Барбара Смит
Грешница на любовта (18)

Глава 18

Изабел гледаше през прозореца на каретата. Дъждът се стичаше по стъклото и замъгляваше гледката. Тя притисна буза до влажния плат на палтото на Керн и усети силното туптене на сърцето му. Той я беше прегърнал и не я пускаше, докато каретата му трополеше по паважа и я отнасяше далеч.

Изабел имаше нужда от неговата топлина и утеха. Тя беше напуснала дома на Хатауей завинаги, само с дрехите на гърба си. Беше се отказала от бляскавия свят на висшето общество, за който беше мечтала от малка. Но най-лошото беше, че повече не можеше да се смее с Хелън и да слуша щастливото й бърборене. Двете никога вече нямаше да си говорят, докато обикалят хванати под ръка магазините на Риджънт стрийт. Споделяйки любовта си с Керн, Изабел беше причинила невероятна болка на момичето, което беше започнала да смята за своя приятелка и дори за сестра.

Никога вече нямаше да се види с Хелън.

Изабел не можеше да се отърве от образа на измъченото лице на Хелън. Сърцето я беше заболяло, когато й беше подарила Милорд, но тя беше готова да даде дори душата си, ако с това щеше да изкупи вината си. Как щеше да си прости, че бе станала причината за толкова мъка?

Но как можеше да отрече силните си чувства към Керн?

Изабел се питаше за какво ли мислеше Керн, който също гледаше навън. Дали съжаляваше, че беше загубил Хелън?

Той беше загубил толкова много. Беше се откъснал от почтения живот, който толкова много ценеше. Лорд Хатауей винаги беше замествал баща му. Двете семейства бяха поддържали близки връзки от поколения. Сега Керн се беше превърнал в парий.

Заради нея.

Изабел се зарече, че щеше да намери начин да му се отплати за това. Щеше да го обича вечно. Не всичко беше загубено. Те имаха себе си, а връзката им не се изразяваше само във физическо привличане. Керн също имаше чувства към нея, иначе нямаше да седи и да я прегръща така, сякаш беше най-ценната жена в живота му.

Тази мисъл повдигна настроението й. След време, когато той преодолееше катастрофалните събития от днешния ден, щеше да осъзнае колко много означаваха двамата един за друг. Той не беше развратник, който държеше множество любовници. Нямаше начин да не пожелае Изабел за своя съпруга.

Внезапно графът се обърна към нея и попита:

— Коя е рождената ти дата?

Въпросът я завари неподготвена.

— Дванайсети юни.

— И ще навършиш деветнайсет?

— Да. Защо питаш?

Той остана загледан в нея толкова дълго, че Изабел си помисли, че не беше чул думите й.

— Просто така — каза най-накрая. — Беше ми интересно.

Беше загрижен за възрастта й. Вероятно се обвиняваше, че беше съсипал живота й. Истината обаче беше друга — той й беше доставил радост, за каквато Изабел дори не беше мечтала. Ръката му потърси широкото му рамо и тя целуна зачервеното място на лицето му, където го беше ударил Хатауей.

— О, Джъстин — промълви. — Аз наистина те обичам.

Ръката му я стисна по-силно, но миг по-късно той я пусна и се отдръпна.

— Не — каза с дрезгав глас. — Не можеш да обичаш мъж, който е като Линууд.

Ужасена от сравнението, тя се обърна с лице към него.

— Ти не си като баща си. Как би могъл да бъдеш, след като не си лягал с жена повече от десет години?

— Честта не се измерва с цифри. Или имам принципи, или нямам.

— Глупости. Днес ти постъпи невероятно почтено. Можеше да си замълчиш, както биха направили някои така наречени господа. Но ти беше откровен и аз мога само да ти се възхищавам.

— В очите на обществото аз съм един мръсник.

— Изобщо не ме интересува мнението на другите. Ти си най-почтеният джентълмен може би в цяла Англия. И ако някой посмее да твърди противното, веднага ще го поставя на мястото му.

Зелените му очи заблестяха.

— Бих искал да видя как ще го направиш.

Изабел обаче не беше свършила.

— Освен това нямам намерение да позволявам на онези тесногръди хора да ни съдят за поведението ни. Не можем да отречем красотата на онова, което се случи между нас, като го наричаме непочтено или неприлично.

— Това означава ли, че все още ме желаеш?

Пулсът й се ускори, когато долови копнежа в гласа му. Дали бе смятал, че тя може да го отхвърли? Изабел зарови глава между ръцете му.

— Разбира се, че те желая, Джъстин. Винаги ще те желая.

Няколко секунди той не се помръдна. След това я прегърна силно и притисна устни към косата й.

— Предупреждавам те, че честта ми е опетнена. Вероятно завинаги.

— Моята също. Както виждаш, двамата сме си лика-прилика.

Устните им се срещнаха в нежно обещание. Той я целуна бавно със страст и нещо друго, по-силно и по-трайно. Изабел се отпусна и ръцете й обвиха кръста му. Ръката му обхвана едната й гръд и започна да дразни чувствителното връхче. Изабел искаше да принадлежи на Керн, да му даде живота си. Искаше да го нарича свой съпруг.

Каретата спря. Изабел погледна през прозореца и видя къщата, в която живееха лелите й. Беше се върнала тук завинаги.

— Не ме оставяй все още, Джъстин — прошепна тя срещу устните му. — Не точно сега.

— Както искаш. — Той я прегърна и я пусна малко преди пажът да отвори вратата.

Изабел слезе от каретата. Вече не валеше толкова силно, но по паважа се бяха образували огромни локви и тя се огледа за пътека между тях. Тъкмо когато Изабел повдигаше ръба на роклята си, за да прескочи първата локва, Керн я вдигна на ръце и я понесе към къщата.

Тя се вкопчи развълнувана във врата му. Той я носеше на ръце на оживена улица. Това определено показваше чувствата му към нея. Почувства се невероятно свободна, когато осъзна, че повече не се налагаше да крие любовта си към него, а можеше да я изразява свободно. А тя толкова много искаше да му покаже колко много го обичаше. Отново и отново.

Входната врата се отвори и леля Мини пристъпи встрани, за да ги пусне да влязат.

— Света Богородице, какво става тук? — попита тя, докато Керн оставяше Изабел. — Мислех, че се върна в дома на Хатауей.

Изабел се опомни.

— Всичко се промени. Повече не можех да остана там.

Мини притисна ранената си ръка към гърдите и погледна първо Керн, а след това и Изабел.

— Това е най-хубавото нещо, което чувам тази сутрин. Добре дошла у дома, момичето ми.

Тя прегърна Изабел. Прегръдката й напомни за посещенията й тук като дете, по време на които Мини я беше обсипвала с внимание, беше я съветвала как да се защитава от грубияни и беше отговаряла на стотиците й въпроси за живота в града.

— Как си, лельо? Как е ръката ти?

— Добре съм. — Мини погледна към отворената врата — Къде е ленивата ти прислужница?

— Леля Кали! — възкликна Изабел. — Господи, съвсем бях забравила за нея.

Керн сложи длан върху рамото й, за да я успокои.

— Каландра сигурно вече е научила, че си напуснала дома на маркиза, и несъмнено ще се прибере, когато дъждът престане. Но ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, мога да изпратя кочияша си да я вземе.

— Да, благодаря ти.

Той излезе навън, а Изабел остана да го наблюдава от вратата.

— Какъв любезен човек — каза Мини зад нея. — Да прати каретата си заради една твоя прищявка. Сигурно възнамерява да остане с теб известно време.

Изабел изпита тревога.

— Това лошо ли е?

Лицето на Мини смекчи изражението си.

— Не, скъпа, няма нищо лошо в това да търсиш удоволствие. Ти вече си жена, също като лелите си. — Тя присви очи към Керн, когато каретата му се отдалечи и той тръгна обратно към верандата. След това добави тихо: — Негово благородие изглежда влюбен. Сигурно ще бъде щедър към теб.

Изабел усети как кожата й настръхва. Искаше й се да възрази, че не търсеше богатства, а само любовта му, но той вече се беше приближил твърде много и тя не посмя да изрече мислите си на глас.

— Чудя се дали кочияшът ви ще успее да намери Каландра — каза Мини, докато затваряше вратата след графа. — Трябва да знаете, че тази сутрин един мъж дойде да я търси тук.

— Мъж ли? — попита намръщен Керн. — Какъв мъж?

— Казва се сър Джон Тримбъл и беше един от онези, които ухажваха Аврора, въпреки че аз така и не разбрах как тя можеше да понася ужасната му физиономия.

Изабел погледна озадачено Керн. Мрачното любопитство в погледа му отразяваше собственото й объркване. Сър Джон трябваше да разпита мъжете, които бяха имали връзка с майка й. Защо тогава бе идвал тук? Едва ли смяташе, че леля Кали знаеше повече, отколкото казваше, за смъртта на Аврора.

„Някои те предаде за един златен суверен. И този някой беше Каландра.“

В цялата бъркотия Изабел не беше имала възможност да разпита Кали. Сега тя усети лошо предчувствие.

— Мислиш ли, че трябва да тръгнем след тях?

Керн поклати глава.

— Кочияшът ми ще намери Каландра и ще я доведе тук. Тогава ще говоря с нея, а след това и с Тримбъл.

— Отлична идея, милорд — съгласи се Мини. Тя се усмихна и им посочи стълбището. — Вие двамата се качете горе и свалете тези влажни дрехи, преди да настинете. И не се притеснявайте, че някой може да ви обезпокои Пърси спи, а Диана отиде на пазар тази сутрин. Сигурно ще остане да изчака края на бурята в някой магазин. Аз отивам в кухнята да си направя чай. — Тя тръгна към вратата, която водеше към помещенията на партера.

Изабел усети, че се изчервява от неудобство, и сведе поглед към пода. Защо одобрението на Мини й се струваше толкова ужасяващо? Изабел знаеше отговора на този въпрос. То беше израз на разликата между нейния свят и света на Керн. Лелята на една аристократка никога нямаше да си позволи да говори толкова открито за романтична връзка, камо ли пък толкова недвусмислено да даде разрешение за нея.

Пръстите на Керн повдигнаха брадичката й.

— Изабел. Погледни ме.

Тя се подчини неохотно, тъй като знаеше, че и той беше забелязал червенината на бузите й. Топлината в погледа му се разля и стопли цялото й тяло.

— Искаш ли да си тръгна? — попита тихо той. — Трябва само да ми кажеш и ще го направя. Независимо колко ми се иска да остана.

Дълбоко в себе си Изабел се страхуваше, че ако графът си тръгнеше сега, можеше да размисли за честта и дълга си и никога да не се върне при нея. Тя се надигна на пръсти и отмести една черна къдрица от челото му.

— Ако бях дама — прошепна тя, — щях да ти кажа да си вървиш. Но не мога да го направя.

— Ти си дама — каза уверено той. — Дамата на моето сърце.

Керн я целуна по челото, след което я хвана през кръста и я побутна към стълбите. Допирът му пропъди и последните й съмнения. Тя го желаеше толкова силно, че едва можеше да върви. Краката й сякаш бяха от разтопено масло.

Когато графът понечи да завие към стаята на Аврора, Изабел го дръпна към другия край на коридора и го въведе в една по-малка спалня. Обзавеждането беше екстравагантно, завесите бяха розови, а чаршафите бяха с дантели. На една полица до леглото с балдахин беше наредена колекция от кукли. Върху бялото бюро бяха сложени ученически тетрадки и учебници. В ъгъла на стаята едно дървено конче търпеливо чакаше ездача си.

Керн огледа замислено обстановката.

— Това е твоята спалня.

— Да. Мама винаги я държеше готова за посещенията ми. — Тя се чудеше дали той я презираше заради възпитанието й, но въпреки това държеше главата си вдигната гордо. Не можеше да промени произхода си. На Керн щеше да му се наложи да приеме това.

— Мислех, че си се нанесла в стаите на майка си. Беше в будоара й, когато се срещнахме за първи път.

— Често оставах там, когато се чувствах самотна и усещах липсата й. — Изабел си спомни смесицата от любов и отвращение, които беше изпитвала към майка си в продължение на толкова дълго време. Тя добави тихо: — Иска ми се да можех да й кажа, че сега я разбирам много по-добре. Тя също е търсила любов.

— А аз мислех само най-лошото за теб. Ще можеш ли да ми простиш? — Преди Изабел да му отговори, той улови лицето й между ръцете си и погали скулите й с палци. — Изабел, толкова много се нуждая от теб. Бог знае, че трябва да изчакам, да дам и на двама ни време да свикнем с промените в живота ни.

Тя не можеше да понесе мисълта за болката, която двамата бяха оставили след себе си. Тялото й копнееше за удоволствието, което той й беше доставил миналата нощ. Тя искаше да се потопи във великолепието, което само Керн можеше да й даде.

Изабел се притисна към него и остави ръцете си да се плъзнат по мускулестата му фигура.

— Мой най-скъпи графе — прошепна тя, — сега само настоящето има значение. Аз също се нуждая от теб. Дори повече, отколкото съм смятала за възможно.

Очите му се изпълниха със страст — толкова силна, че на Изабел й се стори, че само си въобразяваше. Той измъкна иглите, които придържаха прическата й, и дългите й къдрици се спуснаха към кръста й.

— Прекрасна — промълви графът, заравяйки пръсти в гъстата й коса.

Той се наведе напред, за да вдъхне аромата й, и тя преглътна с усилие.

Керн наведе глава към нея и впи устни в пулсиращата вена на врата й, а ръцете му се плъзнаха по извивките на кръста и бедрата й. Бързо разкопча роклята й и я остави да падне в краката й. След няколко минути тя стоеше гола срещу него и се наслаждаваше на еротичното триене на чувствителната й плът в намокрените му от дъжда дрехи.

Тя усещаше удоволствие навсякъде, където той я докосваше, и цялото й тяло бе обзето от треска. Изабел вече не можеше да устои на изкушението. Пръстите й се спуснаха по панталоните му и намериха хълма на възбудата му. Любовта й придаде смелост и тя си позволи да разкопчее панталоните му. Копието му изскочи под пръстите й, дебело и горещо.

— Не още. — Керн я притисна към колоната на леглото, протегна ръцете й над главата и сграбчи китките й с една ръка, а с другата започна да я гали. — Първо ме остави да те докосвам… да те вкусвам… навсякъде.

Той сведе поглед към стройното й тяло и Изабел усети как краката й омекват. Керн хвана закръглената й гръд и започна да си играе с перлените връхчета. След това наведе глава и ги захапа. Възбуда заля тялото й и тя започна да се извива срещу него. Искаше да го докосва, да го приеме в себе си, но той не пускаше ръцете й и я подлагаше на чувствена атака.

Едната му ръка се спусна надолу и започна леко да гали бедрата и корема й, докато Изабел не разтвори крака.

— Моля те — простена. — О, моля те!

Керн не сваляше поглед от лицето й, докато пръстите му се движеха към тъмния триъгълник между бедрата й.

— Моя си — каза той с дрезгав глас и пръстът му се плъзна между влажните гънки.

— Да. — Изабел отметна глава назад и цялото й същество реагира на прекрасния му допир. Тялото й започна да се движи в ритъма на милувките му и когато той спря, тя извика недоволно.

Внезапно Изабел осъзна, че междувременно графът беше пуснал ръцете й. Той коленичи пред нея и обхвана бедрата й. Тя се напрегна от изненада, когато усети бузата му срещу вътрешната страна на бедрото си. Преди да успее да каже нещо, езикът му се заби дълбоко в нея и започна да влиза и излиза в ритъм, от който коленете й се разтрепериха.

За да не падне, тя се хвана с ръце за широките му рамене и се остави удоволствието да я издигне високо, още по-високо, докато най-накрая не падна с радостен вик върху вълна от екстаз.

Керн се изправи и Изабел усети как той я повдига, разтваря краката й, за да я подготви за мощното си оръжие. С един тласък той я изпълни изцяло и тя уви крака около кръста му, докато здравите му ръце я придържаха. Изабел затвори очи и положи буза върху влажната му риза, а ръцете й се вкопчиха в тила му. Той изстена името й, докато се движеше в нея. Тя го поемаше все по-дълбоко и по-дълбоко, отново и отново. Най-сетне плътта й се стегна около него и тя за втори път изпита върховното удоволствие Керн извика, стисна я силно и тялото му се разтресе.

Той я свали на земята, но петите й още не бяха докоснали килима, когато отново я вдигна на ръце и я положи върху леглото. След това отстъпи назад. Изабел искаше да го чувства близо до себе си и посегна към него. Натисна я обратно върху възглавниците.

— Почакай, любов моя.

Керн свали сакото, вратовръзката и ризата си и ги остави да паднат на пода. През цялото време погледът му се плъзгаше по голото й тяло, разпалвайки нов огън в нея, въпреки че Изабел се чувстваше твърде изтощена, за да помръдне.

Искаше й се да почувства тежестта му върху себе си и тя вдигна безмълвно ръце, подканвайки го да легне при нея. Графът се подчини, настани се до нея на леглото и положи глава в сгъвката на рамото й. Едната му ръка се плъзна под гърдите й.

— Обичам да чувствам как ме покриваш с тялото си.

Той повдигна брадичката й, погледна я в очите и каза:

— Аз пък обичам теб.

Тези думи изкачиха Изабел на върха на романтичните й мечти. Струваше й се, че всеки момент ще се разплаче от радост.

— Джъстин! О, Джъстин!

Той отново се сля с нея, бавно, сластно, и я доведе до върха. След това я прегърна и телата им се успокоиха, сякаш бяха едно. Дъждът чукаше по стъклата на прозорците и ги караше да се чувстват, сякаш останалият свят не съществуваше.

Той я гледаше нежно със зелените си очи.

— Пак не взехме предпазни мерки. — Ръката му погали корема й. — Не че съжалявам за това. Искам да ми родиш дете, Изабел. Искам от любовта ни да се роди син или дъщеря.

— Да — прошепна тя. — И аз искам това.

Той я притисна към себе си и я погали по косата.

— Ще ти намеря къща, за да не ни безпокои никой. Може би дори ще бъде най-добре да напуснем Лондон. Нали няма да имаш нищо против да се преместиш да живееш в имението ми в Дербишър? — Той не дочака отговора й и продължи: — Там ще ти хареса, особено през лятото. Хълмовете са прекрасни и покрити със зеленина, а до къщата на вдовицата има разкошна розова градина.

— Къщата на вдовицата?

— Да. Там ще живееш ти. Тя се намира само на половин миля от главната къща, в една горичка от брези. — Той я целуна нежно по челото. — Повярвай ми, любов моя, нищо няма да ми бъде по-приятно от това да живееш в моята къща и да спиш до мен всяка вечер. Но така поне ще можем да се виждаме всеки ден, да се храним заедно, да излизаме на дълги разходки. Можеш ли да яздиш?

Изабел почувства някакво смътно подозрение и само поклати глава. Какво искаше да я накара да направи той?

— Тогава аз ще те науча. — Ще яздим до едно място дълбоко в гората, където обичах да ходя като малък. Там има една долина, през която минава рекичка, и там можем да лежим заедно следобед. Бих искал да видя косата ти, разпръсната върху тревата, и кожата ти, огряна от слънцето. — Докато говореше, ръката му се плъзгаше нежно по тялото й. — И не трябва да се притесняваш от натрапници. Наоколо няма да има никой, който да наруши уединението ни. На обществото ще му бъде забранено да влиза в имението. Така ще мога да посветя цялото си време на теб.

Тихият му, омайващ глас я възбуди, въпреки че тя бавно започваше да осъзнава истинския смисъл на думите му.

— Ти искаш да бъда твоя любовница?

— Да. — Графът хвана лицето й между големите си ръце. — Искам да бъдеш част от живота ми, Изабел. Постоянна част. Винаги ще се грижа за теб. До края на живота ни.

Тя поклати бавно глава.

— Не искам да имам любовна връзка.

Той се намръщи.

— Така ли? Но аз мислех, че искаш да бъдеш с мен. Нали каза, че ме обичаш. — Той се вгледа в очите й и се вцепени, когато осъзна какво имаше предвид Изабел. — Любов моя — каза дрезгаво той, — да не си мислила, че ще се оженим?

Тя не можеше да говори. Можеше само да лежи наранена и да гледа как мечтаният замък се срива.

Керн затвори очи за няколко секунди. Когато ги отвори отново, на лицето му беше изписано съжаление.

— Господи! Съжалявам, ако съм те подвел. Но ти сигурно разбираш, че брак между нас е невъзможен.

— Не — прошепна тя. — Не разбирам.

— Аз имам дълг, място в парламента, което някой ден трябва да заема, отговорност пред обществото. Колкото и да ми се иска да не беше така, не мога да променя обстоятелствата. Не мога да променя социалното си положение. — Пръстите му се плъзнаха по деликатната й брадичка. — Никой от нас не може да промени това.

Изабел отблъсна ръката му.

— За теб аз съм копелето на една уличница и никога няма да бъда нещо повече.

— Това не е вярно. Ти си много повече. Ако не беше така, нямаше да бъда до теб сега, нямаше да захвърля всичко, в което вярвах.

— О, да не би сега да ме обвиняваш за това, че съм съсипала живота ти?

Графът я сграбчи за раменете.

— Изабел, ти си моят живот. Никога няма да те изоставя, имаш честната ми дума. Не искам да изпитваш никакви съмнения за пълното ми отдаване само на теб.

Тя седна в леглото и се отдръпна назад, за да пропъди изкушението да приеме предложението му.

— А когато поискаш наследник? — попита тя. — Какво ще направиш тогава? Ще се ожениш за някоя дама. Ще ме оставиш заради нея.

Той стисна зъби и погледна встрани, сякаш си представяше мрачно бъдеще.

— Имам втори братовчед, който може да ме наследи. Винаги съм възнамерявал да изпълня дълга си и да се сдобия с наследник, но сега това е невъзможно. — Той целуна трескаво ръката й и я погледна с нескрит копнеж. — Обичам те, Изабел. Не мога да си представя, че ще споделям живота си с друга, а не с теб.

Тя бе копняла да чуе тези думи от мъжа, когото обичаше толкова силно, но срамното предложение на Керн не й позволяваше да изпита радост.

Изабел стана от леглото, сграбчи ризата си и покри с нея гърдите си.

— Милорд, страхувам се, че ще се наложи да оцелеете без мен. — Гласът й беше дрезгав. Внезапно ужасната мъка я разгневи. — Виждате ли, аз нямам намерение да ставам като майка си. Няма да пропилея живота си, опитвайки се да получа мъж, който винаги ще остане недостъпен за мен. Децата ми също няма да бъдат родени незаконно като мен.

Думите й подействаха на графа като удар. Тя просто не разбираше, може би никога нямаше да разбере. До края на живота си Керн нямаше да забрави отвращението, изписано на лицето на Хатауей. Болката в челюстта му беше недвусмислено напомняне за това, как светът щеше да приеме действията му.

Хатауей го беше възпитал да се придържа към стриктните правила на висшето общество. Още от малък Керн никога не беше подлагал под съмнение отговорностите си на лорд и господар на хората си и бе смятал за свой дълг да бъде образец на морално поведение. От любов към Изабел беше нарушил някои от тези неписани закони на приличието. Беше й предложил да се посвети на нея, да се откаже от дълга си да си вземе съпруга със синя кръв и да си осигури наследник.

По дяволите! Не можеше ли тя да го разбере? Той не се поставяше над нея, а просто приемаше неприятната действителност, която им налагаше животът. Въпреки че положението му не му позволяваше да се ожени за нея, той едва ли можеше да й даде по-голям обет от клетва за абсолютна вярност.

А дали не грешеше?

Можеше ли да обърне гръб на всички принципи, на които го беше научил Хатауей? Можеше ли той, който се беше заклел да върне уважението към името Линууд, да вземе за съпруга дъщерята на една куртизанка?

Желанието да направи точно това го изкушаваше силно. Керн стана от леглото и започна да събира дрехите си. Измъчван от фантазии, той закопча панталоните си. Изабел му обърна гръб, облече ризата си и започна да облича роклята си. Тя изглеждаше толкова малка и уязвима, че на него му се прииска да я вдигне на ръце и да я отнесе на някое далечно място, където мнението на обществото никога нямаше да я нарани.

„За теб аз съм копелето на една уличница и винаги ще си остана такава.“

Тя не знаеше колко грешеше. Керн не знаеше как се бе стигнало до това, но той бе започнал да гледа на Изабел Дарлинг като на смисъла на своето съществуване. Без нея бъдещето му изглеждаше безкрайно и мрачно. Графът имаше нужда да помисли и да реши как да постъпи.

Той отиде до нея и я хвана за ръката.

— Ела с мен, Изабел.

Тя вдигна гордо глава.

— Не. Няма да бъда твоя курва.

Гневът й го нарани, но той си го заслужаваше.

— Не ти предлагам такова нещо. Просто се притеснявам за твоята безопасност. Виж какво се случи с Мини.

Тя се втренчи в ръката му с такова хладно презрение, че той мигновено я пусна.

— Напълно съм способна да се грижа сама за себе си. Правя го от години.

— За бога, не прави глупости. Твърде опасно е да останеш тук без моята защита. Можеш да живееш в дома ми засега. Поне докато не намерим убиеца на майка ти.

— За да се опиташ да ме прелъстиш отново? Не, милорд — Тя поклати твърдо глава. — Предпочитам да остана сред хората, които ме уважават.

Укорът й беше заслужен. Той му напомни, че нямаше правото на съпруг, който пази жена си. Но Керн не можеше да позволи да й се случи нещо лошо.

— Ще изпратя няколко слуги да наглеждат къщата.

— Не си правете труда. Нямам намерение да оставам сама дълго време.

— Какво означава това, по дяволите?

— Същото, което си мислите. — Тя вдигна копринената рокля към гърдите си и го изгледа с влудяващо безгрижие. — Означава, че ще си намеря друг мъж, който да ме защитава. Мъж, който ще ме смята достойна да нося името му.