Барбара Смит
Грешница на любовта (13)

Глава 13

— Ще й кажеш ли, татко? — попита Хелън с блеснали очи. Двамата с Керн бяха хубава двойка, седнали един до друг в каретата. — О, кажи на Изабел какво реши.

Лорд Хатауей се размърда, сякаш меката кожена седалка му беше станала неудобна. Той изглеждаше напрегнат и въпреки че продължаваше да гледа Хелън, Изабел усети, че вниманието му беше насочено към нея.

— Не — каза мрачно той. — Сега не му е нито времето, нито мястото за това.

— Това е най-подходящото място — настоя с усмивка Хелън. — И какво по-добро време от пътуването към операта, когато всички сме заедно? Пък и братовчедка ми заслужава да знае какво си решил, та дори само за да се чувства по-спокойна.

Изабел бе обзета от любопитство. Какво беше това решение, че бащата на Хелън се чувстваше толкова неудобно? Той беше седнал до нея и изобщо не помръдваше. Малката лампа в каретата осветяваше лицето му, което изглеждаше необичайно напрегнато.

Керн погледна намръщено първо към Изабел, след това към Хатауей.

— Успяхте да ме объркате. За какво решение става дума?

Хатауей кимна отсечено.

— На вниманието ми беше представен един проблем. Хелън ме информира, че на бала на семейство Уилкинс миналата вечер е бил пуснат един отвратителен слух.

Изабел усети как гърлото й пресъхва. Дали някой не я беше видял да се прегръща страстно с Керн? Дали някой не ги беше наблюдавал в мрака докато се бяха целували и галили като любовници? Срамът я изпълни с лошо предчувствие за неизбежно нещастие. Погледът й срещна погледа на графа. Мрачното му изражение й показа, че и той си беше помислил същото. Двамата бяха предали доверието на Хелън. Но ако Хелън знаеше малката им тайна, защо тогава изглеждаше толкова въодушевена?

— Просто не можах да повярвам, когато Гили ми каза какво говорели хората — каза Хелън и се наведе леко напред. — Бях удивена от злобата им. Недостойно е за един аристократ да бъде толкова злобен. Ако онази вечер не бях болна, незабавно щях да сложа край на тези приказки.

— Какво точно си чула? — попита предпазливо Изабел.

— Изглежда — отговори й маркизът, — всички са разбрали, че не разполагате със средства, госпожице Дарси. Слухът бързо се е разпръснал сред обществото заради един мръсник на име Чарлз Мобри.

Мобри и голямата му уста. Изабел изпита огромно облекчение.

— О, това ли. Е, това няма никакво значение. Тесногръдите хора могат да си говорят колкото си искат, но това не ме притеснява.

— Възхищавам се на смелостта ти, братовчедке — каза Хелън и стисна ръката на Изабел. — Но проблемът не е само в това, че хората говорят. Една дама трябва да разполага с добра зестра, ако иска да си намери добър съпруг. Казах това на татко днес сутринта.

— И аз трябва да се съглася с Хелън — каза Хатауей и хвърли един кос поглед на Изабел. — Признавам, че бях забравил да се погрижа за финансовото ви осигуряване. Хелън ме убеди да ви отпусна сумата от пет хиляди фунта.

— Пет хиляди? — повтори Изабел. Тя не можеше да повярва на ушите си. Ако не беше седнала, краката й сигурно щяха да се подкосят. Тя се вкопчи с всичка сила в дръжката. Пет хиляди фунта. Той й даваше тази огромна сума, сякаш подхвърляше монети на просяк. — Но, защо?

Хатауей я гледаше с присвити очи.

— Мисля, че причината е очевидна. Докато живеете в моя дом, сте под моя опека. А аз нямам намерение да позволявам някой от членовете на семейството ми да бъде опетнен от клюки.

Обяснението му звучеше приемливо, но тя долови някакъв скрит смисъл зад думите му.

— Предложението ви е изключително щедро — промълви Изабел, — но сигурно не говорите сериозно. Никога не бих могла да приема вашите пари.

— Можете и ще го направите.

Тя забеляза някаква сянка в мрачния му поглед. Устните му бяха стиснати, а изражението — каменно. Защо беше решил да й направи този подарък? Сумата беше толкова голяма, че с нея можеше да се купи огромна къща я провинцията, в която Изабел да се настани с лелите си и да прекара в удобство остатъка от живота си. Тази мисъл й се струваше доста съблазнителна. Разбира се, тя трябваше да се омъжи, за да получи парите. А ако се омъжеше, сумата щеше да бъде предадена на съпруга й. Щеше да й се наложи да го убеди да й даде част от парите за лично ползване…

Един брак означаваше също, че Изабел трябваше да продължи с маскарада, да продължи да крие вечно миналото си. Дали маркизът наистина не се чувстваше виновен за това, че с действията си можеше да стане съучастник в измамването на някой джентълмен? Сигурно. Макар още от самото начало да знаеше, че той я смята за неморална, Изабел не можеше да потисне удивлението си.

Всичко това обаче не й помагаше да разбере истинската причина за решението му. Защо Хатауей поемаше риска от оставането й в обществото, където рано или късно щеше отново да се срещне с нея, тъй като тя минаваше за член на семейството му?

Обзета от подозрения, Изабел хвърли един поглед на Керн. Той очевидно беше шокиран и гледаше ту Хатауей, ту нея. Беше разгневен.

Пет хиляди фунта.

В този миг Изабел внезапно осъзна мотивите за решението на Хатаеуй. Да, нямаше по-смислено обяснение от това. Маркизът искаше да й попречи да разследва лорд Реймънд.

Хатауей купуваше мълчанието й.

 

— За какво си мислил, по дяволите? — попита Керн. — Защо изобщо й даваш зестра?

Двамата с маркиза стояха в един празен страничен коридор на операта в Хаймаркет и Хатауей пушеше пура.

Чакаха Хелън, която беше отишла до дамската тоалетна. Беше антрактът и във фоайето и края на коридора се виждаха елегантни дами и господа, които отпиваха лимонада и обсъждаха представлението. Изабел бе казала, че я боли глава, и беше останала в частната ложа на маркиза. Керн не бе искал да я оставя сама там, но желанието му да поговори с маркиза беше много по-силно.

— Говори по-тихо — нареди Хатауей — Не искам цял Лондон да ни чуе.

Керн се подпря с ръка на стената и измърмори:

— Тогава и ти ми отговори тихо.

— Вече ти отговорих. Искам клюките да престанат, дори ако това означава, че трябва да й купя почтеност.

Керн изрази подозрението, което не го беше напуснало през първото действие на представлението.

— Изабел ли те изнуди да й дадеш тези пари? Да не те е заплашила, че ще публикува мемоарите?

— Не, за бога. — Хатауей се наведе да изтръска пепелта от пурата си. — Тя не е искала от мен нито фартинг, въпреки че аз, разбира се, платих за новите й дрехи. Не можех да я оставя да се разхожда облечена в дрипи.

Керн се ядоса на себе си за това, че се зарадва, че Изабел не беше изнудвала маркиза.

— Но пет хиляди? Никой не очаква от теб да отпуснеш толкова голяма сума на някаква далечна роднина.

— Хората могат да ме наричат ексцентричен, ако искат. — Хатауей го погледна в очите. — Това е много по-добре, отколкото да започнат да задават въпроси за произхода на Изабел. Подобни клюки биха се отразили зле на Хелън. Не ми казвай, че не осъзнаваш това, Джъстин.

Разбира се, че го осъзнаваше, но възмущението все още не искаше да го напусне.

— И затова ти едва ли не каниш Изабел да се омъжи за някой джентълмен — каза графът през стиснати зъби. — Ще я оставиш да измами един почтен мъж.

— Тя може и да не приеме предложението. А ако не се омъжи, няма да получи парите.

— Но ти много добре знаеш, че тя ще приеме. Поемаш дяволски голям риск. Тя е незаконна дъщеря на куртизанка.

Лицето на Хатауей беше като изваяно от камък.

— Била е възпитана от гувернантка и досега се държи много добре.

— А какво ще стане, ако я разкрият?

— Това просто няма да се случи. Тя е умно момиче.

— Да, бе. Само преди няколко дни ти сам каза, че е обикаляла Лондон и е задавала въпроси за бившите любовници на майка си.

— Вече няма да го прави. Ти ще се погрижиш за това.

Керн стисна зъби. Каквото и да кажеше, маркизът нямаше да промени решението си. Той не можеше да си представи Изабел да се омъжи за някой от кретените, които се навъртаха около нея… и да спи с него. Графът си представяше как образът й ще го преследва в продължение на години, как ще я вижда с издут от детето на друг мъж корем, как става по-мека и красива с годините. Той си представяше как двамата с Хелън щяха да бъдат длъжни да забавляват Изабел в дома си, а на него щеше да му се налага да търпи чувствените й усмивки и язвителните й подмятания.

— Дявол да го вземе — каза троснато той. — Знаеш каква е тя и откъде идва. Рано или късно ще направи грешка и ще те посрами — ще посрами всички ни.

— Независимо от това решението ми е окончателно.

Маркизът се обърна, дръпна за последен път от пурата си и я угаси в пепелника. Керн рядко го беше виждал да пуши, при това никога на публично място. Той не можеше да се отърси от усещането, че нещо притесняваше Хатауей.

Господи! Какво можеше да накара Хатауей да действа противно на разума си?

Лорд Реймънд. Хатауей винаги беше защитавал по-малкия си брат.

Но това означаваше, че маркизът подкупваше Изабел. Плащаше й да си държи устата затворена. Невъзможно.

На младини лорд Реймънд бе водил разгулен живот и бе прелъстил не една жена с ниско социално положение, докато не бе направил грешката да вкара в леглото съпругата на един богат търговец. Мъжът й ги беше изненадал на местопрестъплението и го беше предизвикал на дуел, лорд Реймънд едва беше отървал кожата. Оттогава той водеше живот за пример и се беше посветил изцяло на папството си в църквата „Сейнт Джордж“.

Но дали това беше така? Дали в миналото си той не беше извършил и някакво по-страшно престъпление? Престъпление, което Хатауей не искаше да бъде огласено?

Не. Не, Керн не можеше да си позволи да мисли лоши неща за маркиза, когото познаваше от дете и когото смяташе повече за баща, отколкото Линууд. Хатауей беше най-почтеният човек, когото Керн някога бе срещал. Той беше човекът, който лично се беше погрижил Керн да не кривне от правия път. Маркизът със сигурност не беше способен да прикрива убиец.

Освен ако не ставаше дума за брат му.

Хелън се приближи към тях, придружена от някакъв господин. На лицето й беше изписана широка усмивка.

— Извинете, че ви накарах да чакате. Вижте кого намерих във фоайето. Току-що му казах новината за Изабел.

Чарлз Мобри се поклони изящно.

— Хатауей. Керн. Много се радвам да ви видя. Тъкмо казвах на лейди Хелън колко е приятно да подновя познанствата си със стари приятели. Тук ли е госпожица Дарси?

На Керн му се прииска да изтрие с юмрук самодоволната усмивка от лицето на Мобри.

— За теб я няма — отвърна той.

— О… — Мобри започна да отваря и затваря уста като риба на сухо. — Аз… аз се надявах да се видя с нея. Последния път се скарахме за една глупост и аз исках да се извиня…

— Вече си казал достатъчно — прекъсна го Хатаеуй със смразяващо изражение. — Хелън, трябва да се връщаме на местата си. Второто действие започва скоро.

— Но… но… — заекна Мобри.

Хелън хвана Керн и баща си под ръка и тримата оставиха Мобри да стои в коридора, без дори да се сбогуват с него. Когато той вече не можеше да ги чуе, Хелън прошепна:

— Знаех си, че мога да разчитам на вас двамата да го поставите на мястото му. Ама че самовлюбен червей, да си мисли, че ще му позволим да ухажва Изабел.

— Той повече няма да се доближи до нея — заяви Керн. — Лично ще се погрижа за това.

— Трябва да се погрижим и да й намерим подходящ съпруг — добави Хелън, докато тримата се качваха по стълбите към горния етаж. — Някой прекрасен като теб, Джъстин.

Наивната й усмивка накара Керн да се почувства виновен. Тя едва ли щеше да го смята за толкова прекрасен, ако разбереше за страстните му целувки с Изабел. Щеше да бъде ужасена и наранена. И всичко това само защото той не можеше да овладее непочтените си желания и копнежа си по една жена, която не можеше да има. Ужасната тайна го караше да изпитва угризения на съвестта.

— О, надявам се главоболието на Изабел да е преминало — продължи Хелън. — Ще се почувствам ужасно, ако е прихванала моята настинка. Да бъдеш затворен цяла седмица вкъщи, е наистина неприятно.

Керн си помисли, че една седмица изолация щеше да се отрази доста добре на Изабел. За седем дни той щеше да получи новини от Тримбъл и с малко късмет може би щеше да разплете загадката. След това щеше да я убеди да откаже зестрата и да се върне в своя свят и така да си спести мъчението да я вижда отново.

Той отвори вратата към ложата на маркиза.

— Сигурен съм, че тя е много добре…

Той не успя да довърши изречението си. В четирите позлатени стола в ложата нямаше никого. Изабел я нямаше.

 

Изабел се огледа бързо и отвори една врата до сцената.

Допреди няколко минути бе седяла в разкоша на ложата на Хатауей и бе гледала надолу към публиката. През първото действие на операта тя бе забелязала в тълпата един мъж, с когото искаше да си поговори. Главата й все още беше замаяна от предложението на Хатауей и не се беше оказало трудно да се престори, че има главоболие. Хелън бе пожелала да остане при нея, а Керн я беше изгледал подозрително, но за щастие тя бе успяла да остане сама през антракта от половин час.

Тогава бе забелязала, че Терънс Дикенсън става от мястото си.

Вместо обаче да тръгне към фоайето, където посетителите можеха да се освежат, Дикенсън бе тръгнал към сцената и се бе мушнал в някаква малка врата в стената.

Същата врата, която сега Изабел бе отворила.

За разлика от Керн, тя нямаше намерение да чака новини от сър Джон Тримбъл, тъй като му нямаше доверие. Изабел възнамеряваше да се възползва от всяка възможност да разпита поне още един от заподозрените. Тя си признаваше, че това може би не беше единствената причина. Необходимо й беше поне за миг да се откъсне от изкушението на предложението, което й беше направил маркизът.

Тя тръгна по коридора зад вратата и се озова зад кулисите. Наоколо гъмжеше от хора, а въздухът беше натежал от миризмата на боя и дима от лампите. Зад затворената пурпурна завеса двама сценични работници влачеха новия декор, ръководени от мъж в твърде голям за ръста му костюм. Една певица упражняваше гласа си и забавляваше работниците. Няколко изпълнители на второстепенни роли се преобличаха зад разнебитен дървен параван.

Изабел тръгна покрай стената, като внимаваше да не се спъне в нещо. Няколко души погледнаха към нея и тя се опита да се държи нормално, сякаш мястото й беше точно тук. Когато не забеляза Дикенсън, тръгна по един коридор встрани от сцената.

Коридорът беше в ярък контраст с елегантната обстановка, в която се разполагаха посетителите на операта. Тук беше мръсно, влажно и тясно. Един фенер, окачен в далечния край на коридора, хвърляше мъждукаща светлина. Изабел вдигна края на роклята си, за да не я изцапа, и тръгна по-бързо, като надничаше през вратите на малките стаички, наредени от двете страни на коридора. В една от тях някаква пълна жена седеше пред тоалетна масичка и слагаше руж на бузите си. В друга — един нисък, едър мъж ровеше из сандък, пълен с костюми. Следващата гримьорна беше празна, но в нея гореше една свещ.

Може би Дикенсън не беше тук. Може би беше тръгнал по друг коридор. Може би — по някаква своя причина беше напуснал операта през задния вход.

Вратата на последната стая беше затворена. Изабел застана пред нея и се зачуди дали да почука или не. В този миг вратата се отвори и излезе един висок мъж, побутван от женска ръка. Невидимата жена извика със силен чуждестранен акцент:

— Излез! Трябва да се приготвя за второто действие.

Той придърпа ръката й към слабините си.

— Но аз имам нужда от теб, моя най-скъпа Лучия.

— Върви. — Тя го бутна още веднъж и затвори вратата.

Терънс Дикенсън се обърна и приглади оредялата си коса. Похотливата му усмивка се изпари, когато видя Изабел.

— Ти! — изръмжа той. — Какво правиш тук, дяволите да те вземат? Клиент ли си търсиш?

— Едва ли — отвърна Изабел. — Исках да поговоря насаме с вас.

— О, значи съм бил прав. Възнамеряваш да ме изнудваш за пари.

— Искам информация. — Тя не искаше да отрече обвинението в изнудване, защото предпочиташе той да си мисли какви биха били последствията, ако жена му узнаеше мръсните му тайни. — Имам няколко въпроса към вас.

Той изви горната си устна и прокара длани по сакото си. След това пристъпи към нея и Изабел се стресна. Но Дикенсън я подмина и влезе в празната гримьорна. На вратата се обърна и й махна с ръка.

— Хайде, ела. Не можем да говорим в коридора, където може да ни чуе някой плебей.

Изабел се поколеба. Нямаше причина за тревога. Достатъчно беше само да изкрещи и десетки хора щяха да дотичат да видят какво става. Пък и може би никога нямаше да й се удаде по-добра възможност да открие убиеца на майка си.

Тя влезе бавно в стаята. Слабата светлина на свещта, поставената сред купчина разтопен восък в една чинийка, хвърляше сенки върху остатъците от храна, отворените шишенца с козметични препарати и дрехите, нахвърляни върху един сандък и един шезлонг. Някакво движение привлече погледа й и тя се обърна, за да види, че Дикенсън тъкмо щеше да затвори вратата.

— Оставете я отворена — каза Изабел.

Дикенсън сигурно долови резкия й тон, защото остави вратата отворена наполовина.

— Коя си ти, че да ми даваш заповеди?

— Притежателката на мемоарите. — За безопасност тя добави: — Ако нещо се случи с мен, оставила съм бележка да ги публикуват. Затова по-добре ми окажете съдействие.

Той се намръщи, отиде до огледалото и оправи вратовръзката си, като обръщаше глава наляво-надясно и се възхищаваше на отражението си.

— Къде е пазачът ти тази вечер? Или може би трябва да го наричам съконспиратор?

— Ако имате предвид лорд Керн, той е с лейди Хелън и лорд Хатауей. Чакат ме в частната ни ложа.

— Значи Керн те е изпратил да му свършиш мръсната работа. — Дикенсън се обърна към нея и я погледна лукаво с лисичите си очи. — Може би мръсникът си мисли, че ще успееш да изкопчиш нещо от мен. Ела тук, малка хубавице, нямам нищо против да опиташ.

Изабел остана близо до вратата.

— Познавали сте някои от любовниците на майка ми. Бих искала да знам кои.

— Аз ли? Откъде ти дойде наум, че съм ги познавал?

— Така ми каза сър Джон Тримбъл. Изглежда, че сте се опитали да накарате мъжете да попречат на майка ми да довърши книгата си.

Дикенсън пребледня на слабата светлина. Започна да си играе с диамантената игла, която придържаше вратовръзката му.

— Тримбъл е проклет лъжец. Той завиждаше на останалите от нас, които имахме достатъчно пари, за да си позволяваме услугите на Аврора. Не му харесваше, че не беше включен в клуба.

— В клуба ли? В кой клуб?

Той се разсмя.

— Имам предвид нашето малко братство, на онези от нас, които по едно или друго време бяха успели да привлекат вниманието на Аврора. — Той се усмихна похотливо. — О, тя беше най-добрата, която можеше да се намери. Херцогинята на прелюбодейството.

На Изабел й се прииска да му издере очите. Но тя не можеше да отрече, че майка й си беше заслужила тази титла с професията си. Въпреки това беше болезнено да чуе истината.

— Сигурно не искате да кажете, че сте провеждали официални срещи на бившите и настоящите й любовници?

Той сви рамене.

— Обръщахме по няколко бутилки и си разправяхме истории, но определено не сме плащали членски внос и не сме имали никакви правила. Освен очевидното, разбира се.

— Кажете ми имената им.

— Че защо? Това беше тайно братство и в него не се допускаха жени. — Дикенсън се ухили и оголи острите си зъби. — Освен ако не искаш да продължиш традицията на майка си. Какво ще кажеш? Ще те настаня в твоя собствена къща, ще ти купя хубава карета и ще ти наема прислуга.

На Изабел й се повдигна. Как бе могла нейната добра, красива майка да се остави да бъде използвана от тези развратници?

— Кажете ми имената им или аз ще дам името ви на магистрата. Той сигурно ще се заинтересува да чуе как сте се опитали да подтикнете тези мъже да убият майка ми.

— Мислиш ли, че законът ще се заинтересува от една курва? — Дикенсън вдигна ръка. — Пък и ние не сме я убили. Помагам ти, нали? Аз просто бях решил, че е мой дълг на джентълмен да информирам приятелите си, че тя пише за нас.

Изабел стисна юмруци и повтори:

— Кажете ми имената им.

Дикенсън я огледа, сякаш тя беше бясно куче.

— Предполагам, че нищо няма да стане, ако ти кажа. Освен мен и Линууд, в групата беше и лорд Реймънд Джефрис, но той се хвана с религията и ни напусна. — Дикенсън започна да отмята имената на пръстите на ръката си. — Лавджой загина при Ватерло. Блъндел е в Индия от пет години. Кой остана? А, да, Пейн се застреля през тринайсета, след като изгуби цялото си богатство на масата за фаро.

Изабел знаеше последните три имена от мемоарите на майка си — Марс, Херкулес и Персей. Тя с усилие зададе следващия си въпрос.

— Вие сте били Нарцис. Знаете ли как майка ми е наричала Тримбъл?

— Че откъде да знам, по дяволите? Когато бяхме в леглото, тя никога не говореше за другите си любовници.

— Познавате ли мъжа, когото е наричала Аполон?

— Аполон? — Той я погледна с празен поглед. — Никога не съм чувал това име.

Изабел не беше успяла да научи нищо ново от Дикенсън и това я дразнеше.

— Значи вие сте отишли при Линууд, Джефрис и Тримбъл и сте им казали, че Аврора трябва да бъде премахната.

— Това е лъжа. Вече ти казах, че не е имало никакъв заговор. Ти преиначаваш думите ми. — Той я огледа от главата до петите и възмущението му бе заменено от похотливо изражение. — Като си помисля, имам нещо, което мога да сложа в твоята уста. Нещо голямо и вкусно.

Изабел с ужас видя как той плъзна ръка до слабините си и започна да се търка бавно надолу-нагоре.

— Ела тук, момиче. Аз бях добро момче и отговорих на глупавите ти въпроси. Не мислиш ли, че заслужавам награда?

Изабел усети как в нея се надига силен гняв. Този груб развратник, който се представяше за джентълмен, се беше обидил, когато майка й се беше осмелила да запише неприличните му похождения.

— Ако си искате наградата — каза тя, — елате тук.

Той тръгна нетърпеливо към нея, като разкопчаваше панталона си в движение.

— Аврора ли те обучи? Каза ли ти как ми харесва най-много?

— Имам си собствени методи. — Изабел се усмихна съблазнително и го остави да се доближи достатъчно, след което направи онова, което лелите й я бяха научили да направи, ако бъде нападната от мъж — замахна с юмрук и го стовари в слабините на Дикенсън.

Викът му можеше да събуди мъртвец. Той се сграбчи за слабините, залитна назад през вратата и падна сред купчина боклуци в коридора. Там остана да лежи и да скимти превит на две.

В коридора се втурнаха някакви хора. Изпълнители и работници запристигаха откъм сцената. Тъмнокосата италианска певица се появи от противоположната посока и отиде до Дикенсън.

— Любов моя! Какво е това? Какво се е случило?

Изабел затвори вратата. След това облегна гръб на нея и остана да стои така, докато гневът я напускаше, оставяйки я изтощена и разтреперана. Сега Дикенсън имаше причина да я мрази истински.

Ако той беше убиецът, само господ можеше да й помогне.

 

Керн огледа набързо фоайето, ложите и местата в партера. Второто действие щеше да започне скоро и музикантите от оркестъра вече настройваха инструментите си. Изабел не се виждаше никъде. Едва ли обаче беше посмяла да напусне операта.

Той не беше повярвал нито за миг в измисленото й главоболие. Тя си търсеше белята някъде, в това графът беше напълно сигурен. Толкова за благодарността, която би трябвало да покаже към Хатауей за зестрата, която й беше дал.

Най-накрая Керн тръгна към сцената. Зад завесата мъждукаха лампи. Декорът показваше лунна нощ и беше закрепен с въжета и лебедки. Работниците трябваше да подготвят вдигането на завесата, а певците да се събират. Само че наоколо нямаше никого.

Той чу гласове и тръгна към задната част на сцената. Тесният коридор беше пълен с хора, като някои бяха застанали на пръсти, за да могат да виждат над главите на останалите. Няколко жени се кикотеха.

Дявол да го вземе. Нещо му подсказа, че в дъното на всичко това се криеше Изабел.

Графът си проправи път през тълпата. Носът му долови воня на парфюм и мръсни тела.

— Връщайте се на работа — каза той. — Представлението продължава.

Работниците и изпълнителите се подчиниха неохотно и тръгнаха обратно към сцената. Множеството се разпръсна и Керн се озова срещу едно познато лице.

Веднага му стана ясно защо Изабел беше изчезнала.

Терънс Дикенсън лежеше с глава в скута на сопраното, което беше пяло в първото действие. Дикенсън стенеше жално и се държеше за слабините, въпреки че не изглеждаше смъртно ранен. Той се възползваше от съчувствието на певицата и търкаше буза в едрите й гърди.

Керн сграбчи Дикенсън за сакото, вдигна го на крака и го блъсна в тухлената стена. Сопраното изпищя и започна да го обсипва с порой от думи, които му приличаха на италиански ругатни. Той не й обърна внимание.

— Къде е тя?

— Тя? — едва успя да промълви Дикенсън. — Коя?

Керн го стисна по-силно.

— Не ми се прави на идиот. Знаеш за кого ти говоря.

Дикенсън изцъкли очи, докато се опитваше да си поеме въздух.

— Тя… е… там. — Той успя да кимне към затворената врата.

Керн го пусна. Дикенсън се строполи като парцал на земята. Певицата мигновено забрави за него, отиде до Керн и се отърка като разгонена котка.

— Майко мила. Ти си голям, силен мъж. Ела, кажи на Лучи как се казваш.

— Викат те на сцената — каза той и я побутна в тази посока. Отхвърлената певица го обсипа отново с обиди. Керн вдигна Дикенсън на крака и го блъсна след нея. — Съветвам те да се прибереш у вас. Преди да реша да направя изменения на лицето ти.

Свел рамене, сякаш всеки момент очакваше да му бъде нанесен удар, Дикенсън тръгна бързо по коридора след сопраното.

Керн почука на вратата и се опита да я отвори, но нещо я беше затиснало. Той усети тревога. Дали Изабел не беше наранена? Дали не беше паднала пред вратата?

— Изабел. Вътре ли си? Отговори ми.

В продължение на няколко ужасяващи секунди се чуваше само музиката на оркестъра в началото на второто действие. Вътре в стаята цареше гробна тишина. Той тъкмо беше решил да изкърти вратата, когато ключалката щракна и вратата се отвори.

Графът нахълта в малкото помещение. Изабел стоеше в сянката до вратата. Той я сграбчи за ръката.

— Добре ли си? — попита той.

— Р-разбира се, че съм добре — отвърна тя, но гласът й трепереше. — Чувствам се отлично.

Облекчението, което графът изпита, беше толкова силно, че го накара да забрави за гнева и тревогите си. Единственото нещо, за което можеше да мисли сега, беше нейното топло тяло, което се намираше толкова близо до него. Той прокара ръце по тесния й кръст, по закръгления й задник, по женствените й бедра и гърди. Косата й миришеше леко на рози и галеше бузата му. Той си представи тази тъмна коса разпръсната върху бяла възглавница, как светлината на свещ хвърля отблясъците си върху нежната й кожа, как той се отпуска върху голото й тяло, целува я, докосва я, вкусва я…

Устните му намериха нейните. Тя отвърна на целувката му без задръжки, с цялата страст, за която той мечтаеше да намери у една жена. Керн не можеше да си представи, че тя можеше да принадлежи на друг мъж, да целува друг със същата страст, въпреки че сигурно го беше правила неведнъж. Устните й бяха меки и съблазнителни и предаваха дълбоки чувства, които го разтърсваха. Графът знаеше, че не трябваше да бъде тук с нея и да върши това, но продължаваше да я притиска силно към себе си и не искаше да я пусне.

— О, Керн — прошепна Изабел срещу гърлото му. — Радвам се, че дойде да ме търсиш.

Той не можеше да попречи на похотливите си мисли да изпълнят съзнанието му. Те бяха като треска, която го изгаряше и излизаше извън контрол. Керн искаше да сложи край на това мъчение. Искаше да я обладае — сега, веднага, в тази малка и мрачна стаичка, докато зад вратата стотици хора гледаха операта.

Тази мисъл беше заредена с толкова силна еротична енергия, че той си наложи да се отдръпне. Отблъсна Изабел от себе си и я задържа на една ръка разстояние.

— Какво правеше тук, по дяволите? Нищо ли не си научила от първата си среща с Дикенсън?

Тя вдигна глава. Кафявите й очи заблестяха на слабата светлина.

— Не бях в опасност. Не видя ли хората навън? Можеш да ме поздравиш за начина, по който се справих с него.

Това обясняваше защо Дикенсън се беше държал за слабините. Ужас и ярост засенчиха възхищението на Керн. Той плъзна ръце по изящните й рамене, за да се увери, че й няма нищо.

— Кажи ми какво ти каза това дяволско изчадие.

Тя потръпна леко и отмести поглед встрани.

— Нищо, с което да не мога да се справя. Въпреки че ще се чувствам в по-голяма безопасност, ако ми върнеш камата.

— Не трябва да се поставяш в положение, в което да имаш нужда от оръжие — каза Керн през стиснати зъби. — Отговори ми. Той опита ли се да те насили?

— Направи ми неприлично предложение. — В гласа й се долавяше горчивина, но тя държеше главата си вдигната с гордост, от която сърцето на графа се свиваше. — Предложение, каквото един джентълмен прави на жена с моя произход.

На Керн му причерня от ярост. Той бе обзет от непреодолимо желание да пролее кръв. Кръвта на Дикенсън.

Графът пусна Изабел и скочи към вратата. Щеше да накара това копеле да си плати. Щеше да изпрати мръсника да гори в ада…

Изабел му препречи пътя и опря гръб в затворената врата.

— Къде отиваш?

— Да намеря Дикенсън.

— И какво смяташ да направиш?

— Да му предложа избор между пистолети и саби.

Изабел зяпна изненадано.

— Керн, не трябва да правиш това. Не можеш да го предизвикаш на дуел.

— Мога, и още как. Ще го убия с голи ръце за това, че се е осмелил да те докосне. — Той сви несъзнателно ръце в юмруци и си представи как хваща Дикенсън за гушата, как го чува да се моли за милост, как лицето му става мораво…

Изабел улови лицето му между дланите си.

— Не! И дума да не става. Той дори не ме докосна.

— Той те е обидил и това е достатъчно.

— Не можеш да убиеш човек само защото ме е обидил. Мисли, Керн. Помисли какъв скандал ще се разрази. Помисли как ще се отрази всичко това на Хелън. Тя не може да знае какво изпитваме един към друг и никога не трябва да разбере.

Хелън. Той започна да се успокоява. Мъглата пред погледа му се разпръсна. Той осъзна какво не беше направил за малко.

Почти беше забравил за годеницата си. Почти беше предал сладкото момиче, което от една година планираше сватбата им.

Почти се беше обявил за защитник на една уличница.

Изабел го гледаше в очите, погледът й беше пълен със загриженост. Дори с разрошена коса и зачервени от целувката му устни, тя пак се държеше с достойнство. Не, той не можеше да я нарича с обидни имена. Тя беше също толкова дъщеря на благородник, колкото беше и дъщеря на проститутка.

Графът я пусна, затвори очи и се облегна на стената. Дори и сега тя не спираше да го изкушава. Ръцете му все още искаха да я прегръщат и той все още усещаше женския й аромат върху кожата си. Тя отговаряше на някаква мрачна нужда, която той изпитваше и която не смееше да се опита да разбере. Керн с ужас осъзна, че я желаеше толкова силно, че беше готов да се откаже от Хелън заради нея.

„Тя не може да знае какво изпитваме един към друг.“

Какво изпитваше той към Изабел? Привличане, естествено. Но чувствата му бяха много по-дълбоки от това. Той обаче не можеше да си позволи да се гмурне на дълбокото, защото ако го направеше, можеше да се удави.

Истинските признания на една куртизанка

Скъпи читателю,

Ти може би си мислиш, че животът на една куртизанка е пълен с безкрайни удоволствия. Вярно е, че ние често се отдаваме на приятните пороци на плътта, но и ние като всички останали хора, имаме скучно ежедневие и моменти, в които мъжете ни се връщат в своя свят, а ние оставаме да се грижим сами за себе си.

Малко след като Аполон ме заряза, Минерва се присъедини към домакинството ми. Дотогава бях живяла сама, тъй като бях смятала, че мога да се справя и със значителната сума, която ми остави Аполон. По-късно обаче осъзнах, че имах нужда от женска компания.

Дадох обява и си намерих компаньонка. Когато тя разбра с какво се занимавах в действителност, реши да поеме по същия път и прие името Минерва, или Мини, както галено я наричаме ние. Мини ми помогна много при раждането на скъпата ми дъщеря. Вярвам, че тя се гордееше също колкото мен, когато извеждаше бебето на разходка в парка или се възхищаваше на първата й усмивка. Мини беше тъжна колкото мен в онзи мрачен ден, в който изпратихме дъщерята на Аполон в Оксфордшир.

С годините към домакинството ми се присъединиха и други жени: Диана, която беше избягала от бруталния си съпруг, Каландра, която продаваше тялото си, за да купи хляб на децата си, които бяха останали без баща, Персефона, която била прелъстена от прислужник и изхвърлена от богатия си баща търговец. Тяхното приятелство ми даде спокойствие. Ние всички сме богини. И сме едно семейство…