Сандра Браун
Добре пазени тайни (12)

Глава XII

Рийд не можа да си обясни защо избра да отиде в най-западналата кръчма на магистралата, за да пийне нещо, когато имаше бутилка хубаво уиски вкъщи. Може би защото настроението му съвпадаше с мрачната, съмнителна обстановка с евтиното кабаре. Чувстваше се като отрепка.

Даде знак на бармана да му налее още едно. Бар „Последен шанс“ беше място, където доливаха чашите на клиентите, вместо да им носят чисти при следващата поръчка.

— Благодаря — каза Рийд, докато наблюдаваше как чашата му се пълни.

— Проверка ли правите или какво? — попита барманът.

Рийд отмести очи, погледна го и каза:

— Просто си пийвам. Има ли нещо лошо в това?

Глупавата усмивка от лицето отсреща изчезна.

— Разбира се, че не, шерифе.

Барманът се оттегли в другия край на заведението и продължи разговора си с двама постоянни клиенти.

Рийд забеляза, че в едно от сепаретата седяха само жени. Около масата за залагания стояха трима мъже, в които разпозна телохранителите на заведението. Засега те бяха спокойни.

Пейсти Хикъм и Рууби Фейе Търнър се бяха прегърнали в съседното сепаре. Рийд чу тази сутрин в кафенето „В & В“, че Енгъс го е уволнил. Пейсти беше направил глупава грешка, но въпреки това наказанието му изглеждаше прекалено сурово. Явно Пейсти се утешаваше с последната си любовница. Рийд им беше махнал с шапка за поздрав, когато влезе. Те дадоха вид, че не искат да бъдат обезпокоявани, а това съвпадаше и с неговото желание.

Тази вечер беше спокойно в бар „Последен шанс“ и това беше добре за шерифа.

Първото си питие изгълта почти на екс, без дори да усети вкуса му. Тази чаша пиеше на глътки, защото искаше да продължи по-дълго. Не му се прибираше рано вкъщи, нито пък му харесваше да прекарва времето си в това кабаре, но нямаше друг избор.

От уискито започна да му пари в стомаха. Забеляза, че на бара има лампички, които блестяха и го правеха да изглежда по-приятен и по-светъл. Мизерният вид на кабарето не се забелязваше, когато човек пийне няколко уискита и главата му се замае.

Тъй като усети, че го хваща, реши това да бъде последното за тази вечер. Рийд никога не пиеше толкова, че да се напие. Никога. Винаги си спомняше за баща си, който, след като се напиеше, повръщаше навсякъде и след това Рийд трябваше да чисти, а това не му се струваше забавно.

Когато беше малък си мислеше, че щом порасне, може да стане престъпник, монах, астронавт, пазач в зоологическата градина или ловец на дивеч, но беше сигурен в едно — че никога няма да стане пияница. Вече имаше един в семейството и това беше достатъчно.

— Здрасти, Рийд.

Приглушен женски глас прекъсна размишленията му над чашата, чисто съдържание имаше кехлибарен цвят. Вдигна глава и видя една закръглена жена.

Тя носеше черна фланелка с къс ръкав, доста впита по нея, с надпис „BORN BAD^[1]“, чийто червени букви блестяха на светлината. Дънките й бяха толкова тесни, че трудно успя да седне на един от високите столове на бара. Все пак се настани с полюшване, а гърдите й докоснаха рамото на Рийд. Казваше се Глория. Спомни си името й точно навреме, за да не изглежда неучтив.

— Здравей, Глория.

— Ще почерпиш ли една бира?

— Разбира се — отговори той, обърна се и извика бармана. Погледна многозначително през рамо към групата нейни приятелки, които бе напуснала, за да дойде при него.

— Остави ги — каза тя, явно решила да пофлиртува с него. Потупа го по ръката, отпусната нехайно върху бара. — След десет часа можеш да имаш, която пожелаеш.

— Дами за през нощта ли?

— Хм — докосна с върха на езика си чашата с бира и отпи от нея. — Бяхме се запътили към Абилен, за да гледаме новия филм с Ричард Гиър, но времето е толкова лошо, че решихме да останем тук. Какво ще правиш тази вечер?

— Дежурен ли си?

— В момента съм свободен — отговори той неохотно и отпи от чашата си.

Човек не можеше да се отърве лесно от Глория. Тя се приближи до него и го прегърна през рамото.

— Горкият Рийд. Трябва да си ужасно самотен, за да обикаляш постоянно града.

— Когато обикалям наоколо, аз работя.

— Знам, но все пак… — той усети дъха й зад ухото си. Миришеше на бира.

— Не се учудвам, че си толкова намръщен — острият й нокът докосна дълбоката бръчка между веждите му. Той отметна глава назад при допира и тя отдръпна ръка, леко стресната.

— Извинявай — измърмори той, — настроението ми е лошо като времето навън. Имах тежък ден и съм ужасно уморен.

Това по-скоро я окуражи, вместо да я откаже.

— Мога да те разсея, Рийд — каза Глория плахо. — Поне бих искала да опитам.

Отново се приближи до него и го обгърна с гърдите си.

— Обичам те още от седми клас. Не казвай, че не си забелязал — продължи тя нацупено.

— Не, не знаех.

— Така беше, но ти тогава беше зает. Как се казваше момичето, което онзи побърканият уби в конюшнята преди години?

— Селина.

— О, да. Ти наистина беше хлътнал по нея, нали? Докато аз бях в гимназията, ти учеше в Тексас. След това се омъжих и народих деца. — Не забелязваше, че Рийд не се интересува от нейното бърборене. — Разбира се, съпругът ми отдавна си отиде, а децата са достатъчно големи, за да се грижат за себе си сами. Признавам, че никога не съм имали възможност да ти дам да разбереш, че те харесвам, нали?

— Права си.

Тя се наведе напред и стойката й на стола стана доста несигурна.

— Може би е време да ми дадеш такава възможност, Рийд.

Той хвърли поглед към гърдите й, които се опираха подканващо в ръката му. В резултат на това зърната й се бяха втвърдили и ясно изпъкваха под фланелката. Нейната вулгарност в никакъв случай не беше така съблазнителна, както невинните голи пръсти на краката на Алекс, подаващи се изпод белия халат. Макар да знаеше, че Глория няма нищо под черната фланелка, това не го възбуди. Чудеше се как ли изглежда Алекс под халата.

Не беше възбуден и не можеше да си обясни причината.

Глория беше доста хубава. Черната коса, падаща на кичури около лицето й, подчертаваше тъмните й очи, които блестяха в очакване на нещо обещано. Устните й бяха разтворени и влажни, но той не беше сигурен, че може да я целуне, без да му се изплъзнат. Те бяха покрити с яркочервено червило. Неволно ги сравни с устните на Алекс — без червило, но въпреки това розови, влажни и съблазнителни.

— Трябва да тръгвам — каза изведнъж. Изправи се и започна да рови из джобовете на дънките си за пари, за да си плати сметката и нейната бира.

— Но аз мислех…

— По-добре се върни при приятелките си, или ще изпуснеш партито.

Група младежи се присъедини към момичетата, които явно търсеха плячка, с която да прекарат по-добре времето си. Сливането на двете компании беше неизбежно. Забавянето само подсилваше очакванията. Разменяха се сексуални намеци, също като стоки в пазарен ден.

— Радвам се, че се видяхме, Глория.

Рийд смъкна шапката си над веждите и излезе, но преди това долови болезнения израз на лицето й. Лицето на Алекс имаше същото изражение, когато й каза, че тялото на майка й е било кремирано.

* * *

Няколко секунди след като изрече думите, тя се преви до стената и притвори реверите на халата си, сякаш искаше да се предпази от нещо лошо.

— Кремирана?

— Точно така.

Той видя как лицето й пребледня и очите й се изцъклиха.

— Не знаех това. Баба никога не ми е казвала. Никога не съм помисляла, че… — гласът й заглъхна.

Рийд остана безмълвен и неподвижен. Разбра, че й е необходимо време, за да осъзнае този факт.

Наруга наум Джо Уолис за това, че му беше поставил такава неприятна задача. Проклетият страхливец му се обади и го попита какво да й каже. Когато Рийд отвърна, че трябва да й кажат истината, съдията му предложи той да направи това, и охотно прехвърли отговорността си върху него.

Сковаността на Алекс не трая дълго. Тя дойде на себе си внезапно, сякаш беше разтърсена от мигновена мисъл.

— Съдията Уолис знаеше ли това?

Рийд се престори, че се мъчи да си припомни, и вдигна рамене с безразличие.

— Вижте, всичко, което знам, е, че съдията ми телефонира и ме осведоми, че това, което искате да направите, е невъзможно, дори и ако издаде съдебна заповед, което той би направил неохотно.

— Ако е знаел, че тялото на майка ми е било кремирано, защо тогава не ми го каза днес следобед?

— Предполагам, че не е искал да присъства на подобна сцена.

— Да — промърмори тя, — той не харесва бъркотиите. Точно така каза. — Погледна го безизразно. — Изпрати вас, за да свършите гази неприятна работа. Бъркотиите не ви безпокоят.

Рийд не каза нищо, само сложи ръкавиците и шапката си. Преди да излезе, я попита:

— Ще се оправите ли? Струвате ми се разстроена и шокирана.

— Нищо ми няма.

— Не изглеждате добре.

Сините й очи бяха пълни със сълзи и устните й трепереха леко. Тя сложи ръце на кръста, сякаш искаше да се стегне. Рийд пожела да я прегърне и притисне близо до себе си, да докосне влажната й коса, мократа кърпа, босите пръсти на краката, изобщо цялата.

Пристъпи напред и преди да осъзнае какво прави, енергично свали ръцете й от кръста. Тя се съпротивляваше, сякаш искаше да прикрие кървяща рана.

Рийд сключи ръцете си около нея и я придърпа към себе си. Тя беше свежа, топла и благоуханна, трогателно нежна в своята мъка. Сякаш клюмна върху гърдите му. Ръцете й висяха отпуснати край тялото.

— Боже мой, помогни ми да преодолея това — прошепна Алекс и той усети как гърдите й потрепериха. Сгуши се в него така, че лицето й докосна гърдите му и сълзите й намокриха дрехите му.

Рийд опря главата си в нейната. Кърпата се разви и падна на пода. Косата й беше влажна и ухаеше приятно, леко докосваше лицето му.

Каза си, че не трябва да я целува, но устните му сами докоснаха косата й, а след това слепоочията, и се спряха там.

В този момент бе обхванат от необуздана страст, която беше толкова силна, че се чудеше как се беше овладял.

Тръгна си, чувствайки се като отрепка за това, че трябваше да й каже подобно нещо и след това да се измъкне като страхливец. И дума не можеше да става да остане при нея. Силното му желание да я държи в обятията си не беше породено от бащински чувства и дори не се опитваше да мисли, че е така. Той искаше удовлетворение. Искаше да обсипе това красиво, сгърчено от болката лице с горещи, пламенни целувки.

Докато пътуваше по магистралата със служебната кола в посока, противоположна на тази, в която живееше, Рийд ругаеше полугласно арматурното табло. Суграшицата замръзваше по предното стъкло, преди чистачките да могат да я изчистят. Караше бързо, твърде бързо, като се имаше предвид времето навън — пътят беше заледен като пързалка, — но той продължаваше да шофира.

Беше прекалено стар за това. Какво по дяволите правеше — задоволяваше сексуалните си фантазии? Не го беше правил съзнателно, откакто той и Джуниър като юноши тичаха подир момичетата. Не си спомняше напоследък фантазията му да е била толкова жива.

Забравяйки напълно коя е Алекс, той си представи как ръцете му разтварят белия й халат и намират под него нежната, мека, гладка кожа, твърдите розови зърна на гърдите й. Бедрата й вероятно са гладки.

Ругаейки, той присви за миг очи. Тя не беше просто някаква жена, осемнадесет години по-млада от него. Тя е дъщеря на Селина, а той — достатъчно стар, за да бъде неин баща, за Бога! Не беше, но би могъл. Много добре знаеше, че би могъл. Осъзнавайки това, Рийд се почувства неловко, но това не потисна възбудата му.

Спря колата на безлюдния паркинг, угаси двигателя и изкачи стъпалата до входната врата. Опита се да я отвори и когато разбра, че е заключена, започна да удря с юмруци по нея.

Най-накрая една жена с много тесни рамене отвори вратата. Облечена бе в дълъг бял атлазен халат, който би изглеждал като булчинска рокля, ако не беше цигарата, увиснала в единия ъгъл на устата й. В ръцете си държеше котка с оранжево-кафява козина. Галеше я с лениво движение на ръката. Жената и котката го гледаха втренчено.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попита тя.

— Защо повечето от мъжете идват тук, Нора Гейл? — отвърна грубо.

Мина покрай нея и влезе вътре. Ако някой друг беше направил това, тя щеше да го застреля между веждите с пистолета, който държеше скрит в колана с жартиери и който винаги носеше.

— Явно не си забелязал, но бизнесът не вървеше тази вечер и затворихме рано.

— Откога това е от значение за теб и мен?

— Откакто започна да се възползваш от това. Както сега.

— Тази вечер няма да се целуваме — каза той, вече на последното стъпало пред прага на нейната стая. — Не искам да говорим, нито да бъда забавляван. Просто искам да те чукам, съгласна ли си?

Жената подпря ръка на хълбока си и се провикна саркастично след него:

— Може ли първо да изведа котката навън?

 

Алекс беше още будна, когато телефонът звънна. Въпреки това се стресна. Без да светва нощната лампа, напипа телефонната слушалка в тъмното и я доближи до ухото си.

— Ало — каза с дрезгав глас, понеже беше плакала до късно. — Ало.

— Здравейте, госпожице Гейдър.

Сърцето й започна да тупти силно от вълнение, но каза сърдито:

— Пак ли сте вие? Надявам се, че сте готов да говорите, щом като ме будите по това време.

Беше научила от Грег, че неподатливите свидетели решават да говорят по-бързо, когато им се покаже, че онова, което имат да кажат, не е толкова важно.

— Не ми се сърдете, млада госпожице. Аз знам нещо, което ви интересува. Лошо нещо.

— Какво например?

— Кой уби майка ви.

Алекс се опита да нормализира дишането си.

— Мисля, че блъфирате.

— Не.

— Тогава ми кажете. Кой с той?

— За глупак ли ме смятате? Мислите ли, че Рийд не подслушва телефона ви?

— Гледал сте прекалено много филми — каза му тя, но въпреки това гласът му остана подозрителен.

— Знаете ли къде се намира бар „Последен шанс“?

— Ще го намеря.

— Елате утре вечер там в шест.

— Как ще ви позная?

— Аз ви познавам.

Преди да успее да каже още нещо, той затвори.

Алекс седна на ръба на леглото за момент и се загледа в тъмнината. Спомни си предупреждението на Рийд да бъде предпазлива. Извика във въображението си всички възможни неща, които можеха да се случат на една жена, когато е сама. Лежеше по гръб, дланите й се бяха изпотили и не можеше да заспи.