Барбара Смит
Грешница на любовта (11)

Глава 11

Керн я забеляза в другия край на претъпканата зала.

Облечена в рокля с цвят на сапфир, която откриваше красивите й бели рамене, Изабел изглеждаше като неотменима част от насъбралите се аристократи. Човек можеше да си помисли, че се беше родила, за да живее в такъв дом. Намекът за огън в косите й сякаш подсказваше каква беше жената — неуловима… загадъчна… съблазнителна.

Отново флиртуваше, дяволите да я вземат. Присвивайки устни в подканваща усмивка, тя докосна ръката на един висок, оплешивяващ господин. Той се наведе към нея и каза нещо, което се изгуби в шума в залата, а тя отметна глава и се разсмя.

Керн усети, че тя го привлича като магнит, и самообладанието му започна да отстъпва пред изгарящото го желание. Прииска му се да я отведе навън и да й покаже какви биха били предимствата, ако си избереше по-млад мъж…

Внезапно той разпозна мъжа, с когото говореше Изабел. Беше онзи стар мръсник Терънс Дикенсън, бивш приятел на баща му. Според Мини Дикенсън бе имал връзка с Аврора Дарлинг.

Изабел несъмнено знаеше за това.

Керн стисна зъби и започна да си пробива път през тълпата от гости. Трябваше да попречи на тази жена да се превърне в жертва на собствената си глупост. Бе направил едва няколко крачки, когато някой го подръпна настоятелно за ръкава и го накара да спре. Графът се обърна и се озова лице в лице със загрижената госпожица Гилбърт.

Гувернантката направи реверанс, след което допря кърпичката си до безкръвните си устни, сякаш искаше да се скрие зад бродирания плат.

— Милорд, добре че най-сетне се появихте. Надявах се, че ще дойдете тази вечер.

Той я потупа по ръката.

— Ще си поговорим след малко. Засега дългът ми налага да танцувам с госпожица Дарси.

— Но точно за това исках да поговоря с вас, милорд. Виждате ли, случи се нещо наистина ужасно — Тя се огледа и прошепна: — Всички разбраха.

Този път вниманието на Керн се насочи изцяло към гувернантката.

— Какво са разбрали?

— Аз самата не знаех за това. О, боже, какво ли ще каже лорд Хатауей, когато открие какво говорят хората?

Графът стисна юмруци.

— Кажете ми кой я нарича измамница.

— Измамница ли, милорд? Не сте ме разбрали правилно. — Възрастната жена се наведе напред. — Говори се, че нашата Изабел нямала зестра. Била бедна като църковна мишка.

— О — каза той с облекчение. Значи това беше всичко. — Все щеше да се разбере рано или късно.

— Но не на такова публично място и не в отсъствието на маркиза, който можеше да сложи край на клюките, ако беше тук. О, господи! Как ще си намери съпруг сега горкото момиче?

„Няма да си намери.“ Керн обаче не каза нищо. Истината беше, че обществото беше жестоко към онези, които нямаха пари. И още по-жестоко към онези, които нямаха необходимия произход.

— Аз съм виновна за всичко. Трябваше да я наблюдавам по-отблизо — продължи госпожица Гилбърт. — Не е много обиграна в тънкостите на поведението във висшето общество. — Тя се вгледа в тълпата и поклати леко глава. — Всички обсъждат нея, а тя се усмихва, сякаш бъдещето й е розово.

Изабел наистина се усмихваше. Усмихваше се на онзи похотлив стар пръч. Малкото разследване, което Керн беше провел, го бе осведомило, че преди няколко години Дикенсън се беше оженил за много богата и много ревнива вдовица, която го държеше близо до себе си. Само че сега жена му не се виждаше никъде.

— Успокойте се, госпожице Гилбърт. Аз ще се погрижа за това. Никой няма да посмее да я обиди в мое присъствие.

— Бъдете благословен, милорд. Толкова сте добър и любезен.

Докато се отдалечаваше, графът се отърси от чувството за вина, което го беше обзело. Госпожица Гилбърт едва ли щеше да има толкова високо мнение за него, ако знаеше как точно той възнамеряваше да се погрижи за Изабел. Разбира се, госпожица Гилбърт си нямаше никаква представа за истинския произход на повереницата си. Нито пък за безумната й цел.

Керн обаче знаеше. Това момиче не притежаваше никакъв здрав разум. Ако продължеше да си пъха носа в личния живот на влиятелните мъже, някой ден това можеше да й струва живота. И всичко само защото искаше да отмъсти за смъртта на разпуснатата си майка.

Обзе го смесица от ярост и раздразнение. Днес той беше напуснал бордея с предпазливо разбиране към намеренията на Изабел. Въпреки че не можеше да одобри смелостта й, поне разбираше на какво се дължеше решителността й. Тя също беше отгледана в почтена среда и не бе имала възможността да избира родителите си. Странно беше да се чувства така свързан с нея, сякаш двамата споделяха един и същ произход, въпреки че в действителност бяха отгледани в коренно противоположни светове.

Един негов познат му махна с ръка, графът кимна учтиво, но продължи да си проправя път към Изабел. Нямаше намерение да стои безучастно и да гледа как тя ще предизвика катастрофа с безумните си въпроси. Ако се наложеше, щеше да я върже и да й запуши устата, след което щеше да я изпрати обратно в бордея, където й беше мястото.

Но дали мястото й наистина беше там? Тя, изглежда, се чувстваше съвсем в свои води тук. Всъщност Изабел внасяше свеж полъх на жизненост в иначе скучния бал.

Смееше се със събеседника си, лицето й сияеше, а очите й блестяха. Обърна глава и забеляза Керн в средата на залата. Погледите им се срещнаха и усмивката й се изпари.

„Имам нужда от теб.“

Тази непредпазлива мисъл нахлу в съзнанието му и започна да го измъчва със спомени и фантазии… устните й, разтварящи се под неговите… ръцете й, които го притискат по-близо… краката й, които се разтварят, за да го приемат. След онази случка в дома на баща му не спираше да мечтае за Изабел, за сладостта на устните й и за дивата страст на тялото й под неговото.

Графът си нареди да мисли за Хелън. Хелън, която след шест седмици щеше да бъде негова съпруга. Но за свой срам не успя да си представи годеницата си — не и докато пред очите му беше жизнената красота на Изабел.

Тя се обърна, хвана Дикенсън под ръка и поведе стария негодник към противоположния край на балната зала. Керн осъзна какви бяха намеренията й и започна да си пробива път по-бързо. Не обърна внимание на няколко свои познати и дочу шепота им зад гърба си, но въпреки това не спря. Подсъзнателно се изненадваше от себе си. Той, който през целия си живот бе представлявал образец на приличие, сега гонеше някаква жена през претъпкана бална зала.

И изобщо не го интересуваше какво щяха да си помислят хората.

Забеляза Изабел и придружителя й в празния коридор. Дикенсън беше спрял да оправи оредяващата си коса пред едно огледало в позлатена рамка, докато Изабел го подгряваше за ръката.

— Госпожице Дарси — извика Керн.

Стройният й гръб се вцепени. Дикенсън се намръщи през рамо. Керн измина разстоянието, което го делеше от тях, и застана пред двамата.

— Преди да избягате, позволете ми да изразя уважението си — каза той, взе малката й ръка и я целуна.

Тя миришеше леко на рози и дъждовна вода. Прииска му се тя наистина да си търсеше богат съпруг. Така щеше да му бъде много по-лесно да мисли за нея.

Изабел отдръпна ръката си.

— Лорд Керн. Мислех, че ще бъдете в дома на Хатауей и ще правите компания на лейди Хелън.

— Както знаете, Хелън е неразположена. Нейното желание беше да правя компания на вас. — Той погледна предизвикателно Терънс Дикенсън.

— А, сега си спомних кой сте — наследникът на Линууд — каза Дикенсън. — При последната ни среща вие надничахте през перилата по време на един от приемите на Линууд. — На лицето му се изписа лукава насмешка. — Никога не съм виждал младеж, който да се отнася толкова неодобрително и същевременно да изглежда толкова впечатлен от гледката.

Керн си спомни тази вечер противно на желанието си. Той се беше прибрал за малко от Итън и все още бе тъгувал заради загубата на майка си предишната есен. Самотен и неспособен да заспи, той бе тръгнал надолу по стълбите и бе заварил баща си да опипва голите гърди на някаква жена пред очите на гостите си…

— О, наистина ли? — каза Изабел. — На колко години е бил той тогава?

— На десет, може би — отвърна Дикенсън и сви рамене.

— И херцогът си е позволявал волности, докато синът му си е бил вкъщи?

— Линууд правеше каквото си поискаше. — Дикенсън хвърли един многозначителен поглед към графа. — Много момчета могат само да си мечтаят за такъв баща, който толкова много да се грижи за образованието им.

Мрачни спомени изплуваха в съзнанието на Керн, но той побърза да ги погребе отново. Беше се научил да потиска дивите си желания, преди те да успеят да го задушат.

— Това, което ме впечатлява, е гледката тук — каза троснато той. — Вярвам, че имате обяснение за това, че напускате бала заедно с госпожица Дарси.

— Обсъждахме личен въпрос… — започна Изабел.

— Моля, оставете господин Дикенсън да отговори — прекъсна я Керн.

Дикенсън изправи леко прегърбените си рамене.

— Дамата се почувства леко замаяна. Искахме само да намерим някое по-спокойно място, където да се възстанови.

— Тогава нека да го намерим — тримата.

Резкият му тон накара Дикенсън да отстъпи крачка назад.

— Чакай малко, старче. Дамата няма нужда от двама придружители. Всъщност аз смятам да се върна обратно в залата.

— Не — възрази Керн. — Първо ще поговорим. С двама ви. — Той хвана Изабел под ръка и я поведе към другия край на коридора, където отвори една врата и даде знак на Дикенсън да влезе.

На вратата Дикенсън се запъна.

— Виж, Керн, какви са тези глупости? — попита ядосано той. — Ти не си настойник на госпожица Дарси.

— Напълно вярно — съгласи се Изабел. — Мисля, че лорд Керн трябва да си гледа работата и да не се бърка в моята.

— Тогава не мислете — заяви графът с глас, който не търпеше неподчинение. — Просто вървете.

Когато тримата тръгнаха надолу по стълбището за слугите, Изабел почувства тревожна тръпка да преминава по тялото й. Тя осъзна, че нямаше смисъл да се опитва да спори повече. Ако искаше да говори с Дикенсън, щеше да й се наложи да го направи пред Керн.

Когато стигнаха приземния етаж, тримата продължиха към една стая, осветена само от лунната светлина, която проникваше през два високи прозореца. Ако се съдеше по обзавеждането — малка маса за закуска и столове, наредени покрай камината, в които човек можеше да се отпусне за спокоен разговор — това беше стаята, в която обитателите на дома прекарваха утрините.

Само че този разговор нямаше да бъде никак спокоен.

Изабел се настани неспокойно на ръба на един шезлонг. Керн затвори вратата и отиде до едно бюро в ъгъла на стаята, където застана със заплашителен вид. Той очевидно знаеше за връзката на Дикенсън с майка й. Как бе успял да открие този факт, без да прочете мемоарите? Сигурно се беше досетил случайно.

Дикенсън спря в средата на стаята, бръкна в джоба си, извади малка кутийка и смръкна щипка енфие.

— Не разбирам какво толкова те притеснява. Едва ли се интересуваш от дамата. Чух, че си сгоден за дъщерята на Хатауей, Елен.

— Хелън — поправи го мрачно графът. — Името й е лейди Хелън.

— Това не ни води до никъде — каза внезапно Изабел. — Господин Дикенсън, мисля, че вече е време да разберете, че се нуждаем от присъствието ви тук по съвсем друга причина.

Ние. Несъзнателно тя беше включила и Керн, но сега определено се радваше, че той беше тук. Докато знаеше, че той е наблизо, Изабел се чувстваше в безопасност.

Тя се надяваше, че този път той щеше да прояви достатъчно разум и нямаше да провали намерението й, както беше направил с лорд Реймънд. Тя се опита да привлече погледа му и да подскаже, че тя ще задава въпроси, а той не сваляше очи от другия мъж.

Дикенсън направи гримаса.

— Причина? Каква причина? Никога не съм ви сторил нищо лошо. Дори не сме се срещали досега… нали? — Той се вгледа в нея. — Не, не си спомням да съм срещал дама с вашата грация и чар.

— Познавали сте майка ми — измърмори Изабел. След това събра смелост и добави: — Не вярвам да сте я забравили. Аврора Дарлинг.

Дикенсън започна да опипва кутийката за енфие, сякаш беше тлеещ въглен. Тя се изплъзна през пръстите му и падна на пода, а съдържанието й се разсипа. Той не обърна никакво внимание на това и продължи да зяпа втренчено Изабел.

— Аврора…? Невъзможно. Това е някаква измама.

— Няма никаква измама. — Керн подпря лакът на мраморната полица на камината. — Знаем за миналата ти връзка с Аврора. Тя те е наричала Нарцис.

Откъде беше научил това, по дяволите?

Изабел леко потупа скрития джоб, в който се намираше дневникът на майка й. Книгата беше все още там.

Очите на Дикенсън се разшириха на лунната светлина. Докато го наблюдаваше, Изабел сви юмруци в скута си. Тя не обичаше момента, в който мъжете осъзнаваха нещо и, в който дрехите на дама вече не можеха да прикрият истината за потеклото й. Искаше й се да изтича навън от тази стая и да избяга колкото можеше по-далеч.

— Това са онези проклети мемоари. — Дикенсън се обърна към Керн. — Ти си докопал книгата. За бога, трябва да постъпиш като джентълмен и да я изгориш.

— Той не притежава книгата на мама — каза Изабел. — Тя е у мен. И се намира на сигурно място, където никой не може да я открие.

— Значи за това става дума, а? — Дикенсън се намръщи първо на нея, а след това и на Керн. — Никога не бих си помислил, че някой като теб може да бъде изнудвач. Ти си паднал по-ниско и от Линууд.

Керн стисна юмруци и дори в тъмнината Изабел долови студения гняв, който бушуваше в него. Тя побърза да се намеси.

— Не се интересуваме от изнудване, господине. Искаме само да чуем отговорите ви на няколко въпроса.

— Въпроси? Какви въпроси?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Посещавали ли сте майка ми в месеца преди смъртта й?

— Посещенията ми там бяха лични — каза кисело той. — Аз със сигурност си плащах щедро за тази привилегия.

Изабел потръпна вътрешно, когато си представи този гадняр с майка си. Тя с усилие запази спокойното си изражение и повтори:

— Посещавали ли сте я?

Когато Дикенсън вирна аристократичния си нос, Керн изръмжа:

— Отговори на дамата. Посещавал ли си Аврора Дарлинг във връзка с мемоарите?

Дикенсън подритна малката купчинка енфие на килима.

— И какво, ако е така? Ако възнамерявате да ме изпеете пред жена ми, тя е на посещение при болната си сестра в Съсекс. Няма да ви позволя да я притеснявате със стари клюки.

— Пеенето ще го оставим на други — каза язвително Изабел. — Кажете ми, спомняте ли си точната дата, когато за последен път сте видели майка ми?

— Дата ли? Как, по дяволите, очаквате да си спомня датата? Беше някъде през пролетта. — Той отиде до едно огледало и нервно оправи рядката си коса. — През април. А може да е било май. Дяволите да го вземат, не знам. Това не е нещо, което човек записва в тефтерчето си за срещи.

Изабел овладя раздразнението си.

— Когато сте я посетили за последен път, случайно да сте й занесли някакъв подарък? Цветя? Бижута? Може би… сладки?

Той сви рамене.

— Бонбони, предполагам. Тя обичаше шоколадовите бонбони от сладкарския магазин на Бел.

Изабел се наведе напред с разтуптяно сърце. Той бе имал възможността да сложи арсеник в бонбоните. Отровата можеше да бъде купена от всяка аптека. Може би Дикенсън бе действал от отчаяние, защото ако Аврора бе публикувала мемоарите си, щеше да му създаде неприятности с ревнивата му съпруга.

— Какъв е смисълът на този разпит? — попита Дикенсън. — Всъщност на мен много ми се иска да разбера как така живееш под покрива на Хатауей и се представяш под фалшиво име. Сигурно си измамила маркиза. Човек като него никога не би приел дъщерята на една уличница в дома си. — Той изви устни в презрителна гримаса. — Като си помисля за това, ако незабавно не унищожиш тези мемоари, ще отида право при него и ще му кажа за гадния ти план…

— Няма да изречеш нито дума. — Керн отиде до Дикенсън. — Виждаш ли, смисълът на този разпит е много прост. Ние искаме да разберем кой е отровил Аврора Дарлинг.

Дикенсън отстъпи колебливо няколко крачки назад. Той вдигна ръка към вратовръзката си и пръстенът му блесна на лунната светлина.

— О-отровена? Да не би да казвате, че… е била убита?

— Да.

Последва кратка пауза. След това Дикенсън се обади с разтреперен глас:

— И мислите, че аз съм я убил?

— Зависи. Можеш ли да ни кажеш къде си бил в нощта на десети май миналата година? Нощта, в която Аврора се е разболяла.

— К-казах ви, че не си водя бележки за посещенията си при куртизанки. Кой мъж е толкова глупав, че да прави подобно нещо?

— Тогава ще се наложи да потърсим информация от друг източник — каза заплашително Керн. — Междувременно бих те посъветвал да не напускаш града. Магистратът може да пожелае да те разпита.

— Магистратът! Това е повече от абсурдно. Не би трябвало да помагаш на тази малка уличница, а трябва да подкрепиш братята си. — Той понечи да разклати пръст към Керн, но очевидно размисли и прибра ръката си. След това се обърна към Изабел. — А ти… твоето място е канавката, а не сред почтените хора. Ти си също толкова дама, колкото е и моята перачка.

Изабел седеше с изправен гръб, прибрала ръце в скута си. Тя знаеше, че външно приличаше на изтънчена дама, но вътре в себе си отново се беше превърнала в онова малко момиченце, което жадуваше да бъде принцеса, макар да знаеше, че приказките никога не се сбъдваха.

Дикенсън се наведе, като мърмореше възмутено, вдигна кутийката за енфие и я прибра в джоба си. След това се изправи и огледа презрително Изабел.

— Вече не се изненадвам, че Мобри разправяше на всички, че си нямала зестра. Чакай само всички да чуят какво имам да добавя аз…

Керн изскочи от мрака, сграбчи Дикенсън за гърлото и блъсна гърба му в една от стените. Някаква масичка се преобърна и една базалтова ваза падна на земята и се разби на парчета.

Керн сякаш не забеляза това.

— Кажи още една дума срещу госпожица Дарси и ще отговаряш пред мен.

— Аз… няма. — Дикенсън издаде звук, сякаш се задушаваше. — Пусни… ме.

— Първо се извини на дамата.

— С-съжалявам.

— Така е по-добре. — Керн пусна пленника си и отстъпи назад. — Чуй ме много добре. Ако споменеш на когото и да било за тази среща, няма да се поколебая да разкрия мръсотията от миналото ти. Жена ти ще научи всичко до най-малките подробности.

— Р-разбрано, м-милорд. — Дикенсън направи жалко усилие да оправи измачканата си вратовръзка. Той се приближи колебливо до вратата, измъкна се навън и я затръшна зад себе си.

Откъм балната зала на горния етаж долетяха звуците на менует. Изабел скръсти ръце върху гърдите си, за да прикрие треперенето им. „Малка уличница… мястото ти е в канавката… ти си толкова дама, колкото е и перачката ми.“ Мнението на един стар развратник не би трябвало да има никакво значение за нея, но въпреки това тя се чувстваше наранена, сякаш й бяха ударили плесница. Единствената й утеха беше, че бе видяла Дикенсън поставен на мястото му, преди да беше успял да разкрие нейния маскарад пред обществото.

Не че според нея Керн бе вложил някакво лично отношение, когато я беше защитил. Разбираемо беше, че той искаше да защити собствените си интереси — лейди Хелън и лорд Хатауей не трябваше да бъдат замесвани в скандал.

Въпреки това тя се чувстваше задължена за помощта му.

— Благодаря, че ми помогнахте, милорд. Беше много мило от ваша страна.

— Мило — повтори мрачно той.

— Да. — Тя долавяше някакво слабо опасно излъчване от него. Колко добре го познаваше в действителност? Осъзнала колко усамотени бяха тук стана от мястото си. — Благодаря, че ми помогнахте да разпитам господин Дикенсън. Предполагам, че постъпих глупаво, но наистина не очаквах, че той ще ме заплаши.

Изабел тръгна към вратата с намерението да се върне в балната зала, но тъкмо бе сложила ръка върху дръжката, когато лорд Керн връхлетя като светкавица върху нея. Миг по-късно тя се озова в същото положение като Дикенсън преди малко — с гръб, опрян в стената. С тази разлика, че пръстите на Керн не я бяха стиснали за гърлото, а изгаряха плътта на голите й рамене.

Очите му излъчваха силни емоции и тя болезнено усещаше близостта на твърдото му мъжко тяло. Горещата тръпка, която изпита, я остави без дъх. Изабел знаеше, че трябваше да възрази срещу такова непристойно за един кавалер поведение, но не можеше да отвори уста. Искаше й се да направи с устата си нещо съвсем друго. Искаше й се да го целуне.

— Не ми бягайте все още — каза Керн. — Искам да знам какво възнамерявахте да правите, ако Дикенсън беше признал, че е убиецът на майка ви.

Тя се опита да концентрира мислите си върху въпроса му.

— Щях да известя магистрата, разбира се. Щях да се погрижа той да си плати за престъплението.

— О, но да предположим, че нямаше да успеете да стигнете до магистрата. — Пръстите му се плъзнаха леко нагоре по раменете й и палците му потъркаха гърлото й. — Да предположим, че убиецът първо решеше да ви затвори устата.

Хладната тръпка, която Изабел почувства, се дължеше отчасти на страх и отчасти на възбуда. Кожата й настръхна, зърната на гърдите й набъбнаха. Тя се уплаши, че можеше да се посрами, като го прегърнеше, и допря горещите си длани в стената.

— Вие предполагате, че Дикенсън е убиецът.

— Може да е, а може и да не е. Исках да кажа, че няма да ви позволя да поемате риска да се срещате сама с тези мъже. — Ръцете му тежаха върху раменете й. Големите му ръце. Искаше й се те да се придвижат по-надолу… и по-надолу…

— Е, това не зависи от вас — каза Изабел. — А и Дикенсън нямаше да посмее да ми направи нищо. Не и по средата на такъв голям бал.

Керн се изсмя тихо и подигравателно. Той сякаш беше отгатнал тайните фантазии на Изабел, защото ръцете му се плъзнаха надолу и уловиха гърдите й. Топлината му проникна през тънката коприна на роклята й. Тя долови мъжкия му аромат и коленете й за малко щяха да се огънат под напора на поредната вълна от желание. Искаше й се да го докосва, да почувства пулса му под палеца си.

— Колко сте наивна, госпожице Дарлинг. Доста учудващо за някой, който е познал живота откъм неприятната му страна.

Обидата му разпръсна еротичната магия. Изабел го блъсна силно и реакцията й го завари неподготвен. Тя отиде в средата на стаята и се обърна с лице към графа.

— Нека да си изясня нещо. Вие ме блъскате в стената, опипвате гърдите ми и след това ме изкарвате неприятна?

— Извинявам се за обидата. Просто исках да кажа, че вашето възпитание…

— Много добре знам какво искахте да кажете. Вие не пропускате нито една възможност, за да ми напомните какъв е произходът ми, нали? Сякаш това, че сте син на най-печално известния развратник в Лондон, ви прави по-добър от мен.

— Като стана дума за бащи — каза той, — аз се чудех за вашия.

Изабел премигна и го погледна тревожно. Устата й пресъхна.

— Чудели сте се? За… баща ми?

— Той е бил джентълмен, човек от елита. И майка ви го е наричала Аполон.

Високата му фигура помътня пред погледа й и сякаш цялата стая се разклати. Какво друго беше научил Керн? Дали знаеше, че тя подозираше, че Аполон беше сър Джон Тримбъл? Едва ли. Ако не беше чел спомените, той нямаше как да направи връзката…

Изабел напипа един стол и седна.

— Кой ви каза? — прошепна тя. След това се досети внезапно. — Леля Мини и леля Ди. Ходили сте при тях.

Керн сви рамене.

— Тъй като вие отказвате да ми дадете да прочета дневника на майка ви, аз реших, че това е най-доброто, което мога да направя. Исках да науча повече за мъжете в живота й. Да разбера кой е бил край Аврора, когато е била отровена.

Изабел изпитваше едновременно болка и гняв. Тя заби нокти в кожената тапицерия на стола, за да потисне желанието си да се нахвърли върху него и да му издере очите.

— Не съм ви давала разрешение да се месите в живота ми — каза тя, като се стараеше да задържи гласа си хладен и спокоен. — Нито съм ви канила да си пъхате носа в моето разследване.

— Само преди няколко минути ми бяхте благодарна, че ви помогнах с Дикенсън.

— Тогава оттеглям благодарността си. Отсега нататък ви забранявам да се месите повече.

Графът тръгна бавно напред и се спря на едно място, където лунната светлина падаше пряко върху него. Той я погледна право в очите.

— Не — каза спокойно. — Моята цел е да разкрия истината за смъртта на майка ви. Колкото по-скоро го направя, толкова по-скоро вие ще можете да се върнете в своя свят.

— Колко достойно от ваша страна е да искате да отървете обществото от една нежелана личност. Вие сте безценен за себеподобните си.

Керн отметна глава и се разсмя.

— „Нежелана“ не е думата, която бих използвал, за да ви опиша, Изабел.

Въпреки гнева си тя изпита тръпка на удоволствие. Каза си, че това беше плътско привличане, а не желание да го опознае, да надникне в сърцето му, да му изповяда всичките си мечти. Тя никога нямаше да стане като майка си — глупава мечтателка, която обожаваше благородниците.

— Думата, с която бих ви описала, е „арогантен“. Вие не сте нищо повече от един тесногръд сноб. Удивително е, че никога не сте се научили на добри обноски.

Тя тръгна отново към вратата, но Керн й препречи пътя и я сграбчи за китките.

— Вие обаче сте били научена на добри обноски — каза той. — Били сте отгледана от гувернантка в Оксфордшир. Нищо чудно, че с такава лекота успяхте да си намерите място в обществото. Аполон е платил за доброто ви възпитание.

Пръстите му стискаха китките й със същата сила, с която спомените стягаха сърцето й. Изабел знаеше за тримесечните плащания от някакъв анонимен благодетел, майка й се бе радвала много, че нейният скъп Аполон бе проявявал достатъчно голяма загриженост за незаконното си дете. Но парите бяха престанали да идват веднага след смъртта на Аврора.

Горчивата истина беше, че човекът изобщо не се беше интересувал от Изабел. Сър Джон Тримбъл бе отбягвал незаконната си дъщеря. За него тя беше една грешка, която трябваше да бъде сметена под килима на почтеността.

Изабел не искаше Керн да открие колко ниско мнение имаше за нея собственият й баща.

Тя се опита да се измъкне безуспешно от хватката на графа.

— Защо продължавате да говорите за него? — Да не би да намеквате, че трябва да съм му благодарна? На мъжа, който не дойде да ме види нито веднъж, който не ми каза дори името си, който само изпращаше пари от време на време, но само за да успокои съвестта си? На мъжа, който ме остави на подигравките на селските деца. — Тя поклати глава. — Той не ми е баща. Аз нямам баща. Никога повече не го споменавайте пред мен.

— Съжалявам, Изабел. Не помислих, че ще те нараня толкова силно. Въпреки това обаче трябва да поговорим за него.

Нежният му глас беше непоносим за нея. Изабел не искаше съжаление или съчувствие от някакъв лорд.

— Защо? За да имате още едно извинение да ми се подигравате ли? За да ме унижавате, като ми изтъквате колко по-добро е вашето потекло? Е, аз нямам намерение да стоя тук и да слушам помпозните мнения на един тъпанар. — Тя се опита отново да се освободи и когато не успя, го ритна в крака. Балната й обувка обаче беше твърде тънка и пръстите я заболяха. — Ох!

— Успокойте се, за бога — каза графът и я отблъсна на една ръка разстояние. — Не разбрахте правилно намеренията ми. Ако ме изслушате, ще разберете това.

— Вече ви слушах достатъчно и вие ме засипахте само с обиди и нападки. Не можете да ми кажете нищо за баща ми, което да ме заинтересува. Съвсем нищо.

— За съжаление, има едно нещо, което може би не ви е идвало наум — Очите на Керн блестяха мрачно на лунната светлина и гласът му се превърна в състрадателен шепот. — Трябва да разберем кой в действителност е Аполон.

— Не!

— Да. Виждате ли, той е имал причина да убие майка ви.

Думите му парализираха Изабел. Въпреки че и самата тя се страхуваше точно от това, да го чуе изречено толкова смело я караше да се чувства замаяна. Майка й, убита от единствения мъж, когото някога беше обичала. От мъжа, чиято кръв течеше във вените на Изабел.

Мисълта, че можеше да бъде дете на такова чудовище, я ужасяваше. Тя я караше да се чувства мръсна, опетнена, след като цял живот се беше борила да бъде достойна жена. Точно затова Изабел не искаше Керн да разбере, че баща й бе сър Джон Тримбъл. Ако Тримбъл наистина беше убиецът, никой, освен Изабел, не трябваше да знае за роднинската й връзка с него. Тя поклати глава.

— Истинското име на Аполон мама не се споменава нито веднъж. Това означава, че той не е имал причина да й навреди.

Керн потърка палци в китките й, за да я успокои.

— Сигурна ли сте, че в книгата наистина няма никакъв намек за истинската му самоличност? Може би се казва какъв е рангът му? Или пък къде живее?

— Няма абсолютно нищо. Както виждате, предположението ви е погрешно. Можете да забравите за него.

— Не можете да знаете какво му е казала Аврора, докато са били насаме. Може да е имал причини да се страхува, че тя ще да промени решението си и ще разкаже на света за незаконната си дъщеря от него. Подобен скандал би бил достатъчен да съсипе един мъж с положение в обществото.

Изабел се отдръпна и скръсти ръце върху гърдите си. Гърлото й беше пресъхнало, а очите й горяха. Искаше й се да накара графа да промени темата и да престане да говори за баща й.

— Хващате се за сламки. Сигурна съм, че я е убил някой от другите мъже. Трябва само да разберем кой.

— Изабел. — Керн се приближи до нея и положи главата й върху рамото си. — Прости ми, че те разстроих. Нямах намерение да ти причиня болка.

Тя не искаше да бъде успокоявана от него, искаше да го мрази затова, че си пъхаше носа в тайните на миналото й. Но й беше толкова хубаво поне веднъж да може да се облегне на мъж, да черпи сили от него, да се отърси от бремето на страховете си.

Въздъхна, уви ръце около кръста му и положи буза върху сакото му. Той я притисна плътно към себе си. На Изабел й беше приятно да усеща топлината на тялото му, мъжкия му аромат, едрата му фигура. Толкова уморена се чувстваше от непрестанното търсене на истината, толкова уморена да бъде сама и да няма кой да я защити. Тази прегръдка беше някак си по-различна от предишния път, когато похотта бе замъглила разума й. Сега тя усещаше, че нуждата в нея беше по-остра и по-дълбока.

Изабел се чудеше дали и той чувстваше същото и получи отговор на въпроса си, когато Керн повдигна брадичката й, прошепна името й и долепи устни върху нейните. Целуна я нежно и с чувство и тя отстъпи с въздишка. Никога не беше предполагала, че може да желае толкова силно един благородник. Обзета от възбуда, тя блокира гласа на разума и посрещна смелото нахлуване на езика със собствения си безсрамен копнеж. Ръцете й се плъзнаха по тялото му и дланите й поеха силното туптене на сърцето му.

Докосването й го накара да потръпне. Ръцете му я стиснаха по-силно, след което се плъзнаха надолу, за да я хванат за задника и да притиснат бедрата им плътно едни към други, така че тя усети очертанията на мъжествеността му. Допирът събуди в нея изгарящото желание да бъде изпълнена от него и само от него, да познае силата му, страстта му. Искаше й се да почувства ръцете му върху голата си плът. Никой друг мъж не можеше да я задоволи, никой друг мъж досега не беше успял да я изкуши. Това сигурно беше съдбата й, приказният принц, когото бе чакала през целия си живот.

— Изабел. — Той говореше срещу устните й, сякаш не можеше да понесе мисълта да я пусне от прегръдката си. — Господ да ми е на помощ… Заклех се, че никога, няма да повторя… тази грешка.

Тя го чу смътно и отвори очи. Грешка? Страстта започна да си отива, но тя се вкопчи в нея със същото отчаяние, с което се беше вкопчила в раменете на графа.

— Моля те, Керн. Целуни ме. Имам нужда от това.

Тя плъзна ръце около врата, за да го придърпа към себе си и да потърси топлите му устни.

Графът стоеше, сякаш беше изваян от гранит. Ръцете, които само допреди няколко секунди я бяха докосвали толкова нежно, сега я отблъсваха. Сякаш тя беше курва, която той беше изпробвал и бе решил, че не е достойна за изтънчения му вкус.

— Не — каза графът през стиснати зъби. — Не можем да направим това. Знаеш също толкова добре, колкото и аз, че ще бъде грешка.

Тя наистина го знаеше. Но забраненото привличане все още пулсираше в нея и не й даваше покой.

— Не ме интересува — каза тя през стон. — Просто искам да забравя…

— Не. — Той си пое дълбоко дъх. — Не можем да забравим. Говорехме за баща ви. От жизненоважно значение е да разберем кой е той.

Хладината в гласа му я накара да застине на мястото си. Керн искаше да намери Аполон. Искаше да разкрие всички ужасни тайни от миналото й. Искаше да намери убиеца, за да може да изпрати Изабел обратно в нейния свят. А тя, глупачката, се беше залъгвала, че наистина го е грижа за нея.

Събра остатъците от достойнството си и отстъпи назад, хванала полите на роклята си.

— Казах ви, че нямам баща. И ако се опитате да докажете противното, никога, никога няма да ви простя.

За неин ужас гласът й изневери. Тя не искаше да позволи на Керн да забележи сълзите, които напираха в очите й, и мина бързо покрай него. Той извика името й, но Изабел изтича към вратата, изскочи навън и тръгна обратно към балната зала.

Обратно зад безопасната фасада на маската си.

 

Истинските признания на една куртизанка

Също като бога от легендата, Нарцис обичаше само себе си.

Това ми стана ясно още първия път, когато господин Терънс дойде при мен, но въпреки това аз го смятах за забавен по различен начин. Като се има предвид самовлюбеният му характер, той обичаше да се показва на публични места и ме водеше на пиеси, концерти и в галерии. Още от началото на кариерата си на куртизанка аз бях решила, че няма да позволя да ме крият като някаква неприятна тайна на някой господин. Копнеех да излизам сред обществото и да опитам различните забавления в живота. За тази цел Нарцис се оказа наистина много полезен за мен.

Той беше похотлив мъж, винаги готов да скочи в леглото, и обичаше удоволствията също колкото мен. Двамата прекарахме много страстни часове в леглото ми и той беше човекът, който сложи огледалото на таблата, за да може да се възхищава на себе си. Истината е, че ако му бях позволила, той щеше да сложи огледала и по стените, за да може да се вижда, независимо от положението, в което се намирахме.

Скъпи читателю, сигурно се чудиш защо съм търпяла такъв боклук. Виждаш ли, той дойде при мен в търсене на лек срещу Единствения Порок. Сигурно щеше да се впуска в този порок много по-често, ако лекарят му не го беше предупредил, че тази неестествена практика в крайна сметка води до лудост. На Нарцис няма да му хареса, ако разкрия изповедта му. Но между вас също има такива, които таят пристрастие към този порок и може би ще изпитат жалост към него…