Дейвид Уингроув
Средното царство (4)

Ян

Беше тъмно. Те седяха на ръба на терасата и гледаха към парка. По масите отзад нямаше никакви хора. Вътре, в дъното на ресторанта, мъждукаше една-единствена лампа. Наблизо в сянката четирима келнери стояха подпрени на стената и само чакаха знак. Беше ранна утрин. От далечната зеленина се чуваше младежки смях, — свободен, спонтанен. Нощното небе над тях сякаш беше пълно със звезди — милиони рязко изрязани в кадифената чернилка ярки точици.

— Прекрасно е — обади се Уайът. Погледна надолу, после отново се обърна с лице към другите. — Знаете ли, понякога само като го погледна, и ми иде да се разплача. Не ви ли се е случвало?

Леман се разсмя тихо, почти тъжно и протегна ръка да докосне ръката на своя приятел.

— Знам…

Главата на Уайът отново се килна. Беше пиян. Всички бяха пияни, иначе щяха ли да говорят такива работи. Тези неща човек ги казва или шепнешком, или си ги пази за себе си. И все пак не можеха да не си ги кажат. Сега. Тази вечер. Преди тази близост да се разпадне и отново да поемат всеки в своята посока.

Той се наведе — беше опрял десница на масата, здраво стиснал юмрук.

— Понякога се чувствам вцепенен. Затворен в кутия. Усещам болката вътре в себе си. Нещо неосъществено. НУЖДА. И като погледна звездите, ме хваща яд. Мисля си колко е глупаво, колко е ненужно. Да се опитват да държат всичко под забрана. За какви ни мислят?! За машини?! — Изсмя се. Смях на болка, на учудване от всичко това. — Че не ВИЖДАТ ли какво ни причиняват? Мислите ли, че са слепи за това?!

Последва мърморене — израз на съчувствие и съгласие.

— Те виждат, виждат — каза Бердичев, сякаш просто констатираше факта, и загаси пурата си. Далечните звезди се отразяваха в очилата му.

Уайът го погледна.

— Може и така да е. Но понякога се чудя. Виждате ли, струва ми се, че ни се губи цяло измерение. В моя живот. В твоя, Сорен, и в твоя, Пьотър. В живота на ВСЕКИ. Може би точно онова, което ни прави човеци изобщо — той се наклони застрашително на стола си. — Вече няма място за разрастване — няма вече бели петна по картата…

Леман му отвърна сухо:

— Тъкмо обратното, Едмънд. Няма нищо освен едно бяло петно!

Избухна смях, последва го кратка тишина. Таванът на огромния купол незабележимо се въртеше около илюзорната ос на Полярната звезда.

Хубава нощ беше. Тъкмо се бяха завърнали от Глината — примитивния, неосветен район под пода на Града. Осем дена бяха заедно в този древен подмолен свят на гниещи тухли и диви получовеци. Дни, които бяха белязали всекиго от тях по свой начин. При завръщането си се бяха почувствали добре, но сега настроението им се бе променило. Когато Уайът отново се обади, в гласа му се долавяше истинска горчивина.

— Убиват ни. Всички нас. Бавно. Невъзвратимо. Отвътре. Техният стазис е вид отрова. Разяжда костите отвътре.

Леман се раздвижи неспокойно на стола си. Уайът се обърна, видя го и млъкна. Келнерът — ХАН — бе излязъл от сенките и бе застанал току до тях с поднос в ръка.

— Още ЧА, господа?

Бердичев се извърна рязко, с потъмняло от гняв лице.

— Подслушваше ли?!

— Господине? — лицето на ХАН-а застина в учтива гримаса, но страхът в очите му не убягна от погледа на Уайът.

Бердичев се изправи на крака и се втренчи в келнера. Надвеси се застрашително над него — беше почти с една глава по-висок.

— Чу ме какво ти казах, дърти стоименнико. Подслушваше какво си говорим, нали?

Келнерът сведе глава, ужилен от гнева в гласа на Бердичев.

— Не, почитаеми господине. Нищо не съм чул. Лицето му си оставаше спокойно, ала ръцете му трепереха и купичките върху подноса тракаха.

Уайът стана и хвана леко приятеля си за ръка.

— Сорен, моля те…

Бердичев остана прав още миг, като се зъбеше на келнера — презрението му сякаш течеше в пространството между тях, толкова плътно, че да го пипнеш с ръка. После се извърна и изгледа Уайът. Той пък погледна келнера и кимна:

— Напълни купичките. После ни остави. Запиши всичко на моята сметка.

ХАН-ът се поклони — в очите му просветна благодарност към Уайът, — после бързо напълни купичките.

— Шибани жълтурчета! — смънка Бердичев, когато келнерът-ХАН вече не би могъл да го чуе. Наведе се и надигна купичката си. — Напоследък трябва да внимаваш какво приказваш, Едмънд. Дори и мъничките ХАН-чета имат големи уши.

Уайът го изгледа, после сви рамене.

— Знам ли. Не са чак толкова лоши. Бердичев се изсмя презрително:

— Потайни дребни лайноядчета — това са те — той се взря в зеленината и придърпа коприненото си ПАУ по-плътно около врата си. — По-скоро ще харижа всичките си компании до една на най-върлия си враг, отколкото да сложа ако ще и един-единствен от тия на отговорен пост.

Леман въздъхна и се протегна за купичката си.

— Намирам ги за доста полезни. По техен си начин.

— Да де, за прислужници стават — изсмя се кисело Бердичев, после допи своя ЧА и тропна с купичката по масата. — Ти знаеш ли как ни викат зад гърба? Дългоносковците! Нахалниците му с нахалници! Дългоносковците!

Уайът погледна Леман и двамата се разсмяха. Първият протегна ръка и игриво тупна Бердичев по носа.

— Е, за твоя случай май са прави, а, Сорен?

Бердичев се дръпна назад, после се усмихна опрощаващо.

— Сигурно… — подсмръкна той и се разсмя, после отново стана сериозен. — Може и да е така. Ама проклет да съм, ако оставя тия скапани шибанячета да си правят гаргара с мен, след като ми бъркат в джоба!

— Че това не важи ли за всекиго? — настоя Уайът. Изведнъж се почувства по-малко пиян. — Искам да кажа… Не са само ХАН-овете. Вземи нашата раса — ХУН МАО. Повечето от нас не правят ли съвсем същото?

— Говори за себе си — Леман се облегна назад. Цялото му поведение бе сдържано, безразлично. — Както и да е, тоя наш свят го управляват ХАН. И това променя всичко. То кара и най-големия тъпанар сред тях да се мисли за ТАНГ.

— Вярно, мамка му! — избърса уста Бердичев. — Всичките до един са нахални копелета, всичките!

Уайът сви рамене — не бяха успели да го убедят, — после взе да мести поглед от единия си приятел към другия. Те бяха по-твърди, по-силни от него. Осъзнаваше го. И все пак у всеки от тях имаше нещо сбъркано — някаква липса на съчувствие, която хвърляше сянка върху природата им, колкото и чудесни хора да бяха и двамата. Беше го забелязал там, долу, сред Глината — бе забелязал, че неща, които ужасяваха него, те приемаха за дреболии.

„Въобразявам си“ — мина през ума му. — „Явно си въобразявам. Все се поставям на нечие друго място. Както одеве с келнера. Или пък с онази жена, която срещнах там, долу, в отвратителното омерзение на Глината.“

Потрепера и погледна недокоснатата си купичка. Още я виждаше пред себе си. Виждаше стаята, където я държаха. Мери, така се казваше. Мери…

При тази мисъл му стана студено. Тя беше все още там. Там, в онази стая, където я бе оставил. И кой знае кое безсърдечно копеле щеше да я използва след него; щеше да предпочете да я пребие до безсъзнание, както толкова често я бяха били и преди.

Отново си спомни всичко. Как вдигна лицето й към светлината и проследи с пръсти отока около окото й. Нежно, съзнавайки колко се бои тя от него. Най-накрая бе спал с нея — повече от жалост, отколкото от похот. Ала точно така ли беше? Не беше ли и любопитството една от причините? Тя беше толкова мъничка, ръцете й — толкова тънички, почти нямаше гърди. И все пак беше хубава, странно хубава въпреки всичко. Особено очите й — в тях наистина имаше нещо особено. Вероятно спомен за нещо по-добро от това, в което беше изпаднала.

Сбърка, като я остави там. И все пак — какъв избор имаше? На нея там й беше мястото, на него — тук. В този свят така бе отредено. И все пак сигурно можеше да направи нещо.

— Какво си се замислил, Едмънд?

Той вдигна очи и срещна погледа на Леман.

— Мислех си за онази жена.

— Жена ли? — Бердичев го изгледа и се разсмя. — Коя бе? Че колко се изредиха от тия пущини…

— Пък и момченце…

— А, как тъй ще забравим момченцата!

Той отмести поглед, неспособен да се засмее заедно с тях. Яд го беше на себе си, че се чувства така. После гневът му внезапно премина в нещо друго, той се обърна и се наведе над масата.

— Я ми кажи, Сорен. Ако можеше да си поискаш нещо — ама едно-единствено нещо, — какво щеше да е то?

Бердичев известно време се взираше в потъмнялата зеленина, после се обърна и го погледна. Стъклата на очилата скриваха очите му.

— Никакви жълти повече!

Леман се разсмя.

— Бива си го желанието, Сорен!

Уайът се обърна към него.

— Ами ти, Пьотър? Този път искам истината. Без увъртане.

Леман се облегна назад и се взря в широката извивка на купола зад тях.

— Ей, онова там — посочи бавно с ръка той. — Тая фалшива небесна картинка над нас. Ще ми се да я превърна в истинска. Само това. Да имаме открито небе над главите си. И да гледаме звездите. А не огромна илюзия, изфабрикувана за малцина. Истинско небе — и то за всекиго.

Бердичев го погледна и кимна сериозно.

— А ти, Едмънд? Какво е единственото, което би си пожелал?

Уайът погледна първо Бердичев, а после и Леман.

— Какво ще искам аз ли?

Той вдигна недокоснатата си купичка ЧА и я обхвана с ръце. После бавно я обърна и изля течността върху масата.

— Ей! — Бердичев рязко отскочи назад. И двамата с Леман се втренчиха в Уайът, смаяни от внезапно втвърдените му черти и толкова несвойствената за него грубост на жеста.

— Промяна! — натъртено изрече Уайът. — Това искам. Промяна. Над всичко. Дори над собствения ми живот.