Барбара Смит
Грешница на любовта (16)

Глава 16

Когато Изабел се събуди, беше съвсем тъмно и тя лежеше сама в леглото.

За миг не можа да осъзнае какво правеше под завивките на леглото на майка си, нито пък защо се чувстваше толкова прекрасно изтощена. Протегна се, без да отваря очи, и чувствителната й кожа усети гладките сатенени чаршафи. Миг по-късно тя си спомни всичко.

Двамата с Керн се бяха любили. Неведнъж, а два пъти телата им се бяха слели по най-интимен начин. Тя все още чувстваше допира на ръцете и устните му, които я възбуждаха невероятно. Самата мисъл за това я накара да го пожелае отново.

Дали той си беше тръгнал вече?

Тя вдигна глава от възглавницата и погледът й бе привлечен от малко светло петно в другия край на стаята. Изабел почувства голямо задоволство. Графът седеше в едно кресло до камината, наполовина скрит в сянка. На малката маса до него мъждукаше една свещ. Той се беше облякъл, въпреки че изглеждаше толкова мъжествен с разтворена на гърдите бяла риза. Единият му крак беше вдигнат върху столче и той четеше някаква книга. Изражението му показваше, че беше вглъбен в четивото, и Изабел си спомни усещането за допира на бузите му върху гърдите си. При спомена за това кожата й настръхна.

Тя го обичаше. Когато му го беше казала за първи път, беше изненадала дори самата себе си с неочакваната сила на чувствата си. Думите бяха излезли направо от сърцето й. Това, което двамата бяха споделили, не беше просто плътско желание. Тя обичаше Джъстин Кълвър, граф Керн и наследник на херцог Линууд. Обичаше силата на характера му, чувството му за чест, решителността му да открие истината. Въпреки социалното си положение, той беше добър човек, който заслужаваше нейното благоразположение.

Но в каква каша се бяха забъркали само. Отношенията им се бяха променили безвъзвратно. Какво щеше да се случи сега? Той не беше развратник, който можеше да използва една жена и след това да я изостави. От друга страна, той не беше свободен да й предложи сърцето си. Керн беше сгоден за Хелън.

Сърцето на Изабел се сви. Тя все още не можеше да си представи как щеше да се изправи срещу момичето, което й беше станало като сестра и което тя беше предала по най-отвратителния начин. От тази мисъл й се гадеше.

Не че тя беше планирала хладнокръвно предателството си. Просто двамата с Керн не бяха успели да устоят на страстта си. Инстинктът и чувствата бяха замъглили здравия им разум. Сега сърцето на Изабел се свиваше от безнадеждността на положението, в което се беше озовала. И тя като майка си се беше влюбила в благородник, който беше сгоден и скоро щеше да се ожени за дама.

Керн обърна една страница и Изабел чу шумоленето на хартията. Той бе имал възможността да си тръгне, докато тя бе спяла, но вместо това беше останал да чете и да я чака да се събуди. Самото му присъствие тук я изпълваше с нова надежда, че приказните й мечти можеха да се сбъднат.

„Никога не съм желая друга жена повече, отколкото желая теб.“

Не беше обяснение в любов, но въпреки това беше признание, което тя бе искала да чуе. Изпълнена с копнеж, Изабел се измъкна безшумно от леглото и тръгна към графа. С крайчеца на окото си тя забеляза следите от вандализъм в стаята, но точно в този момент нищо не беше в състояние да помрачи щастието й.

— Джъстин? — Толкова странно и прекрасно беше да се обръща към него с малкото му име, това беше проява на интимност, която все още беше нова за Изабел.

Той вдигна рязко глава и погледът му се втренчи в нея. Изабел се усмихна, но той не й отвърна с усмивка. Лицето му беше като изваяно от гранит. Зелените му очи се плъзнаха по цялата дължина на голото й тяло.

Внезапно тя почувства свенливост и се спря до края на леглото. Беше й се сторило съвсем естествено да тръгне гола към него, но когато го видя да се мръщи, Изабел скръсти ръце върху гърдите си в безнадежден опит да прикрие голотата си. Тя се втренчи в него, опитвайки се да разгадае настроението му.

Погледът й се спря върху книгата в скута му.

Топлината в нея се превърна в лед. Устните й се разтвориха, но от устата й не излезе никакъв звук.

Той четеше мемоарите на майка й.

Внезапно си спомни как, докато я беше събличал, той, без да иска, бе скъсал ремъка, на който се крепеше тайният й джоб. Изабел се беше уплашила, че може да разбере какво беше направил, и затова бързо беше свалила дрехите си и ги беше оставила да паднат върху книгата. След това го беше примамила в леглото и когато бе дошъл при нея, беше забравила за всичко друго, освен за Керн.

Досега.

Тя се втурна към него.

— Върни ми това.

— Твърде късно е. — Той затвори малкото томче. — Вече прочетох всичко.

— Върни ми я — повтори тя през стиснати зъби.

— Не. — Той седеше неподвижно и я гледаше със спокойствие, което я вбесяваше. — Първо трябва да поговорим.

Тя изпита желание да се нахвърли върху него и да измъкне мемоарите от ръцете му, но се спря, когато си представи как голото й тяло се напряга, докато се опитва да му отнеме книгата. Изабел усети прилив на топлина в слабините си, а точно в този момент не се чувстваше в настроение да позволява на Керн да я докосва.

Тя се обърна рязко и се върна при леглото. Грабна с треперещи пръсти ризата си и я облече. Дрехата се спусна до коленете й и й придаде малко по-приличен вид. Изабел се обърна отново към графа.

— Тази книга принадлежеше на майка ми. Нямаш право да я крадеш.

— Не съм я откраднал. Освен това имам пълното право да знам какво пише в нея. Може би съдържа улика, която ти си пропуснала.

— Тогава ми кажи каква е тя и ми върни книгата.

Тя протегна ръка, но той сякаш не я видя. Без да пуска малкото томче, Керн вдигна глава и погледна Изабел в очите.

— Ти смяташ, че Тримбъл е твоят баща.

Тя си каза, че трябва да отрече това, но не можа да изрече думите. Сега той знаеше името на мръсника, който се беше отнесъл със собствената си дъщеря, сякаш тя нямаше никакво значение за него. Тримбъл я беше захвърлил, сякаш беше боклук. От това не трябваше да я боли и все пак я болеше. Болеше я. Дълбоко в душата й се криеше онова малко, самотно момиченце, което се преструваше, че баща й е крал.

— Сега разбирам — продължи графът — защо се държа толкова странно пред него. Той е мъжът, който е знаел тайните на майка ти. Единственият мъж, когото тя не е нарекла на името на някой бог. Единственият мъж, на когото е имала доверие.

Тя чу гласа си да излиза през пресъхналите й устни.

— Обещай ми… че няма да му търсиш обяснение. Искам сама да направя това.

— Няма да ти обещая подобно нещо.

— Защо? — извика тя.

— Защото може да си стигнала до погрешно заключение относно Тримбъл. Той може и да не е баща ти.

Изабел отстъпи крачка назад.

— Моля? Имах доста повече време от теб да обмисля това.

— Просто имам такова предчувствие. Нещо, което трябва да проверя.

— Твоето разследване приключи. — Изабел не искаше той да започне да задава въпроси за Тримбъл. Щом Тримбъл не искаше да признае дъщеря си, тя нямаше да му досажда.

— Сега искам да ми върнеш книгата — каза Изабел, като се молеше гласът й да не се разтрепери.

Керн се облегна назад и повдигна вежди.

— Това не е всичко, което научих. Разбрах и доста неща за майка ти.

— Така ли? Е, убеди ли се колко прав си бил, когато й се подиграваше? — Тя започна да крачи напред-назад пред него, сякаш с това щеше да успокои болката си. Нямаше смисъл. Той нямаше да престане да се рови из миналото й. — Приятно ли ти беше да четеш за всичките й преживявания с мъже? Доста възбуждащо четиво, нали?

Той се намръщи.

— Вече бях чел откъса, който е посветен на баща ми, или по-скоро копието, което ти му изпрати, преди да се запознаем. Останалото не е много по-описателно.

— Не се опитвай да проявяваш съчувствие към мен — тросна се Изабел. — Едно е да знаеш, че мама е била курва, а съвсем друго да четеш за нея и за любовниците й с всички подробности. За всичко, което са правили заедно, къде са го правили, как са го правили. — Тя си пое дълбоко дъх. — Мемоарите само потвърждават колко пропаднала е била тя, колко далеч от представата ти за истинска дама… — За ужас на Изабел гласът й я предаде и тя не можа да продължи. Горещи сълзи опариха очите й и започнаха да се стичат по бузите й.

Тя се обърна ужасена с гръб към графа, но той хвърли книгата на масата до креслото, сграбчи Изабел през кръста и я придърпа в скута си. Тя се отпусна и се вкопчи силно в него. Керн притисна лицето й към ризата си и я остави да изплаче мъката си, като през цялото време галеше косата й и й шепнеше успокояващи думи, на които тя не смееше да повярва. Той сигурно разбираше, че прегрешенията на майка й опетняваха Изабел. Как можеше да се надява, че той щеше да се отнася с нея като с нещо повече от любовница? Никоя жена с нейното потекло не можеше да се омъжи за благородник.

Да се омъжи.

В душата си тя призна ужасната, непоносима истина. Искаше й се да бъде негова съпруга, да му роди деца, да си ляга до него всяка вечер и да върви гордо до него на приемите в обществото. Искаше й се той да я обича въпреки произхода й. С цялата си душа Изабел искаше да бъде лейди Керн.

Графът повдигна лицето й с палец и избърса нежно една сълза, която беше залепнала за миглите й.

— Изабел, съжалявам, че ти причиних болка — каза тихо той. — Нямах такова намерение. Освен това ти разбра погрешно реакцията ми на мемоарите. За първи път мога да видя Аврора като личност с надежди и мечти. — Признанието му прозвуча така, сякаш той все още се опитваше да приеме истината.

Изабел не можа да се въздържи и изля противоречивите чувства, които изпитваше.

— Мнозина я смятаха за отвратително създание. Но тя ми беше майка, Джъстин. Тя се опита да направи всичко, което можеше за мен.

— Да, сега вече разбирам това. Обичала е баща ти, който и да е той. Онова, което са споделяли, не е било мимолетна връзка.

— Тя го е оставила да я използва. Съблазнила го е нарочно.

— И трябва да сме й благодарни за това. В противен случай ти може би нямаше да се родиш.

Устните му се извиха в полуусмивка, която му придаде момчешки вид. Ръката му лежеше върху рамото на Изабел и пръстите й го масажираха леко. Горчивината я напусна, прогонена от пламъка на любовта й. И от радостта, че Керн не съжаляваше за онова, което бяха направили.

Тялото й се сви вътрешно в еротичен копнеж. Седеше полугола в скута на един мускулест, красив мъж. Той я погледна с премрежен поглед и Изабел усети как кожата й настръхва. Погледът му се спусна надолу към гърдите й и графът нямаше как да не забележи кораловите връхчета, които стърчаха под тънкия плат на ризата й.

Ръката му се плъзна бавно надолу. Изабел затаи дъх в очакване на милувката. Той обаче сложи длан върху корема й.

— Изабел — каза той със странен, тържествен глас. — Ти може би носиш моето дете.

Тя можеше само да го гледа, докато се опитваше да осъзнае истинското значение на думите му, и когато най-накрая го осъзна, бе обзета едновременно от радост и паника.

— Боже милостиви. Дори не съм си и помисляла… — Гласът й заглъхна, докато се опитваше да свикне с мисълта, че може би в утробата й растеше нов живот, че може би щеше да роди син или дъщеря на Керн. Изабел обаче не беше забравила колко самотна се беше чувствала в детството си и празнотата, която беше оставила в живота й липсата на баща.

Тя го сграбчи за ризата и го увери с твърд глас:

— Ако наистина съм бременна, да знаеш, че няма да ти позволя да ме изоставиш както баща ми. Нашето дете никога няма да изстрада онова, което съм изстрадала аз.

— Разбира се, че няма — увери я Керн. — Аполон е постъпил непочтено, като ви е изоставил. Кълна се в бога, че никога не бих могъл да изоставя собственото си дете.

Сърцето й затуптя силно. Означаваше ли това, че той щеше да се ожени за нея? Ами ако не беше бременна? Щеше ли тогава да остане с нея, да я люби, да поиска ръката й? Измъчваха я стотици въпроси, на които искаше да узнае отговорите.

— Ами Хелън? — прошепна тя. — Какво ще й кажем?

Пръстите на графа стиснаха по-силно кръста на Изабел. Чертите на лицето му се изопнаха от чувство на вина и съжаление и той отмести поглед встрани. След това поклати глава.

— Не знам — призна той с тих, измъчен глас. — Честно, не знам.

— Обичаш ли я? — насили се да го попита Изабел.

Той отново я погледна с измъчения си поглед.

— Много я харесвам. Само че не… така. — Ръцете му се плъзнаха нежно по бедрата й, след което се спряха. — Само че тук не става дума за любов, а за чест.

Сърцето й се сви, когато тя разбра смисъла на думите му. Бяха изпаднали в безизходно положение — въпреки че не желаеха да наранят Хелън, те осъзнаваха, че тя беше пречката по пътя към щастието им. Керн сигурно страдаше адски от това, че беше нарушил годежната си клетва. Той не беше човек, който можеше с лека ръка да се откаже от клетвата си, а тя нямаше да му се възхищава толкова, ако не беше такъв.

Случилото се тази вечер беше само поредното сексуално преживяване за него. Той беше водил монашески живот, беше живял в истинско благородство. Но Керн не беше казал, че я обича. Изабел си пое болезнено дъх. Нито един мъж не беше изричал пред нея тези магически думи, а душата й копнееше да ги чуе от Керн.

Той докосна бузата й и тя забеляза в погледа му мрачните сенки на съжалението.

— Сега трябва да си вървя — каза той.

Уплашена, че той може никога повече да не се върне, Изабел се сгуши плътно в него.

— Тази нощ е наша — прошепна тя. — О, Джъстин. Не си тръгвай сега. Не бих могла да го понеса.

— Нима не разбираш колко искам да остана? — попита той с дрезгав глас. — Но не мога…

Пое си шумно дъх, когато Изабел преметна крак и го възседна безсрамно. Тя се озова с лице към него, а под ръцете й върху гърдите му учестено биеше сърцето му. Изабел усещаше топлината му и надигащата се под нея твърдост.

— Та какво казваше? — попита закачливо тя.

— Хитруша — измърмори графът, но не я отблъсна.

Пръстите му се заровиха в косата й и на нея не й трябваше втора покана да впие устни в неговите.

Силно почукване на външната врата разпръсна магията. Ръцете му стиснаха кръста на Изабел, сякаш не му се искаше да я пусне.

— По дяволите — изръмжа Керн.

Изабел се обърна рязко и се втренчи в мрачния будоар.

— Лелите ми. Мили боже, съвсем бях забравила за тях. Не трябва да ни намерят в такъв вид.

Тя скочи на крака, но Керн я улови за китката, преди да беше успяла да се втурне за дрехите си.

— Почакай, Изабел. Имаш ли ми доверие.

Тя усети прилив на нежност.

— Разбира се.

— Тогава ми позволи да взема мемоарите.

— Не!

— Чуй ме — настоя той. — Книгата трябва да бъде заключена в сейфа на някоя банка. Ако не ми вярваш, огледай се. Някой е готов на всичко, за да я намери.

Изабел огледа неспокойно разрухата в стаята. Среднощният посетител беше нападнал леля Мини… Изабел преглътна тежко.

— Но това е единственото, което ми е останало от майка ми.

— Знам. При мен книгата ще бъде на сигурно място. — Палецът му погали нежно вътрешната страна на китката й. След това в очите му се появи странен, леденостуден поглед. — Ще уведомя всеки от мъжете, че мемоарите вече са у мен. Това е най-малкото, което мога да направя, за да те защитя.

Без да сваля поглед от него, тя опипа масата и взе малкото томче. След това го сложи в ръцете му.

— Както желаете, милорд.

Опасният поглед изчезна мигновено и беше заменен от напрегнатост. Графът вдигна ръката на Изабел към устните си и я целуна. Коленете й се подкосиха и в този миг тя беше готова да му обещае, че ще му даде слънцето, луната и звездите, ако можеше.

Но тя можеше да му предложи само сърцето си.

На вратата се почука отново и Изабел сграбчи роклята си, която облече направо върху ризата. Керн облече сакото си и пъхна книгата в един от вътрешните му джобове.

Докато завързваше вратовръзката си, Изабел си помисли, че никога не го беше виждала толкова красив. И толкова недостъпен.

Той отиде до нея и бързо закопча роклята й, след което я обърна с лице към себе си и я целуна.

— Изабел, иска ми се… — Той замълча и след малко продължи с измъчен глас. — Не мога да ти дам никакви обещания. Сигурно разбираш това!

— Да. — Признанието му я задушаваше.

В бъдеще Изабел трябваше да се задоволи само със спомените. Откъм коридора се чуха приглушени гласове. Изабел се приготви за неприятната сцена и отвори вратата.

Диана стоеше в мрачния коридор, вдигнала газена лампа в ръка. Останалите жени се бяха струпали зад нея. Всички млъкнаха, когато забелязаха Изабел, чиято коса се спускаше свободно по раменете й. Четири чифта очи се втренчиха обвиняващо в Керн, който стоеше зад нея. Ръката му хвана рамото на Изабел и тя едва се въздържа да не се облегне назад и да потърси подкрепа в силното му тяло.

Диана сви красивите си устни.

— Виж ти — каза язвително тя. — Дойдохме да видим как се справяш с нощния ни посетител. Изглежда, че сме закъснели.

— Казах ви, че не трябва да я безпокоим — тросна се Мини и притисна ранената ръка към гърдите си. — Тя е достатъчно голяма и може сама да се грижи за себе си. Не е твоя работа какво прави, когато е сама.

— Не е моя работа, така ли? Ние я възпитавахме да се държи по-добре от нас. — Диана мина край Изабел и Керн и влезе в спалнята.

Изабел я последва колебливо и останалите й лели влязоха след нея, като си шепнеха тихо.

Диана спря пред леглото и вдигна високо лампата, осветявайки малките кафеникави петна върху чаршафите. Жените се насъбраха около нея.

— Нищо чудно, че държаха вратата затворена толкова дълго — каза Кали и хвърли пълен със завист поглед към Изабел.

— Нашата малка Венера най-сетне е жена — измърмори Мини.

— О, боже — възкликна с удивление леля Пърси и се отпусна на едно столче. — Ваше благородие, имахме намерение да ви поканим на вечеря, но предполагам, че идеята вече не е много разумна.

Диана сви юмруци и се обърна към Керн.

— Мръсник! Ти си я прелъстил. Сложил си край на всичките й надежди да си намери добър съпруг.

Графът стоеше намръщен и не казваше нищо.

Изабел дръпна завивките върху издайническите петна. Не й трябваше нито защитата на Диана, нито тревогата на Пърси, нито дори одобрението на Кали и Мини.

— Достатъчно — тросна се тя. — Лорд Керн не е направил нищо против волята ми. За мен това е краят на този разговор.

В стаята настъпи пълна тишина. Лелите гледаха неуверено Изабел и тя знаеше, че разпаленият й тон ги беше изненадал. Тя обаче не изпитваше ни най-малко съжаление. Време им беше да осъзнаят, че вече беше пораснала.

Кали отиде до Изабел и я прегърна нежно.

— Права си, това не е наша работа — каза тя. — Надявам се, че поне си била предпазлива. Използва ли френска гъба?

— Какво?

— Ще ти обясним след малко — каза Мини. Тя погледна многозначително Керн и каза: — Струва ми се, че сега негово благородие би искал да си тръгне.

Керн изглеждаше притеснен от разговора. Той се поклони официално.

— Моля да ме извините. — Графът хвърли един последен поглед на Изабел и за миг тя си помисли, че той щеше да се приближи и да я целуне. Керн обаче се обърна и излезе.

На Изабел й се прииска да се втурне след него. Искаше й се отново да почувства близостта му. Искаше й се той да я прегърне отново и никога да не я пусне.

Тя обаче беше уверена, че Керн никога повече нямаше да се върне при нея. Никога.

„Не мога да ти обещая нищо.“

— Изглеждаш изтощена, мила — каза леля Пърси със слаб глас. — Спомням си, че и аз се чувствах така след първия ми път. Трябва да вземеш една гореща вана.

Изабел успя да се усмихне. Де да можеше този лек да успокои и болката в сърцето й.

— Благодаря. Може би трябва да направя точно това.

Останалите жени се насъбраха около нея.

— Седни — посъветва я леля Ди и я настани на един стол. — Ще отида да стопля вода в кухнята — Тя излезе бързо навън.

— Горещата вода може да предотврати забременяването — каза Кали на Изабел. — Въпреки че няма по-добро средство от гъбата.

— Какво е… това?

— Намокря се с оцет, за да не позволи на мъжкото семе да пусне корени — каза Мини и продължи да обяснява как се използва това средство.

Изабел слушаше внимателно и пръстите й се плъзнаха по корема й. Въпреки че разбираше колко логично беше да взема такива предпазни мерки, тя не можа да задържи внезапния копнеж, който почувства. Дали в тялото й вече не растеше детето на Керн? Малко момче с черна коса и палава усмивка… или момиченце със зелени като на фея очи.

Дали и майка й бе желала толкова силно да има дете от Аполон?

Внезапно Изабел разбра, че не искаше гореща вана. Не искаше и да й отделят толкова голямо внимание. Трябваше да се измъкне от добронамерените съвети на лелите си. Имаше нужда от време, за да обмисли новите чувства, които изпълваха сърцето й.

Тя скочи на крака.

— Страхувам се, че много се забавих тук. Трябва да се връщам в дома на маркиза.

— Диана те разстрои, нали? — попита леля Пърси. — Скъпа, не трябва да бягаш само защото си мислиш, че си направила нещо лошо. Ние не ти се сърдим, а само сме загрижени, защото те обичаме.

Изабел се наведе и прегърна възрастната жена.

— И аз ви обичам. Всичките.

Мини се отпусна тежко на леглото.

— Тогава остани при нас — каза тя — Сега всичко се промени. Вече не можеш да се правиш на дама. Трябва да се върнеш при семейството си, където ти е мястото.

В гърлото на Изабел заседна буца. Къде всъщност й беше мястото — в тази стара къща с добрите жени, които я бяха отгледали, или в бляскавия свят на Керн? Леля Мини беше права — всичко се беше променило. Изабел обаче се чувстваше разпъната между два свята и трябваше някак си да намери пътя си в тъмнината.

— Нямам друг избор, освен да се върна при маркиза — каза тя. — Как иначе бих могла да намеря убиеца на мама?

Кали вдигна една розова рокля с волани от купчината попредени дрехи. Дантелите бяха откъснати, а полите бяха надупчени с нож.

— Предполагам, че с негово благородие все още не сте успели да разберете кой е направил това.

— Все още не. — Внезапно Изабел си спомни думите на Керн. „Нощният посетител може да е била някоя от жените в тази къща.“

Тази възможност я ужасяваше. Тя погледна към Кали, която ровеше из купчината обувки, ветрила и бельо. Изабел си спомни и разкритието, което Керн беше направил пред нея.

„Някой те предаде за един златен суверен. И този някой беше Каландра.“