Барбара Смит
Грешница на любовта (12)

Глава 12

— Виждам, че са ти позволили да останеш — каза Керн.

Той крачеше напред-назад пред огрените от слънцето прозорци и наблюдаваше кучето, което беше застанало от вътрешната страна на вратата на дневната на Хатауей. Животинчето изглеждаше много по-чисто отколкото в деня, в който Изабел го беше спасила. То беше някаква особена смесица от шпаньол и териер, имаше петниста златиста козина и клепнали уши и много къса опашка.

— Хайде, влез — подкани го Керн. — Няма защо да се страхуваш от мен.

Кучето тръгна бавно напред, след което спря отново и вдигна глава. Керн разбираше естественото недоверие на животното. В краткия си живот то беше срещнало много жестоки хора по улиците.

Керн знаеше, че също толкова големи жестокости можеха да бъдат изпитани и в най-добрите домове в Лондон. Аристократите от неговите среди сигурно нямаше да измъчват животно на оживена улица, но независимо от това някои от тях бяха кръвожадни същества. И един от тях беше извършил убийство.

Той щракна с пръсти.

— Ела, момче. Нищо няма да ти направя.

Кучето пропълзя напред и се спря на около метър от графа. Керн клекна и изчака търпеливо животинчето да събере кураж и да се приближи още. Когато беше достатъчно близо, Керн го почеса нежно зад ушите. След няколко секунди кучето се обърна и легна по гръб, за да бъде потъркано по коремчето.

— Е, къде е господарката ти тази сутрин? Къде е Изабел?

Кучето изджавка в отговор и удари с опашка по килима, сякаш беше разпознало името й.

— Несъмнено крои планове как да ми се изплъзне. — Керн се чувстваше малко глупаво от това, че говореше с някакво куче. Но той беше твърде неспокоен и трябваше да поговори с някого. — Трябва да ми помогнеш да я държа под око, за да не се забърка в големи неприятности.

А тя щеше да направи точно това, ако й бъдеше позволено. Изабел изглеждаше решена да отхвърля всякаква помощ от него, за да разкрие една загадка, която далеч не беше по силите й. Тя не осъзнаваше опасността. Тази мисъл го беше измъчвала през по-голямата част от нощта и все още го мъчеше. Изабел беше твърдоглава, действаше прибързано и беше твърде уязвима.

Миналата нощ бе отказала да включи Аполон сред заподозрените, но Керн имаше чувството, че тя знаеше повече, отколкото му казваше. Но защо не искаше да му позволи да разследва Аполон? От всички мъже, които някога бяха споделяли леглото на Аврора Дарлинг, Аполон имаше да губи най-много. Разкритието, че има незаконна дъщеря, щеше да разтърси обществото. Той вече нямаше да бъде добре дошъл в най-изисканите домове, нямаше да го канят на празненствата на елита. Обществото си затваряше очите за тайни прегрешения, но се отнасяше с невероятна жестокост с хората, които биваха залавяни с доказателства за греховете си.

А Керн искаше да бъде човекът, който щеше да изобличи този мръсник.

„Аз нямам баща. Ако се опитате да докажете противното, никога, никога няма да ви простя“

Когато Изабел му бе отправила това предупреждение, той бе забелязал сълзи в очите й. Сълзи. Тя се беше ядосала необяснимо силно. Не бе искала дори да чуе, че беше възможно баща й да е убил майка й.

— Не мога да я виня, че не иска да го вижда — измърмори графът, — но се кълна, че ще открия този нещастник и ще изкопча истината от него.

Кученцето облиза ръката му, сякаш беше съгласно с него, и Керн го погали отнесено.

До снощи той не беше смятал, че Изабел може да бъде уязвима като всички останали хора. За него тя бе била най-обикновена измамница без никакви морални задръжки. Беше си проправила път сред елита чрез изнудване, бе лъгала и флиртувала, докато той не бе започнал да вярва, че в красивото й тяло нямаше нито капка честност.

„Моля те… целуни ме… Толкова се нуждая от това.“

Нещо стегна гърлото му. Не трябваше да чувства такава неприлична нежност към нея. Изабел Дарлинг не отговаряше на идеала му за жена — тя не беше нито скромна, нито непорочна. Но когато се доближеше до нея, разумът го напускаше. Керн се беше заклел никога повече да не я целува — и ето какъв беше резултатът. При първата удала му се възможност той й се беше нахвърлил със страстта на любовник…

— Виж ти, лорд Керн — обади се обектът на мрачните му мисли. — Толкова е забавно да ви видя как пълзите по пода.

Той вдигна поглед и видя Изабел да влиза в дневната, хванала Хелън под ръка. Хелън плесна с ръце.

— О, Джъстин, това е прекрасно! Намерил си кученцето на Изабел.

Керн се почувства неудобно от това, че го бяха намерили да си говори с куче, и се изправи.

— Така изглежда. Добро утро!

Двете бяха прекрасни една до друга — едната бледна и руса, другата — мургава и тъмнокоса. Кучето се втурна към Изабел, която се наведе, вдигна го и го притисна към гърдите си.

— Лошо момче — измърмори нежно тя. — Не знаех къде си.

Гледката омагьоса Керн. Погледът му се спря върху устните на Изабел — меки, розови и съблазнителни. Дори облечена в елегантната муселинова рокля на дама, тя го караше да мисли за удоволствията в спалнята.

Забранени удоволствия. Удоволствия, които трябваше да изпита само и единствено с годеницата си.

Той потисна неприличните си мисли и тръгна към Хелън. По дяволите, тя беше жената, за която искаше да се ожени. Сладка и покорна, щеше да бъде идеалната съпруга за него. Решен да докаже това на себе си, графът направи нещо, което бе правил само веднъж досега, след като бяха се сгодили. Той се наведе и я целуна по бузата.

Керн изпита леко усещане за удоволствие от русата й красота, но не изгарящото желание да я повали върху килима и да пусне на воля първичните си инстинкти. За негово разочарование, тя предизвика у него само нежната обич на брат към сестра.

Графът бе обзет от срам. Нямаше право да копнее по една проститутка, след като ръката му беше обещана на един ангел. Хелън имаше приятна фигура и добър характер. Но тя беше дама и той никога нямаше да си позволи да я пожелава в мислите си. Когато се оженеха, беше уверен, че щеше да намери удовлетворение в леглото й.

— По-добре ли си? — попита я.

— Малко. Тази дяволска настинка все още ме мъчи. — Тя допря грациозно носната си кърпичка към зачервения си нос.

Графът хвърли поглед към Изабел. Тя го наблюдаваше и той се зачуди дали не си спомняше за страстната им целувка — докато тъмните й очи не му подсказаха безмълвно нещо. Дали и тя не беше научила, че сър Джон Тримбъл се беше върнал в града?

Той насочи вниманието си към Хелън.

— Достатъчно добре ли се чувстваш за една разходка в парка?

Тя поклати глава.

— Може би утре. С Изабел ще трябва да ме извините за днес. Съжалявам, че съм толкова болна.

Сърцето му подскочи от радостно вълнение. Не. Това не можеше да е вълнение. Той не се радваше, че годеницата му щеше да си остане у дома. Просто приветстваше тази възможност да разреши загадката.

— Можете да останете с нея, милорд — предложи лукаво Изабел. — Хелън изкара цяла седмица затворена вкъщи и компанията ви сигурно ще й бъде приятна. Нямам нищо против да изляза с госпожица Гилбърт.

Дявол да я вземе тази измамница. Тя искаше да говори със сър Джон Тримбъл насаме.

— Може би вие трябва да останете тук — предложи в отговор той. — Вие можете по-добре от мен да се погрижите на Хелън да й бъде добре.

Хелън се разсмя.

— Моля ви, не искам никой от вас да остава с мен. Мисля, че ще ми бъде приятно да прекарам деня с някоя книга в библиотеката. Джъстин, ако нямаш нищо против, бих искала да ме заведеш там сега.

Изабел отиде да си вземе бонето и пелерината, а графът придружи Хелън до библиотеката. Той възнамеряваше да се извини и да излезе да чака в каретата, но лорд Хатауей провали плановете му.

Маркизът седеше зад писалището в библиотеката. Когато забеляза Керн и дъщеря си, остави перото и ги поздрави.

— Татко — възкликна Хелън. — Мислех, че вече си излязъл. Ще ти преча ли, ако остана да почета тук?

Той се усмихна, когато тя се наведе да го целуне.

— Разбира се, че не, скъпа. Но трябва да те помоля да почакаш навън няколко минути, защото искам да поговоря с Джъстин.

— Тогава ще отида да изпия чаша чай. Ще дойдеш ли при мен, когато свършиш?

Хатауей кимна разсеяно и я изчака да излезе и да затвори вратата след себе си. След това стана и отиде до барчето.

— Бренди?

Керн отказа, като поклати глава. Той с изненада видя, че маркизът си наля една чаша. Не беше типично за Хатауей да пие толкова рано през деня.

Внезапно Хатаеуй попита.

— Къде е Изабел тази сутрин?

Керн се поколеба. Абсурдно беше да се чувства виновен.

— С нея ще излезем да се разходим в парка.

Маркизът отпи от чашата си.

— Искам да я държиш под око. Както вече знаеш от разговора й с брат ми, тя си набила в главата смешната мисъл, че Аврора Дарлинг е била убита.

— Смешна? Аз започвам да вярвам, че тя казва истината.

— Глупости. — Хатауей отпи отново. — Ако беше така, щеше да се вдигне голям шум. Говорим за убийство на куртизанка, която е обслужвала голям брой високопоставени господа. Вестниците незабавно щяха да разпространят новината и да предизвикат обществен скандал.

— Не и без доказателство. — Керн подбираше внимателно думите си. — Позволих си да говоря с останалите жени в бордея. Една от тях е забелязала някакъв мъж да влиза в стаята на Аврора в нощта, когато тя се е разболяла.

Хатауей се обърна рязко и се втренчи в него. Брендито се разля върху ръката му, но той сякаш не забеляза това.

— Мъж ли? Кой?

— Жената — тя се казва Мини — не е видяла лицето му. Аз обаче не мога да се отърся от мисълта, че в смъртта на Аврора има нещо нередно. Тя очевидно е записала в дневника си, че е била отровена.

Лицето на маркиза изглеждаше като изваяно от гранит. Той пресуши чашата си на един дъх и я тръшна върху бюрото.

— Независимо каква е истината, няма да позволя една млада жена, която живее в собствения ми дом, да се разхожда из Лондон и да отправя безумни обвинения. Ако изобщо те е грижа за репутацията на Хелън, ще се погрижиш Изабел Дарлинг да се държи както подобава за една дама.

 

— Помиярът остава вън — каза Керн.

Изабел слезе от каретата с Милорд на ръце и се намръщи на графа. Той се държеше доста неприятно, откакто бяха напуснали дома на Хатауей. По пътя насам не бе казал почти нищо, а само бе гледал напред.

— Тази заповед и мен ли включва? — попита рязко Изабел. — Като се има предвид, че смятате и мен за помияр.

Укорът й привлече вниманието му. Той я погледна намръщено.

— Ако смятах, че ще успея да ви разубедя да говорите с Тримбъл, със сигурност щях да ви накарам да останете навън. Но ако го направя, вие просто ще се промъкнете обратно без мен.

— Колко сте прозорлив, милорд. — Когато чу името си, кученцето се размърда и облиза брадичката й. Раздразнението й се изпари мигновено и тя заговори на животинчето. — Не позволявай на лошия граф да те плаши, миличък. Ти ще дойдеш с мен. Не можем да те оставим да се мотаеш наоколо, нали? Онези ужасни грубияни могат да се върнат и да те наранят.

Докато Изабел притискаше кучето към гърдите си, Керн я наблюдаваше със странно изражение, сякаш я поглъщаше с поглед, от който дъхът й спираше. Той я гледаше така, като че ли искаше да я замъкне в първата странична уличка, да вдигне роклята й и да я обладае. И за свой срам тя откри, че искаше точно това. Само от мисълта, че именно той щеше да й отнеме девствеността, краката й се подкосяваха.

Дявол да го вземе за това, че я караше да се чувства като малка уличница!

Тя хвърли един кос поглед на графа.

— Не очаквам от вас да разберете привързаността ми към това куче. Сигурно сте имали една дузина домашни любимци в детството си.

— Само ловните хрътки на баща ми. Имаше една, която много обичах, когато бях още момче. — За миг погледът му се замъгли, след това той премигна. — А вие? В провинцията сигурно сте имали котка или куче.

Тя поклати глава.

— Гувернантката ми беше убедена, че животните са мръсни и лоши същества. Не ми беше позволено да имам. — Изабел си спомни самотата си по това време и допря буза до меката козина на кучето. — Но сега си имам теб, нали, Милорд?

Керн не каза нищо. Тя си помисли, че не се интересуваше какво е мнението му, че беше прибрала куче от смесена порода. Изабел беше свободна да прави каквото си искаше. Но когато той сложи длан на кръста й и я поведе към къщата на сър Джон, допирът му й се стори някак странно успокояващ, също като на малкото телце, което се беше сгушило на гърдите й.

Не че имаше нужда някой да я успокоява. Тази сутрин тя се чувстваше съвсем спокойна. Сега, посред бял ден, не разбираше защо бе реагирала толкова мелодраматично миналата нощ. Баща й не означаваше нищо за нея. Тя щеше да проведе разговора си, сякаш Тримбъл бе просто поредният заподозрян.

Графът почука на вратата и икономът ги въведе в една малка, скромно обзаведена дневна. Изабел се настани на един стар шезлонг с Милорд в скута си. Докато чакаха домакина си, Керн започна да крачи напред-назад пред потъмнялата камина.

— Предварителните ми проучвания показват, че Тримбъл е вдовец и няма деца — каза той. — Изгубил е пари в няколко делови начинания, но като цяло е водил доста скучен живот.

— Ако се изключи връзката му с майка ми.

Керн сви рамене.

— Какво е писала тя за Тримбъл? Що за човек е той?

Изабел се опита да пренебрегне болката и погали кучето си.

— За мама сър Джон Тримбъл е бил по-голям джентълмен от останалите й любовници. Той се е държал с нея с уважение. Поне тя така пише.

— Но може би не му е приятен фактът, че е писала за него в мемоарите си — каза Керн. — Ако Тримбъл е нашият човек, трябва да ме оставите аз да се оправям с него. И ще трябва да се държите като дама. Ясен ли съм?

— Аз се държа като дама. Що се отнася до Тримбъл, можете да се месите само ако и когато аз реша, че е виновен. Ясна ли съм?

Той я погледна и Изабел си помисли, че щеше отново да започне да я командва, но след малко в очите му проблесна някакво странно пламъче и той й подаде ръка.

— Можем поне да се държим цивилизовано. Аз съм склонен на примирие, ако и вие сте съгласна. Е?

Тя остана загледана известно време в ръката му, след което му подаде бавно своята.

— Съгласна.

Силните му пръсти обхванаха нейните и през ръкавиците тя усети топлината му да се простира по ръката й и по цялото й тяло, да нажежава кръвта й и да ускорява пулса й. Странно беше, че само едно негово докосване, само един поглед на тези хладни зелени очи, имаше такъв силен ефект върху нея. Изабел си каза, че трябваше да изпитва отвращение. Той беше син на Линууд, наследник на херцога, който беше толкова порочен, че може би беше убил майка й.

Но можеше ли тя да държи Керн отговорен за греховете на баща му? Не беше ли това също толкова несправедливо, колкото и определянето й като курва само защото майка й бе била такава?

Някакъв шум в коридора привлече вниманието й. В същия миг Керн отдръпна ръката си и отстъпи назад. Въпреки решението си да остане спокойна, Изабел усети как мускулите й се напрягат. В скута й Милорд изръмжа и се загледа напрегнато към вратата.

— Тихо. — Тя погали кучето си по главата и й се прииска да можеше да успокои и себе си толкова лесно.

Сър Джон Тримбъл влезе, накуцвайки, в стаята, подкрепян от един прислужник. Той се настани в едно кресло и сложи болния си крак върху едно столче. Лицето му беше изкривено от болка.

Какво бе видяла майка й у него? „Онези, които го смятат за грозен, не са вникнали в душата му, те не виждат колко добре разбира той женското сърце.“

— Проклета подагра — измърмори сър Джон, като търкаше левия си крак. — Простете ми, госпожице Дарси, лорд Керн. Това е от дългото пътуване до Лондон вчера и ще се почувствам по-добре след ден-два. — Той се изправи в стола. — Но това не е подходящ начин да посрещам гостите си. Мога ли да ви предложа нещо за освежаване?

— Не е необходимо да се притеснявате — отвърна Изабел. — Няма да ви отнемам много време.

— Вие никога не бихте ме притеснили — каза сър Джон и се усмихна галантно. — Добре. Това посещение, да не би да има нещо общо с изучаването на тънкостите на виста? При последната ни среща на бала на Уинфри вие казахте, че желаете да подобрите уменията си. С удоволствие ще изпълня обещанието си да ви науча.

Той изглеждаше толкова нетърпелив, че Изабел внезапно разбра много за живота му: сър Джон живееше сам, нямаше много средства, нямаше съпруга и деца, които да правят живота му по-весел. Той толкова се радваше, когато го посещаваха, че беше готов да слезе да посрещне гостите си дори когато не се чувстваше добре.

Състраданието й се бореше за надмощие с възмущението. Ако беше останал сам, това си беше само по негова вина. Бе имал възможността да се ожени за майка й, вместо да се жени заради пари, нали и без това беше изгубил всичко. Тази мисъл раздразни Изабел. Колко различен щеше да бъде животът й тогава. Тя щеше да бъде законородено дете щяха да се държат с нея като с истинска дама и щяха да я приемат в много елитни семейства. С времето хората може би щяха да забравят съмнителното минало на майка й. Изабел може би щеше дори да има възможност да се омъжи за високопоставен благородник като лорд Керн…

Тя пропъди детинските фантазии и каза:

— Благодаря ви, че предложихте да ми бъдете учител, сър. Но това не е причината за нашето посещение тук. Надявах се да ми дадете отговори на няколко въпроса.

Тримбъл погледна първо Изабел, след това Керн.

— Питайте — каза той. — Признавам, че възбудихте любопитството ми.

Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Аз не съм тази, за която се представям, сър Джон. Преди много време, преди още да съм била родена, вие сте познавали майка ми. — Изабел замълча и се опита да събере смелост. Независимо колко пъти изричаше тези думи, признанието никога не й беше лесно, а този път беше още по-лошо от останалите. — Аз съм…

— Дъщерята на Аврора — довърши вместо нея Тримбъл.

Изабел седеше неподвижно и го наблюдаваше и дори не обърна внимание на Милорд, когато той побутна ръката й с влажния си, студен нос. „Дъщерята на Аврора“ Дори сега Тримбъл не я беше признал. Сър Джон също я наблюдаваше с присвити очи. Тя копнееше да получи одобрението му и се мразеше за това. Защо мнението му трябваше да има по-голямо значение от мнението на останалите мъже, които бяха използвали майка й?

Та тя дори не беше сигурна, че не гледаше лицето на убиец.

Изражението на Тримбъл показваше предпазлив интерес.

— Помислих си, че ми изглеждате, позната, когато ви видях за първи път. Приличате на Аврора, а и имената ви си приличат. Но вие споменахте, че живеете у Хатауей, и аз просто не можах да повярвам, че… — Той млъкна, преди да довърши, въпреки че не свали поглед от Изабел.

— Минавам за племенница на лорд Хатаеуй — обясни тя. — Знаех за връзката на брат му с майка ми и така успях да убедя Хатауей да ме представи на обществото. Не за собствена изгода — побърза да добави Изабел, хвърляйки бегъл поглед на Керн, — а за да имам възможността да се срещна с мъжете, които някога са познавали майка ми.

Керн не каза нищо. Поне я беше оставил сама да води разпита.

— Струва ми се — каза сър Джон, — че би трябвало да ми кажете защо искате да се срещнете с тези мъже. Въпреки че трябва да ви предупредя, скъпа моя, че ако се надявате да откриете баща си…

— Не — каза бързо Изабел. Тримбъл не трябваше да казва нищо пред Керн по този въпрос. — Нямам такова намерение.

— Напротив, има — намеси се Керн. Той се отблъсна от полицата на камината, на която се беше подпрял, и отиде до сър Джон. — Аврора го е наричала Аполон. Знаете ли истинското му име?

Дяволите да го вземат Керн! Изабел скочи на крака, като държеше Милорд.

— Не сте длъжен да му отговаряте, сър. Аз задавам въпросите.

Погледът й срещна погледа на Керн. Плътно стиснатите му устни показваха колко беше раздразнен. Изабел беше уверена, че той не беше свикнал да бъде прекъсван от една обикновена жена. Е, тогава тя щеше да бъде първата. И без това нищо не можеше да изгуби.

— Какво става? — попита Тримбъл, който изглеждаше напълно объркан. — Във всеки случай, никога не бих отговорил на такъв въпрос. Да го направя, би означавало да наруша клетвата, която дадох на Аврора.

— Разбирам — каза Керн. — А ако ви кажем, че става въпрос на живот и смърт?

— Живот и смърт ли? — Тримбъл поклати глава. — Сега вече съвсем ме объркахте. Предполагам, че вие сте въвлечен в това… каквото и да е то… заради Линууд?

— Донякъде. Ще разберете, когато му дойде времето. — Графът се поклони на Изабел. — Въпреки че ще оставя госпожица Дарлинг да ви обясни.

Изабел не можеше да повярва на ушите си. Той беше отстъпил. Отново. Тя имаше представа колко голям компромис бе направил с гордостта си.

Седна отново на мястото си и погледна Тримбъл. Не бяха ли тези тъмни очи като нейните?

— Моля ви да ме извините, че се меся в личния ви живот, сър Джон, но кога за последен път сте се виждали с майка ми?

— Трябва да е било преди около година — Той се загледа в някаква точка над главата си и Изабел осъзна, че той се беше отнесъл в спомена. — Не повече от месец преди смъртта й.

— Тя болна ли беше тогава?

— Не. Беше в цветущо здраве, въпреки че беше малко потисната.

Когато той се поколеба, Изабел го подкани да продължи.

— Защо? Моля ви, това е много важно.

— Изглежда, че няколко души й бяха забранили да пише мемоарите си. Точно затова тя бе изпратила да ме повикат — за да ми разкаже за неприятностите си.

— Тя е изпратила да ви повикат? — намеси се Керн. — Не сте ли знаели вече за дневника й?

Тримбъл сви рамене.

— Чул бях, но това нямаше никакво значение за мен. Какво можех да загубя от публикуването им?

— Репутацията си — отвърна графът. — Честта си. Способността да вървите с изправена глава в обществото.

Тримбъл се изсмя.

— Като се има предвид грозното ми лице, съмнявам се някой да може да каже нещо толкова неприятно, което да не съм чувал поне сто пъти. А и на моята възраст вече не преценявам честта на един човек според лицемерните правила на обществото.

Графът повдигна вежди, но не каза нищо. Очевидно беше, че не е съгласен, макар да осъзнаваше, че сега не беше подходящият момент да се впуска в дискусия по етика.

На Изабел й хрумна една мисъл.

— Кой ви каза, че майка ми пише мемоари?

— Един мръсник на име Терънс Дикенсън. Той предложи всички господа, които бяха описани в книгата, да притиснат Аврора. — Тримбъл сви месестите си пръсти в юмруци. — Едва ли трябва да споменавам, че изхвърлих този подлец.

Студена тръпка премина по тялото на Изабел. За да иска подобно нещо, Терънс Дикенсън трябва отчаяно да е желаел да спре майка й. Тя погледна към Керн и видя в погледа му, че той си беше помислил същото. И все пак не знаеха със сигурност. Засега. Тримбъл можеше да лъже, за да свали подозрението от себе си.

— Виждахте ли се с майка ми след това? Случайно да сте й носили някакъв подарък?

Той поклати глава.

— Видях я само този единствен път. Тя търсеше успокоение и подкрепа, след което пожела да си тръгна и да я оставя сама, за да довърши мемоарите си. Дори не знаех, че се е разболяла, докато не… — Той въздъхна тежко. — Аврора Дарлинг беше толкова красива. Винаги замечтана и изпълнена с надежда, но силна и решителна. Ако ми позволите да го кажа, вие ми напомняте за нея.

Изабел зарови пръсти в топлата козина на Милорд. Забележката на Тримбъл й беше доставила неочаквано удоволствие и я беше изпълнила с неописуема паника. Изабел не искаше да бъде като майка си. Тя не беше като нея.

Преди много време тя копнееше да порасне и да бъде като красивата си майка, която я викаше редовно в Лондон, обсипваше я със скъпи подаръци и я водеше в цирка на Ашли. След това обаче Изабел бе научила неприятната истина за източника на парите, с които майка й плащаше за красивите кукли, новите рокли и сладкишите. В този миг Изабел се беше заклела, че по-скоро ще предпочете да умре от глад, отколкото да отдаде тялото си на някой мъж.

Сега обаче откри, че погледът й се премества към Керн, а въображението й рисува сладострастни картини. Щом не искаше да бъде като майка си, защо копнееше да легне гола в едно легло с този мъж? Защо мечтаеше да докосва мускулестото му тяло? Защо усещаше болка в гърдите си, пулсиране в стомаха си и влага между краката си?

Защо болката на желанието й разкъсваше сърцето й?

Тя видя графа да поглежда към нея и се помоли той да не разчете мислите й. Но вниманието му беше насочено към сър Джон.

— Предполагах, че няма да бъдете сляп като останалите и ще забележите приликата — каза Керн. — Време е да научите истината. Имаме причини да вярваме, че Аврора Дарлинг е била убита. Отровена.

Лицето на Тримбъл пребледня като платно. Той се преви, сякаш изпитваше силна болка и сграбчи облегалките на креслото.

— Не! — прошепна. — Не!

— Мини е видяла някакъв мъж да влиза в стаята на Аврора на десети май миналата година — продължи Керн. — Можете ли да си спомните къде сте били вечерта на тази дата?

Тримбъл седеше втренчен в пода. След малко потърка очите си и погледна графа.

— Не си спомням. Сигурен ли сте в това, което казвате, милорд?

— Да, за съжаление.

— Майка ми е записала страховете си в последните редове на мемоарите си — добави Изабел. Тя наблюдаваше внимателно Тримбъл. Дали шокът му не беше престорен? — За съжаление, не споменава никого по име.

— Господи! Господи! Трябваше да отида при всеки от онези, които я бяха безпокоили, както възнамерявах да направя. Не трябваше да й позволявам да ме откаже от това мое намерение. — Сър Джон стовари юмрук върху облегалката на креслото си. — Направих голяма глупост. Ама че глупак съм бил!

— Дайте ми имената на тези мъже — каза Керн, — за да ги разпитам.

— Не. — По лицето на сър Джон беше изписана решителност. Той се надигна с усилие от стола и се подпря на него. — С цялото дължимо уважение, милорд, аз лично ще се погрижа за това. Както трябваше да направя отдавна.

— С цялото дължимо уважение — каза графът, — бих искал да ви придружа. Вие не сте в състояние да преследвате престъпници.

— Ще се справя. Онова, което Аврора ми каза, беше поверително. Нямам намерение да предам доверието й нито сега, нито когато и да било в бъдеще.

Мъжете се спогледаха. След това Керн каза:

— В такъв случай ще очаквам да ми съобщите за всичко, което научите. И искам да смятате и Аполон за заподозрян.

Тримбъл стисна устни и отмести глава встрани, преди да кимне отсечено.

— Съгласен.

Изабел не беше в състояние да разчете изражението му. Той сигурно само се преструваше, че щеше да говори с Аполон. Нямаше друго обяснение.

Тя наблюдаваше с възмущение как двамата си стискат ръцете. Скочи и тръгна към тях.

— Чакайте малко. Аз търся убиеца на майка си. Не можете да ме изключите от това. Искам да се видя с тези мъже. Искам лично да чуя извиненията им.

Керн я хвана за ръката.

— Съжалявам, но това е напълно невъзможно.

— Не, не е. — Тя се обърна към Тримбъл, разтреперана от внезапен гняв. — Откъде да знаем, че можем да ви имаме доверие? Ако наистина сте били загрижен за майка ми — а бог ми е свидетел, че единственото доказателство за това са думите ви, — тогава трябва да осъзнавате, че тя не би искала да имате тайни от мен.

— Скъпа, не мога да ви позволя да се изложите на опасност. Моля ви, не забравяйте какво сполетя Аврора. Вашата безопасност стои над всичко. — Тримбъл се усмихна бащински и я погали леко по бузата. — Тя ви обичаше толкова много. Каза ми го последния път, когато се видяхме. Възнамеряваше да се премести в провинцията и най-сетне да заживее с вас.

Нежният му допир накара гневът й да се изпари. Почувства се изтощена и не знаеше какво да каже.

„Тя ви обичаше толкова много.“

Винаги бе знаела, че Аврора обича да играе ролята на майка, когато това й изнася. Бе правила много декларации за любов, но с възрастта Изабел бе започнала да се съмнява в думите й.

„Тя ви обичаше толкова много.“

Изпълнена с противоречиви чувства, Изабел не възрази, когато Керн я изведе от къщата на сър Джон. Тя притискаше силно Милорд към гърдите си, кученцето сигурно долови безпокойството й, защото подуши бузата й. Едва когато каретата тръгна надолу по улицата, Изабел успя да си възвърне част от самообладанието.

— Завийте в онази уличка — каза тя и посочи към една тясна пресечка. — Ще изчакаме Тримбъл да излезе и ще го проследим.

Керн й хвърли един мрачен поглед.

— Дадох му честната си дума, че няма да му се меся. Той ще се свърже с мъжете и ще ми съобщи какво е направил. Ще трябва да се задоволим с това.

— Да се задоволим! Откъде сте толкова сигурен, че можем да му имаме доверие?

— Няма нищо сигурно, но нямаме друг избор. Колкото и да го бяхме питали, той никога нямаше да издаде тайните на майка ви. Това беше очевидно.

Изабел се обърна назад, за да погледне към дома на Тримбъл. Той, разбира се, нямаше да отиде никъде. Не му беше необходимо да търси Аполон. Но ако наистина излезеше от дома си…

— Не можем да го оставим да тръгне просто така. Не можем!

— Защо реагирате толкова остро? — Керн се вгледа внимателно в нея. — Това е заради Аполон, нали?

— Не знам за какво говорите.

— Знаете. Твърдите, че не искате да се свържете с баща си, но искате да проследите Тримбъл. Какво знаете за Аполон, което не ми е известно?

Тя стисна кученцето си по-силно.

— Нищо.

— Чудя се дали е така. — Керн я изгледа мрачно. — Упорствайте, щом така искате. Но Тримбъл е абсолютно прав за едно. Вие се излагате на опасност. И аз повече няма да позволявам това.

Резкият му тон не трябваше да я изненадва. Изабел се сети за цяла дузина остри реплики, с които можеше да му отвърне, но не го направи, тъй като осъзнаваше, че беше безполезно да спори с него. Освен това тя вече започваше да разбира, че когато ставаше дума за честта им, мъжете можеха да бъдат дяволски упорити.

Това обаче не означаваше, че тя беше длъжна да се подчинява на графа.