Включено в книгата
Оригинално заглавие
Inga hjaltar har, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 17 гласа)
Допълнителна корекция
gogo_mir (2012)
Източник
Библиотеката на Александър Минковски

Издание:

Сам Лундвал. Ах, тази Алиса!

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985

Библиотека „Галактика“, №70

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Вера Ганчева

Преведоха от шведски: Светла Стоилова, Антоанета Приматарова-Милчева

Редактори: Агнеса Дряновска, Светла Стоилова

Редактор на издателството: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Шведска, I издание

Дадена за набор на 12.VII.1985 г. Подписана за печат на 16.X.1985 г.

Излязла от печат месец ноември 1985 г. Формат 70×100/32 Изд. №1899. Цена 2 лв.

Печ. коли 22. Изд. коли 14,25. УИК 13,88

Страници: 352. ЕКП 95366 21531 5637-269-85

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 839.7

© Любен Дилов, предговор, 1985

© Антоанета Приматарова-Милчева, Светла Стоилова, преводачи, 1985

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1985

c/o Jusautor, Sofia

 

Sam J. Lundwall

Inga hjältar här — Delta Förlags, Stockhoims, 1972

Alice, Alice — Delta Förlags, Stockhoims, 1974


На Ингрид

„Свини! Вечно ли искате да живеете?“

Фридрих Велики, крал на Прусия, битката при Лойтен — 1757 г.

1

Подобен на малка, обезумяла от страх муха, разузнавателният кораб кръжеше между планетата и космическата армада и се приближаваше внимателно към най-близкия защитен спътник. Спътникът — голям и стар, изглеждаше почти неприлично грозен; ямите и пукнатините върху наранената му повърхност се виждаха отдалеч. Правеше впечатление на безопасен, пък и занемарен от двеста хиляди години, може би наистина не криеше опасности. Може би. Пилотът на разузнавателния кораб знаеше някои работи за тоя вид спътници. Всеки от тях притежаваше достатъчно огнева мощ, за да унищожи коя да е по-малка планета. Старата империя беше проявявала изключително старание при защитата на своята собственост.

 

 

Планетата бавно се превърташе зад непреодолимата си бариера от смъртоносни защитни спътници, сякаш кафява, изпъстрена със сини петна гнила ябълка, и подигравателно се хилеше на космическата армада, чиито кораби кръжаха като ято прегладнели грифове тъкмо зад границата, до която можеха да бъдат достигнати, тръпнещи от копнеж да кацнат, но без да се осмелят да предприемат решителната стъпка. Планетата, някогашен център на някоя от безсмъртните империи, чийто руини днес замърсяваха Млечния път, сега представляваше съвсем обикновена купчина стара железария, която прогонваше неканените посетители чрез пръстен изпитани, допотопни защитни механизми.

Всички древни централни планети бяха въоръжени до зъби с оръжия, могли да възникнат само в един болен мозък. Управляваха ги противни ефективни електронни мозъци, които продължаваха да живеят с патетичното недоразумение, че Империята все още процъфтява някъде в пълно благополучие, и енергично се противопоставяха на всяко посещение на тая паплач, която в днешно време правеше Млечния път несигурен. През стотиците хиляди години бездействие някои от електронните мозъци си бяха създали твърде извратени навици и космическите армади, които различни варварски, изпълнени с амбиции светове редовно изпращаха с цел да плячкосват старите централни планети, с тревожна последователност търпяха поражение след поражение. С годините защитните методи на електронните мозъци ставаха все по-неконвенционални, но никой не можеше да се оплаче от ефективността им. Следователно да проявяваш предпазливост, се считаше за похвално, а занятието на пилота разузнавач беше запазено преди всичко за побъркани и за наивни идеалисти.

 

 

Космическата армада, която сега кръжеше около планетата, беше представителка на планетна федерация, разположена в съвсем малък и незначителен сектор на първоначалната империя. Нейните ресурси бяха нищожни, но затова пък амбициите й толкова по-големи: владетелят й гледаше на себе си като господар на Вселената — ни повече, ни по-малко; притежаваше внушителна космическа флотилия, сбрана в по-голямата си част от железариите, останали след Третата малтусианска война; и накрая, но не на последно място, разполагаше с немалък дял от Императорската библиотека, укривана на една от планетите през Втората малтусианска война и впоследствие оставена там поради гибелта на законните собственици. Библиотеката съхраняваше множество карти, съдържащи прекрасни сведения за координатите на старите централни планети, от които планетната федерация се възползуваше с еднообразно катастрофални резултати. Федерацията (или Империята, както се наричаше с подобаваща скромност) така и не бе имала кой знае каква полза от тях, но картите си стояха там и следователно трябваше да се използуват. Императорът на планетната федерация бе вече господар на цялата Вселена; всичко, от което сега се нуждаеше, беше и мъничко власт за покритие на титлата. Старата централна планета щеше да му я осигури.

 

 

Разузнавателният кораб се промъкна по-близо до спътника, готов да подвие опашка и да се отдалечи при най-малкия признак за опасност. Космическата армада наблюдаваше развитието на събитията от сигурно разстояние, като в същото време засипваше пилота с добри съвети, проклятия, заплахи и други поощрителни възгласи, които да въздействуват на съмнителния му морал.

— Какво става с теб, по дяволите? — ревеше офицерът свързочник от адмиралския кораб. — Да не мислиш, че разполагаш с цял ден? Давай!

— Приближавам до бззззз спътника — обади се пилотът през все по-силен заглушаващ шум. — Изглежда наистина безопасен — зззззз всъщност да зззззззз?

— Заеми странична позиция засега — разпореди се офицерът. Говореше с остър, пронизителен глас и здравата фъфлеше. Другите офицери обикновено го наричаха „големия тлъст задник“. И не без основания.

— Да се плеснеш по зззззз — кисело отвърна пилотът. — Като се върна, ще ти ззззззз, да знаеш.

— Не чувам. Какво каза?

— Бззззз приближавам се зззззз виждам ззззз.

— Какво?

— Бззззззззззззз — отвърна високоговорителят. — Ззззззззззз.

Това бе последното, което се чу от пилота. Спътникът, който от доста време наблюдаваше с растящо неодобрение разузнавателния кораб, напрегна електронните си мускули, изрева едно беззвучно мирно! и пусна в действие целия си арсенал. На часа космосът се изпълни с бяла ослепяваща смърт; разузнавателният кораб се изпари за миг; на борда на адмиралския кораб стрелките на контролните уреди отскочиха с петнайсет градуса и се извиха любовно около железните ограничители на циферблатите; отвратително зловоние на горящ изолационен материал се разнесе из кораба и звукът от сгърчващата се дебела броня се смеси с нечленоразделните викове на обезумели от страх сержанти, ефрейтори и офицери. Космическият кораб потрепера, направи неуспешен опит да се преобърне и изчезна в хиперкосмоса, като пръскаше унищожение по всички посоки с всичките си оръдия.

 

 

Командният център представляваше истинска лудница, в която истерични офицери се мятаха насам-натам и си деряха гърлата. Един точен лазерен изстрел, преминал право през помещението, бе улучил четирима добре охранени офицери и беше освинил мястото по неописуем начин. На един много нервен новопроизведен лейтенант му се стори, че някой се кани да вземе кораба на абордаж, и се впусна да защитава Империята с лъчевия си пистолет. Адмиралът, който както никога се случи в командния център, изтърва чашата си и безпристрастно зараздава смъртни наказания на всички присъствуващи. Беше ужасно.

 

 

Суматохата полека стихна с идването на ремонтния персонал, който се втурна в стаята, завари уплътнителни плочи върху зейналите дупки на корпуса, отнесе четиримата злополучни офицери, застреля лейтенанта и повали още неколцина изнервени герои. Адмиралът получи нова чаша с огнена вода и мърморейки, отново се залости в луксозната си анфилада.

 

 

Благодарение на вдъхновеното упражнение в стрелба на младия лейтенант, генерал Суперястреб внезапно се оказа поел командуването на кораба. С бодра крачка той се зае да възобнови реда и законността на кораба. След няколкото часа объркване на борда се възцари спокойствие. Генерал Суперястреб с тъга установи, че е загубил един разузнавателен кораб, и уведоми екипажа, че следващият пилот, обхванат от непреодолимото желание да се прояви като герой, може да последва възвишения пример на предишния пилот и да умре бързо, тъй като в противен случай той и бездруго не би имал за какво повече да живее. Сетне удостои загиналия с посмъртен медал и говори дълго и с подобаваща тръпка в гласа за храбростта и патриотизма, подтикнали го да се жертвува в името на свободата и т.н. Желязната челюст — полковник и истински негодник, наруга останалите пилоти и обеща да ги преследва чак до адските дълбини, ако загубеха още един разузнавателен кораб.

 

 

Долу в луксозната анфилада на адмиралския кораб адмиралът отвори нова бутилка, която току-що беше получил от своя верен стар другар генерал Суперястреб.

 

 

В командния център генерал Суперястреб понижи цяла дузина офицери в длъжност клозетен хигиенист, за да освободи места за собствените си фаворити.

 

 

В изчислителния център група техници разгорещено спореха по въпроса какво, се е случило и как е приключило, без да стигнат до какъвто и да било извод.

 

 

Долу в пилотските помещения пилотите си разпределяха вещите на загиналия пилот. Работни инструменти, кинжали и празни бутилки се използуваха усърдно и с голяма вещина при подялбата.

 

 

Сред потъналите в забрава подземни сводове, скрити дълбоко под повърхността на планетата, централният мозък с нежелание се разбуждаше, приветствуван от упоритите сигнали на тържествуващия защитен спътник. Огромни машини бавно се задвижваха в тъмнината; в празните зали проблеснаха слаби светлинки, подобни на далечни звезди. Ремонтни роботи тръгнаха с клатушкане сред редовете блестящи механизми. Космическата армада беше локализирана и идентифицирана. Още повече светлини, още повече роботи. Отново посетители: това означаваше работа. Централният мозък потръпна. Стоял твърде дълго в бездействие, той бе започнал да става малко мързелив. Мисълта за работа не беше особено привлекателна. Още помнеше тежките времена, преди човекът да напусне планетата, когато вършеше каква ли не черна работа — от изстрелване на космически кораби до надзираване на обществени тоалетни, и споменът го накара отново да потръпне. Нямаше как. Той се прокашля и се обърна към адмиралския кораб с глас на стар, взискателен учител.

— Тук е централният мозък — каза той. — Мога ли да ви бъда полезен с нещо?