Яцек Савашкевич
Патентът

Брогаци се готвеше да говори с човека, работещ зад вратата с номер 107. Сновящите във всички посоки чиновници, свикнали вече със странностите на посетителите, равнодушно притичваха покрай него, но на Брогаци му се струваше, че следят всяко негово движение. Той сто пъти извървя разстоянието между двете стени на високия мрачен хол в Патентното ведомство, преди да се реши да влезе.

В стаята, твърде просторна за един човек, имаше бюро, няколко небрежно поставени кресла, скромна библиотека. Чиновникът стоеше пред прозореца. При шума от отварящата се врата той се обърна и Брогаци видя лицето му: подпухнало, мазно, с тъмни, хлътнали очички. Вече го бе срещал някъде.

— Здравейте. Казвам се Латерно, началник съм на отдела за медицина. Заповядайте, седнете.

Той заобиколи бюрото, премести две кресла едно срещу друго и седна в едното. Отвори кутия пури. Брогаци отрицателно поклати глава.

— Чашка коняк или чай? Нашето гостоприемство ви учудва? Повярвайте ми, за нас всеки изобретател е особено ценен. Между другото, лекар ли сте?

Брогаци се наежи. Такива въпроси го дразнеха.

— Лаборант съм — измърмори той. — Въпреки това…

— Разбира се — прекъсна го Латерно. — Образованието далеч не винаги влияе върху изобретателския процес, под думата „влияе“ разбирам да помогне и ускори изкристализирането на мисълта. На всяка крачка то дори блокира не само вродените способности, но и таланта. Предполагам, че и при вашия случай всичко стои точно така, имам предвид, че само благодарение на вродените си способности сте успели да се натъкнете на извънредно плодотворна идея.

— Да кажем, любопитна от определена гледна точка.

Латерно се отпусна на облегалката на креслото и запали пура. Имаше вид като че ли току-що е научил, че акциите му са се повишили с петдесет процента.

— Ще ви изслушам с искрено удоволствие.

Брогаци замислено почеса брадичката си, с какво е най-добре да започне.

— Към вас ме насочи медицинската комисия — каза най-после. — Преди седмица им изложих най-общо същността на изобретението си. Не навлязох в подробности, без да получа гаранции относно перспективите за използуването на „Хомофила“ така нарекох изобретението. Обаче комисията отказа да ми даде такива гаранции, докато не разкрия всички подробности. Затворен кръг. Един от членовете на комисията неофициално ми препоръча да дойда тук. Което и направих.

— Да-да… А какво можете да кажете по принцип за… „Хомофила“?

— Много неща, но… Виждате ли, идеята за „Хомофила“, както често се случва с изобретенията, се роди от необходимостта. Както сигурно знаете, електрофизиолозите без усилия предизвикват у съществата, притежаващи мозък, и преди всичко у човека исканите емоции чрез радиосигнали. Създадените от тях уреди, особено най-новите, позволяващи да се управлява човекът, без да се поставят в мозъка му съответните електроди, се използуват във военните кръгове. По-точно — в армията. Агресивността, предизвикана от такова устройство, е в състояние да накара нежната майка, убедена, че действува по своя воля, да убие любимото си дете. Нали разбирате колко е важно това за един командир на военно подразделение? Достатъчно е да натисне бутона и полкът, дивизията или армията да се хвърлят срещу ненавистния враг. „Хомофилът“ пък — Брогаци се усмихна отровно — е плесница за командира-грубиянин, изискващ от подчинените сляпо послушание. Впрочем не само за него… — той се запъна, после довърши шепнешком. — Затова бих искал да съм сигурен, че никой не ни чува.

Клепачите на Латерно затрепериха.

— Но ние пък… Ах, разбирам. Имате предвид скрити микрофони, предаватели и тъй нататък. Не, сеньор… сеньор…

— Брогаци.

— Да-да, сеньор Брогаци. Това е изключено. Зданието, в което се намирате, поради спецификата…

— Извинете, но именно поради спецификата на неговата дейност то представлява специален интерес за определена категория лица. В последно време подслушваща апаратура е открита в секретния кабинет на премиера.

Латерно отпи глътка чай и се усмихна като човек, който е успял да изпрати за зелен хайвер целия свят.

— Това още не е всичко — довърши той вместо Брогаци. — Подозирам, че в кабинета, за който споменахте, и досега има разузнавателни устройства. Ще добавя също, за да ви докажа, че имам предвид всичко и се ориентирам нелошо във въпроса, че на Земята — да оставим засега Слънчевата система на спокойствие — няма да се намери обект, в който, ако той заслужава това, не би работила шпионска апаратура освен… Освен, скъпи сеньор Брогаци, в сградата на Патентното ведомство. И това не е голословно твърдение. В края на краищата през нашите ръце преминава документацията на най-различни изобретения и на нас принадлежи правото на „първия купувач“. Достатъчно е да кажа, че когато веднъж никому неизвестен скромен студент ни донесе проект за уред, способен да открие всяко шпионско приспособление в радиус от сто метра, незабавно се възползувахме от предоставилата се възможност. Сега например със сигурност зная, че у вас има микропредавател.

Брогаци широко отвори очи.

— Не твърдя, че го носите умишлено — продължи Латерно. — Най-вероятно някой любопитен, ръководен от неизвестни за мен подбуди, се е погрижил да носите у себе си такъв миниатюрен осведомител. И не зная още кой е по-важен за него — вие или аз.

Брогаци се озърна, порови в джобовете си. Латерно го гледаше едва ли не съчувствено.

— Това може да бъде копчето в маншета, закопчалката на каишката на часовника.

— Момент — Брогаци измъкна от джоба си пръстенче. — Преди месец го подарих на момичето, с което… бях сгоден. А днес го намерих в пощенската кутия. Не разбирам защо го е върнала… — смутено каза той.

Латерно повъртя пръстенчето между пръстите си.

— Наистина — измърмори той. — Това следваше да се очаква. Да го обезвредим ли? Не се вълнувайте, магнитното поле ще извади от строя само пълнежа. — Той излезе от стаята, без да дочака позволение. След няколко минути отново седеше в креслото си и посръбваше чай. — Както виждате, нежеланите слушатели обезвреждаме бързо и безболезнено. Естествено вашата избраница няма нищо общо с това. Имаме работа с намеса на странична особа. По-точно — имахме.

За известно време в стаята се възцари мълчание. Но ето Брогаци се върна към прекъснатия разговор.

— Като говорех за опасност от подслушване, имах най-вече предвид тези от военното министерство. „Хомофилът“, ако бъде използуван в съответствие с указанията ми, ще бъде за тях трън в очите, дори бих казал: чисто и просто сегашната им работа ще стане излишна. С други думи, военното министерство ще престане да съществува, тъй като ще отпадне необходимостта от него — ако изобщо някога е съществувала такава необходимост.

Латерно се помръдна, но не произнесе нито дума. Съсредоточено слушаше.

— Идеята на „Хомофила“ е проста — продължи Брогаци. — Дори минимална доза от това средство е достатъчна, за да създаде в психиката на човека постоянна блокада срещу агресивността. Агресивността е атавистичен белег, наследен от прадедите. Трябва веднага да призная, че на опитите ми повлия до голяма степен книгата „Очерци по етология“, която, честно казано, четох съвсем не доброволно — готвя се за приемни изпити в института. Описаният в книгата механизъм на действие на вътрешновидовата агресивност ми се стори особено интересен. Природата е надарила животните с агресивност главно за да осигури размножаването само на най-силните, най-развитите и по-добре приспособили се индивиди, а пък слабите обрекла на самота и покорност.

Но не бива да се мисли, че по такъв начин те са лишени от правото на живот, тъй като едновременно с вътрешновидовата агресивност природата е снабдила животните с инстинкти, в определени случаи премахващи тази агресивност. То се знае, вътрешновидовата агресивност, както и потискащите я инстинкти са значително по-слабо развити при животните, които са миролюбиви по природа, отколкото при хищниците. И тъкмо между първите, ако бъдат поставени при аномални условия, възникват битки, завършващи обикновено със смъртта на един от противниците, защото на изкуствено предизвиканата агресивност почти не влияе слабият сдържащ инстинкт, характерен за подобен тип животни. За щастие подобно нещо се случва изключително в опитните станции. При хищниците нещата стоят другояче. Лесно е да се предскаже съдбата на животните, да кажем от семейство котки, ако неочаквано бъдат лишени от възпиращия механизъм. Попитайте който и да е човек, отглеждал лисици, белки или нутрии, как ще реагира една майка, която кърми малките си, ако нещо я изплаши силно, а посочените възпиращи механизми не задействуват. Веднъж във фермата на бащата на мой приятел близо до постройките падна гръм и четири лисици от страх изядоха потомството си. Ето защо природата специално се е погрижила да снабди животните, въоръжени със зъби и нокти, с мощен сдържащ инстинкт.

Латерно, без да сваля поглед от Брогаци, остави празната си чаша.

— Включването на сдържащия механизъм при различните животни се извършва различно. Да вземем например кучетата. Да предположим, че се срещнат двама съперника. Естествено между тях ще се разгори битка. В началото всеки проучва силите и възможностите на съперника си: зъби се, наежва козината на врата си и чак след това, с възбуждането на агресивността, преминава в настъпление. По принцип още след първите ухапвания противниците знаят кой от тях ще победи в края на краищата. Затова по-слабият има време да отстъпи. Ако не беше сдържащият инстинкт, съдбата му щеше да бъде решена, но на помощ му идва предвидливата природа. В стремежа си да избегне смъртоносните ухапвания той извършва ритуално движение, предизвикващо у противника спиране на агресивността. В дадения случай по-слабото куче подлага под зъбите на по-силния съперник най-уязвимата част от тялото си — шията. Това е толкова силен възпиращ фактор, че нападателят спира като закован и докато пред него се намира молещият пощада противник, той е безсилен. Най-многото, на което е способен, е да излее злобата си на най-близкото парче дърво. Обаче не винаги става така…

Латерно и Брогаци си размениха погледи.

— Прекрасно — каза Латерно. — Прочетохте ми лекция по етология, но, откровено казано, не разбирам връзката с вашето…

— Преминавам към същността на нещата — кимна Брогаци. — За мене беше важно да изследвам човека както от гледна точка на неговата агресивност, така и от страна на заложените му способности да я потисне. И знаете ли, открих, че ние, хората, спадаме към разряда животни, лишени от естествени средства за нападение и защита във вид на зъби или нокти, и затова нашата вътрешна агресивност и съответно възпиращите механизми се намират в зачатък. Ако съществувахме при нормални условия, и едното, и другото нямаше да ни трябват. Но нещата стоят иначе. Създаденият от нас свят е изкривен. Ние постоянно се ядем помежду си, вътрешновидовата агресивност нараства, а спирачките отсъствуват. Освен това — също непредвидено от природата — изобретихме оръжие, с което не разполага нито едно животно, оръжие, което е в състояние да унищожи дори и създателите си… — Брогаци понижи глас. — Затова, сеньор Латерно, щом като измислихме средства, способни ефективно да освобождават изкуствено повишаваната в нас агресивност, би следвало да се измислят и действени спирачки. „Хомофилът“ тъкмо служи за катализатор, предизвикващ образуването в човешката психика на възпиращи механизми. Еднократна доза от моя препарат действува до края на живота, при това тя може да бъде и много малка. Знаете ли как са постъпвали някога хомеопатите? Разреждали са своите лекарства до фантастични граници. Например изливали са лъжичка от препарата в кофа вода, вземали са оттам една капка и са я прибавяли в друга кофа, от която на свой ред са вземали капчица, за да я излеят в трета кофа, и така нататък. Накрая в не знам коя по ред кофа лекарството се оказвало толкова разредено, че било практически невъзможно да се открие. „Хомофилът“ дори ако се вземе от стотната кофа, изцяло запазва активността си. Нещо повече, той не я губи дори при изваряване на водата, не може да бъде филтриран или унищожен с безвредни за организма средства.

— С други думи, приемайки вашия „Хомофил“, човек ще се превърне в покорна овчица?

— Не съм казал такова нещо. Холерикът, и литър „Хомофил“ да изпие, ще си остане холерик и ако възнамерява да извърши престъпление, няма да се откаже от идеята си. Нещо повече — ще го извърши, освен ако жертвата не направи примиряващия жест.

— А ако направи?

— Тогава ще заработи механизмът, блокиращ агресивността, и ще превърне неосъществилия се убиец в покорна овчица. Почти както в приказката…

— А този… примиряващ жест… много ли е сложен?

— Уви, както характерът на жеста, така и химическият състав на „Хомофила“ са онези подробности, които…

Латерно скочи, погледна втренчено Брогаци и неочаквано премина в настъпление. Като че ли си свали овчата кожа. Имитирайки Брогаци, каза енергично:

— И характерът на жеста, и химическият състав на „Хомофила“ са онези подробности, които са ни известни, мили сеньоре. Нашата група току-що привърши обиска във вашия дом!

Брогаци се вцепени.

— Как посмяхте, сеньор Латерно…

— Не съм Латерно! Имате работа с генерал Пинберг, представител на военното министерство. Хората ни от медицинската комисия отдавна ви следят. Та да не мислите, че с детска безгрижност ще позволя на някого да подрива моралните устои на нашата армия! И днес с вас и с вашето идиотско изобретение ще бъде свършено!

Брогаци се изправи. Чувствуваше се, че самообладанието му се възвръща.

— Забравих да ви съобщя една дреболия — каза той със студено задоволство. — В самото начало на нашата беседа споменах, че съм лаборант, но не поясних, че работя в лабораторията на Водопречиствателната станция. И ето вече три дни, без да уведомя никого, експериментирайки… сипвах в колектора на комуналната водопроводна мрежа малко „Хомофил“. Експериментът даде положителни резултати…

По лицето на генерала избиха червени петна.

— Ах, ти… ти, негодник… Ти… — Дъхът му секна. — Арестувайте го!

В кабинета се втурнаха двама въоръжени цивилни. Сграбчиха Брогаци за раменете. Той рязко се дръпна назад.

— Позволете все пак да се сбогувам със сеньор генерала — възкликна Брогаци, с театрален жест сви ръце пред гърдите си, поклони се ниско на Пинберг и прошепна: — Извинете…

Генералът онемя. Изумено погледна към чашата от чая.

— Ще разрешите ли да се оттегля? — тихо попита Брогаци.

— Но, разбира се… моля ви, за бога… — изчурулика Пинберг, сдържайки с мъка треперенето на брадичката си.

Когато Брогаци напусна кабинета, по закръглените бузи на генерала се стичаха горчиви, пълни с безсилна ярост сълзички.