Барбара Смит
Грешница на любовта (15)

Глава 15

На вратата Керн бе лъхнат от миризмата на разлят парфюм. Въздухът беше натежал и чувствен, сякаш влизаше в някакво мрачно леговище на удоволствия.

Розовите кадифени завеси бяха дръпнати и слънцето огряваше стаята. За разлика от гнездото на порока, което той си спомняше от първата си среща с Изабел, сега будоарът представляваше сцена на пълна разруха.

Чекмеджетата на шкафовете бяха издърпани и съдържанието им беше пръснато по килима. На шезлонга бяха захвърлени съдраните пухени възглавници. Дори възглавничката на столчето пред тоалетната масичка беше срязана. По масата и пода се търкаляха шишенца с козметични препарати. Нямаше нищо счупено — явно мъжът се беше старал да не вдига шум — но яростта на разрушението притесняваше Керн.

— Господи — промълви той, мина през бъркотията и влезе в спалнята, където го очакваше същата гледка. Гардеробът беше изпразнен от прибраните в него рокли. Смачкани бонета се въргаляха навсякъде по пода. Обувки с високи токове и сатенени пантофки бяха пръснати на всички страни.

Графът отиде до масивното писалище, което беше покрито с документи. Сигурно тук Аврора беше записвала преживяванията си. В бързината си неканеният гост беше обърнал мастилницата и черната течност се беше разляла по белите листи.

Къде беше скрила Изабел мемоарите? В къщата на Хатауей? Някъде другаде в тази къща? Може би ги пазеше в някакъв тайник, известен само на нея?

Тя влезе бавно в спалнята. Синята й рокля подчертаваше бялата й кожа. Тя гледаше към бъркотията, сякаш не вярваше на очите си. Но когато се обърна към него, той видя, че тя отново издигаше защитните стени около себе си — раменете й се изправиха, а погледът й стана предизвикателен.

— Хайде, направете го — каза Изабел. — Кажете го и да свършваме. Кажете ми, че аз съм виновна за това тук.

Точно това трябваше да направи — да я обвини, че беше провокирала убиеца. Но когато забеляза лекото потрепване на долната й устна, графът усети как отношението му се смекчава.

— Обвиненията са безсмислени. Предпочитам да насоча енергията си към откриването на човека, който е бил тук снощи.

— И може би си мислите, че той е решил да ни улесни и ни е оставил визитната си картичка? — Изабел поклати глава. — Тук няма нищо. Той е унищожил всичко, което принадлежеше на майка ми.

Керн потисна желанието да пропъди тъгата й.

— Тогава да започнем разчистването. Има вероятност да намерим нещо, което да го уличи. — Той разчисти едно място в ъгъла на стаята и захвърли там изцапаните с мастило документи. — Всичко, което е повредено толкова, че не може да бъде възстановено, ще слагаме на тази камара. Ако намерите нещо необичайно, покажете ми го.

Докато вдигаше едно паднало на пода перо той забеляза, че Изабел стоеше съвсем неподвижно, със скръстени върху гърдите си ръце. Изражението й привлече вниманието му. Тя оглеждаше стаята и внезапно графът се запита какви ли спомени й навяваше това вулгарно място. Вярно, че Изабел беше израснала в провинцията, но все пак беше посещавала майка си от време на време. Може би двете бяха разговаряли, докато Аврора беше оправяла тоалета си или се беше обличала за поредната вечер на забавления. Може би тук Аврора беше давала на дъщеря си съвети как да задоволява мъжете.

Венера, богинята на любовта.

Керн бе обзет от необясним гняв. Аврора сигурно беше планирала от самото начало дъщеря й да упражнява същата професия като нея. Но колкото и да проклинаше Аврора за това, че беше покварила едно малко момиче, той изгаряше от желание да провери уменията на Изабел.

Двамата бяха сами. Вратата беше затворена. Само на няколко крачки от тях се намираше огромното легло с огледалото в таблата. Можеше да я хвърли на него, да вдигне роклята й и да се потопи в мекотата й…

— Е? — тросна се той по-рязко, отколкото искаше. — Не стойте така.

Тя се наведе, вдигна едно счупено ветрило и го сложи върху купчината документи в ъгъла. След това започна да събира дрехите, които бяха разхвърляни по пода. Грациозните й движения го омагьосваха. Графът можеше да прекара часове, като я гледа и се наслаждава на сянката между гърдите й, когато тя се наведеше, на извивката на задника й, когато вървеше, на деликатните й глезени, когато роклята й се повдигнеше и ги откриеше.

Без да сваля поглед от Изабел, той се опита да върне перата обратно на мястото им и заби едното в дланта си. Едва се сдържа да не изругае. Толкова за наблюдателността му.

Наложи си да престане да я гледа и се концентрира върху сортирането на вещите с надеждата да намери нещо значително — може би копче за ръкавела или изгубена ръкавица. Дикенсън ли беше идвал тук миналата нощ? Или лорд Реймънд?

Керн продължи да се движи из стаята, като събираше нещата, които бяха принадлежали на Аврора — обувки, сребърни четки и дантелени жартиери. Тях той нареди на втора купчина до стената. Не преставаше да се оглежда за нещо необичайно — не че копринените чорапи и женското бельо бяха нещо обичайно за него.

И тогава го видя.

Малкият пурпурен предмет лежеше под леглото, близо до единия му крак. Графът го вдигна и го завъртя между пръстите си.

— Погледнете това.

Изабел отиде бързо до него. Тя се наведе над ръката му, толкова близо, че Керн долови аромата на дъжд в косата й.

— Копче — каза разочаровано тя.

— Да, копче, което може да е паднало от мъжка жилетка.

Тя взе копчето от ръката му и го огледа внимателно.

— Не, мисля че е от роклите на Мини. Тя влиза тук от време на време, за да бърше праха. Ще й го върна.

Изабел остави копчето на масата до леглото и коленичи, за да събира свещите, книгите и документите, които бяха изхвърлени от чекмеджетата.

— Къде беше баща ви миналата нощ? — попита тя през рамо.

— Вкъщи — отговори разсеяно Керн, докато вдигаше една черна долна риза, която беше толкова тънка, че ръката му се виждаше през плата. Въображението му нарисува картина на Изабел, облечена в тази дреха. Тя щеше да се появи пред него в цялото си великолепие… пълни гърди… изящни бедра… тъмен венерин хълм…

— Сигурен ли сте в това? — попита Изабел. — Имаше ли някой при него?

— При кого?

— При Линууд — отвърна тя с леко раздразнение. — Знам, че е болен, но може да се е възстановил достатъчно, за да дойде тук миналата нощ.

— Не. Всъщност снощи той получи пристъп и му беше дадено приспивателно. Лекарят остана при него цяла нощ. — Керн изпита внезапно облекчение. Защо не се беше сетил досега? — Сигурно разбирате, че баща ми не би могъл да направи това.

— Може да е изпратил друг да свърши мръсната работа вместо него. Може да е наел лакей да претърси стаята за мемоарите. Уговорката може да е станала, преди да се разболее.

— Не. Слугите са предани само на мен, а никой друг не го е посещавал. — Изпълнен от невероятно задоволство, той хвърли тънката дреха върху купчината. — А щом Линууд не е направил това, значи не той е отровил майка ви.

Тя се намръщи, сякаш не беше напълно убедена.

— Тогава може да е бил преподобният лорд Реймънд. Може да е чул за зестрата и да е решил, че нещата са стигнали твърде далеч и че трябва да намери мемоарите.

— Говорих с него тази сутрин, когато дойде да се помоли за баща ми. Готов съм да заложа живота си, че не знаеше нищо за зестрата. — Всъщност, когато лорд Реймънд беше научил новината, той бе изругал толкова цветисто, че сигурно щеше да смути по-нежните членове на папството си, ако можеха да го чуят.

Но дали той беше способен на убийство? И ако не беше, защо тогава Хатауей беше дал зестра на Изабел?

Колкото и да се мъчеше, Керн не можеше да си представи брата на маркиза да опустошава тази стая и да наранява жена.

— Той е уважаван свещеник и не би проникнал в бордей посред нощ.

Изабел вдигна от пода едно ветрило от пера на щраус. Опита се да изправи едно изкривено перо, като прокарваше пръсти по него.

— Не съм съгласна. Той е правил това и преди. Майка ми пише за това в мемоарите си.

— Правил е това? — Керн посочи с ръка около себе си. — Дайте ми мемоарите. Искам да прочета тази част.

— Не, разбрахте ме неправилно. — Изабел вдигна ветрилото и надникна над ръба му, с кафявите си очи, както наложница наднича иззад воал. — Достатъчно е да знаете, че той е предпочитал да посещава майка ми под прикритието на тъмнината, когато никой не би могъл да стане свидетел на грехопадението му.

— Любовна среща късно през нощта е нещо коренно различно от вандализъм и въоръжено нападение. Тези неща са запазена марка на мръсници като Терънс Дикенсън.

Изабел наклони ветрилото, докато перата му не докоснаха гърдите й. Графът усети, че погледът му е прикован на това място, и завидя на ветрилото.

— Не можем да изключим и Тримбъл — измърмори Изабел със странно безизразен глас. — Подозирам, че той знае повече, отколкото ни казва.

„Той познава Аполон.“

Керн се въздържа и не й напомни за баща й, когото Изабел презираше толкова силно.

— Има доста мъже, които ще се зарадват, ако мемоарите изчезнат.

Тя сведе ветрилото малко под кръста си.

— Няма да ги намерят — заяви уверено. — Повярвайте ми, няма да ги намерят.

Начинът, по който тя си играеше с ветрилото, възбуди Керн. Топлина се разля в слабините му. Дали не го предизвикваше нарочно?

Той се обърна и затръшна чекмеджето.

— Има и друга възможност. — Една мисъл се беше загнездила в съзнанието му. — Какви бяха отношенията на майка ви с Диана и Каландра?

Изабел се намръщи.

— Доста добри. От време на време се караха за дреболии, но това се случва между близки приятелки. Какво общо има това със снощната случка?

— Човекът, който е обърнал тази стая с главата надолу, може да е била някоя от жените, които живеят тук.

Ветрилото се изплъзна от пръстите й и падна на пода. Изабел направи една крачка към графа.

— Не можете да мислите, че… някоя от лелите ми…

— Признавам, че това предположение изглежда доста невероятно, но забелязах враждебността между Каландра и Диана. Ако някоя от тях е имала някаква причина да не обича майка ти, възможно е да е изляла злобата си върху вещите й.

— Не. Не. — Изабел поклати глава. Следобедното слънце осветяваше огненочервените нишки в тъмнокафявата й коса. — Това са пълни глупости. Леля Кали и леля Ди се карат помежду си, откакто ги помня, но това не означава, че са способни на… насилие. — Тя потръпна. — Това е немислимо. Никога не съм виждала прояви на нелоялност между лелите ми.

Колкото и да му беше неприятно, налагаше се да разбие илюзиите й.

— Когато се срещнахме за първи път, в същата тази стая, някой остави задната врата отключена, за да мога да вляза. Някой ме информира кога останалите жени ще бъдат на вечеря и ще мога да ви намеря сама. Някой ви предаде за един златен суверен. И този някой беше Каландра.

Устните на Изабел образуваха беззвучно О. Графът видя, че тя не искаше да му повярва, забеляза израза на обида и от това сърцето му се сви.

— Съжалявам. Но може би не познавате тези хора толкова добре, колкото си мислите. Имате ли представа къде е била Каландра миналата нощ?

Изабел се подпря на леглото, сякаш краката й не я държаха.

— Тя ме чакаше, когато се върнахме от операта. След това се прибра в стаята си в помещенията за слугите.

— Но може и да се е измъкнала и да е дошла тук.

Изабел изсумтя недоверчиво.

— Това е абсурдно. Защо леля Кали ще иска мемоарите?

— Може би там има написано нещо неприятно за нея. А може би не е търсила мемоарите, а нещо съвсем друго.

— Например? — попита скептично Изабел.

— Например израз на неприязънта й към Аврора. — Керн й даде знак да влезе в будоара и вдигна един празен флакон за парфюм. — Ако натрапникът е търсел книга, не би могъл да я намери в това шишенце. Защо тогава е разлял парфюма? Защо е нарязал роклите на майка ви? Това са действия, които показват безумна омраза.

— Сигурно се е ядосал от това, че не е успял да намери мемоарите. — Изабел посегна към едно празно бурканче на масата и с резки движения събра пудрата и я върна обратно в бурканчето. — Не би трябвало да се изненадвам от това, че се опитвате да замесите лелите ми. Вие предпочитате да не вярвате, че някой от вашите среди може да бъде толкова злобен. Много по-лесно е да бъде обвинена една проститутка.

Без да мисли, той се приближи до нея и я сграбчи за раменете.

— Тук вече грешите. Повярвайте ми, аз знам, че ако бъдат провокирани, дори възпитаните господа могат да се превърнат в диваци.

В този момент графът изпита плътско желание, което нямаше нищо общо с насилието.

Да я докосва, беше грешка. Топлината на кожата й го възбуди непоносимо. Искаше му се да плъзне ръце надолу и да разучи хълмовете и долините на тялото й. Искаше му се да пропъди напрежението от нея, да я защити от студените жестокости на омразата. Вместо това обаче само беше увеличил тревогите й, като бе хвърлил сянката на съмнението върху жените, които я бяха отгледали.

— Господи, човекът, който е бил тук снощи, е бил истински звяр — прошепна тя и го погледна нещастно. — Можел е да убие леля Мини, както е убил майка ми. И аз щях да бъда виновна, ако го беше направил. Твърде упорито отказвах да приема истината.

Тя стоеше като забравена парцалена кукла, с отпуснати рамене. На Керн му беше невъзможно да я гледа толкова нещастна. Той едва успя да се въздържи да не я разтърси и да се опита да я вразуми със сила.

— Не можехте да знаете, че това ще се случи.

— Трябваше обаче да предвидя последствията от търсенето на убиеца. Трябваше да се досетя, че той може отново да се опита да убие.

— Да не би да казвате, че ще спрете да го търсите? — попита той нарочно, опитвайки се да предизвика някаква реакция у нея. — Ще престанете да търсите човека, който е убил майка ви? Ще го оставите да се измъкне безнаказано?

Тя прехапа долната си устна.

— Не знам. О, Керн, наистина не знам какво да правя сега.

Объркването в гласа й го прониза като стрела, а в очите й отново заблестяха сълзи. Тя винаги бе показвала такава сила, такава решителност, такава готовност да се изправи срещу всяко предизвикателство, а сега го гледаше умолително, сякаш той знаеше отговорите на всички въпроси, които я вълнуваха. Внезапно той изпита желание да я направи отново щастлива, което беше толкова силно, че напълно разби самообладанието му.

— Изабел. — Графът обви ръце около нея и дланите му се плъзнаха по стройния й гръб, по закръгления й задник. Изабел се притисна плътно към него като търсещо спокойствие котенце. Керн реши да я задържи така известно време и да се наслади на мрачната, бездънна нужда, която тя възбуждаше у него. Нямаше значение, че беше сгоден за друга, стига да не се стигнеше до края. Керн се концентрира в опит да задържи дишането си равномерно и разума си непомрачен.

— Накарай ме да забравя. — Изабел плъзна ръце под сакото му и се повдигна на пръсти. — Помогни ми, Керн.

Решителността му се изпари при първото докосване на устните й до неговите. Въпреки опита й, това беше целувка на девица, нежна и бавна, неустоимо съчетание от невинност и неморалност. Той изстена тихо и отстъпи пред изкушението. Щеше да си позволи една целувка и удоволствието да усети сладостта на устата й. Удоволствието да докосва стройното й тяло. Удоволствието да я притиска към туптящото си сърце.

И мъчителното очакване. О, боже. Мъчителното осъзнаване, че не можеше — не трябваше — да стига до естествения завършек на тази прегръдка.

Но той можеше да отиде до ръба, можеше да провери къде бяха границите на самообладанието му и да стъпи в по-дълбоки води. Керн започна да целува гладката кожа на бузата и врата й, като същевременно разкопчаваше копчетата на гърба на роклята й. Усети малките й пръсти върху сакото и жилетката си и осъзна, че и тя правеше същото с него. Тъй като неговите копчета бяха по-малко, Изабел се справи първа и понечи да свали дрехите му.

— Грешно е да те желая толкова силно — прошепна тя, сложила топлите си длани върху ленената му риза. — Но защо това ме кара да се чувствам толкова добре?

— Защото — измърмори в отговор той — си създадена, за да бъдеш обичана.

Роклята й се плъзна на земята и Изабел бързо развърза връзките на корсета и ризата си, докато не застана пред него разголена до кръста. Графът си пое дълбоко дъх. Кожата й блестеше на светлината на залязващото слънце, а гърдите й приличаха на хълмове с коралови връхчета. Не можеше да си представи по-съвършена жена. Тя беше въплъщение на богинята, на която беше кръстена — Венера, богинята на любовта.

Изабел придърпа ръцете му към гърдите си, затвори очи и въздъхна.

— Обожавам ръцете ти. Обожавам как ме карат да треперя и да се разтапям отвътре.

Тя се раздвижи срещу него като сирена, подканваща го да извърши грях. Кръвта му закипя от възбуда, а самообладанието му беше на границата на възможностите му. Как можеше да устои на предложението й да вкуси онова, което му предлагаше с такава готовност? Графът наведе глава и захапа едно от зърната й, след което потърка бузата си в кадифените хълмове и започна да разучава долината между гърдите й. Той я галеше с устни и с език и тя му отвръщаше с доволен шепот.

След малко щеше да спре. Щеше да се отдръпне. Честта изискваше това от него.

Но все още беше рано. Не можеше да го направи, докато пръстите й рошеха косата му и се плъзгаха по врата му, за да разхлабят вратовръзката му. Не можеше да го направи, докато Изабел разкопчаваше ризата му. Не можеше да го направи, докато тя шепнеше името му и целуваше врата му. Той усещаше, че нейните ръце трепереха също толкова, колкото и неговите. Изабел го желаеше със същата сила, с която и той желаеше нея.

Желание. Каква слаба дума за туптенето в гърдите му и треската в кръвта му. Слабините му сякаш бяха заключени в някакво вечно чистилище, някъде по средата между рая и ада. Той вече не беше уверен, че спасението на душата му си струваше. Как можеше да се стреми към рая без Изабел?

Душата му можеше да върви по дяволите.

Той погледна надолу към прекрасното й лице и видя в него отражението на собственото си отчаяно желание. Там го очакваше раят. Сега. С единствената жена, която беше способна да подпали сърцето му.

Той поведе Изабел от будоара към спалнята. Когато приближиха леглото, стъпките й станаха по-колебливи и тя го погледна с измъчено изражение.

— Керн, това е неприлично. Знаеш защо…

Той докосна с пръст меките й, зачервени устни.

— Ако съм обречен да горя в ада, то поне ще горя с теб.

Изабел въздъхна тихо.

— Да — прошепна тя. — Да.

Устните им се сляха в трескава целувка. Гърдите й се притиснаха плътно към неговите и той усети как еротичният допир на плът до плът възпламенява тялото му. Пръстите му се вмъкнаха под роклята му и се заеха с непознатите кукички и връзки. Палецът му се оплете в нещо, което опасваше копринената кожа на кръста й. С едно рязко движение той скъса въженцето и миг по-късно трескавият му мозък долови приглушено тупване, сякаш нещо беше паднало на пода.

Изабел се стресна и се отдръпна леко.

— Обърни се — каза тя. — Моля те. Само за малко.

— Не. — Той започна да целува врата й. Неочакваният пристъп на свенливост у нея го озадачаваше. — Изабел. Искам да те гледам, докато се събличаш.

Устните му се заеха с гърдите й, докато нейните пръсти се плъзгаха неспокойно по раменете му, по гърдите му, надолу към кръста и бедрата му, заобикаляйки подутината, която издуваше панталоните му. „О, господи. Докосвай ме. Докосвай ме.“

Пръстите й се върнаха обратно нагоре, увиха се около врата му и се вкопчиха силно в него. Ама че дяволица. Той изръмжа нетърпеливо и се опита да я дръпне върху леглото, но Изабел упорито остана на мястото си.

— Чакай — прошепна тя.

Керн си помисли, че отново щеше да му откаже, и едва се въздържа да не изреве от възбуда. Изабел обаче се измъкна от роклята и бельото си и остави дрехите да се свлекат на пода.

Гърлото на Керн пресъхна. Той не можеше да мисли за нищо друго, освен за красотата й. Плът като от алабастър. Закръглени бедра. Тъмни къдрици.

И всичко това беше негово.

Тя пристъпи към него, притисна се плътно към тялото му и му се усмихна.

— Моля те. Сега ще ме сложиш ли на леглото?

Графът я положи върху ленените чаршафи. Вече не можеше да стои, без да я докосва. Ръката му се плъзна по копринения й чорап и стигна до също толкова мека плът… до женска топлина… и влага… до тайните на женствеността й.

Изабел се напрегна, но само за миг. Тя въздъхна и се разтвори изцяло пред него, като се притискаше към пръстите му. Когато той намери най-чувствителното й място, тя започна да извива тяло под него и се вкопчи във врата му.

— О… господи… моля те…

Той се наслаждаваше на удоволствието й, сякаш го изпитваше сам. Изабел беше толкова дребна, толкова деликатна, сякаш създадена, за да бъде обичана. Гореща кръв бушуваше във вените му. В момента за него беше най-важно тя да стигне до върха.

Нетърпеливите й ръце се плъзгаха по тялото му и се вкопчваха в разтворената му риза. Бедрата й се надигаха към него.

— Да. О, да. О, Керн… Това е прекрасно… Обичам те.

Думите й поляха като топъл дъжд пресъхналата му душа, тя прошепна името му още веднъж и потръпна конвулсивно под пръстите му.

„Обичам те.“

Възбудата на Керн стана непоносима. Той разкопча панталоните си, захвърли ги встрани и се отпусна върху мекото тяло на Изабел. Когато тя хвана с ръка пулсиращото му копие, той за малко щеше да загуби битката за самообладание. Ръката й го поведе към входа на рая и с един силен тласък той срещна някаква преграда и я проби.

Изабел се вцепени, ноктите й се забиха в гърба му, а викът й бе приглушен срещу гърдите му. Графът замръзна на мястото си.

— Изабел?

Той погледна надолу към нея, видя изненадата, изписана на лицето й, и разбра всичко. Той й беше първият. Тази истина го изненада и го изпълни с чувство на мъжки триумф.

— Сега си моя. Моя. — Гласът му беше надебелял и гърлен, изпълнен с чувство, което беше твърде ново за него, за да може да го определи.

Керн улови лицето й между дланите си и я целуна страстно. След това вече не можеше да се въздържи и се заби дълбоко в нея. Чувственото търкане го приближаваше все по-близо до тъмнината, която сега желаеше с цялата си душа, към черния водовъртеж, от който нямаше спасение. Тя започна да се движи в ритъм с него, по-бързо и по-бързо, като извиваше тялото си към неговото. Тихите й стонове подклаждаха треската му и когато тя извика от щастие, той изля семето си в нея, гмурна се не в тъмнина, а в светлина, която беше толкова ярка, че изпълни сърцето му с радост.

Керн остана да лежи прегърнал Изабел, докато дишането му постепенно се успокои. След това се претърколи и легна по гръб, като я придърпа почти върху себе си.

Искаше му се да се разсмее, но не подигравателно, а от щастие. Тежестта в гърдите му беше изчезнала и сега той чувстваше само безмерна топлина и нежност към жената в прегръдките си.

Гъстата й коса се спускаше по раменете й и падаше върху него, сякаш за да ги свърже в едно. Изабел беше опряла буза във вдлъбнатината на рамото му и пръстите й се плъзгаха лениво по врата му. Кожата му пламваше всеки път, когато тя го докоснеше и чувството беше смес от възбуда и еуфория. Откога не се беше чувствал толкова доволен?

„Обичам те.“

Сърцето му се изпълни с копнеж, който той не можеше да проумее. Графът се зачуди дали тя беше казала истината, или това бяха думи, изречени в момент на страст. Страстта беше нещо ново за Изабел и тя лесно можеше да я обърка с по-дълбоки, по-трайни чувства. Също както и той можеше да обърка нежността, която изпитваше към нея, с нещо по-силно и трайно.

Керн си наложи да не мисли за това. Все още не беше готов да мисли за бъдещето. Сега искаше само да се наслади на мига.

Той погали копринената плът на гърба й, доволен от начина, по който се бяха развили събитията. Дължеше на Изабел едно извинение за това, че неоснователно я беше приравнявал с майка й. Но как можеше да се извини за това, че я беше любил, след като му се искаше да изкрещи от радост? Той беше първият, единственият й любовник.

— Девствената Венера — измърмори графът.

Пръстите й замръзнаха. Тя вдигна глава и го погледна изпитателно. Зачервените й устни и разрошената й тъмна коса показваха, че Изабел беше една напълно задоволена жена.

— Аз не съм една от богините — каза бавно тя. — Затова и не използвам името.

— Вече знам това. — Той целуна върха на носа й. — И се радвам, че е така.

— Аз пък осъзнавам какво съм изпуснала — продължи тя. — Целомъдрието е твърде надценено.

— Безбрачието също. — Тя все още изглеждаше уязвима, така че той си призна: — Изабел, противно на мнението ти за господата, преди теб съм имал само една жена. При това тя ми беше подарък за четиринайсетия рожден ден. От баща ми. — Той не можа да сдържи резкия си тон при последните думи.

Изабел се намръщи.

— Подарък?

— Да. — Той все още чувстваше болката и гнева, но ако това щеше да успокои Изабел, можеше да й разкаже всичко. — Още от малък мразех баща си заради развратния му живот и той знаеше това. Твърде често виждах майка си разплакана след поредната му изневяра. За него тя служеше само за разплод, но дори майчинството не й донесе утеха, тъй като аз бях единственото й дете, което оцеля. Тя почина, когато бях на десет години, от треска след поредното раждане на мъртво дете.

Изабел затвори очи и когато ги отвори, го погледна със съчувствие.

— О, Керн, Не знаех. Съжалявам.

Състраданието й го притесняваше и той сви рамене.

— Откакто започнах да ставам мъж, Линууд реши, че трябва да ме поквари. Той ме канеше да присъствам на пиянските му оргии и ми предлагаше да ми даде на заем някоя от многобройните си любовници. На мен обаче ми се повдигаше от всичко това и аз успях да устоя на изкушението до една вечер в имението ни през седмицата, когато навършвах четиринайсет.

Той замълча. Споменът беше твърде мрачен и мъчителен. По онова време той толкова много бе искал да вярва в победата на любовта над злото само за да бъдат илюзиите му разбити по най-грубия начин.

— Искаш ли да ми кажеш какво се случи? — попита Изабел. — Моля те.

Той си пое дълбоко дъх.

— Баща ми беше поканил тогавашната си любовница — някаква графиня — и тя доведе със себе си дъщеря си, която беше на моите години. Сара и аз бяхме единствените деца и прекарахме голяма част от седмицата заедно. Тя беше красива и се държеше приятелски и аз се влюбих до уши в нея.

Той си спомни онези прекрасни летни дни, когато тя се бе смяла и се беше люляла на люлката в градината, откривайки при това част от стройните си бели крака.

— Тя трябва да е била много щастлива, щом е спечелила обичта ти. — Изабел прокара леко пръсти по бузата и слепоочието му. Този жест накара Керн да продължи да разголва душата си пред нея, да й разкаже онова, което не бе казвал на никого.

— На втория ден ние се бяхме целунали скришно, което доведе до по-смели милувки. Последната нощ Сара дойде в спалнята ми уж, за да се сбогува с мен. Можеш да си представиш какво стана. Дори когато за мен стана очевидно, че тя имаше опит, аз бях заслепен от желанието си. Повярвах й, доверих й се. — Той се намръщи, когато си спомни безумните си уверения във вечна любов. — На следващата сутрин баща ми влезе в спалнята ми и ни намери заедно. Той ми честити рождения ден и даде на Сара една диамантена гривна, за да й плати за услугата. След това тя стана от леглото ми и отиде да легне с него.

Смехът й го беше преследвал в продължение на много години след това. Но вече не. Графът се почувства някак странно освободен от признанието си, сякаш мрачното бреме на срама и гнева най-сетне бе паднало от гърба му.

Дъхът на Изабел погали гърдите му.

— Това е възмутително. Как е могъл баща ти да направи подобно нещо? И как е могло това ужасно момиче да избере Линууд пред теб?

Комплиментът му достави удоволствие. Той прокара леко кокалчетата на пръстите си по меката кожа на бузата й.

— Това няма значение. Повече никога не видях Сара. От този момент се заклех да водя почтен живот и никога да не любя друга жена, освен съпругата си.

„И удържах на думата си… досега. Докато не срещнах теб.“

Неизречените думи надвиснаха застрашително над него. Прелъстявайки Изабел, графът беше усложнил бъдещето си. По-късно щеше да бъде изправен пред последствията от действията си и щеше да му се наложи да вземе трудни решения. Засега обаче му се искаше само да продължи да я прегръща, да се наслаждава на топлото й, меко тяло. Една страстна нощ нямаше да го направи развратник. Кадифените й очи все още изглеждаха разтревожени.

— Мислил си, че… съм като Сара.

Нямаше как да отрече това. Бе предполагал най-лошото за Изабел. За да я успокои, Керн я целуна по челото.

— Сгреших. Виждах само онова, което ме караше да видя — опитът ми.

— А сега какво виждаш? — В гласа й имаше лека предизвикателна нотка, която го трогна и го накара да се усмихне.

— Виждам една жена, която е красива както външно, така и вътрешно. — Той плъзна длани по гърба й и усети как реагира на женственото й тяло. — Жена, която знае какво иска. — Ръцете му погалиха гърдите й. — Жена, която е проявила здравия разум да се запази за мен.

— А аз виждам един арогантен мъж, който е направил същото. — Изабел се протегна лениво и пръстите й се заиграха с космите на гърдите му. — Вярвам, че няма да чакаш толкова дълго до следващото си интимно преживяване.

Тя му хвърли една предизвикателна полуусмивка, която мигновено го възбуди отново. Керн я обърна по гръб и я накара да почувства колко много се нуждаеше от нея.

— Мисля, че си права.

Двамата започнаха да се целуват и галят, да изучават тайните на телата си. Този път графът не бързаше. Той й доставяше удоволствие с устни и ръце, докато тя лежеше задъхана, вкопчена в него.

— Керн… о… не спирай… моля те, не спирай.

— Тогава кажи името ми. Джъстин.

— Джъстин. — Тя го погледна с премрежени очи. — Обичам те, Джъстин.

Той едва успя да се въздържи да не й отвърне по същия начин. Не можеше да я обича, не смееше.

— О, Изабел. Никога не съм желал друга жена така, както желая теб.

Керн влезе бавно в нея и двамата започнаха да се движат в ритъм, сякаш бяха едно тяло, една душа. Когато тя достигна върха, той свърши с нея и сякаш целият свят изчезна при щастливия му вик.

Навън се здрачаваше и в стаята бе започнало да става тъмно. Изабел лежеше сгушена до него. Очите й бяха затворени, дишането — равномерно. Той осъзна, че тя беше заспала, и почувства прилив на нежност, макар изобщо да не съжаляваше, че я беше изтощил толкова.

Искаше му се да поспи до нея, да продължи да я прегръща, но тя можеше да настине.

Керн се надигна и посегна да дръпне завивката, която висеше захвърлена в долния край на леглото. Тогава пред погледа му попадна увитият в лен предмет, който се подаваше изпод купчината дрехи на Изабел.

Воден от любопитство, той вдигна предмета. Когато усети под пръстите си формата на книга, кръвта му се смрази. Керн дръпна кожените връзки и извади малкото томче. Известно време той остана загледан в заглавието в полумрака на стаята.

Истинските признания на една куртизанка

Когато с Аполон се видяхме за първи път, изпитахме единствено презрение един към друг.

В тази съдбовна нощ аз бях убедена да посетя събиране на господа в един частен клуб на Сейнт Джеймс стрийт. Те искаха да ме дадат като специален подарък за свой приятел в навечерието на годежа му. Идеята ме заинтригува и аз позволих да бъда внесена на покрит сребърен поднос, носен от двама пажове.

Когато се появих като излизащата от мидата Венера, облечена в прозрачни дрехи, аз се озовах лице в лице с най-хубавия мъж, когото бях срещала през богатата си кариера на куртизанка.

Аполон, разбира се, побесня. По-късно, когато опознах благородния му характер, разбрах защо. Но в момента, когато той ми хвърли един презрителен поглед, нарече ме курва пред останалите господа и си тръгна, го мразех.

Аз обаче бях решена да го имам. Нито един генерал не би могъл да проведе по-смела офанзива от тази, която предприех през онази пролет. Обличах се като дама и ходех в дома му. Срещах го уж случайно, докато язди в парка. Когато най-накрая успях да се вмъкна в леглото му, преживяването беше толкова прекрасно, че сложи край на враждебността между нас и даде начало на нежните чувства, които изпитвахме един към друг.

О, колко суетна и глупава съм била дотогава! Бях смятала, че знам какво означава да обичам. През това лято се посветих на Аполон и му останах вярна до последната нощ, която прекарахме заедно — нощта преди сватбата му. Нощта, в която заченах детето на нашата любов…