспособен да облекчи страданията й и да възстанови жизнеността, която някога бе правила Аврора Дарлинг — една от най-ослепително красивите жени в страната.

Изабел отиде до камината. Огънят беше угаснал, но жаравата все още тлееше. Също като в душата й: въпреки пренебрежението на хората край нея, никога нямаше да позволи решимостта й да угасне. Никога.

На бала беше започнала своята битка за справедливост. Беше се запознала със сър Джон Тримбъл. Тази среща я беше оставила потресена и изпълнена с неувереност. Изабел бе искала да изпита презрение към него, омраза за това, че през всичките тези години се беше преструвал, че не знае за съществуването й. Искала бе да погледне в очите му и да види в тях студената жестокост на един убиец.

Вместо това обаче той се беше държал с нея учтиво, дори любезно. Сега тя чувстваше болезнена празнота и копнеж, който я отвращаваше. Напомни си, че нямаше причина да го подозира в убийството на майка си повече отколкото останалите мъже в живота на Аврора.

Дали той беше баща й? Спомените не бяха достатъчно изчерпателни по тази тема и това принуждаваше Изабел да чете между редовете. В няколко от записките си Аврора се обръщаше към бащата на Изабел с името Аполон. Странно беше обаче, че сър Джон Тримбъл беше единственият от любовниците на майка й, който не беше наречен с името на някой бог. Той беше единственият мъж, който истински бе обичал Аврора Дарлинг, и единственият, който знаеше тайните й.

Но какви точно бяха тези тайни? Въпросът дразнеше Изабел повече отвсякога. Тя се питаше с горчивина дали той наистина бе възнамерявал да напусне града, или бе решил да го направи само защото не бе имал желание да се изправи срещу незаконната си дъщеря. Когато Тримбъл се върнеше от провинцията, тя възнамеряваше да се срещне с него на четири очи и веднъж — завинаги да разбере какво знаеше той за смъртта на майка й.

„Няколко подбрани думи и той ще ви види такава, каквато сте в действителност — проститутка, продавачка на похот и изнудвачка.“

Като слана върху роза, заплахата на лорд Керн задушаваше цветето на нейната увереност. Той беше в състояние да разруши репутацията й и да сложи край на опитите й да намери убиеца. И което беше по-лошо, Изабел трябваше да признае, че откровената му оценка я беше наранила. Думите му й напомняха, че тя никога нямаше да бъде приета в неговия свят. Независимо на колко балове щеше да присъства Изабел, независимо колко много аристократи щеше да измами, присъствието й в обществото щеше да бъде само временно.

Ръката на Кали се уви около кръста на Изабел и тя долови аромата на тежък парфюм.

— О, не прави такива мрачни физиономии — каза Кали. — Ако задаването на въпроси на тези лордове ще те накара да се почувстваш по-добре, няма да се опитвам да те спра. Но искам да внимаваш. Когато разбуниш гнездо на оси, има голяма вероятност да бъдеш ужилена.

— Трябва да получа възмездие за смъртта на майка си — заяви Изабел. — А ти трябва да се държиш като моя прислужница. Моля те, леличко, това ще продължи само няколко седмици.

— Не се тревожи за мен. Никой няма да ме забележи да се измъквам от тази къща. Пък и без това се прибрах у дома за малко… — Кали притисна ръце към бузите си. — Всъщност точно това исках да ти кажа. Състоянието на Персефона се влоши. Тя пита за теб.

— Леля Пърси? — Новината накара Изабел да забрави за всичко останало. Тя сграбчи раменете на Кали. — Какво й е?

— Получила е ужасно стомашно разстройство, а онази нещастница Мини не иска да извика лекаря. Казва, че той нямало да й помогне с нищо.

— О, боже!

Изабел отиде в другия край на спалнята и свали красивото, бродирано със злато, наметало, което бе носила на бала. Тя сграбчи едно тъмносиньо вълнено палто от закачалката в тоалетната стая, метна го върху раменете си и вдигна качулката, за да скрие косата си. След това изтича обратно при Кали.

— Ела — каза Изабел. — Трябва да ми покажеш как да се измъкна незабелязано оттук.

— О, значи сега искаш да започна да се промъквам из тази хубава къща.

— Само докато ми покажеш вратата, която ми трябва. След това искам да се върнеш право тук и да ме чакаш.

— Не е безопасно за една дама да се мотае сама из града през нощта. — Кали потръпна леко. — Кой знае, може някой мъж да се опита да ти направи нещо.

— Нося си камата — отвърна Изабел и потупа скрития джоб. Докато убиецът на майка й не си платеше за престъплението, тя възнамеряваше да не се разделя с камата си. — Хайде, да тръгваме.

Кали повдигна вежди, но стана от леглото, взе свещта и тръгна към вратата.

В коридора Изабел вдигна пръст към устните си. Кали извъртя очи, след което я поведе към задната част на къщата. Мрак обвиваше портретите и статуите по пътя им. Дебелият килим заглушаваше стъпките им. Докато подминаваха спалнята на Хелън, Изабел дочу приглушения глас на Хелън. Тя сигурно разказваше на прислужницата си как беше минал балът.

За техен късмет от долния етаж не се чуваше нито звук. Когато се бяха върнали, Изабел и Хелън бяха оставили Керн и Хатауей във фоайето. Един прислужник беше отишъл да доведе коня на графа, който бе проследил Изабел с враждебен поглед, докато тя бе изкачвала стълбите.

На Керн сигурно много му се искаше да я хване в някакво прегрешение и да я разобличи публично.

Тя потърка голите си предмишници под палтото. Нямаше от какво да се страхува. Беше изминал повече от четвърт час и арогантният граф сигурно отдавна си беше тръгнал.

В библиотеката на долния етаж Керн поклати леко глава, когато Хатауей вдигна кристалната кана за бренди. Маркизът си наля една чаша, след което се настани в креслото до камината, отпи и наклони глава назад.

— Вече съм твърде стар за тези балове — каза той. — Дай ми чаша бренди и хубава книга и можеш да ме отпишеш за цялата вечер.

Керн обикаляше неспокойно стаята с огромните лавици, натежали от книги.

— Не виждам как можеш да бъдеш доволен, докато онази измамничка живее под покрива ти.

Спокойното изражение на маркиза изчезна и бе заменено от леденостуден поглед.

— Престани да обикаляш стаята — нареди той. — И повече не искам да те чувам да говориш за гостенката ми. Стореното е сторено и връщане назад няма.

Керн се хвърли в един кожен стол.

— Връщане назад има. Можеш да я изгониш от дома си. Измисли някаква история как е трябвало да се върне спешно в провинцията. Отсъствието й няма да направи впечатление на никого.

— И да позволя мемоарите да бъдат публикувани.

— Да. — Керн сграбчи облегалките на стола. — Не е твоя вината, че лорд Реймънд се е забъркал с някаква курва.

— Вече сме го обсъждали. Името му не трябва да бъде замесено в скандал. Ако това стане, той ще изгуби възможността да стане епископ на Лондон.

Някога леденият поглед на маркиза сигурно щеше да разколебае Керн. Но не и сега. Не и докато чувстваше това силно негодувание.

— Тогава помисли за Хелън. Госпожица Дарлинг не е най-подходящата компания за бъдещата ми съпруга.

— Госпожица Дарси се държа много добре тази вечер. Тя е интелигентна и добре образована. Майка й я е пратила да учи при гувернантка. Освен това тя обеща да си тръгне в края на сезона.

— Прекалено голямо доверие имаш на думите на една изнудвачка. Тя ще подмами някой глупак да й направи предложение за женитба. Не можеш да позволиш със спокойна съвест на някой джентълмен да се ожени за нея.

— Ако се случи нещо подобно, ще мисля как да се оправям, когато му дойде времето.

— Ще се случи, запомни ми думите. И това е още една причина още сега да се отървеш от момичето преди някой да разкрие коя е тя в действителност. Преди хората да разберат, че си поставил собствената си чест на карта.

— Не поставяй честта ми под съмнение, Джъстин.

Когато забеляза, че кокалчетата на маркиза побеляха докато стискаха чашата, Керн осъзна, че не беше много разумно да атакува по този фронт.

— Не исках да проявя неуважение. Но мястото на Изабел Дарлинг не е в нашия свят. Тя е незаконна дъщеря на проститутка.

Хатауей пресуши чашата си и я остави.

— Никой от нас не може да си избира като какъв да се роди. Брат ми също не може да промени миналото си и да заличи прегрешенията си. Просто трябва да продължим да живеем.

— Тогава остави лорд Реймънд да си плати за греховете. Аз пък ще направя същото с Линууд.

— Не бъди толкова безкомпромисен, Джъстин. Всички правим грешки. — Хатауей обърна лице към камината и чертите му се откроиха рязко на фона на силната светлина. — Истината е, че е по-добре да отстъпим пред страстта, отколкото да отричаме нейното съществуване.

Керн скочи на крака от изненада.

— И това го казваш ти? Ти, който си водил живот за пример?

— Аз не съм мраморен герой, който може да бъде поставен на пиедестал. — Когато Керн понечи да възрази, маркизът прокара ръка по лицето си. — Нямам желание да влизам в спорове тази вечер. Върви си. Въпросът е приключен.

Графът знаеше от личен опит, че когато Хатауей решеше нещо, нямаше начин да бъде разубеден. Той преглътна раздразнението, пожела лека нощ на домакина и излезе от къщата.

Керн не се чувстваше длъжен да приеме Изабел Дарлинг. Точно обратното. Тя беше нахлула в подредения му живот, най-нахално се беше промъкнала в обществото и сега търсеше някой нищо неподозиращ уважаван господин, когото да покори. Самата мисъл за това вбесяваше Керн и той вече не можеше да си позволи да не обръща внимание на машинациите й.

Докато подкарваше коня си в леката мъгла, той почувства, че трябваше да спре Изабел Дарлинг, да не й позволи да се настани завинаги сред елита. Вече до пустия ъгъл, хвърли един поглед към страничната уличка и вниманието му беше привлечено от нещо.

Една, тъмна фигурка се беше появила откъм конюшните.

Изабел се промъкна по тясното стълбище на слабата светлина на свещта. На младите дами беше забранено да влизат в помещенията на слугите и тя не беше идвала досега в тази част на къщата.

— Къде води това? — прошепна тя на Кали, която вървеше пред нея.

— Към склада. Внимавай да не събудиш иконома. Той спи пред среброто.

— Той какво?

— Пази сребърните прибори. — Кали се ухили в тъмнината. — И се грижи никой от прислугата да не се измъкне навън през нощта.

— Тогава ние как…?

Но Кали вече отваряше вратата в подножието на стълбите. Тя подаде глава вътре и даде знак на Изабел, която надничаше над рамото й.

Складът представляваше тясно, овално помещение, покрай чиито стени бяха наредени високи шкафове. Слабата светлина на свещта хвърляше отблясъци върху сребърните прибори, наредени по полиците. За разлика от пълната тишина на стълбището, тук въздухът буквално се тресеше от ритмично хъркане.

Изабел успя да различи очертанията на нара и едрото тяло на иконома Ботс под одеялото. Тя се помоли мислено да не го събудят и тръгна внимателно след Кали, която си вървеше, сякаш не я беше грижа за нищо.

Когато излязоха от склада. Кали я поведе през лабиринт от тъмни стаи. Минаха през коридора, в който се намираха стаите на слуги, влязоха в някакъв друг коридор и след няколко секунди се озоваха навън в студената нощ.

Кали посочи към една пътека, която пресичаше малката градина.

— Мини през онази врата и завий надясно. Внимавай къде стъпваш, хлъзгаво е. — Замълча и погледна загрижено Изабел. — Не искаш ли да дойда с теб?

— Не. Ти ще останеш тук, в случай че някой почука на вратата ми. Ако не се върна до сутринта, кажи на всички, че съм се успала.

Изабел тръгна бързо по пътеката. Вятърът откъсна листата на едно дърво и те паднаха бавно на влажната земя. Мъглата беше надвиснала като призрачен саван над тъмните очертания на храстите. Изабел отвори вратата на градината, благодарна, че пантите й не скърцаха.

Откъм конюшнята се чу цвилене на кон, след което настъпи тишина. Конярите сигурно вече спяха. Тя тръгна в тъмнината към един по-светъл квадрат, който показваше края на конюшнята. Балните й обувки не й осигуряваха кой знае каква защита от по-острите камъчета.

Въпреки че краката вече я боляха от танците и отдавна минаваше полунощ, Изабел знаеше, че нямаше да се успокои, докато не се увереше, че състоянието на леля й Пърси не беше сериозно. Ако вървеше бързо, щеше да стигне до къщата за около половин час и да се върне преди изгрева.

Тя зави зад ъгъла и тръгна забързано по страничната уличка към площада. Тук мъглата беше по-гъста отколкото край конюшнята. Клоните на дърветата стърчаха като черни ръце. В далечината отекна глухият тропот на конски копита и след малко се изгуби. Колко необичайно беше да върви по пустите улици, да не вижда карети и слуги, забързани да изпълнят заръките на господарите си. Почувства се съвсем сама и това я накара да потръпне.

Изабел ускори крачка, плъзна ръка в джоба си и сграбчи дръжката на камата. Не сваляше поглед от смътната жълтеникава светлина в далечния край на площада. Пламъчетата на газените лампи щяха да я водят в тъмнината. Тя се замисли. Дали леля Мини си беше спомнила, че леля Пърси винаги се чувстваше по-добре, когато й дадяха смес от мента и градински чай? Дали й беше дала достатъчно капки лауданум?

Изабел стигна до газената лампа. Странно беше как един толкова малък кръг светлина можеше да й даде такава увереност. Въпреки че се изкушаваше да поостане тук, тя слезе от тротоара, като повдигна ръба на роклята си, за да не го изцапа в някоя локва. Тропотът на конски копита я изненада.

От мрака на една странична уличка се появи ездач, който се насочи право към нея.

Изабел извика приглушено. Измъкна камата си и отскочи назад, при което се блъсна в железния стълб на лампата. Ездачът спря пред нея, фигурата й му се стори заплашителна на фона на мъглата.

— Госпожице Дарлинг — процеди конникът. — Значи наистина сте вие.

Лорд Керн. Нямаше как да сбърка този саркастичен глас. Сега Изабел успя да различи арогантно вирнатата му брадичка, въпреки че тъмнината прикриваше изражението му. Изненадата й прерасна в гняв.

— Какво си мислите, че правите, като си позволявате да ме плашите така?

— Видях ви да се промъквате като крадец през конюшнята. — Конят му се раздвижи и той дръпна юздите, за да го успокои. — Приберете ножа.

Колкото и да й се искаше да забие острието в сърцето му, Изабел прибра камата.

— Не съм крадец, така че можете да си вървите.

— Какво търсите тук?

— Не можех да заспя — излъга тя. — Затова излязох да се поразходя.

— Никоя дама не се разхожда сама по улиците. — Огледа я от главата до петите. — Разбира се, старите навици умират трудно.

— Достатъчно обиди чух от вас за една вечер.

— А на мен ми омръзнаха вашите глупости.

Той понечи да слезе от коня си и тя се възползва от възможността да пресече улицата.

— Не се притеснявайте — извика му през рамо. — Ако с мен се случи нещо, сигурно ще се зарадвате, че сте се отървали.

Той пришпори коня си и го изравни с нея.

— Ако някой ви забележи, ще се понесат клюки. Не можете да рискувате да провалите дяволския си план заради една разходка в парка.

Тя се напрегна. За миг й се стори, че той някак си беше успял да разбере истинските й намерения. Но не, Керн все още вярваше, че Изабел си търсеше богат съпруг. Тя продължи да върви бързо напред.

— Ако се притеснявате, че може да стане скандал, вървете си и не привличайте вниманието към мен.

— Искам да знам къде отивате.

— Нямам определена цел.

— Сигурно. — Гласът му беше по-твърд и пропит с подозрение — Да не би да имате тайна среща с Мобри? Най-малкото, което е можел да направи, е да изпрати каретата си да ви вземе.

Изабел сви юмруци под палтото си. По дяволите лорд Керн! Винаги мислеше само най-лошото за нея!

— Колко сте проницателен, щом сте успели да отгатнете тайната ми — каза иронично тя. — Каретата му ме очаква в съседната улица. Затова можете да ме оставите, без да се притеснявате. Аз ще се проваля сама и ще напусна живота ви и без вашите усилия.

Продължи да върви, като не сваляше очи от редицата къщи пред себе си. Това сигурно щеше да задоволи любопитството на графа. Щом в аристократичната му глава нямаше нито капка разум, той щеше да я изостави на милостта на съдбата й.

Керн изруга под мустак. Миг по-късно едрата му фигура запълни полезрението й. Мускулестата му ръка се уви около кръста й и я издърпа на седлото.

Изабел се озова заклещена странично на седлото пред него. Краката й висяха над земята и всеки опит да помръдне само я притискаше още по-близо до твърдото му тяло.

Дързостта му я караше да кипи от гняв. Тя отметна глава назад с намерението да му нареди да я пусне веднага, но язвителните думи замряха в гърлото й. Лицето му изглеждаше толкова привлекателно в мрака, сърцето му биеше силно срещу рамото й. С всяко вдишване тя вдъхваше мъжкия му аромат — кожа и мускус, мрак и опасност. Изабел изпита непреодолимо желание да вдигне ръце и да придърпа лицето му към своето, да докосне гладко избръснатата му буза, да вкуси мъжествените му устни…

Спря се с удивление. Това беше сексуално желание, същият плътски копнеж, който лелите й обсъждаха, когато си мислеха, че тя не може да ги чуе, онова тайно желание, което бе изпитвала, когато бе оставала сама в леглото си през нощта. Беше се заклела да не живее като майка си, да не се отдава на всеки, който я пожелае. Изабел се беше зарекла да запази страстта си за мъжа, който щеше да спечели уважението и доверието й.

Как тогава можеше да желае този студенокръвен грубиян?

Изабел го ощипа по ръката.

— Пуснете ме да сляза.

Той я стисна още по-силно, почти болезнено. Конят се понесе напред.

— Престанете да се въртите — тросна се Керн. — Ще подплашите коня ми.

— Къде ме водите?

— Обратно у Хатауей, за да не посрамите него и лейди Хелън.

Изабел си спомни за Персефона, която беше на легло и я викаше.

— Чакайте! Вие не разбирате.

— Ако се притеснявате за Мобри, съмнявам се, че той ще се откаже от вас толкова лесно. Още утре ще дойде да ви ближе краката, като ви донесе маргаритки.

— Щом толкова искате да знаете — процеди Изабел, — нямам среща с него. Затова ме пуснете.

Керн спря коня си. Красивата фасада на дома на маркиза се появи сред мъглата. С изключение на една-единствена мъждукаща светлинка в прозореца на стаята на Изабел на втория етаж, цялата къща беше тъмна.

Внезапно Изабел осъзна в колко опасна ситуация беше попаднала. Ако графът знаеше, че тетрадката със спомените бяха скрити само на няколко сантиметра от ръцете му, сигурно щеше да й вдигне полите и да й отнеме дневника. Тя затаи дъх, когато си представи как ръката му се плъзга по бедрото й…

Пръстите му повдигнаха брадичката й. Очите му блестяха в мрака. Тя отново усети онази гореща тръпка в себе си, шокиращото желание да се слее в едно с него, да се обърне на седлото и да обвие крака около кръста му.

— Лъжете — каза той.

Наложи й се да се замисли за миг, преди да осъзнае, че той имаше предвид срещата й с Чарлз Мобри.

— Не лъжа.

— Това може да се провери веднага, като отида да потърся каретата на Мобри.

— Тогава го направете. Няма да намерите нищо.

— Къде отивахте тогава? И не ми повтаряйте пак онези глупости, че само сте се разхождали.

Изабел отчаяно искаше да се отърве от него.

— При леля Пърси. Тя е болна и ме повика.

— Къде живее тя?

— В бордея… с другите ми лели.

— О, значи те са ви лели.

— Да. Вие може и да ги презирате, но те са единствените роднини, които имам. — Тя се ядоса, когато усети сълзите в очите си. Отвърна глава, преди той да бе забелязал сълзите й, и се опита да се измъкне от желязната хватка на ръцете му. — Сега ме пуснете, за да продължа по пътя си. Нямам време за губене.

— Стойте мирно, за бога. — Той дръпна юздите и подкара коня си в тръс. — Ще ви отведа там.

— Нямам нужда от помощта ви.

— Въпреки това ще я получите. Затова престанете да спорите с мен.

Докато направляваше коня си из мъглата по улиците, Керн си казваше, че не трябваше да й вярва. Изабел Дарлинг беше лъжкиня и изнудвачка, тръгнала на лов за богатство. Но той не беше способен да остави една жена да върви сама по улиците нощем, независимо колко неморално поведение имаше тя.

Дявол да го вземе чувството му за приличие.

И мекото му сърце. Той беше готов да се закълне, че за миг бе зърнал сълзи в очите й. Сълзи.

Близостта й му пречеше да мисли рационално. Въпреки че тя седеше неподвижно като статуя, женствените й форми го подлудяваха… извивката на бедрата й, пълнотата на гърдите й… допирът на мекия й задник до крака му. Искаше му се само веднъж да можеше да се освободи от скрупулите си. Искаше му се да я отведе в някоя странноприемница и да я хвърли в леглото. Искаше му се да я обладава отново и отново, докато не престанеше да измъчва тялото и душата му.

„По-добре е да отстъпим пред страстта, отколкото да отричаме съществуването й.“

Дявол да го вземе. Той не отричаше съществуването на страстта. А и как би могъл, след като слабините му изгаряха от адски огън? Но ако се оставеше да бъде управляван от животинските си желания, щеше да заприлича на баща си.

Дъхът му се превръщаше в пара в студената нощ. Дланите му се потяха в тънките ръкавици. Твърде много време бе минало, откакто за последен път бе вкусил забранения плод на плътските удоволствия. Имаше нужда от съпруга и то скоро. Имаше нужда от нежната, невинна Хелън. Тогава щеше да успее да се отърве от мрачните си фантазии, изпълнени с образа на магьосницата госпожица Дарлинг.

Когато стигнаха къщата, която се намираше в един спокоен квартал на запад от Риджънт парк, Керн беше изморил коня си. Той свали Изабел на земята и тя се втурна в къщата, преди той да бе скочил от седлото. Младата жена отвори входната врата и изчезна вътре.

Наоколо нямаше коняр, който да се погрижи за коня му, и затова Керн започна да го разхожда в тъмнината, като се опитваше така да охлади и животното и себе си.

— Е, какво ще кажеш за това? — изсумтя той, докато търкаше врата на коня. — Тя избяга, без дори да ми благодари за усилията.

Жребецът премигна и изпръхтя, сякаш искаше да покаже съчувствие.

— Тя несъмнено очаква от мен да стоя тук на студа, сякаш си нямам друга работа.

Конят разтърси гривата си.

Керн върза юздите към желязната ограда.

— Проклети жени! — измърмори той. — Трябва да си щастлив, че си скопен.

Този път конят тропна с крак и изцвили.

Керн потупа животното за последен път по врата, след което отиде до входната врата и почука. Той започна да крачи напред-назад по малката веранда, докато не чу щракването на ключалката и вратата се отвори леко.

Една висока, стройна жена, облечена в нощница се втренчи в него. Водопад от червени къдрици падаше по раменете й, а очите й го гледаха враждебно.

— Кой сте вие?

— Идвам при госпожица Дарлинг.

— Вие не знаете ли? Госпожица Дарлинг е мъртва.

За миг той усети как гърлото му пресъхва от ужас. След това обаче се опомни и осъзна какво искаше да каже жената.

— Младата госпожица Дарлинг.

— Тя е заета.

Червенокосата понечи да затръшне вратата, но той я изпревари, като сложи крак в пролуката.

— Аз я доведох преди малко. Пуснете ме веднага.

Жената се подчини неохотно и той влезе в мрачния вестибюл. На светлината на свещта, която тя носеше, видя, че го гледа гневно сякаш беше самият дявол.

— На Мини няма да й хареса присъствието ви тук. Тази къща е затворена за нехранимайковци.

На Керн му се стори забавно, че го смятат за пройдоха. Искаше му се да завие като вълк към луната, за да се отърве от раздразнението си.

— Вие сте Диана, нали?

— Откъде знаете името ми?

При първото му посещение тук човекът, на когото беше платил, за да остави вратата отключена, му бе казал всичко за жените, които живееха в тази къща.

— Няма значение. Кажете на госпожица Дарлинг, че лорд Керн я очаква.

— Сам й го кажете. Тя е там горе. — Диана сви рамо по посока на стълбището. — Само гледайте да не се пречкате, имаме болен човек в къщата. — Тя тръгна по стълбите, като полюшваше бедра, и отнесе свещта със себе си.

Керн започна да крачи напред-назад из мрачния вестибюл. Нямаше никакво намерение да нахлува в спалнята на някаква непозната жена. Разбира се, когато бе дошъл тук предишния път и се беше промъкнал в будоара на Изабел, той не бе изпитвал подобни притеснения.

Въпреки късния час, се чувстваше неспокоен и изпълнен с енергия. Погледна към горния етаж, но не видя никакъв признак на живот. Някъде над главата му долетяха звуците от неразбираеми гласове. Графът продължи да обикаля тъмната стая, сложил ръце на хълбоците си.

В камината не гореше огън и решетката беше почистена. Въпреки тъмнината той успя да види, че и тази стая беше обзаведена в същия безвкусен стил, както и останалата част на къщата — статуи на полуоблечени богове и богини, розови и златни завеси на прозорците, подредени в уютни групички шезлонги, несъмнено за оргии. Той си представи как лежи на един от тях под Изабел. Роклята й е вдигната до кръста, копринената й кожа го подканва да я докосне…

Графът изруга тихо, хвърли се в един позлатен стол, протегна крака и разхлаби вратовръзката си. Часовникът върху камината тиктакаше отчетливо в тишината, Керн си наложи да успокои страстите си. Нямаше да се измъчва с мисли за плътски удоволствия. Нямаше да си представя похотливите забавления, които се организираха в тази къща. Щеше да овладее разума си и да не мисли за нищо…

 

— Най-сетне заспа — прошепна Изабел.

Тя погледна уморено към жената, която лежеше на леглото. Леля Пърси изглеждаше шокиращо стара, бледите й бузи бяха хлътнали, а затворените й клепачи бяха насечени от сини вени. Нощната шапчица скриваше наполовина оредяващата й сива коса. Дишането й беше толкова слабо, че завивките едва се повдигаха.

Леля Мини посочи към вратата. Изабел взе свещта и една празна чаша за чай, излезе на пръсти от стаята и застана до Мини в коридора.

Мини поклати глава.

— Горкичката, за първи път от два дни успява да си почине малко. И през цялото време искаше да те види.

— Трябваше да ме повикаш по-рано — измърмори Изабел, която се опитваше да се пребори с чувството си за вина. — Щях да дойда веднага.

— И да оставиш високопоставените си приятели заради една стара проститутка? Мислех, че си забравила онези, които те отгледаха.

— Разбира се, че не съм ви забравила. Нямаше ме само две седмици.

Мини взе чашата за чай от ръцете на Изабел и я остави на една малка масичка под картина, изобразяваща Купидон и Психея.

— Хъм. И нито веднъж не ни посети през това време. Струва ми се, че си опитала от хубавия живот и сега започваш да си въобразяваш разни небивалици.

— Искам да намеря мъжа, който уби майка ми — Изабел се замисли, като се питаше дали зад любезните маниери на Тримбъл не се криеше душа също толкова грозна, колкото и лицето му. — Искам да го накарам да си плати.

— Е, това е глупава мисъл. Колко пъти трябва да ти го повтарям?

— Не е глупава. Ти сама каза, че си видяла убиеца да влиза в спалнята на мама.

— Видях там да влиза мъж и това е всичко. Ако знаех, че ще ти подейства така, нямаше да ти кажа. — Мини дръпна неодобрително краищата на черния си шал. — Да предположим, че някой благородник наистина я е убил. Мислиш ли, че той ще си признае, когато го попиташ? По-вероятно е да убие и теб.

Изабел потръпна леко, но не се отказа.

— Трябва да разбера истината — каза тя.

— Света Богородице, прояви малко разум. Нито един съд няма да повярва на твоите думи срещу думите на един благородник. И не си мисли, че можеш да измамиш някого. Ти си такава, каквато си — дъщеря на уличница — и не можеш да промениш това, като се обличаш с красиви рокли като дама.

Думите й я нараниха жестоко. За миг тя не можа да каже нищо. Такова изявление бе нещо, което тя очакваше от лорд Керн, но не и от Мини, която често я бе посещавала в провинцията, когато Аврора се бе вглъбявала твърде много в преследването на своите мечти.

— Знам коя съм, лельо — отвърна бавно Изабел, като обмисляше думите си, за да не обиди Мини.

— Така ли, скъпа? — Мини я прегърна. — О, малкото ми момиченце, прости ми, че бях толкова откровена, но аз се тревожа за теб. Просто искам да те защитя от жестокостите на живота.

Изабел се отдръпна.

— Вече съм жена. Мога да се грижа сама за себе си.

— Така ли? На мен ми се струва, че е най-добре да се върнеш у дома, където ти е мястото. Ако си решила да изкараш малко парички с изнудване, ще се направя, че не знам нищо. И без това парите ни трябват, за да купим онази къща в провинцията. Тя може да се окаже единствената надежда за възстановяване на леля ти Пърси.

Това беше известно на Изабел.

— Ще успея някак да намеря пари. Но първо трябва да намеря убиеца на мама.

— И ти си станала също толкова упорита, колкото беше Аврора. — Мини огледа Изабел от главата до петите с неодобрително присвити очи. — Сигурно искаш да се върнеш при Хатауей. Ще повикам онази ленивка Диана да поседи при Пърси.

— Не. Ще остана още малко.

— Прави каквото искаш. Моля се да те видим отново, преди да са минали още две седмици. — Мини тръгна по коридора и се прибра в стаята си.

На Изабел й се прииска да я повика и да й се извини за това, че трябваше да си тръгне отново. Но защо трябваше да се извинява? Целта й заслужаваше похвала. Тя искаше справедливост и не искаше да позволи на един зъл благородник да му се размине извършеното убийство. След като Тримбъл щеше да отсъства известно време, тя можеше да насочи разследването си към преподобния лорд Реймънд Джефрис, херцог Линууд и останалите заподозрени.

Изабел се върна в спалнята и сложи свещта на масата до леглото. Тя прокара длани по копринената бална рокля, която сега беше ужасно измачкана. Няколко игли от прическата й бяха паднали някъде и сега косата й се спускаше по гърба й. „Ти си такава, каквато си — дъщеря на проститутка…“

Керн също никога не й позволяваше да забрави миналото си. Той я беше обвинил, че е тръгнала да се срещне тайно с Мобри. Въпреки това, когато той я бе метнал на коня си, Изабел бе изпитала копнеж по този дявол, бе искала да усети допира на ръцете му и вкуса на устните му.

Желанието се надигна като пламък в нея. Отказваше да приеме, че и нейната плът бе също толкова слаба, колкото и на майка й. Поне можеше да бъде благодарна, че Керн я беше оставил тук и се беше върнал в своя свят.

Краката й трепереха от изтощение и Изабел седна на едно столче до леглото. Леля Пърси спеше спокойно, въпреки че по бледата кожа под очите й се виждаха тъмни кръгове. Слабата й ръка лежеше върху юргана и измачканият ръкав на нощницата й се беше вдигнал над костеливия й лакът. Изабел си спомни как преди години леля Пърси бе имала навика да крие сладки в ръкава си, за да може Изабел да ги намери. При спомена за този жест очите й се насълзиха.

Тя премигна, протегна ръка и хвана китката на жената. Пулсът й все още беше твърде ускорен, като туптенето на сърцето на птичка. Изабел усети паника. Само преди една година майка й бе лежала така, твърде болна, за да се събуди…

Тя се отърси от тревогата си. Леля Пърси не беше отровена. Тя страдаше от характерна за професията й болест, която причиняваше тези моменти на влошено здраве. Това беше най-лошият пристъп досега.

Неочаквано пръстите й се свиха около ръката на Изабел. Леля Пърси въздъхна силно на сън, сякаш допирът я беше успокоил.

Изабел също се успокои. Тя се наведе напред и положи глава върху юргана. Когато майка й се беше разболяла, тя бе отсъствала от града и едва бе успяла да пристигне навреме. Сега Изабел се молеше да не беше пристигнала твърде късно за леля Пърси. Тя реши да подържи ръката на възрастната жена още няколко минути.

Часовникът удари пет.

Керн премигна в тъмнината. Сигурно беше задрямал. Беше му студено и неудобно и той стана и се протегна, за да раздвижи схванатите си мускули. Скоро щеше да се съмне, слугите в къщите на благородниците щяха да започнат да палят камините.

По дяволите. Защо Изабел се беше забавила толкова много?

Той отиде до стълбището и се спря за миг, сграбчил парапета. Трябваше да си тръгне и да я остави сама да се прибере в дома на Хатауей. Да я остави сама да обяснява защо се прибираше по обяд, при това все още облечена в балната си рокля.

Но ако направеше това, Хелън щеше да страда. Въпреки всичко, което беше казал на маркиза, Керн не искаше годеницата му да разбере мрачната истина за „братовчедка“ си.

Изабел щеше да си тръгне от тази къща. Веднага. Независимо дали това й харесваше или не.

Той се качи безшумно по стълбите и зави по коридора. От една отворена врата се процеждаше слаба светлина и той тръгна натам.

Една свещ догаряше сред разтопен восък на масата до леглото. В него спеше възрастна жена. Ако не беше едва забележимото повдигане на юргана, човек можеше да я вземе за мъртва. Едната й ръка беше протегната и стискаше тази на Изабел.

Изабел също спеше. Тя седеше на столче до леглото, положила буза върху юргана. Устните й бяха леко разтворени. Тъмната й коса се спускаше по гърба й. Уязвимостта, която излъчваше позата й, го накара да изпита неочаквана нежност.

Той влезе в стаята, отиде до Изабел и докосна голото й рамо. Кожата й беше прекрасно топла. Тя въздъхна в съня си. Той я разтърси силно.

Очите й се отвориха. Тя се протегна лениво, сякаш искаше да се намести по-удобно. След това обърна внезапно глава и се втренчи в Керн.

Очите й се разшириха и заприличаха на дълбоки, тъмни кладенци на фона на бледото й лице. Тя изглеждаше смътно озадачена от присъствието му. Графът никога не беше виждал Изабел без предизвикателната й маска и усети, че се навежда напред въпреки волята си. Тя въплъщаваше сладката невинност на момиче и сънливата чувственост на жена. Привлечен от изкушение, по-силно от похотта, той искаше да я прегърне и да я събуди с целувка.

— Време е да тръгваме — прошепна Керн.

— Шшт. — Тя се надигна и погледна към жената на леглото. — Не мога да оставя леля Пърси.

— Нямате избор. Освен ако не сте готова да се откажете от плановете си.

Изабел измъкна внимателно ръката си от пръстите на възрастната жена. Графът бе знаел, че този аргумент ще свърши работа. Изабел Дарлинг мислеше само за собствените си интереси. Тя се наведе над леглото и втъкна юргана под спящата жена на леглото. Керн се запита цинично защо ли Изабел си правеше труда да показва подобна обич и състрадание.

Тя му посочи към вратата.

— Ще остана тук още малко — прошепна тя. — Щях да сляза долу и да ви кажа това, но не знаех, че сте ме чакали.

Думите й го стреснаха.

— Всички ще се питат къде сте.

— По-късно ще измисля някакво обяснение. — Изабел прехапа устни и се загледа в леля Пърси. — Не мога да я оставя сега. Не и преди да се уверя, че лекарят ще дойде…

— Какво й има?

Тя вдигна глава и го погледна, сякаш го предизвикваше да каже нещо подигравателно.

— Френска шарка. От време на време страда от такива пристъпи.

— Разбирам.

— Така ли? — попита Изабел с горчивина — Зарази я един джентълмен, един човек от вашия идеален свят. Въпреки това ние не можем да накараме добър лекар да я посети тук. Единственият, който благоволява да дойде, може само да й пусне кръв, а тя и без това е вече твърде слаба.

— В такъв случай ще изпратя лекаря на баща ми. Това е най-доброто, което може да се направи за нея. — Керн изрече тези думи, без да мисли, и веднага му се прииска да можеше да ги върне обратно, но лицето на Изабел не се озари от недоверие и предпазлива надежда.

Тя улови ръцете му и ги стисна трескаво.

— Милорд! Наистина ли ще направите това за нея?

„За теб — помисли си той. — За теб“.

Графът издърпа ръцете си разтреперен.

— Не разбирайте погрешно мотивите ми — каза хладно. — Искам веднага да се върнете в дома на Хатауей, преди да сте предизвикали скандал.